Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ. РАЗМИШЛЕНИЯ ПО БЪЛГАРСКИТЕ РАБОТИ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Книгата на М. Неделчев "Размишления по българските работи" е националноидеологическа, културногероическа, геополитическа, дълбоко автобиографична книга. В подзаглавието й е уяснено, че ще става дума за политическа, литературоведска и културологическа публицистика. Всъщност тя е интимизирана хуманитарна нарация за сложния сплит от истории на личното, българското и универсално човешкото. Едновременно с това тя е професионална книга, събираща в себе си обективните призми на изследователя, рационализиращ болезнените дебати на актуалната публичност и пристрастния поглед на участника в историческите случвания, на майстора в изкуството да създава, разиграва и вчувства в събитията.

"Размишления по българските работи", макар че проблематизира труднообозрими и трудносъбираеми на пръв поглед във времето теми, истории, стратегии, е единна в патоса си "мегатворба", разказваща за духовните перипетии на модерния интелектуалец, заел достопочтенно позите на "безвъпросния либерален консерватор", на "старомодния героизиращ персоналист", на "старомодния читател в мрежата", на националния утопист, на познаващия номад, на влюбения в родното съзерцател, на посредника между институционалното и маргиналното, универсалното и контекстуалното, политическото и етическото; на толерантния диалогист. Наистина много роли, гласове, езици, трудно сводими сякаш в твърдия обозначител на едно-единствено име. При което възникват резонните въпроси, зададени от самия автор, относно избраните от него културни герои - не става ли дума за самомитологизация, за театрализация на жестовете и вторично конструиране на сюжетите. Докъде е експромптното, интуитивно-спонтанното и откъде нататък е артистично-митотворческото.

Знайно е, че почти всеки творец напипва "темата на своя живот" още във възрастта на зрялата младост. Темата на М. Неделчев за социалните стилове и критическите сюжети се превърна в матрична за следващите поколения литературни историци, критици, културолози. Но мисля, че в тук представяната книга Михаил Неделчев институционално легитимира "Михаил Неделчев". Именно тази книга институира една устойчива и трайна социална идентичност, която гарантира самоличността в съвкупността на телос и дух във всички възможни полета, във всички възможни нейни истории на живота. Може би няма друг български хуманитарий от втората половина на ХХ и началото на ХХI в., който така духовно енергетически, с емоционална стръв да обитава и обживява реалното и имагинираното национално пространство, като в същото време успява да изброди, усвои и намери своето в световното. "До Чикаго и назад" се оказва ключова формула за този автор, макар и в контекста на новото хилядолетие.

И като става дума за нов век, М. Неделчев открехва "размишленията" си с любимата своя тема за "краевековния диалог". Така е озаглавен първият опус на книгата: "Краевековно". Всъщност целият мегатекст "Размишления по българските работи" строи глобалистки конструкции за цикличните времеви утопии, за уникалните процепи между вековете, в чието ядро обаче стои националнорефлексивното, родовохарактерологичното. Краевековната тема за писателя не е обсесираща, нито просмукана от миленаристки паники. Напротив, тя е тема на умъдрената влюбеност във всяка подарена от Бога възможност да се води диалог между вековете "като връщане и към предишните колективни преживелици fin de siecle". Става дума за уникална възможност в измеренията на биографичния живот човек да се потопи в свръхритмите на една "епохална цезура", побрала в себе си култовите езици на предишните краища на вековете, техните стилове на живот, колективни екстатични състояния и персоналистки митове. Краевековието е особена пронизаност на човешките светове, на социалните хоризонти - едновременно трагична и оптимистична, реална и метафорична. То е зона на обострените сетива - слух, зрение и менталности, когато, както би казал Барт, се откриват послания там, където на пръв поглед се виждат само жестове и се надушват знаци, там, където е по-удобно да се разпознаят само неща. Краевековието, внушава М. Неделчев от своя страна, е възвишен трагично-героически културен роман на чувственото, еуфоричното, не-делничното преминаване през големите граници, през временно-пространствените предели. То е биографична възможност за човека да получи виза за едновременни пътешествия към "там и някога" на изначалното in illo tempore и "там и някога" на утописткото бъдеще. Самият автор-разказвач в етюда си за Яворов заема "краевековна сценическа поза", за да огледа и препрочете за сетен път царствено-самотното героическо и идеално битие на поетическия гений. Но за присъщата само на М. Неделчев влюбена отдаденост, биографическа зависимост даже спрямо яворовското сме говорили на друго място. А и това е друга голяма тема.

В дела "Краевековно" на книгата наистина се сплитат интердисциплинарните сюжети на вековете и, разбира се, мултикултуралните патоси на модерността - от културологична възхвала на киното през възхищение от творчеството на нобелиста Гюнтер Грас като виртуозен разказвач на истории и стилизатор на идеологическите езици и социолекти на десетилетията - до..."Америките". Един мегаполисен фрагмент, който събира всички равнища на лично-интимното, публично-социалното, символно-топонимичното, геостратегическото. "Америките" е текст за откровеното разностилие и разноезичие като модел за стил и език, като множественост на битието; като способност за преобличания, превъплътявания, протеични жестове. Защото субектът-разказвач е освен странстващият - и играещият човек, събиращ множествеността на битието в себе си, което той формулира като: "непрестанна съ-поставимост, съ-жителство на това тук и това там, паралелното им протичане, подновяване отново и отново на някакво потенциално, очакващо своята актуализация битие там".

Този автор-разказвач на истории, който рефлектира върху историите, който сюжетира пространства, времена и гледки, е българската модерна персонификация на идеята за номадския генетичен код на познанието. Което може да те съблазни и очарова както чрез възрожденско-патриархалните обиталища на родното, така и чрез мултикултуралната, внимателна към всякакъв ъндърграунд книжарница "City Lights Books" в Сан Франциско. Удивителното е, че М. Неделчев автобиографично събира световете в себе си. Той успява да бъде "по света и у нас" сякаш в едно и също време; сякаш симултанно артикулирайки езиците на тукашното и тамошното. В този смисъл почеркът му е транспространствен, трансисторически, транзитиращ смислите от себе си към другите и обратно, и заедно с това почеркът му е прекалено националноцентричен. Това е почеркът на влюбения в не-"всичко българско и родно" човек. М. Неделчев е наистина интелектуалецът, който по думите на Хабермас, е не безкритичен, но несломимо лоялен към собствената си страна.

В "Америките" героят на тази книга е и диалогизиращият с всеки контракултурно представящ се човек (защото толерантността е неговият субстанциален език на разбиране на другостта), и винопиецът, попаднал по собствена воля и избор в култовите долини от северната част на Калифорния. Това е човекът, който умее да естетизира досега с другите култури, да се чувства свойски "навред по света", стига да е припознал там нещо от собствените си духовни хоризонти. Ето така с артистически жест той ще отпие от червеното калифорнийско вино в пребогата стара фамилна къща. Усвоил и опитомил по свой начин Америките, може би в самия акт на удоволствените глътки вино той ще извика по алековски съпоставително и благопожелателно: "Дано скоро и в България има такива долини, дано и у нас хората осъзнаят, че пустеещите лозя са един цивилизационен абсурд".

Не само в "Америките", в цялата книга М. Неделчев застъпва една своя любима тема - за градското пространство и човека в него. Той е човекът, който чете палимпсестно знаците на градското, който търси в актуалните нагледи предишни наследства, липси или нови топоси и нахлувания. Той е гмуркащият се в градската пренаселеност индивид, потапящ се в множеството от лица и маски. Той е модерният субект, който чувствено изживява и утвърждава своята индивидуалност, положена като ценност в самата вътрешност на градското. Потопен в това пространство, М. Неделчев заживява с неговата процесуалност, уникални ритми и пулс, с неговите еротични въздействия и неповторима битност. Единствено проникнат от неговата чувственост, той може да чете града, да изследва структурите, статусите, равенствата и йерархиите му. Интересът към града по отношение на индивида е доколко той зарежда, импулсира и оценностява частния живот в контекста на публичния; доколко в конфигурациите на градското личността може да охрани собствената си интимност, да припознае себе си.

Градските нагледи за М. Неделчев не са завършени пейзажи, не са стационирани картини, а калейдоскопи, които обръщат посоките на времената, които пробуждат спомени, носталгии и утопични сънища. Така "Ню Йорк" е всеобщото представителство на световното, на интернационалната съборност, на едновременното съпребиваване на световете. В Ню Йорк разказвачът не просто се идентифицира с един от неговите граждани, а е убеден, че в този град той има свое битие, "битието другаде". В този текст не само е проявена своеобразната михаилнеделчевска градска реторика (не че я няма), но и интелектуалната способност и в чуждото да бъдеш себе си, да бъдеш диалогичен в опознаването на другия, където и "всички са един", и "всеки все пак сам". Става дума не само за особената вживяност в градското, а за способността да стоиш на границата на различните културни светове, но и да пропускаш специфичните им говори в себе си. Да се опияняваш от интригите на чуждия град, но и да не изневеряваш на своя. Т.е. да допускаш да бъдеш променен, но да оставаш винаги идентичен на себе си. "М. Неделчев" е модерната българска емблема на изтънчените интелектуални проблематизации на градското.

Особено близък, лично за мен, е патосът на есето "Старомодният читател в мрежата". Текст, който тематизира наистина проблемната ситуация на попадналия в хиперразгърналата се Мрежа старомоден читател. Като не бива да забравяме, че в самоидентификацията "старомоден" М. Неделчев, като играещ човек, вплита и дистанциращата самоирония, и интимизиращия сантимент (спрямо времената от пред-механизацията). Тук авторът актуализира стара своя теза за това, че четенето на култови за отделния субект, но и за поколенията творби се свързва с печатната форма от конкретна книга. Контекстът на постмодерната мрежа не може да компенсира всеки път уникалното вчувстване-четене на няколко десетки творби от световния литературен канон, които всяка литературна епоха се чувства длъжна да прочете през своите призми, да осъществи своя актуална конкретизация на съответната творба. Някои от прочитите са херменевтично-рационализиращи, а други са прочити-озарения "в строго определени и важни биографични моменти", които стават уникални, романтични, почти мечтателни. Именно за този реално биографичен читател (за себе си) говори М. Неделчев, за непрекъснатото връщане в съзнанието му на определени лирически творби като "чувствен гещалд". Мрежата автоматизира, дехуманизира. Старомодното четене е другото, различното четене в ХХI в. То е потайното четене-любов. То е четенето на нарастващата "носталгия по застрашената духовна родина вътре в нас". Виждаме как номадът, откривателят на световете, на външните пейзажи и вътрешните пейзажи на душата, се оказва и "консервативен", "старомоден".

Именно тук се крие неповторимото мишонеделчевско живеене - едновременно модерно и старомодно, либерално и консервативно, критично и безусловно влюбено, трезво и утопично; жадно за знание, но и със съзнание, че не може да бъде преизпълнено от "мита за Мрежата, от демонизиращото й тотализиране". Защото неговите митове са съкровени и защото родният език е същинската му родина. И защото, минавайки по плочника покрай Яворовата статуя , вижда с интуициите си безсмъртието на поета.

Лично аз, по-младата читателка на този текст, бях преоткрита и припозната в старомодното - реално и идеално. А и нека си припомним мъдрите думи на Е. Ренан, че най-добрият начин да се окажеш прав в бъдещето, е да знаеш как да се примириш с това да си старомоден. М. Неделчев знае...

В раздела "Новият дебат за националното" се съприкосновяваме със страстния полемист, който смело руши строго канонизирани йерархии, без да пренебрегва мъдростта на съхранението. В тази едновременно национално-, балкано- и европоцентрична част интелектуалецът разбулва, разомагьосва, демистифицира непрозрачността на социалното, бойкотира цинични политически клишета за малоценността на балканското, сговаря политическото и етическото и най-вече, сюжетира националната идеология. При което интелигентската утопия, че Европейският съюз е постмодернист, успяващ да разтвори в себе си нациите, се демистифицира, за да може ЕС да бъде мислен като ранен модернист, който изисква "присъединителните усилия да се правят от общност, национална". Защото отварянето навън, означава и отваряне навътре.

Действително твърде ретро и по вазовски архаично звучи за постмодерните деконструктивисти заглавие като следното: "Академично слово за народните будители". Но в същото време откъде накъде трябва да мислим постмодерното днес като единствено каноничното и още повече да обявяваме Вазовата национална символика за отживелица. В крайна сметка "по закон Божи синът наследява баща си и дядо си". (Между впрочем в цялата книга на М. Неделчев витаят сенките на дедите и прадедите му, той е в непрестанен диалог с тях, вика ги, допитва се, изповядва им се).

Всяка национална общност в своя духовен универсум има един период, който тя избира за свое "силно историческо време и героите на този период се превръщат в светли символи, в знаци, които след това съграждат езика на националната идеология, винаги са в основа за сравнение на сюжетите на новото историческо развитие". Дали ще го наричаме силно историческо време по Клод Леви-Строс или осево време по Карл Ясперс, не е от същинско значение. Денят на народните будители е ритуалното време, което поражда чувството за общност, легитимност, авторитет и валидност на родовата идентичност. Денят на народните будители е свещено време на споменната култура като фундамент на националната самоличност. Това е времето, което фиксира сегменти от миналото като основополагащи разкази. Денят на народните будители е ритуалното инсцениране на колективното съпреживяване на миналото, идентифициращото знание в стабилни форми. Този ден би трябвало да се превърне в празничен народен събор, когато общностният хоризонт се разтваря до трансисторически измерения. Денят на народните будители по особен начин структурира и ритмизира потока на общностното церемониално време. Той е един от избраните дни в празничния календар. Всичко това някак не може да звучи старомодно, дори да е постмодернистки иронизирано. Всъщност в тези постмодернистки реакции авторът провижда тайното желание, "ако можем да променим радикално идентичността си, да се окажем другаде, в по-уютно и светло социално пространство". А препълнената в миналото с люде, с деятели национална общност трудно може да бъде игнорирана и обявена за невалиден проект...

Бих желала това "Академично слово" да се чете, ако не всеки месец, то поне всяка година на този ден, и в не-академична среда.

И в диспута "Нашите национални държави ли се оказаха историческа злина?" М. Неделчев с една присъща му вазовска националноидеологическа реторика категорично отхвърля усъмняването в големите нацинални наративи на Просвещението. Той е повече от убеден, че да се освободи паметта на един народ от скъпите му покойници, да се изчисти националното пространство от сакралната му символика, означава морална нищета. Не познавам по-страстен защитник в съвременната родна хуманитаристика на идеята за обживяването на националното пространство, за непрестанното вглеждане в реалните и символически личности на локалните наративи, в българските дом, село, долина, котловина, регион, които паметта съхранява като "родина". М. Неделчев с всичките фибри на душата, плътта и кръвта вярва, че националните места на паметта са семиотизирани, тотемни пространства, които едновременно локализират и монументализират усета за общностна споделеност, за единна участ в добро и зло. Паметта има нужда от пространства и както казва Ян Асман, група и пространство образуват символична общност, към която групата се придържа и тогава, когато е разделена от пространството, като символично възпроизвежда светите места.

Обратната политика - на манипулации с паметта, на насилствено заличаване на общностните репрезентанти - води до мултиплициране на злоби и комплекси. Националната идентичност е най-същностната в-кръв-ена и у-кор-енена човешка идентичност и никой няма право да предлага "да се откажа от моето преживяване на Левски, Ботев, Раковски, за да стана европеец!?" Биографическите образци на националните герои са духовният иконостас на родното. Там, в неговото идеално пространство, не само трябва да се молим и изповядваме. Той е нашият "последен пристан и заслона".

Някак естествено в този контекст следват есетата "Самотата на Ботев", "Да представим Левски пред света", които не спират да задават болните въпроси: "защо оставихме великите си мъже да бъдат самотни в тези финални мигове от техния живот?", "а те щяха ли наистина да бъдат велики, ако не беше тази тяхна самота тогава?"... Въпроси болезнени, но именно те раждат паметниците, както и колективните ритуални форми на тяхното обгрижване. Нека го кажем с думите на Андрей Плешу, поместени в редактираното от М. Неделчев сп. "Демократически преглед": идентичността е онова нещо, което остава тогава, когато всичко друго е изгубено.

Публичната лекция, четена в Националния женевски институт "Швейцария - щастливата хетеротопия на българската култура и литература", М. Неделчев посвещава на дядо си Михаил Карафилов, който се е дипломирал като архитект-инженер в Лозана. Тук авторът континуитетно обосновава случилата се "Швейцария" в българската духовна история. За десетилетия наред Швейцария се оказва паралелен живот за българската интелигенция, тя се е превърнала в "сакралното чуждо", в щастлив пристан за стотици мъченици на съвестта, в свръхважно цивилизационно пространство, съвършеното място на идеалната завършена европейскост. Тя е необходимата стабилна, хетеротопична гледна точка за българското: "от през Швейцария". Пространство, в което са се случили десетки биографически проекти на българските духовни мъже и жени през годините. Швейцария е онази неутрална страна, в която епистемологическото, политическото и етическото се основават на универсалността; в която идеята за елиминирането на жестокостта, на всякакви фанатизми и фундаментализми е начин на мислене и живеене. В този смисъл "Швейцария" в някаква степен е и наша.

Един от есенциалистките текстове в книгата е "Персоналистките митове в историята на българската биографска традиция", превърнал се в същностна част от дебата за съвременността. В този текст е подложена на проблематизации кризата на историографско-биографското мислене, което пренебрегва основни норми и ценностни системи на словесната ни култура и с това се отказва от някои възможности за изграждане на свои идейни и емоционални състояния. Патосът на този духовно алтернативен текст се съсредоточава около въпроса, дали наистина българите не се отказват по своя воля да строят националната си идеология, култура, държава.

Акцентите на М. Неделчев са върху усета (или липсата на такъв) на българската общност към конструирането на такива символни биографии, които надмогват частното, за да се превърнат в родови универсалии, в хипостаси на уникалната етнокултурна картина за свят. С прискърбие авторът обобщава, че у нас няма вкус към патриаршеските биографии - например на М. Маджаров, П. Р. Славейков, Ив. Вазов дори: "Дългият живот е сякаш плод на компромис. Умрял в постелята си - какъв позор!" А всъщност патриаршеското е достопочтено, умъдрено, хармонично-непоклатимо. Блажена е една национална общност, която има своите патриарси.

Като че ли няма в настоящата ни култура по-углъбен, по-вчустващ се изследвач на националните биографически образци - от М. Неделчев; на онези българи, които с мислите, с телата и словата са произвеждали себе си и ближните си. М. Неделчев проследява не само траекторията (като серия от последователно заемани позиции) на техните животи, а наистина подлага на анализ социокултурното поле на ежедневните им осъществявания. За да се види, че въпреки релативизма на историята все пак има персонални модели, които удържат всички нас не само в рамките на националната идеология, но и на едно достойно поведение. Така и авторът (по симеонрадевски) завършва етюда си за личните биографии с общонационален статус: "Различни обществени сили не се самоизразяват, не се обособяват именно защото не съумяват да се персонифицират чрез ярки биографии, да получат предметна форма на лично битие и уникална съдба. Мислейки опростено, типово за миналото си, обществото мисли така и за настоящето. Не познавайки ярки личности от миналото си, то няма сетива и за оригиналното, за същностното и в личностите на съвременниците си".

Апелът да мислим биографично, да търсим в историята си човековъплъщенията на духа (въпреки обявената от Р. Барт смърт на автора), е един от продуктивните, културногенериращи дебати за уникално родното. Личната биография на героичните и публичните личности е сложен сплит, в който може да бъде съзрян изоморфизмът между различните равнища на тогавашните социални стилове.

Много и много български страници има в тази книга. Страници, в които сме съзряни и пронизани всички ние - реалните и въображаемите българи, живите и покойниците, движещите се от плът и кръв по все още разрушените улици на ХХI-то хилядолетие или застиналите в портрети от миналото във фамилните албуми достолепни осанки. М. Неделчев е може би единственият литературовед, който подлага на дискурсивно мислене идеята за единен национален фотоархив, чрез който поколенията да се възпитават да четат старите фотографии, да пишат есета върху тях, а не просто да разпознават отделни лица. Интервюто "Фотографията и българският национален фотоалбум" е част от мисленето за националното като духовен мегапроект, като нестихващ диалог между изкуствата. Континуитетното четене на този национален фотоархив ще подреди, ще оцелости разпокъсаното ни землище, ще събере отломките на миналото с настоящето, ще визуализира интуициите ни, несбъднатите ни копнежи, митичните ни сънища. Четенето на този конструиран с много усилия, често пъти утопичен албум, ще се превърне в колективно упражнение по памет. Осъществяването на този фотопроект е не само идеална форма на една национална митомоторика, той би означил стабилна националноохранителна културна политика.

Аналогичен в това отношение е и другият михаилнеделчевски сюжет - събирането на пощенски картички, в които националното напира да бъде осмислено: "Почти всяко селище чрез издадени от местни книжари пощенски картички праща свое послание към други градове и селища, иска да бъде видяно като място, където се е разгръщало народното самоуправство и където се наблюдава строителство на Нова България". С типичния му диалогичен и "чувствен" почерк М. Неделчев говори така, сякаш е дочул шепота на тези селища, недомлъвките на типовете и нравите български в тях, уникалната им топика, за да очертае антроморфната мяра на българските селища-републики.

И в разиграната в двойна перспектива част "Раздели, сбогувания, припомняния" ще видим обговорени любимите образи, сюжети и теми за автора. Под общата рубрика "В памет" той е събрал в литургичното пространство на спомена, конструирал им е общ символичен паметник. Тук са любимите му хора, най-скъпите от извънсемейното му интимно обкръжение. Те са все хора на словото и духа, културни герои. Защото за М. Неделчев професионалното е интимно, литературоведското е етическо, литературноисторическото е съкровено. Затова тук са и разказвачът Йордан Вълчев, и журналистката Румяна Узунова, и отецът Константин Канев, и поетът Христо Фотев, и текстологът-издател Тихомир Тихов. И много други хора с различни занимания, статуси, роли, харизми. За всеки един от тях той е намерил скъпи, неповторими думи, защото всеки един от тях е отломка от сърцето му. Ето как завършват словата за Т. Тихов: "Този безкрайно любопитен, алчен за света, за социалното и политическото, този безспирно четящ човек преживя в последните години голяма драма - не можеше повече да вижда буквите. Те светеха в душата му". Некрокултурата е не само колективна, ритуално институционализирана форма на почит и пиетет към мъртвите. Тя е и лично, интимно осъществима. Персонална.

И в този дял на книгата са не само покойните съвременници на автора, но и достолепната фигура на Патриарха и не по-малко достолепната на неговия издател Т. Ф. Чипев. Текстът "Патриархът и издателят" обговаря наистина културностроителните усилия както на автора, така и на неговия издател, за да се изгради образът на ПАТРИАРХА, да се превърне прижизненото му битие в битие-институция.

С присъщия си дар да сюжетира историкокултурното, да извайва индивидуалните идентичности на своите културни герои и по някакъв особен, митопоетичен начин да имагинира националното, и тук М. Неделчев ни предлага своята (българската) история за духовно-ауретичното и биографично родство между Ив. Вазов и Т. Ф. Чипев: "Макар и доста по-млад от Вазов, Т. Ф. Чипев носи същото възрожденско достолепие. Без да е от най-заможните копривщенски родове, Чипев безспорно има и съзнанието на това най-аристократично селище в новата ни история". Родството между тези големи културни фигури на съвременна България идва от сърцето на pater familias, от епически разгърналите им се биографически сюжети. А епическо означава достигаща до дълбините на времето непрекъснатост. Епическото a priori означава трансформативност на личнобиографическото в националноидентичностно, на тукашния разказ в Големия наратив. Патриархът и неговият издател. Наистина, "Каква среща!"

М. Неделчев е блестящ портретист. Ако използваме социологическата терминология на П. Бурдийо, той умее да конструира изключително деликатно и прецизно хабитуса на личността. За френския социолог на всеки клас позиции съответства определен клас хабитуси (вкусове), произведени от социалните обусловености, представляващи систематична съвкупност от блага и свойства, съединени помежду си чрез стилово сходство. Хабитусът събира вътрешните и релационни характеристики в единен стил. Ето така в текста "Богдан Богданов, един класик с поведение на интелектуалец" от раздела "Стратегии на нормалността - лични, семейни, групови", външното, привидното противоречие между консерватизма на класическата филология и интелектуалните жестове на преобразуване на всекидневните светове в културни и обратно - се стапя още в самото заглавие. Като портретът на този наистина емблематичен съвременен учен е даден в процеса на неговото континуално случване: "Разбира се, ние всички знаехме, че той ще стане доцент, а след това и свръхавторитетен професор. Това бе предопределено още в тези съвсем младежки години". И в няколко фрази, в няколко едри формули, но с усет към детайлното, към уникално жестовото, М. Неделчев успява да съгради целостта на образа, да намери постулата на смисъла на разказваното житие. Там, в този смисъл (или множественост от смисли) се пресичат застиналата вечност с актуалната публичност, всекидневните светове с културните памети, локалното с универсалното, абстрактният морал с практическата мъдрост, артистично-либералното и етически-законодателното, родното и световното.

Без този присъщ само на интелектуалеца и широко скроения хуманитарий сложен сплит от уважение към границите, но и надмогването на сляпата и ревностна вярност към тях, от пиетета към персоналистичното и удоволственото пребиваване в заедността, от вглеждането в себе си като към някой друг, не би се случил либералният проект на справедливостта, определен от Пол Рикьор като разгръщането в диалогичен, общностен, институционален мащаб на желанието да живееш добре. М. Неделчев успява да сговори изолационизма с отвореността, умерения национализъм с европоцентричността, утопичния стремеж за идеално поместване в мечтания контекст на древната медитеранска цивилизация с котловинната укорененост, езика на европейските културни митове с езика на отечествената култура...

Трябва не просто да се опияняваме от риторското слово на този автор, не само да се захласваме от жестикулациите на артистично телесното му присъствие, трябва да чуем повиците на гражданина, на човека, постигнал вътре в себе си хармонията и свободата. Да се опитаме да превърнем хуманистичните му "формули"-предупреждения в колективен начин на мислене и живеене: "Балканите ще продължават да бъдат демонизирани, ако населяващите ги национални общности не си разкажат една на друга всичко, дори и най-неприятното, и ако успеят да се чуят, разбира се", "Балканите ще продължават да бъдат лошият пример, ако не се разгърне вътрешно-балканският диалог на прошка и покаяние", "Срамните тайни трябва да бъдат и терапевтично извадени на показ", "Националните общности са дори необходими, за да се осъществи същностно и публично ритуалът на покаянието".

Забележителен е почерковият речник на този писател: "достопочтено", "сакрално", "прошка", "покаяние", "класически европейски проект", "съборност на хората на различните изкуства", "прочити-любови", "нашата вдаденост и вгледаност в Яворов", "винаги ще обитаваме идеално тези географски предели"... Това е речник, обвързан с религиозно-етичното; речник на човека, отдаден на "благото на полиса", готов с всички усилия да постигне "хоризонта на общосподелимото"; и ако не да разреши, то поне да успокои апориите.

Естествено една такава концептуална книга на/за родното, не може да не предложи своите визии за националното "утре". Когато ще е от изключителна важност не толкова икономическият просперитет, колкото способността ни да носим усещане за екипност, желанието да се работи колективно, да се живее тук и сега, с тези хора, в реалните и възмечтани измерения на родното. Оттук и тревожните въпроси на автора: желаем или не желаем да живеем в общност, притежаваме ли обща воля да обитаваме земята си, да се съприкосновяваме с котловината, планината, хълма, да се зареждаме с божествените им енергии; готови ли сме вазовският национално-съборен проект отново да се случи преди така лелеяната евроинтеграция. За всичко това е нужна обща идея за заедност в живеенето и тук, и сега, и там, и някога, със съвременниците и с покойниците, с историческите комплекси и със свещените митове. Безотговорно е да се вярва, че европейското означава отказ от възрожденския аристократизъм на тревненската и сопотската архитектура, от устната фолклорна традиция, от близостта до дървото, камъка като унаследени културни символи на мисленето ни за света.

Книгата на М. Неделчев съвсем естествено завършва с културностроителната феноменология на градското, но не на кое да е, а на копривщенския модел на градско живеене. Защото копривщенското е избрано. То е еталон за всекидневно и ритуално битуване в измеренията на земното: "За да се заселиш в Копривщица, е трябвало да докажеш първо, че имаш пари, второ, произхода на парите. Значи на някакви днешни хора, бивши заместник-министър председатели не биха им дали правото да се заселят в Копривщица". Копривщенското е доказал се през вековете модел за достойно пребиваване в тукашното. То е "проект", съчетал в себе си гордия персонализъм с общностната солидарност. Нима е невъзможно "копривщенското" с неговите духовни и телесни навици, с камъка, дървото, чардаците и дуварите, с Дебеляновите поетически блянове и въстанически революционни жестове, със "скритите вопли" и земната трезвеност - да бъде обживяно по михаилнеделчевски, да се случи отново? Вписването ни в този възрожденско-европейски градски проект на едновременния достъп до пира за душата и тялото и до социалния престиж и духовен аристократизъм - означава случилата се среща между уникално родното и европоинтеграционното.

Книгата "Размишления по българските работи" е общонационален, културногероически текст, който пробужда сетивата ни за свещеното, който звучи чрез витиевато-прославящия, но и често пъти дързък, тираден глас на своя автор и също така чрез ритуализираното, церемониално произнасяне на словото като в храм. Защото да размишляваш за българските работи, според М. Неделчев, имаш право само ако притежаваш имунитет срещу модата да си постомодерен, да не предаваш никога и никъде родината вън и вътре в себе си.

За духовния контекст от времето между 20. и 21. век М. Неделчев е уникален български автор. Той въплъщава с някаква пенчославейковска, жреческа жестовост фигурата на духовния аристократ, но в същото време и артистичната виталност на дядо Славейков. Той е издигналият се духовен работник, артикулиращ авторитетните стилове на интелигентското битие. М. Неделчев е класическа персонификация на идеята за духовен престиж. Той е алтернативният университетски преподавател, неуморният пътешественик, който е по вазовски в родината и по яворовски родината е вътре в него, пиячът на скъпо червено вино и слушащият с непобедима вътрешна наслада класическите акорди на Алфред Шнитке.

Всъщност кой е М. Неделчев? Във финализиращите редове на творбата си авторът признава, че не е включил текстовете от десетките участия в дискусии, полемики, скандали. Но и в дискусиите, полемиките и скандалите, които най-често сам предизвиква, М. Неделчев събира опонентите си, неразбиращите го или нежелаещите да го разберат - около чудотворната кръгла маса на толерантността. Именно около това концептуално, но и магическо пространство на заедността литературният историк, критик, културолог, социолог, медиаторът между политическото и етическото, националното и световното помирява всяка възраст, класа, пол, душа. Защото то е духовно и телесно обживяното пространство на личните прозрения, на родовите митологеми, на универсалните добродетели. Именно тази идея за съборността, за окръглената, хармонична цялост на рода е добре всеки от нас да персонализира, да носи като съкровен ритъм на съзнанието, мисленето, живеенето. И да я пренася от селище в селище, от обиталище в обиталище, по свои и чужди земи. Така както легендарният крал Артур, според култовата книга "Дарът" на Марсел Мос, навсякъде където пренасял масата си, неговата благородна дружина ставала по-сплотена и непобедима. Действително в общата воля за слятост, за кауза, за общосподелими ценности на уважение и щедрост, за безконфликтно редуване между задружността и гордите персоналистични жестове - вазовската национална съборност отново ще се случи - в нас и около нас.

"Размишления по българските работи". Тази книга е и моя.

 


Михаил Неделчев. Размишления по българските работи (Културологическа, политическа и литературоведска публицистика). С., 2002.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.07.2003, № 7 (44)