СВЕТЪТ НА ПАТРИАРХА

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Началото на 2016 г. за Димитър Михайлов е от онези щастливи "мигове", в които се случват ключови събития в духовната биография на един автор. Събития, които завинаги очертават, окръглят образа му за поколенията. Става дума за двете почти едновременно появили се книги "Яворов и другите" и "Иван Вазов. История. Поетика. Диалози". Книги, посветени на двамата любими творци на Михайлов, превърнали се в постоянни и верни спътници в неговия живот на български литературен историк и критик. "Вазов" и "Яворов" - две художествени вселени, побиращи в себе си духовните обеми по "хоризонталата" и "вертикалата" на българския свят. Две непоклатими имена на родната класика, изискващи различна интерпретаторска оптика, различни философско-херменевтични сечива и даже различна емоционално-психологическа нагласа в процеса на тълкуването им.

Единият, опоетил природните релефи и граници на етническото ни землище, приютил в художествената географска карта на родината нейните най-скъпи пространства, другият, издълбал най-болезнените бездни, отворил най-мъчителните рани на човешката душа. И в двете книги Д. Михайлов успява да провокира възприятията ни за "най-същинското", за най-характерологичното на Вазовите "планински хребети" и на Яворовите "нирванни езера".

Но тук ще споделя впечатленията си за книгата, посветена на народния поет. Прочетох я на един дъх, все едно че държах в ръцете си вълнуваща романизирана проза. Д. Михайлов е майстор в композирането и в разказването на литературни "истории", на критически сюжети. При това, излагайки ги в тяхната вътрешна субординация и взаимна свързаност, авторът постига целостта на творческия живот, на духовния житиепис на най-представителния български писател.

Напълно резонно авторът започва своя литературноисторически разказ с "Началото" - с първото публикувано Вазово стихотворение "Борба" в емигрантското "Периодическо списание на българското книжовно дружество" през 1870 г. Още началните редове на изследването ни засрещат с фигурата на първия ни професионален писател; с момента, от който нататък Вазовият живот започва да става живот заради литературата. Всъщност цялата книга можем да четем и като своеобразна литературна биография, разгръщаща перипетиите на извървения от Вазов път - от неизвестен съчинител на стихове до строител на българската държава в Словото. От началото до края книгата на Д. Михайлов проследява именно литературните осъществявания, художествените превъплъщения на писателя. И най-незабележимия на пръв поглед факт, и най-дребния, "малък" детайл, и най-конкретния "повод" авторът насища с инвентивна интерпретаторска енергия. Защото умее да сътворява от сухата емпирия увлекателни литературни разкази. Защото е едновременно умел конструктор и реконструктор на литературната история.

"Иван Вазов. История. Поетика. Диалози" е съвременна модерна биография, същностно различаваща се от стигналата до баналност през десетилетията схема "живот и творчество". В този смисъл изследвачът не следва така наречените външни детерминистични подходи, не тръгва от живота към творчеството, а с инструментите на литературната археология и археологическа "миниатюристика" показва как един живот се живее заради превръщането на "всичко българско и родно" в художествена вселена. Маркирайки странстванията на младия Вазов из балканските ширини, литераторът очертава духовните траектории на раждащия се поет (по време на първия престой в Румъния през 1871-1872 г.) и на родилия се автор на книги (по време на второто пребиваване в отвъддунавската ни съседка от май 1876 г. до юни 1877 г.). Като модерен биограф, Д. Михайлов сюжетира документираните факти, воден от идеята за ставането на писателя. Виждаме как още с първите си стъпки на творец Вазов постига своя уникален - писателски - ритъм. Коментирайки бягството на Вазов от Родината в Румъния по време на Априлското въстание, "биографът" формулира за първи път отговора на неудобния вече столетие задаван въпрос "защо поетът, възпял саможертвените жестове на българските герои, толкова много се страхува за собствения си живот". Отговорът е: "за да стане писател".

Д.-Михайловата "формула" "живот заради литературата" се явява базисна за разбирането на фигурата на Патриарха. Словото е, което придава вътрешен смисъл на всички факти от биографията му. Съвсем рано Вазов осъзнава "телеологията" на своя път. Още първата поетическа книга, издадена в Румъния - "Пряпорец и гусла" - излиза в полза на Българското Централно Благотворително Общество в Букурещ (1876 г.). С други думи, тя е мислена като служене, като изпълняван дълг в името на националната кауза. Вазов не поставя живота си, а стиховете си пред олтара на Родината. А това вече е нов, модерен модел на биографично - литературнобиографично - поведение.

Важен момент в първата част на изследването е тълкувателски защитената постановка, че на територията на Румъния "се формира идеята за създаването на новата българска литература" и че тук "се наливат" нейните основи. За писателя Вазов Румъния се превръща в "привилегирована" гледна точка. Именно в Румъния той добива самочувствието, че може да сътворява от "нещата" "думи", а от "думите" да "произвежда" "неща".

Следващият етюд "Бягството и голямото завръщане. Бягството през 1876 година: от Сопот до кафене "Трансилвания" е интригуващ разказ за негероичното бягство на Вазов от Родината (от смъртта) и за оставането му във Вечността като художник и идеолог на новата българска държава. С вещина Д. Михайлов проследява дискретните словесни "мимикрии" на писателя в годините след Освобождението. Оглеждайки "под микроскоп" всеки словесен жест на Патриарха, изследвачът изяснява неговия поведенчески модел на самомитологизация - стъпка по стъпка, година след година. За да може беглецът с "чървенина на челото" от мемоарния "приключенски пътепис" "Неотдавна", излязъл през 1881 г., през 1921 г. - вече да представя себе си за участник в Априлското въстание. Или за 45 години "неотдавна" се превръща в "отдавна", беглецът мемоарист - в свидетел на трагическите изпитания, "точната гледка" - в "гледна точка". А тя, гледната точка, е най-важна за художника, който, напомням, публикува спомените си "Неотдавна" в художествено-литературния отдел на сп. "Наука". У Вазов писателят винаги е вървял преди хроникьора, митотворецът - преди летописеца, визионерът - преди историята. За първи път така находчиво Д. Михайлов коментира един недовидян момент в мемоарния Вазов разказ, а именно, че тръгвайки от Сопот, обсебен от неистов страх за живота си, той заравя един ден по-рано всичките си съчинения, "съставящи няколко обемисти тетрадки". Ето го и коментара: "Вазов скрива ръкописите си, както други биха скрили имането си, парите си. Те са цялото богатство, което има и на което държи!".

Д. Михайлов има способността по напълно прозрачен, терминологично незатормозяващ начин да постига "изследователски ефекти", т.е. да допринася за виждането на недовидени неща, да назовава недоловеното, изтласканото, страничното на пръв поглед и да го превръща в "ключ" за новаторски прочит. Михайлов притежава дарбата да осветлява трудно видимото с просто око, скритото, имплицитното. Така осветляването се превръща в "произвеждане" на нови смисли, които изкристализират модела на първото модерно творческо поведение у нас. Модел, заявяващ все по-самочувствено, че служенето на Словото е не по-малко ценно от себеотдаването на Делото. В тази посока провокативна е идеята "Неотдавна" да бъде четена не само като мемоарна, но и като манифестна творба, заявяваща нови ценности в новото държавностроително време. Мисля, че с този прочит Д. Михайлов е намерил скрития шифър на малко коментирания Вазов текст, който българското литературознание не чете като ключов, като "конспект на по-голямата част" от творчеството на Патриарха за повече от десетилетие напред. Така чрез фактологичната реконструкция, но и чрез проницателната интерпретация тази ранна следосвобожденска книга на писателя добива друг потенциал. Защото изследователят умее да разпознава различни от установените йерархични нива на текста. И уж привидно възстановява факти от биографията на личността, а всъщност "разиграва" другите гледни точки на художника, прецедентите в поведението му на творец, ставащи модели. За да се превърне биографията на Патриарха в един от най-значимите текстове на българската култура.

Литературноисторически концептуален е следващият, реторически озаглавен ескиз - "Битките в Пловдив: старият Славейков или младият Вазов?". "Пловдивският период" на Вазов е времето, когато българската литература тепърва ценностно се конституира, а също така започва да се подрежда и родният литературен канон, макар и все още несъвсем естетически нормативиран. Напълно нормално е да "наболее" въпросът кое е ядрото, кой е центърът на литературата ни, осъществяваща се в условията на собствена държавност. За да се разгори и една от следосвобожденските баталии на фронта на художественоестетическото и националноидеологическото осмисляне на общностния живот.

Тук искам да откроя и приноса на Д. Михайлов относно първоназоваването на Вазов като народен поет. Въпреки че съществуват литературноисторически и литературносоциологически изследвания в тази посока (Емил Димитров. Памет, юбилей, канон. София, 2012), те градят конструкции, стъпващи върху несъвсем проверени факти, при това не се позовават на много по-рано публикуваните текстове на Михайлов по темата. Смятам, че тъкмо авторът на настоящата книга, с присъщата си издирваческа скрупульозност, посочва с точност мястото и времето на първото етикиране на Вазов като народен поет - 9.X.1881 г., в. "Марица". Разбира се, изследвачът не остава на равнището на емпирията и прави своите синтезирани обобщения относно смисловите и ценностни залози на общосподелимия титул.

Нормално е в новата държавностроителна, културнопрозелитска ситуация литературата ни да търси своите стожери, своите духовни бащи. Алтернативата е старият Славейков или младият Вазов, миналото на литературата или нейната съвременност, общественополитическите ползи или естетическите ценности... Изборът на българското общество предстои и той е свързан с поредното Вазово бягство - през 1886 г.: до Одеса и... назад.

В бягството до Одеса, макар и инспирирано от външнополитическите обстоятелства в страната, "биографът" провижда и дълбоки вътрешни импулси, продиктувани отново от цялостната "програма" на твореца. Във всяка поведенческа стратегия, във всеки жестови ход, във всеки текстови сигнал на писателя Михайлов разчита глобалната му мисия - на национален идеолог. След "Епопея на забравените", "Немили-недраги" и "Чичовци" Вазов е узрял за онази творба, която ще се окаже преломна за българската култура. Старателно писан с любов и носталгия, романът "Под игото" трябва да намери и адекватната социокултурна почва, своите подготвени и предани читатели. Двама от тях са Кръстьо Кръстев и Иван Шишманов. Изключително показателно за осъзнаването на Вазов като средищна фигура на българската култура е поведението на първия. През 1888 г. студентът в Герамания, възпитаникът на немската идеалистическа философия и естетика пише статия в три части "Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия". Адептът на модерното изкуство започва литературнокритическата си дейност като апологет на Ив. Вазов. При това във време, когато писателят е persona non grata в родния социално-политически живот. Четящият и коментиращият западните (немски) поети, философи, естети Кръстев "подготвя почвата" за Вазовото завръщане, но и Вазов "се е подготвял да се отзове на това повикване - със съвсем новия текст на започнатия роман "Под игото". Ив. Шишманов, от своя страна, публикува романа на части в Министерския сборник - "новото официално издание на българската държава". Така завръщането на Вазов от принудителната емиграция като победител е факт - опубличностен, "заверен и подписан" от най-важните имена на младата ни интелигенция. И с по-сетнешния прочит на романа от Кръстев, година по-късно, той вече е припознат като един от шедьоврите на неговия автор, вписан е в актуалния репертоар с най-представителните национални книги. "Под игото" е романът, окръглил творчеството на Вазов, единил, оцелостил досегашното му наследство, но освен това по страниците си той е осъществил така лелеяната консолидация на българите - тяхното духовно Съединение.

Дошло е времето и на държавната институционализация на Вазов като центъра на българската литература. На 24 септември 1895 г. тържествено е отпразнуван Вазовият юбилей. Изключително въздействаща е литературноисторическата и културологичната метафора за това първо по мащабите и еуфорията си юбилейно честване като сватба, която узаконява женитбата на Вазов с българската литература и с българската държава. Но тази метафора улучва и същината на цялостния профил на писателя, на неговата духовна осанка именно като съпруг на "България цяла". Писателят, който заслонява, приютява в съборната сграда на Родината "богати и сюрмаси", "русите главички и белите власи". Д. Михайлов е съумял да разкрие пълното съвпадение на житейски и художествени ценности и по-точно отстояването на литературната мисия като житейска съдба.

Един от любимите ми фрагменти в настоящата книга е "Къщите". В него по обективно-опредметен и в същото време духовно-сетивен начин се съприкосновяваме с творческото живеене, с писателството като начин на съществуване в неговите битови и екзистенциални измерения - като менталност и емоционалност. Но най-вече писателството като градеж, като домостроителство, като родиностроителство. В литературоведския "разказ" за "къщите на Вазов" виждаме отново способността на Михайлов не само да композира сюжети, свързващи в едно "бит и литература", но и да интерпретира художествени текстове и житейски жестове в тяхното неразлъчно единство. Зад житейската формула на Вазов - където се установява за по-дълго да си строи къща - литераторът търси творческата концепция на художествения визионер, глобалната му идея за свободна и единна България. С къщите си писателят мисионерства така, както и със стиховете си. Чорбаджи-Марковият дом от "Под игото" е идеалът на българите за дом и семейство. Този художествен идеал Вазов "транспонира" и в делничните си прояви. С къщите си той отново и отново усвоява, охранява, о-домява "всичко българско и родно".

Михайлов поставя и друг акцент - в къщите си неизменно Вазов отделя място за кабинет, където съ-творява, до-творява Родината. Домът предполага обитаване, а да обитаваш, казва В. Бенямин, значи да оставяш следи. Всички свои къщи народният поет свързва най-вече със сътвореното в тях, с изработеното в тях. Следите, оставени в къщите в Пловдив, Сопот и София, градят вечния живот на нацията, която, Вазов дълбоко вярва, ще живее "от урва на урва и от век на век". Тази вяра народният пастир неслучайно ще внушава, ще проповядва от балкона на софийския си дом, гледащ към улица "Раковска". Балконът, превърнал се в трибуна на националните каузи, в символ на Вазовата висота. Тъкмо защото са част от духа на поета, Вазовите къщи се превръщат в незаменим символен капитал на нацията. Те са олтар и амвон, откъдето Патриархът в дни на изпитания и национални катастрофи изрича своите заветни слова. Къщите на Вазов - едновременно рожби и съавтори на твореца.

Засрещащ в прочита си спомени и документи, слова и дела, изследователят строи мостове между "последния възрожденец" и "модерния творец", между патриархалния българин и по европейски професионализиралия се писател.

След като литературоведски е разказал първия юбилей от 1895 г., увенчаващ Вазов като народен поет, узаконяващ статута му на институция не само в литературата, но и в целокупния национален живот, "биографът" няма как да не открои типологическата разлика на втория юбилей от 1920 г.: "След 25 години този брак ще се окаже неразрушим, макар че вторият Вазов юбилей има вече по-друга цел. След преживяната национална катастрофа цяла България празнува златна сватба! Празненствата трябва да консолидират обезверените българи, да предизвикат у тях умиление и катарзис. Държавата е в ролята на съпруга, която, макар и с разклатен авторитет на майка закрилница, благоговейно благодари на своя съпруг за дългия съвместен живот". Убедена съм, че цитираните критикометафорични редове ще останат в "златния фонд" на родното вазовознание.

Идейно зареден в първата част е фрагментът, посветен на "грешката на Дерижан". Той е образец за внимателно четене и проникновено тълкуване на трудно забележими с "просто око" факти. За Д. Михайлов архивите не само трупат памет, а и задават нови тълкувателски аспекти, провокират към откривателство. Едва ли друг литературен историк би прочел така щудирано и така смислотворчески статията на иначе семплия като мащаб литератор Христо Цанков-Дерижан, поместена в "Юбилеен сборник Иван Вазов". В "спомена видение" на автора тридневният героизъм на Шипка от "Опълченците на Шипка" възкръсва "със снежни вихрушки", въпреки подзаглавието "11 август 1877". Грешката на тогавашния Вазов поклонник и четец Дерижан в очите на днешния литературен изследовател изглежда освен неволна и дълбоко симптоматична. Тя отвежда към есенциално вазовското, към сърцето на Вазовата поетика и натюрел. Много повече от "летописец" и "хроникьор" Вазов е митотворец на българската историческа съдба и поради това в стиховете му не е важна отделната дума, конкретният факт. Творбите му само тръгват от достоверното и автентичното, за да отведат към легендарното и митопоетичното. Важното е, че героизмът е увековечен, че се е случил там някъде, в пресечките на мита и историята. Финалът на ескиза за Дерижановата грешка отваря нови изследователски полета. Защото всяка грешка "дискутира, дори да е куриозна. Прочее, българската литература плаче и за една история на грешките".

Конструираните от Д. Михайлов явни или скрити диалози между автори и творби, между естетики и поетики, между езикови поведения и морални избори в националната култура се превръщат в жалони за литературноисторическата ни мисъл. Един от тези "диалози" е проследен в етюда "Вазов - Михайловски: Единственият и другият". Д. Михайлов акуратно и умело съпоставя години на публикуване на творбите, броеве на периодичните издания, промени в текстовете и паратекстовете, силата на критическите гласове или тяхното мълчание с цел да формулира модели на художествено осмисляне, тенденции на естетическо усвояване на две паралелни, но същностно различни художественофилософски парадигми.

Вазов е ценностно монолитният, устремен към "грядущето" държавен строител, Михайловски е разединеният от съмнението модерен скептик, борещ се с възрожденското "здраве" у себе си. От една страна, са "Епопея на забравените" и "Немили-недраги", от друга, апологията на смъртта в "Sospiria de profundis".

Последната подчаст на паралела между двамата е озаглавена "Неразпознатата дихотомия". Тя представлява художествено-естетически, психобиографически, социокултурен срез на българското литературно поле през 20-те години на 20. век. Сюжетирайки предсмъртната воля на поета гръмовержец да бъде погребан край храма "Св. Александър Невски" до гроба на Вазов, Д. Михайлов тълкува не само модерното му естетическо самосъзнание и самочувствие на първостроител на интелектуално-философската линия в новата българска литература, но и централистичния модел, който приема тогавашната ни държавна културна политика. Тя, централистичната ни следосвобожденска култура, не допуска Михайловски да бъде редом до Вазов във вечността. Защото Вазовият модел е в природата си държавноромантичен, националноидеологичен.

Биографичният предсмъртен жест е само повод да се реконструира цялото следосвобожденско литературно поле като пространство на вътрешни идейногенеративни борби, на разпределяне на символната власт между различни художествени тенденции и философски концепции. В предсмъртния иск на Михайловски неговият "биограф" е доловил най-съкровеното му желание на писател - да бъде признат като другия глас, алтернативния на Вазовата националнопатриотична линия в българската литература. И в смъртта обаче Михайловски не е споходен от признанието. Вазовите братя, представляващи най-високите държавнически институции, охраняват паметта на народния поет като Единствения. С този етюд Д. Михайлов разказва не просто поредната творческа история, а "биографизира" българската култура изобщо.

Чрез уникалните лични, но и опубличностени съдби на "героите" си, чрез тяхната словесна и поведенческа деятелност, чрез житейските им осъществявания, но и чрез ритуализацията на посмъртното им битие литературният историк персонифицира, въплътява кривулиците, "посоките и целите", но и колебанията и грешките на българското литературно битие.

Разказал възловите събития в един творчески живот, обосновал ги чрез националноидеологическата художествена концепция на писателския свят, във втората част на настоящата книга "Поетика" авторът естетически-аналитично аргументира чрез поетологичните характеристики на творбите - целостта, единността на живота.

Неслучайно началото на тази втора част е онасловено "Националното". То е "вътъкът", есенциалността на Вазовата литературна вселена. То е, което превръща Вазов в гръбнак на националната художествена класика. Черно море, Дунав и Марица, Стара планина и Рила, Вардар и Охридското езеро за Вазов са не само вечните български места, репрезентативните топоси на родното, те носят духа на българската съдба, задават дълбочината и ширината на родовия космос, неговата пространственост и мяра.

Цялата част "Поетика", основаваща се на художествено-интерпретативни и концептуално-аналитични срезове на отделни Вазови творби от образователния канон, спори с наложилото се през десетилетията клише, че Вазовата поезия е пряко обвързана с действителността, че тя е експромтна, регистраторска, обективна нейна проекция. За да аргументира и утвърди тезата, че Вазовата поезия е "вълшебното огледало" на българската история; огледало, превръщащо конкретните географско-исторически реалии в българския образ на вечността.

Невъзможно е концепцията за Вазов като първия цялостно наложил се модерен национален идеолог в литературата ни да не бъде защитена чрез стратегическия цикъл на поета "Епопея на забравените". Смятам този текст за ядро на книгата. Неслучайно той я центрира. Имащ своите по-ранни публикации, с времето се превръща в христоматиен, в класически прочит на тази вечна българска творба. В него изпъква интерпретаторът откривател, изследователят археолог, историкът концептуалист.

Тръгвайки от конкретни факти, свързани с повода, идеята, времето и реда на публикуване на отделните творби от цикъла, изследвачът стига до генерализацията, че "Епопея на забравените" е "един от най-важните текстове законодатели на българското национално мислене". Формула, която е ключова за всички по-сетнешни литературнокритически рефлексии.

Най-важният проблем, който дискутира статията на Д. Михайлов, е този за композицията на "Епопеята". Не са един и два опитите да се обясни подредбата на одическите поеми в рамките на цялото. Тезата, която предлага интерпретаторът, че композицията на цикъла, гениално намерена от Вазов, е метафора на саморастящия национален дух, е едно от откривателствата в тази книга. Прочитът по блестящ начин доказва, че с "Епопеята" Вазов не търси хронологичното възкресяване на българската история, а духовния корен на националната съдба. Сърцевината на цикъла, неговото концептуално ядро са творбите, посветени на Паисий и братя Миладинови - ратници на идеята за пробуждането на българския национален дух чрез словото. Словото в целокупния творчески свят на Вазов е свръхценност. Неслучайно почти всички герои в "Епопеята" владеят неговата магия: "В по-широк и метафоричен смисъл "Епопея на забравените" е поезия на говоренето, в което актът на изричането сътворява от хаоса на реалните факти един нов, подреден и взаимосвързан свят - света на идеалното, който ще бъде положен в основите на бъдещата българска държава". Според внушенията на анализатора с "Епопеята" Вазов сътворява идеалния разказ за българската история, който се явява и гръбнакът на българската национална идеология. Със своя героически некропол народният поет се извисява като един от най-прозорливите ни духовни мъже, строител на "Нова България".

Текстовете, посветени на "Епопея на забравените", "Немили-недраги", "Дядо Йоцо гледа", "Пейзаж", "Тъмен герой", са "учебник" по съвместяване на аналитично-интерпретаторската инвентивност и литературноисторическата пунктуалност в литературоведската работа. Това са текстове - "методологически" пример за четенето като откривателство, разбиране и дотворяване. Целият литературоведски "роман" на Д. Михайлов, посветен на народния поет, е всъщност и проникновен разказ за трудния, мъчителен път на консолидиране на националната общност и случването на идеята за модерна българска държавност. Защото Вазовите думи са скрижалите - свещените завети и висшите ценности на българския Дух.

Последната част на книгата е под надслова "Диалози". Тук освен гласът на Патриарха се извисяват и гласовете на Ботев, Михайловски, Яворов, но и... на Боримечката. Във времето и отвъд времето народният поет строи мостове към всички ярки творчески присъствия, чертаещи високите хоризонти на националния дух. Диалозите, които Д. Михайлов конструира, отново не залагат на очакваното, познатото, предполагаемото. За сетен път изследвачът ни въвлича в скрити под пластовете на очевидното факти, за да преоткрие забравени жестове, за да събуди неочаквани значения. Така например литературознанието ни е предложило досега противоречиви в аргументативно отношение хипотези, отговорящи на въпроса защо Вазов не включва в героическия си Пантеон творба, посветена на Ботев, след като в "Епопеята" са сакрализирани почти всички значителни имена от по-новата ни история. Единствен Д. Михайлов забелязва огромната енергийна мощ, утаена в мотото на стихотворението "Караджата", което е стих от Ботевата безсмъртна балада "Хаджи Димитър" - "И търсят духът на Караджата!"

И ето че, тръгвайки от жеста на Вазов, който цитира съвременника си поет, тълкувателят съгражда своята непоклатима като мотивировка теза: "Ботйов присъства в цикъла, но не като историческа фигура, а като поетическа норма". Отново идеята за Словото се оказва смислопораждащият момент в интерпретацията.

Проследявайки акуратно всички Вазови текстове, визиращи фигурата, но и цитиращи и перифразиращи стиховете на Ботев, изследвачът маркира смислотворческите трансформации в отношението на Патриарха към магнетичната осанка на поета революционер. Именно пътят, изминат от Вазов към Ботев - от фриволната жестовост през иронично-критическото усъмняване в неговата неоспорима висота до безусловното преклонение и героизиране на личността му - е пътят на целокупното българско съзнание в усвояването и осъзнаването на Ботев като сакрална величина.

Един от провокиращите любопитство с изнесените факти, но и от безспорно оригиналните текстове в книгата е "Снимките на "Боримечката". Статията е артистично разигран разказ за диалога между слово и образ в "първата илюстрирана книга в българската литература" - "Под игото". Разтълкуван е всеки жест на професионална грижа от страна на романиста около илюстрирането на най-ключовата му творба с оглед внушенията на цялостния и хармоничен Вазов мегатекст. Тук писател, актьори и художници - всички те значими имена на тогавашната ни художественотворческа интелигенция - заедно инвестират усилия, за да се случи първото издание на първия български роман като върхово събитие в живота на новата ни литература.

"Иван Вазов. История. Поетика. Диалози" е дълго зряла книга за Вазовата личност и художествено наследство като фундамент на българското държавнотворческо мислене и национален духовен живот. Един от литературноисторически най-плътните и мъдри разкази, съприкосновяващ ни с "първите", най-важните, истини на българския свят, увековечени завинаги в словото на Патриарха. С тази книга Д. Михайлов за сетен път демонстрира забележителното си умение да постига яснота и прозирност на изследователския език, зад които се крият респектиращи интерпретаторски проницания за Вазовата вечна българска вселена.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.06.2016, № 6 (199)