ЯВОРОВ И "ДРУГИТЕ"

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Мислена като продължение-допълнение на предходната книга "Поетът Яворов" (2012 г.), "Яворов и другите" е напълно самостойно изследване, навързващо нови и нови сюжети, разказващо непознати досега, но все така митопораждащи истории, отключващо различни гледни точки спрямо натежалия и граден вече повече от столетие литературен мит и общонационален култ към фигурата на Поета.

Заглавната формула отваря живота и словото на твореца към световете на другите - съвременници и следходници, близки и далечни, приятели и любими, периодични издания и книги. И в този сборник със статии изпъква дарбата на Д. Михайлов да композира сюжети, да сътворява разтърсващи истории, често и лично преживени, и в тази връзка да предлага проникновени емпатични тълкувания на биографични жестове и художествени текстове, които, както знаем, при Яворов са неразделни.

Поставяйки под "прожекторите" недовидени до момента документи, незначителни на пръв поглед детайли, неописани "подробности", Д. Михайлов неизменно ги подрежда в "разказ", който преобръща традиционализирани постановки. Ако се позова на Волфганг Изер, бих казала, че Д. Михайлов владее "изкуството на миньора". Копаейки рудата на литературната фактология, той генерира нови идеи, които преконфигурират литературната история и литературната биографистика. Всяка негова "разкопка" и "транскрипция" задава различна гледна точка към уж до болка познати фигури и творби. С други думи, литературният архив при Михайлов е не цел, а "инструмент" за провокирането на неочаквани тълкувателски решения.

Първият етюд "Боян Нелюдов против Яворов" - въвлича в поредния увлекателно пресъздаден сюжет, този път завихрен около "имената" на поета. Тръгвайки от свидетелския разказ на Т. Влайков за това, как се случва литературното "кръщене" на Пею Крачолов, Д. Михайлов проследява вътрешния бунт на поета срещу наложената подмяна на името му. Щудирайки градски архиви, родови хроники, нормативни актове, изследвачът показва, че поетът първи в семейството се подписва с фамилията Крачолов, прякора на рода си. Михайлов акцентира върху личния избор като поведенчески модел, върху вътрешната потребност на твореца да бъде неповторим, пък било то и с цената на една "грозна", както вероятно се е изразил П. П. Славейков, фамилия. Ето защо Пею Тотев Крачолов по своему се съпротивлява на поетичния и красив псевдоним, присъден му от общността "Мисъл". "Ритуалите по кръщението", предприети от Славейков и компания, са отличителният начин на групата да припише идентичност на таланта от провинцията. Но Пею Тотев е различният, той трудно понася наложените му лица и роли. Затова поетът настоятелно ще добавя към така или иначе мълчаливо приетата красива фамилия Яворов вече белязалата го буква "К", която е част от лично избраната самоличност, а не е плод на външни интервенции. Нито Лора Каравелова, която настоява да отпадне първата буква, загатваща за фамилията Крачолов, нито редакционният комитет на "Мисъл" успяват да подчинят до край "нелюдимия поет", който по свой начин отстоява белязаността си, прекрачвайки границите на всички равнища.

Археологизирайки с вещина Втория анхиалски бележник на Яворов, Михайлов попада на името Боян Нелюдов, мислено от поета като негов псевдоним. Изследвачът повествовател създава психографски задълбочен разказ за търсената самоличност на модерния творец. Тук той убедително разиграва напрежението между единственото име като "твърд обозначител" на личността във всичките й социални роли и житейски реализации, от една страна, и различните имена и подписи, като опити за приписване на нови и нови идентичности, но и за търсената истинска самоличност.

Става дума за един неразгръщан до момента сюжет, който по друг, не толкова художествен, колкото артистично-поведенчески начин отвежда към уникалните превъплъщения и мъчителни дирения на модерния творец, към неподдаващата се на принуди негова същност. Поредният яворовски сюжет, който подлага на изпитание и който носи (свръх)познание.

Със страстта на литературен детектив Михайлов обхожда стъпка по стъпка пътя на поета, отново и отново разчита изповедите му, разлиства първите му публикации, редакциите, сравнява различните варианти на стиховете му, възстановява дори "отпаднали" творби от поетическия му корпус, за да уплътни картината на цялото, за да подчертае висотата на естетическите избори на твореца. Тъкмо авторът на настоящата книга "разконспирира" "петата хайдушка песен" на Яворов, за която сам поетът на няколко пъти споменава, но никога не помества в представителните публикации на цикъла. Идентифицирайки с точност времето и мястото на написване на "Македонец съм, овчар...", след внимателен анализ на строфиката, графиката и хайдушкоромантичния стил на стихотворението, изследвачът ще обобщи, че именно него Яворов смята за своята пета хайдушка песен: "Разликата е, че текстът му е "преведен" на достъпен за местното население агитационен език. В него авторът "отказва" да бъде поет, той е само агитатор". Така Д. Михайлов не само завръща една останала неизвестна творба в регистъра на културната ни памет, но и реконструира миналото в неговата пълнота, за да блесне с още по-голяма сила ликът на Поета, въвлечен безусловно в македонското освободително движение, превърнал се в негов идеолог и пропагандатор, в негова безсмъртна емблема.

Сравняващ първоначални записи и последващи преписи, свидетелства на именити съвременници като Йонко Вапцаров например, останки от пръстови отпечатъци, следи "от върха на показалеца на лявата ръка" на поета върху листовете, авторът на "Яворов и другите" гради знакови за историческата и културната ни памет сюжети. Всеки текст и всеки жест на П. К. Яворов е разчетен като съдбовен.

"Хайдушки песни" са се превърнали с времето в канонични и едновременно широкопопулярни творби на българската литература. Чрез изнесените факти около тяхното раждане, но и чрез тълкуването на тяхното ритуализиране като подготвян подарък на Гоце Делчев и като начало на едно съдбовно посвещаване на четата на бележития войвода, Д. Михайлов ги разчита като част от личностен и общностен церемониал - на самата граница между живота и смъртта. Неслучайно с такава отдаденост изследователят прави "възстановка" на появяването и "проиграването" на "Хайдушки песни" като плод на Яворовата романтика по революционното дело в Македония, но и като лична изповед и рефлексия върху проклетите битийни проблеми. В тези подходящи за речитативно произнасяне фолклорни стилизации проницателният коментатор е разпознал модерната различност, трагическото визионерство. Разпознал е не народопесенната мяра, а извънмерността на болезнената модерна чувствителност, която "сън сънува", "сън прокоба" - "сънува гроба"...

Фрагментът "За модерния смисъл на цикъла" е сред най-оригиналните и задълбочени разночетения на "Хайдушки песни". Анализирайки архитектоничната цялост на "Подир сенките на облаците", Д. Михайлов разчита мястото и смисъла на цикъла като мост, като съединяване на "двата периода". Така тълкувателят натоварва тези познати, но критически малко обговаряни творби на поета с ключови значения за цялостния му творчески и житейски път. В прочита си Д. Михайлов е разпознал другите - не само хайдушкоромантични, но и индивидуалистично-трагически полифонии на поетическия език. Отвъд откровената имитация на фолклорната поетика, тълкувателят е разчел есенциално яворовското, онова, което я надхвърля.

Замислил преди време във връзка с Вазовото наследство една "история на грешките в българската литература", в краткия текст "Кой подсказва заглавието "Заточеници"?" авторът доразгръща, уплътнява тази идея. Всяка неволна, но симптоматична грешка за Д. Михайлов е отваряне на критически сюжет; отключване на неподозирани смисли с оглед целостта и единността на голямото творческо дело. Божан-Ангеловата рецензентска, конфузна по същество, подмяна на надслова на Яворовото стихотворение "Към Подрумкале" в "Подрумските заточеници" - е щастлива за поета, тъй като му подсказва достойното за един шедьовър заглавие "Заточеници".

Много от текстовете, поместени в "Яворов и другите", илюстрират онова, което М. Неделчев определя като въвлечено литературознание. Д. Михайлов наистина е безусловно въвлечен, потопен във всяка фигура на спомена, във всеки омастилен лист, които реконструира като събития. Защото като никой друг усеща пулсациите на яворовската енергия - отсам и отвъд линията на живота. Показателен в тази насока е свръхакуратният текстологичен анализ, който изследователят прави на "неизвестни Яворови поправки" на публикувани стихове от "Безсъници". На пръв план маловажни поправки - като изписването на "купнеж" и неговите производни извън правописните норми или превръщането на някои диалектизми в поетизми - отварят важни въпроси за сугестията, но и за паметта на Яворовия поетически език, за стремежа на поета да усъвършенства текстовете си, за психологическата власт на яворовските думи, за тяхната "тежина и тон". Съпоставителните коментари, прецизните текстологични вглеждания, хронологическото подреждане на различните стихотворни варианти - от публично известните факти до онова, което присъства в частната библиотека на изследователя (петнадесетгодишнината на сп. "Мисъл" с лично оставените от Яворов поправки) - напомня за един матричен текст в историята на българската литературнокритическа мисъл - "За литературния плут" на Б. Пенев от 1922 г. Да се види скритото, потуленото, останалото в сянка е само по себе си откритие, тъй като опровергава обичайни представи. И не на последно място - сюжетът около неизвестните досега ръкописни поправки, свързани с историята на "Безсъници", прави видима "тихата екзалтация" на един вдаден на Поета изследователски труд.

На модерен анализ са подложени и двете драми на Яворов "В полите на Витоша" и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва". Д. Михайлов чете първата драма като произведение за неразрешимите противоречия във вътрешния свят на личността. Белязан от "фундаментална недостатъчност", светът на тукашното в Яворовото творчество е главоломно устремен към "свещената и всепроклета дума" - към Смъртта.

Втората драма на Яворов е единственият цялостен и завършен текст, който творецът създава по време на любовните си отношения с Лора Каравелова. Според прочита на Д. Михайлов Лора е вградена в тази пиеса емоционално и интелектуално - светогледно. Тя е не само "скритият персонаж", в драмата се чува гласът й, но се усеща и дъхът й - изгарящата й страст, безмерната й любов, безусловната й обич. Епистоларната Лорина рецепция на пиесата "превъзхожда многократно рецензентските "анализи", публикувани след театралната постановка". Болезнената интимност на Лора спрямо любимия й, обсебеността й от тази любов, бездънната й жажда за любов й дава опит, различен от всички други. И неслучайно тя се оказва най-страстният, но и най-стриктен читател, критик, "съавтор", преводач на френски на последното Яворово произведение. "Такъв желан съратник Яворов не е имал никога", ще поантира размислите си изследвачът на "последния сюжет от литературния живот" на Поета.

Само значимото минало се запаметява, само запаметеното минало е значимо, казва Ян Асман. Благодарение на Д. Михайлов семейният печат на Лора и Пейо Яворови е не само визуално опубличностен, но и коментаторски "разказан". Печатът на Яворови е разчетен като израз, като веществен знак на поетовия копнеж по семейство. Копнеж, фундиран в целия му творчески свят. Двете главни ръкописни букви, преплетени една в друга, Л и П, остават да тежат след случилата се семейна трагедия именно със силата на копнежа по абсолютното мъжко-женско единство. Печатът на семейство Яворови носи паметта за неговите притежатели - устремени един към друг, изпепелени един заради друг. Д. Михайлов е българският яворовед, който знае как да дешифрира паметта на предметите от света на Поета.

Лично преживени са страниците, посветени на малкия брат на Яворов - Атанас Крачолов. Съгражданин на автора, Атанас Крачолов е видян не само и не толкова като близък роднина на Поета, а най-вече като отвержен участник в реализирането на предсмъртната редакция на книгата завещание "Подир сенките на облаците". Д. Михайлов проникновено психографира присъствието му в лоното на семейството, но и в аналите на българската култура. Атанас е орисан с най-страшната отговорност и тегоба - да се грижи за поелия към смъртта Брат и Поет. Краткият текст, онасловен с цитат от Яворовото посвещение "Тебе, мило братче Атанасе...", е жест на съдбовен спомен от детството, но и събуждане за живот на една забравена фигура от интимния и творчески свят на П. К. Яворов.

Изключително ценен е и етюдът, обговарящ "некролозите по стените", появили се непосредствено след вестта за смъртта на поета. Симптоматични за духовното равнище на едно общество са жестовете, с които то посреща и изпраща смъртта на представителните си творчески личности. Според проучването на Д. Михайлов се оказва, че редица "сектори" на българската интелигенция реагират на кончината на Яворов твърде резервирано, безучастно дори. Обстоятелствата около семейната трагедия и "официализиралата" се жестока мълва за смъртта на Лора, продуцирана от роднините й, предпоставят и "анатомията на омразата" към най-големия български модерен поет. Но не тя е доминираща в тогавашното обществено пространство. Напротив, некрословата, подписани от студентите литератори-филолози, от най-преданите приятели-съратници на поета д-р Кръстьо Кръстев, Владимир Василев, Михаил Кремен, Александър Паскалев, Боян Пенев, Тодор Александров, от македонските съзаклятници по идеи и оръжие, звучат като клетва, като другарски обет пред паметта на един "велик мъченик". Това са текстове на "афективна обвързаност", попаднали в сърцевината на един свръхтрагически смъртоносен любовен сюжет, на един живот в смъртта заради Отечеството и Любовта. Некрословата, появили се в преломния миг между "вчера" и "днес", между полуслепия, но жив и мъртвия, но всевидещ поет, основополагат културната памет за българския поетически гений, за неговото велико страдание и велика любов. В тях се изричат проницания, меродавни вече повече от сто години.

Един от "другите" в настоящата книга е критикът на българския символизъм Иван Радославов. Непретенциозно озаглавена "Случаят Иван Радославов", студията поставя изключително важни въпроси за обективността на литературната история, за образците и стожерите в нея, за школите и крайностите на всяко доктринерство, за естетическия вкус и професионална добросъвестност. Ив.-Радославовата фетишизирана формула "Траянов вместо Яворов" проблематизира присъствието на литератора в историята на художественокритическата ни и естетико-програмна мисъл. Д. Михайлов акуратно реконструира цялостната позиция на критика на символизма за фигурата на поета страдалец и така "оголва" неговия профил на не-свободен в професионалните си оценки и жестове пленник на една-единствена естетическа доктрина.

Защото няма как Траянов да бъде вместо Яворов. Защото Яворов е "огнище", "жарава", "чистилище", казано с асоциативно-метафоричните думи на друг голям български критик и млад приятел и последовател в битието в смъртта на Поета - В. Пундев. През 1924 г. той изразява убедеността си, че всеки българин изпитва потребност да се разбере с духа на Яворов и в тази необходимост от поета е неговото безсмъртие. Век по-късно встрастеният изследовател на Яворовата литературна личност Д. Михайлов също настоява, че тъкмо чрез Яворов всяко ново поколение иска да изрази себе си, да се идентифицира - не само литературоведски, но и емоционално: "А това вече е проблем на културата, показващ колко голям е поетът с цялостния си модерен поведенчески модел, наложен приживе и жив и уголемяващ се и сто години след смъртта му".

Яворовият мощен, безграничен дух упражнява рационално труднообяснима власт - и в живота, но най-вече в живота след смъртта. Показва го и настоящата книга с всички разказани в нея сюжети. Защото, дали става дума за "петата хайдушка песен", или за семейния печат на Лора и Пею Яворови, за достолепната в страданието и самотата си фигура на брата Атанас или за некроложката изповед - преклонение на студентите филолози, духът на П. К. Яворов магнетизира, подчинява, разтърсва. Всичко, до което се е докоснал, внушава книгата "Яворов и другите", надхвърля "тукашния" хоризонт - метафизира земните ни дни.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.06.2016, № 6 (199)