ПОЧИТ И ПРОЧИТИ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

През месец май излезе поредният представителен том на издателство "Слово", В. Търново към поредицата Нова българска библиотека. Той е не само представителен, той е "каноничен", тъй като включва превърналите се в настолни за поколения литературоведи аналитико-интерпретативни, теоретико-концептуални, полемични текстове на проф. Н. Георгиев. Текстове, от които през годините едни се учат, други им подражават, а трети буквално мултиплицират, променяйки единствено сюжети, творби, герои...

Корпусът от предложените текстове в споменатия том с емблематичното заглавие "Почит и Прочити" може да бъде мислен като своеобразно "Учително евангелие" за всеки, претендиращ да се самоидентифицира като професионалист в полето на литературно-тълкувателното. Тук са наистина станалите христоматийни, както ги определя съставителят проф. Ив. Радев, анализи на "Епилог" от П. Р. Славейков, на "Гераците" от Ел. Пелин, на "Житие и страдания" от Софроний Врачански, на "Записки по българските въстания" от З. Стоянов. В тях не става дума просто за предложени аналитични техники, които явяват дълбинната структурност на творбата или я деконструират, съхранявайки херменевтичното й тъждество. Те са анализи, които в своята излятост от началото до края още със самата си поява се превръщат в матрични, показвайки ни "на дело как се прави това".

Нещо повече, някои от прозренията в тях се превръщат в културни формули, в критически клишета, в модел на литературоведско говорене. Преди две седмици например в Нов български университет се проведоха Яворови четения, на които от петнадесетина участници поне десет изговориха формулата "раздвоеният и единният Яворов". Такъв е случаят и с четенето на Вазовите опълченци едновременно като "обикновени български момчета" и като "титанични свръхчовешки герои", или предложението за високотипологична метасъредност между българската и европейската художествена образност: "Не само простодушно-ограниченият стар Герак, но и Хамлет, но и Фауст носят със себе си някаква по-обща обяснителна система, която е тайна за тях и не е тайна, поне по намерение, за читателя. И напрежението между необяснимост и обяснение ражда най-дълбокия и силен смисъл в творбата на Шекспир, Гьоте, Ел. Пелин".

Всички посочени текстове на проф. Н. Георгиев едновременно анализират и генерират идеи. Те предписват за десетилетия напред основни проблематични ядра на националното литературознание и хуманитаристика. Авторът е така добър да предложи дори и заглавията на предстоящи изследвания. Заигравайки се със "старомодната" и с постомодерната "поетика на заглавието", той ще даде и варианти от формулировки: "Авторските промени в произведения на Вазов като историко-политически ветропоказател" и "Автокорекционният дискурс у Вазов с оглед тендиранията в социокултурната ситуация". Едното заглавие е "старомодно" и "дебелашко", казва авторът, т.е. разбираемо, а другото е "елитарно", "мъгляво", т.е. разбираемо-неразбираемо. Бъдещият млад изследовател има право на избор според афинитетите си, според особеностите на почерка си. Така Н. Георгиев, дори и да не искаме, ни въвлича в литературоведската игра. Или, както ще каже Гадамер, прави ни съиграчи, предизвиква съучастието ни в художествените събития и критическите метасъбития и често пъти императивно ни подканя да попълним пространствата, които художествените феномени ни предоставят: "...заниманията с поетиката на българската лирика от миналия (ХIХ) век не са архивна задача, те са част от усилията да вникнем и в лириката от Радевски и Вапцаров насам, да обхванем и изживяваме българския лирически процес не само с преломите му, но и с дълбоката му единност".

Самата "плът" на статиите на Н. Георгиев с непоклатимата си аргументативност неусетно приобщава в това особено съиграчество при структурално-херменевтичните срезове, прави и нас диалогисти или полемисти, традиционалисти или новатори. По-скоро помага ни да извървяваме често драматичния път между едните и другите, докато се сдобием с "ново битие", с "нараснало битие". Особена роля в това отношение изиграват полемиките на интелектуалеца като опонентите, както казва Ив. Радев, той не търси сред "занаятчийския" или пряко обслужващия властта "взвод" от съвременниците си в литературознанието, а за него достойни опоненти са Мих. Бахтин, Цв. Тодоров, Т. Жечев (случаите с "Диви разкази", с "Бай Ганьо", с диалогичния принцип в литературознанието).

В предговора си към настоящето издание съставителят, коментирайки психо-биографичната аура на "анархиста-законодател", акцентира върху "литературоведското чергарство", върху мобилността спрямо методологии, принципи, изследователски полета, върху литературоведските патимии като начин на професионално живеене: "В осанката му на полемист в причудливи форми се преплитат "донкихотовското" и рационално-ерудитското начало, романтичната всеотдаденост с иронизма на модерното съзнание".

Всъщност това, което Н. Георгиев концептуализира върху междутекстовите връзки в творчеството на даден автор, когато една творба разговаря с друга негова творба, като я допълва, развива или на принципа на палинодията й противоречи - важи и за междутекстовите връзки в критическата проза на изследователя. Отделните текстове са колкото монолитно изваяни в плътната структура на теоретическия тезис или аналитичното наблюдение, постигащи битийната пълнота на творбата, толкова са и отворени към неподозираните интриги на естетическото.

Особено любопитна за мен е статията "Краевековно зачеркване", писана през 2000 г., в която на базата на наблюдения в архива на Вазов, на прецизни текстологични вглеждания и полемика с текстологични недоглеждания в миналото, авторът аргументира гледището, че има две стихотворения под заглавие "Двайсетий век". Основният патос на статията отвежда към убеждението, че често пъти виртуозните поправки, които прави Вазов на творбите си са не просто литературни, а "пряко казано конюнктурни". Проследявайки изключително скрупульозно как и защо Вазов поправя и преправя, зачертава и редактира, изследователят утвърждава безусловната му поетическа дарба: "... върху четири строфи Вазов е използвал неподозираните възможности на смяната на модалността, т.е. възможността с почти едни и същи думи да се говорят дълбоко различни неща... Майстор". Това не пречи на анализатора обаче да бъде подозрителен спрямо твърдостта, характера на поета, който без особени колебания сменя "философията" с "политиката" на езика.

Не ни се иска да се усъмняваме в достолепната фигура на народния поет, не ни се иска да преставаме да празнуваме неговите юбилеи. И все пак текстът "Краевековно зачеркване" успява ако не да ни раздвои, то поне да ни разколебае в яснотата и моралистичната устойчивост на понятието "народен поет".

Появата на Н. Георгиев в националното литературознание постига общност/и/ - реални и потенциални. Ив. Радев говори за неговата харизматичност, магнетизъм, педагогическа аура. Наистина присъствието на Н. Георгиев успява да едини разпиляващите се литературоведски езици, все повече разпадащите се професионални говори в чувството на "почит" (към литературата и към "Н. Георгиев"), а също така да ги едини в препрочитанията на "прочитите" му.

Отличителен белег за поредицата "Нова българска библиотека" е поместването върху последната корична страница на фотос на автора и на негов автограф. Автографът на Н. Георгиев, както разбрах от редактора Детелин Гинчев, е експромптно изречен по телефона, а след това изпратен в издателството. Той гласи следното: "Приятел ми е литературата, но по-голям приятел ми е свободата в подхода към нея".

Текстовете на Н. Георгиев възпитават интелектуалните ни сетива, приучват ни да дочуваме множеството и противоречиви гласове на творбата, да пребиваваме в текста, да домуваме в литературата. И, приютили се в нея, да бъдем свободни в размишленията си върху границите на човешкото разбиране.

Почит и прочити.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.06.2003, № 6 (43)

Други публикации:
Култура, 06.06.2003.