Антония Велкова-Гайдаржиева

web

"Прощално" е много особена, различна творба в националния митопоетически текст от времето на 40-те години на 20. в. Тя е една от уникалните български артикулации на почти отвъдопитната човешка граничност, разположена в точката между тукашното и отвъдното. Като всеки кризисен текст, родил се на "ръба на екзистенцията", и "Прощално" е жанрово синкретична творба. Тя събира в себе си редица художествени и религиозно-философски характеристики. Тя е и изповед, и молитва, и прошка, и пророчество, и притча за загадките на живота, любовта, смъртта. За волята и подир смъртта да обичаш.

Н. Вапцаров пише този завет на човешката обич непосредствено след арестуването си като фиксира времето (април 1942 г.) и мястото (арестантските килии на Дирекцията на полицията) на написването на стиховете. Скорошната гибел витае около поета. Постепенно той заживява с мисъл за неотменимата смърт. В пространството само на две строфи (синтезирали в себе си паремийна мъдрост) лирическият субект заживява в две измерения на съществуването - отсам залостените врати на земното, но и с поглед, вперен отвъд хоризонта на видимото. Лирическият аз е в едно и също време тукашен и отвъден, присъстващ и отсъстващ. "Прощално" е един от редките не-фолклорни баладични текстове, в които физическото човешко отсъствие е възможно като осезаемо духовно присъствие. Несъмнено, както твърдят повечето изследователи, "Прощално" е творба на раздялата и прошката. Но много повече "Прощално" е творба на преобразеното завръщане, на дохождането от отвъдното на смъртта в тукашното на обичаните свои.

Аурата на тази творба, енергиите, които излъчва, посланията, които изпраща, въвличат в полето на трансцендентното. Вапцаровото "Прощално" е мистично дихание, ефирен трепет на душата и смирение на мисълта пред небесните писания на съдбата. Лирическият човек, както би казал К. Янакиев, е из-вестен, по-светен, въ-влечен в трансцендентното. Той вече е преминал границите на емпирично познаваемото и рационално обяснимото; той се е сдобил с метафизични истини. Вапцаровият герой идва от дълбините на смъртта, за да види тукашното в неговата първозданна осветеност. В този смисъл "Прощално" е текст, изчистен от каквито и да е конкретно земни страсти, делнични агресии, дребнави ненависти. Напротив, лирическият говорител е ангелоподобният, който посещава човешки бренното, за да го одухотвори и омиротвори.

Разбира се, за да се случи подобна трансгресия, е нужно онзи, който идва и си отива, да е установил отношения на независимост спрямо смъртта. Така че "Прощално" не е творба, в която смъртта е отнела думата на лирическия говорител, а е творба, в която човекът, след като е стигнал точката на смъртта, е получил правото да говори от "другата страна" на битието. Това е творба, в която човекът е дал съгласието си да премине отвъд, но е запазил и правото си да дохожда отсам. "Прощално" е другото изричане, идещо от тишината на невидимото и благославящо светлините на видимото.

"Прощално" е творба на духовните преобразявания, на чудодейната смяна на модусите на съществуване. В нея лирическият аз владее езици, които по принцип са взаимно несъвместими и непреводими. Той обаче ги изговаря в мига на тяхната среща, при което отвъдното се осезава в съня, се чува в нощта.

Макар че е разпрощаване с всичко от света на реалното и обективното, "Прощално" не е израз на обсесията, на страха от смъртта. Смъртта тук е важно събитие, защото прави възможно конструирането на другия свят - не на първичните страсти, а на духовното зрение, не на мрака и безлюбието, а на светлината и обичта. "Смъртта - казва М. Бланшо - означава установяване на отношения с един друг свят, който именно слага начало на истината, тя е път към истината и дори да не е гарантирана и сигурна като материалните неща, сред които живеем, тук, на този свят, тя е гарантирана от неосезаемите, но непоклатими истини на вечността" (Бланшо 2000: 89). Ето защо и "Прощално" е езикът на "отвъдните гости", дошли да ни научат на нежност, милост и любов.

Стихотворението извайва самото погранично пространство, което позволява на душата на мъртвия да влиза и да излиза от света на живите (неслучайно лирическият "сюжет" се разгръща между глаголните форми в бъдеще време "ще идвам" и "ще си отида" - между акта на дохождането и акта на заминаването). "Прощално" е самата визия за прехода от безсмислените човешки омрази към небесните селения на любовта; от непоносимата пустота на самотата към отвъдната споделеност в Бога.

Мнозина тълкуватели на този текст говорят за него като за "най-тъжното любовно стихотворение в българската поезия" (Трифонова 2004: 240), като за "тъга за обич, тиха и самотна въздишка за взаимност и нежност" (Йовева 1995). Също така произведението е интерпретирано като "най-трагичния измежду всички възможни жанрове - жанра на предсмъртно-прощалната лирика" (Василев 2002: 247). В не по-малка степен обаче "Прощално" може да бъде четена като творба на надмогнатата земна драма, на преодоления ужас и болка от самотата. "Прощално" е озарение от дълбините; скок, с който миналото догонва бъдещето; интимно прозреният смисъл на собствената смърт, проникната от човечност. Защото: "Човекът навярно умира сам, но самотата на неговата смърт е твърде различна от самотата на този, който живее сам. Тя има необичайната способност да предсказва. Тя е (в известен смисъл) самотата на същество, което изобщо не е умирало, а принадлежи изцяло на бъдещето..., за да стане единствено онова, което ще бъде извън настоящите ограничения и възможности" (Бланшо 2000: 169).

Така че "Прощално" колкото е тъга по живота, толкова е смълчана радост от приближаването към любовта в отвъдното. Защото на своя връх любовта винаги вижда в Бога лицето на любимия (Н. Бердяев) - "ще вперя поглед в мрака да те видя". "Прощално" е мъчителният, но и просветлен път на човека от залостените врати на светското към метафизичните опити на небесното. Затова посветеният вече в смъртта (т.е. в божествените истини) ще бъде настоятелен: "Не ме оставяй ти отвън на пътя -/ вратите не залоствай". Посветеният - пише М. Елиаде - е човек: "...който знае, който познава тайнствата, който е получил откровения от метафизичен порядък" (Елиаде 1998: 135). Прекрачил в смъртта, Вапцаровият лирически аз е разбрал, че тя идва, за да умре несъщественото, профанното измерение на живота ("безмилостно жестоката борба" например от другия предсмъртен текст), но и за да възкръсне духовното, осветеното начало на съществуването. С други думи, смъртта идва, за да настъпи новото раждане, преображението на тялото и духа - онази светла исихия на любовното съзерцание ("когато се наситя да те гледам"), на безусловната обич, призната за идеалната добродетел от всички религии и философски системи (Фром 1992: 18). Едва ли е случайно, че още в архаичните общества достъпът до духовното се изразява чрез символиката на смъртта и на новото раждане.

В "Прощално" умирането за земно прагматичното и възкръсването за идеално духовното се осъществява чрез акта на целувката - най-нежния плътски, но и платоничен жест на Ероса. В библейския корпус целувката е свещено деяние - "целование свято", "целование любовно". Тя е израз на обич, на мир, на единение. Но целувката е и знак на смиряване на чувствата (Български б.г.: 554), на блажена смълчаност пред Бога. Целувката е жестът на върховно скрепяване на връзката между небесната отвъдност и земната отсамност, защото целувката е телесен, но още повече спиритичен досег с другия. В тази насока на разсъждения "Прощално" не е само любовно стихотворение (А. Бенбасат), а е откровение на човешката интимна размисъл за най-важните въпроси - за това как да живееш, как да умираш и как да обичаш.

Вапцаровата творба разкрива своите смисли в напрежението между две възможности за пребиваване в земното. От една страна, е животът като залостеност, враждебност и крайна отчужденост (редица творби на поета интерпретират социалното пространство като затвор). "Залостените врати" са моделът на съществуване без любов, на самота и заклещеност в "капана на живота". И обратно, "отворените врати" са моделът на споделеността, на домуването заедно с другия, на нежната взаимност ("ще влезна тихо", "кротко ще приседна").

Вапцаровият лирически аз осъзнава своята различност, своята метапоставеност в самотата на другото битие. В същото време обаче този отвъден субект копнее да бъде гостоприемно посрещнат, приласкан и обгрижен от жената "в здрачни сънища сънувана". Всъщност жената, доколкото изобщо присъства в "Прощално", е само силует, Платонова сянка, загадъчна енергия. Тя е деликатно намекнатата идеална женственост, която присъства и отсъства едновременно, за да очертае полето на уюта, успокоението, хармонията. В тази връзка са разсъжденията на един от съвременните философи, задали нови ориентири в мисленето за човешкото общуване, Ем. Левинас: "Отношението Аз-Ти, където Бубер долови категорията на човешката връзка, не е отношението със събеседника, а с другостта-женственост" (Левинас 2000: 123). Така и Вапцаровият лирически аз търси интимността на женското не като въплътен пластичен образ, а като духовна визия за човешкото посрещане, обитаване, грижовност: "Това са мълчаливите дохождания и връщания на жената, която прави така, че да резонират в тези стъпки скритите дълбини на битието..." (Левинас 2000: 123).

Осъществяването на връзката между реалната и възмечтаната жена, между тукашната и отвъдната близост, въпреки дистанцията между тях, Вапцаровият герой постига най-вече чрез словото, което модерните философи проблематизират по следния начин: "То е отношение с това, което не може да бъде докоснато, отношение, пресичащо пустотата. То се помества в измерението на абсолютното желание, чрез което Един(н)ият е съотнесен с другия - другия, който не е просто загубен за Един(н)ия" (Левинас 2000: 139). Това едновременно жестово и приглушено, ритуално и тихо слово предполага метафизиката.

Словото в "Прощално" е посредникът между двата свята. То е орисано да предвижда неизбежността на препятствията ("залостените врати"), но и да обезоръжава границите, да надмогва преградите, преобразявайки ги. Така преходното и делничното губи тесните си ограничения, при което страстта преминава в кротост, допирът в съзерцание, видимото в невидимо. За да се случи достъпът до другата страна на битието. Тогава вече гласът, идвайки отгоре, е упълномощен "да преподава самото трансцендиране" (Левинас). За него изобщо не е важно емпиричното отсъствие на жената. Превъплътил се в ролята на небесен жених, отказал се от властта на притежанието, той ще докосва любимата единствено с поглед и целувка: "Въплъщението е целувката между Словото и човешката природа; единението на душата с Бог през земния живот предвещава съвършената целувка, която ще се осъществи във вечността" (Шевалие, Геербрант 1996: 565-566).

Вапцаровата "прощална", но и възкресенска, посвещенска целувка е дълбоко етичен акт. Тя е дар от отвъдното, хармонизираща енергия. Защото трансцендирането не е оптика, не е виждане на другия, а е изначално даряване. "Чрез целувката човекът се съединява с Бог и по този начин е обожествен" (Шевалие, Геербрант 1996: 566). След казаното дотук можем да обобщим, че Вапцаровият субект от "Прощално" е един от най-необикновените (и тъкмо затова уникални) герои в българската лирика. Той е възможно най-онеправданият, не по своя воля губещият живота си човек. Но той е и получилият възможно най-редкия шанс - доближавайки се до Бога, той узнава отвъдните дарове на любовта. Според един от българските философи на Богопознанието, К. Янакиев, аналогията между ерото-мислието (в най-високия смисъл на думата ерос) и бого-мислието е твърде изкусителна. Превръщането на Бога, върховния, уникалния "Ти" на живота ни - в небесен любим - е екзистенциална процедура, преминаване от режим на разумност в режим на призоваване, на смирена копнежност: "...само в любовта, само имайки любов, ние въобще можем да познаем, да видим, да имаме за предмет онази "същност", която другите, които нямат любов, изобщо не могат да познават и да виждат - а именно, "ликът на любимия" (Янакиев 2002: 175).

Така, сдобил се с отвъдна опитност за любовта, Вапцаровият лирически герой прозира, че тук на земята човекът е орисан да бъде изгнаник, безприютник, нелюбим. Но там, в небесното, той е споделеният, пречистеният, кротко благославящият обичащ.

Този предсмъртен текст е и една от най-мистичните рефлексии в българската литература, извайваща собствената смърт и собствената отвъдност. В него другото битие е очовечено, интимно близко, топло и уютно. "Прощално" е възможно най-позитивното тръгване натам, което ще подготви тукашните да приемат светлината на другия свят. Така че "Прощално" е творба, която надмогва безмилостната принуда на смъртта, за да въведе в ефирните пространства на вечността. Нейният герой вече е открил Бога в себе си, а: "Който има Бога в себе си, към всичко се отнася според Божията мисъл или от гледна точка на абсолютното" (Соловьов 1994: 272). Лирическият аз е от малцината герои в българската поезия, постигнали пълнотата на доброто, отнасяйки се към несъвършенствата на света "по Божиему" - кротко, опрощаващо.

И не на последно място "Прощално" е от най-съкровените художествени текстове на самопознанието. Попаднал в междата, в разделителната линия, в процепа на битието, лирическият субект открива в съ-зряната аура на любимата (на Бога) тайната на собственото си аз, за да осъзнае като единствена своя отговорност отвъдното покровителство над обичаните земни. Стихотворението е самото преосмисляне на любовта като лишена от всякаква похот. Именно в това онирическо мъжко-женско слияние, в тази съзерцаваща насита на погледа и тихи интонации на гласа Вапцаровият човек се чувства обновен, прероден, идентичен.

Нормално е конкретно фиксираният адресат - "на жена ми" - да предполага реално персоналистично присъствие в творбата. Такова четене има своите основания. Ето как Цвета Трифонова, въз основа на биографични отпратки и текстологични анализи, коментира едни от последните Вапцарови стихове: "Колкото нежност и тъга, толкова и тих мъжки упрек, намек за вина и прошка разпъват творбата между противоречиви полюси. Искаше да каже само на нея (съпругата - б.м., А.В.-Г.), че си отива от света с горчивото си "знаене" - за това, че е "нечакан и неискан", че помни "залостените врати" и кучешката бездомност "отвън на пътя" (Трифонова 2004: 241-242).

Един заветен текст обаче не може да укрива в себе си само лични, частни преживявания. При това не бива да се забравя, че специфика на Вапцаровата поетика е: "...трансгресията - прекосяване на границата между частното и публичното пространство и говорене" (Ковачев 2000: 303). Естествено, пластът на интимно-биографичното присъства, той е указан, оповестен даже. И все пак, "Прощално" е творба, обърната не към минали лица и събития, а е творба на възмечтаното отвъдно утре. В този смисъл тя не е упрек или намек за разплата, а трепетна поетическа взряност в едно универсално, вечно време, където човекът не може да бъде друг освен тих, благ и смълчан. Така че "Прощално" не е толкова "апостроф спрямо илюзията на любовта", не е толкова и тъга по несбъднатата истинска обич. По-скоро в него проблясва онова неземно блаженство, онази отвъдна радост, които единяват мъжа и жената в Бога: "Преди физиологичното съединение в животинската природа, което води към смъртта, и преди законния съюз в социално-нравствения порядък, който не спасява от смъртта, трябва да е съединението в Бога, което води към безсмъртието, защото не ограничава само с човешкия закон смъртния живот на природата, а го преражда вечен и нетленен със силата на благодатта" (Соловьов 1993: 584).

И друго, самохарактеризирането на лирическия аз като "нечакан и неискан гостенин", което мнозина интерпретатори четат биографически¹, може да намери съвсем различно обяснение. Още в архаичните общества отвъдното, божествено-небесното се възприема с "чувство на ужас", тъй като излъчва смазващо превъзходство на сила. При това обикновеният земен човек, улисан в делничните грижи, трудно разпознава свещените реалности. Мъчителен е пътят на причастяване към трансцендентното. Ето защо повече от нормално е всеки, който иде оттам, да бъде нечакан, неискан, заплашително далечен, качествено друг. А тъкмо със съзнанието на такъв говори Вапцаровият лирически аз, поради което трудно може да се приеме, че той намеква въздаяние за съгрешилите. Та нали сам той е бил един от тях - преди. Сега обаче: "Готовият за смъртта, отиващият към нея има способността да зре в отвъдното - по един особен начин той вече говори от него. Едновременно отсамен и отвъден, това е глас на съсредоточената мъдрост, който освен че вещае и завещава прозрените истини" (Стефанов 1992: 137).

Конструирайки трансцендентен модел на човешката обич, "Прощално" е текст-видение, текст-прозиране в света на отвъдната любов и хармония. "Прощално" е текст за онтологическата потребност на модерния човек да обитава света на религиозните ценности, периодично да се пречиства от поробващите го идеологии на прагматичното тук и сега. Вапцаровата творба не е биографична, а религиозна носталгия, изразяваща желанието да се живее в преобразения свят на божествено-човешкото. Щастливо застанал в смъртта, в самата дълбока сърцевина на крайното знание (В. Стефанов), лирическият човек разиграва другия, метафизичен сценарий на любовта. Сценарий, в който "тихото влизане", "кроткото присядане", "нежната целувка", от страна на небесния жених, са тайнства, извършвани над тялото, но засягащи душата. За да донесе любящият мъж от: "...небитието абсолютната свобода, безусловната обич и всебитийната мъдрост, за които са необходими не разединение, а връзка между "гласа на сърцето" и "гласа на разума" (Ефендулов 2004: 110).

Ако перифразираме религиозния философ на любовта Вл. Соловьов, Вапцаровата "последна дума" вещае следното: земният любовен патос идва и си отива, но вярата в отвъдната любов остава. Защото вярата е човешката склонност към светостта. Така че освен всичко друго "Прощално" е текст, който "спира" профанното времетраене на залостените врати, на хаоса и безпътицата и посредством специални смъртно-посмъртни ритуали внася на земята сакралното (неисторическо), вечно време. Стихотворението сякаш ни възвръща към чистотата и невинността от света на първоначалата. В някакъв смисъл то е и терапевтичен текст - лекуващ болното, грешното, тъмното на света. То е онази "бяла страница", върху която не спира да се пише обичта като най-великото тайнство.

"Прощално" не е същинско прощаване. В "Прощално" небесно любовното предстои да се случи.

БЕЛЕЖКИ

1. В цитираното вече изследване на Цвета Трифонова (2004: 242) четем следното: "Така "Прощално" се стоварва върху Бойка със страшна морална тежест и ненапразно оригиналният текст се появява в изданията едва в края на 80-те години на 20. в. ...до 1988 г. безусловно се канонизира втората редакция с "далечен и нечакан гостенин". [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Бланшо 2000: Бланшо, М. Литературното пространство. София, 2000.

Български б.г.: Български библейски речник. Фототипно издание от 1884 г., София, б.г.

Василев 2002: Василев, С., Кръстев., Д. Ново ръководство за ученика по литература. 12 клас. Велико Търново, 2002.

Елиаде 1998: Елиаде, М. Сакралното и профанното. София, 1998.

Ефендулов 2004: Ефендулов, Д. Религия и художествена литература (Междутекстови връзки). Варна, 2004.

Йовева 1995: Йовева, Р. Обичта като смърт, смъртта като обич в поетическите текстове на Н. Вапцаров. // Никола Вапцаров. Нови изследвания. Благоевград, 1995.

Ковачев 2000: Ковачев, О. Четенето на/ четенето във Вапцаровата поезия. // Българската литература - фигури на четенето. София, 2000.

Левинас 2000: Левинас, Ем. Тоталност и безкрайност. София, 2000.

Соловьов 1993: Соловьов, В., Смисълът на любовта. София, 1993.

Соловьов 1994: Соловьов, В. Оправдание на доброто. Философия на нравствеността. Том 1. София, 1994.

Стефанов 1992: Стефанов, В. Творбата - безкраен диалог. София, 1992.

Трифонова 2004: Трифонова, Цв. Никола Вапцаров. Текстът и сянката. София, 2004.

Фром 1992: Фром, Е. Изкуството да обичаш. София, 1992.

Шевалие, Геербрант 1996: Шевалие, Ж., Геербрант, А. Речник на символите. София, 1996.

Янакиев 2002: Янакиев, К. Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху Богопознанието. София, 2002.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2010, № 7 (128)