Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОЕВЕТЕ НА ФРОНТА И БОЕВЕТЕ НА КРИТИКАТА
(“Боеве" от Йордан Вълчев)

Антония Велкова-Гайдаржиева

web | Култура и критика. Ч. IV

“Боеве" е дума, която първоначално отпраща към представите за фронт, сражение, нанасяне на удари, война. Тези и подобни представи са свързани преди всичко с въплътеното, соматичното. Боевете, фронтовете, болезнените травми бележат обаче не само човешките тела и ментални нагласи, но и душите, емоциите, съзнанията. “Боевете" са изначален и тотален феномен, съпътстващ историята на човечеството от неговото раждане. Още от древността те са част от “стратегиите" на оцеляване, съперничество, охраняване на статуквото, доказване на качества... В модерните общества, изповядващи прикрит, мимикриращ “цивилизационен варваризъм", и по-точно в плана на идеологическото и политическото “боевете" неотменно са насочени към насилие спрямо изборите на личността.

Боевете на тела, мисли, воли, религии, идеологии изключват идеята за съвкупно човечество, за всеобщ етос, за солидарност. И това е така, защото природата на “боевете" е да игнорира диалогичността. Боевете са светът на не-милостта, на без-любието. Боевете са езикът на хегемониите, на агресията на стаявани комплекси. Най-сетне “боевете" са самата нетърпимост спрямо различието, другостта, дисидентството.

За екзалтираните или “отвъдни по люцкановски" боеве на фронта по време на “Отечествената война" повествуват разказите от сборника “Боеве" на Й. Вълчев, излязъл в края на 1946 г. За идеологическите боеве на литературната критика през 1947 (и няколко години след това), инвестирали немалко енергия, погълнали множество интелектуални съвести, предопределили десетки творчески драми, ще стане дума по-долу.

През 40-те и 50-те години на 20 в. българската литературна критика е един от езиците на държавнополитическата doxa. През годините, когато ярки критически дарования като Ив. Мешеков, Вл. Василев, Ив. Радославов са подложени на систематичен остракизъм, литературната критика се лишава от почерците, за да автоматизира дейността си в издаване на присъди, предписания, директиви. За да се превърне в не-литературно говорене за литературата.

Ще илюстрираме казаното дотук с драмата, която сполита писателя Й. Вълчев след излизането на дебютната му книга и то по изричните указания и идеологически императиви на критиката. Ще видим, че независимо какъв подпис носи тя (“Иван Вандов", “Емил Петров", “Богомил Райнов", “Александър Каменов", “Стоян Каролев"...), изписаното е едно и също, съшито от задължителните жестове на сочене с пръст, на нетърпимост; от стереотипни фрази и напомпени лексики, “извън които клиентелата на този социолект не може да говори (не може да мисли)" (Р. Барт).

Литературната критика на 40-те и 50-те е критика на белите полета, на изтритите културни пластове. Езиците в нея вместо субекти, са обекти, кодирани по еднакъв начин, способни да изричат единствено “команди", както би казал Лотман, или “лозунги", както се изразява Барт. Ето някои от тях:

Павел Вежинов: “У Вълчев целта на войната не се чувства ни най-малко - нито пряко, нито косвено. Точно обратното - тая цел е съвсем премълчана... Дори не може да се разбере, освен по унгарските наименования, дали става дума за последната война или за миналата. Сякаш умишлено авторът се старае да изравни двете - да каже, че няма съществена разлика между тях, че войната си е война и че нейният смисъл има толкова отношение към бойците, колкото господарят към кучето, когато му каже “дръж!" Понякога неговите войници бягат. Защо? Просто от страх. Тогава именно се явява храбрият офицер, който ги спира и връща назад. Защо? Защото, излиза според автора, такава е неговата длъжност - да се бие като коч - без да помисля какъв е смисълът на тая работа..." ( “Военните разкази на един млад писател" - в. Литературен фронт, 26 окт., 1947)

Иван Вандов: “Двете книги - книгата на Йордан Вълчев и тая на Станислав Вихров - възпитават гнил хуманизъм и такъв антимилитаризъм, който няма нищо общо с последователната борба срещу войната и нейните подстрекатели. Не ще и съмнение, че тези две книги, въпреки известни свои положителни страни, в края на краищата отразяват невярно, извратено Отечествената война на българския народ срещу хитлеристките похитители и не будят творчески патриотични пориви..." (“Против някои вредни и упадъчни прояви в нашия културен живот" - сп. Младеж, кн. 11-12, 1947)

И т. н., и т. н.

И без да продължаваме да цитираме, очевидно е, че тук не става дума за различни патоси, речници, тълкувания, а за една и съща реч - тази на политическата идеология, на социалния контрол над света на фикционалното. Обвиненията в мракобесие, в извратено пресъздаване на войната, в “закъснял интелигентски хуманизъм" (Сим. Султанов) са все извънлитературни нападки, които извършват най-тежкия грях в литературата: смесването на идеологическото реално и семиологическото реално (Р. Барт). Присвоили си ролята на строги и обективни съдници, всички гореупоменати “комисари в литературата" правят така, че както обобщава Ив. Радев, при “Боеве" - едно рядко срещано явление, което е не просто дебют, а зряло завоевание на българския разказ - един начеващ автор влиза в конфронтация с политическата конюнктура (вж. Вълчев 2002: 392).

1947 е година на еуфорични идеологически акции, на социополитически ритуали и псевдокултурни сценарии, които тепърва добиват силата на институции, на регулативни инстанции; които предначертават творческите пътища. При това без никакви възможности за избори, за отстояване на личностната позиция, оказала се “въпрос на социална позволеност".

Лишена от сетива за съкровено преживените драми, за апориите на опита, социологичната критика правоверно прилага чисто механичното обяснение на художественото. Разказвайки за митарствата си, свързани с книгоиздателства и редакции, обслужващи новата власт, Й. Вълчев пресъздава следния разговор с Крум Кюлявков:

- Подпоручик, като те гледам така, много си ми хубав, и бастунчето ти хубаво, обаче в тоя разказ нито го има помощник-командирът, нито политкомисарят, нито ротната ядка, нито има връзка със съветската армия. Нищо не казваш по тоя въпрос. Биете се и офицерът сам взема тия решения.

- Така беше, господин Кюлявков - отвръщам. - Нямахме комисар в ротата, нямахме ротна ядка, нямахме нито един комунист, а съветската армия не съм я виждал отблизо...

- Я, ми се махай от главата! - отсече той (Вълчев 1996).

Социологическата критика на 40-те и 50-те и не може, и не иска да постигне херменевтичната тъждественост на творбата. Затова е буквална, без излитания и дълбочина. Единствената й функция е да спре безкрайната метафора на авторовия текст, за да възвести своята “истина". И вместо да отвори очите - да затвори устите на тези, които го четат. Така и става с хуманистичните разкази на Й. Вълчев за иначе нехуманистичния феномен на войната.

При писатели като Й. Вълчев очевидно е невъзможно външнополитическите, културноидеологически влияния да се превърнат във вътрешни структури на художественото мислене. Иначе казано, невъзможно е конформисткото преназоваване на световете, компромисната транскрипция на политическите сюжети на езика на съвестта. Й. Вълчев отказва да измисли хората, службите, пагоните и лексиките, от които конюнктурата има нужда. Защото и да е виждал политкомисари на фронта, може би не е искал да ги чуе.

Човекът на Й. Вълчев има други, отвъдполитически ангажираности спрямо света. Той живее с лично изстраданите и проверени житейски символи, огражда се с определени хора и ценности, защото така избира специфичния, другия свят, в който да живее и в който да умира. Това е светът, обърнат към метафизиката на човешкото съществуване, а не светът на емпиричната история.

Тук е мястото да се позовем и на гласовете на другия, непрагматично-идеологически, неконюнктурен критически модел, реагирал на Вълчевия дебют според мярата на естетическите хуманитарни ценности. Естествено през 47-ма и десетилетие след нея тези гласове са все по-масирано приглушавани. Един от тях е “гласът" на Петър Горянски във в. “Свободен народ", според когото разказите на Й. Вълчев са напоени с топло чувство към човека въобще и са ценен принос за изграждащия се световен мир. Това са разкази, въплъщаващи етиката на отговорността към човека, на идентичността и солидарността. Героите на Вълчев, сами участници в боевете на фронта, именно там, на бойното поле, с присъствието си и със смъртта си, конструират по-добрия свят, човешкия свят. Те смирено преживяват “битието към смъртта". Убиват, без да бъдат “способни за убиване". Там, на фронта, те откриват съкровено човешкото в другия.

Светът на войната, казва с разказите си Вълчев, е пространство на боевете и бесовете, което поглъща човешките животи без мяра. Но там, на фронта, човекът съществува и отвъд боевете, по единствения начин, на който той онтологически е способен. Светът на Й. Вълчев не е анонимният свят на “типичните герои при типични обстоятелства". Напротив, той е уникалният свят на “Пешо", на “Жужика", на “Бьожика", на “Лоци", на “Кокаланов", на “Аначков" - на обикновените, но ценни сами по себе си хора. Захвърлени в ужасите на войната, тези хора назовават света, за да го интимизират и стоплят. Ето какво пише в тази връзка Константин Петканов в сп. “Балкански преглед" (кн. 1, 1947), подписвайки се с псевдонима Константин Проданов: “...Кой побеждава? Колкото и странно да ни се вижда - победителят е отвратеният от войната ч о в е к". Прочитът на К. Петканов, един от най-религиозните писатели в българската литература, е може би единственият по-пространен адекватен прочит на “Боеве" в синхронията на времето. На пръв поглед непатетичното, не-върховногероичното, простото, се оказва заредено с най-сложните, неразрешими в конкретноисторическото въпроси. “Кое ни избива нас, хората бе, господин поручик, кой какво е направил?!" - пита Пешо, селският сирак. Тоя Пешо, дето “не можеш да го разбереш: уж какъв ли не, пък понякога ще те накара да се замислиш най-сериозно".

“Пешо" е болезненото въплъщение на конфликта между “царството Божие и царството на Кесаря". С други думи, между вътрешната свобода на добротвореца, “когото винаги мислеха за полуумен, за човек с нездрав мозък", и поробеността в обективирания свят на разрушителните страсти; между мъчителния опит на злото и освобождаващия опит на доброто. В хипнозата на войната, казват Й.-Вълчевите герои, са въвлечени и хора, които не разбират смисъла й или които я мразят, но не могат да я прескочат. И все пак, когато те видят във врага субект, конкретна човешка личност, жестът на убийството става невъзможен. “Ако мразещият и жадуващият да убие успее да види в своя враг екзистенциален субект - пише Бердяев, - ако умее да се приобщи към тайната на другата личност, омразата му би преминала и убийството ще стане невъзможно" (Бердяев 1992: 171). След смъртта на единствения му другар, “полуумният Пешо" изпада в неистова омраза към врага. Пленил обаче един от възможните убийци, Пешо се отказва от отмъщение. Преживял опита на злото, Пешо онтологически е способен да прави единствено добро: “Може да е така, господин поручик, ама тоя, дето е убил Стояна, дали е сакал да го убие!... Може и да е баш тоя, дето съм го донесъл... Като го сграбих, той захърка в ръцете ми... Може и него да го чакат деца у дома...

Пешо преглъщаше.

- Аз мислех... па то все човеци сме били..."

Така че наистина “Боеве" е книга не за Отечествената война, а за опита на човека, въвлечен във войната, да съществува въпреки нея. Човекът, който въплъщава евангелския морал и не спира тревожно да пита “кое избива хората". За ценител като Конст. Петканов Й. Вълчев е не само разказвач на случки и събития, но той е успял и да се изкаже за изцяло другото битие - на фронта, но отвъд боевете; на войната, но въпреки отчуждението, жестокостта и безличието. За Сим. Султанов, П. Вежинов, Б. Райнов, обратно - авторовото “култивирано хуманистично съзнание" не може да види величественото и значимото в тази война. Социологическата критика, поне в началото, не се нуждае от драматични, разтърсващи разкази, от наративно усвояване на опита на войната.

Действително тази същностна бедност на критиката ни през 40-те и 50-те години на 20 в. лишава българската култура от професионални, вдълбочаващи се в текста интерпретативни модели. Литературната критика на 40-те е критика на блокираното четене, на отсъстващия метаразказ, на буквалисткото и прагматично транскрибиране на творбата на езика на идеологемата.

Безспорно, за героите на Вълчев съществува друг авторитет, извън чисто човешките инстанции. Тяхната мяра е отвъд боевете в земното, а тяхната вяра е една “теология на мира".

“Боеве" е малка книжка, конструираща големите обеми на метафизично човешкото. Действителността в нея, разиграваща се в разрушителния контекст на кръвопролитията, сякаш е непроницаема за обективираните стихии на войната. Затова тя е поетизирана, осъкровена действителност, а не идеологизирана. Ако перифразираме един автор, в загрижеността и обичта на българските мъже към унгарското осиротяло дете прекрасно е не детето, а обичта. Социологическата критика на 40-те не желае текста, не копнее прочита. Така със своите социално-икономически и властово-институционални ресурси държавнополитическата идеологема превръща литературнокритическия език в бойно поле.

А хората на Й. Вълчев, насила въвлечени в боевете на Отечествената война, се опитват да живеят въпреки боевете. Защото убийството на човек тегне над съвестта им със “страшна сила". Аначков от разказа “Месо" не познава радостта на победата. Убил, за да избави от адски мъки ранения си другар, Аначков вече не е същият. Преживял черния празник на войната, травмата на опетнените с убийство ръце и мисли, войникът е разкъсван от яворовски драматизъм: “Какво ще правим с децата!" Неговата мъжка, бащинска, човешка боязън е спотаена в този тревожен въпрос, свързан със зидовете на човешкото пленничество в историята на животоунищожителните идеологеми.

Подобни въпроси социологическата критика категорично отказва да формулира. За нея са абсолютно невалидни “свръхземните въпроси", които разколебават сигурните убежища на единствения смисъл. Тази критика радикално отхвърля и не зачита трансисторическите и метафизически измерения на човешкото съществуване. Онези дълбинни, уникални ритми на битието, които причастяват към вечността; онези преболедувани патимии на душата и тялото, които отварят вратите на времето за светлината на абсолютите: “Жужика ми пише - десет, двайсет години след войната, двайсет и пет години. Реших, че това ще да е моят уникален принос във Втората световна война - да те обичат там, където са те разрушавали и си разрушавал". Така започва разказът “Жужика ми пише", но и така завършва Й.-Вълчевият свят на боевете, въпреки тях.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Вълчев, Й. Боеве. Родихме се змейове. Велико Търново: Слово, 2002.

Вълчев, Й. [Интервю]. // АБВ, 24.07.1996.

Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. София, 1992.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.01.2005
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.