Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗБОРИ И ДРАМИ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Книгата на Н. Димитров "Отчуждения. Екзистенциалната проблематика в българската литература - I част“ е може би първи опит на родното литературознание да превърне екзистенциалната проблематика в националните художествени визии в автономно поле за литературноисторически и структурнолингвистични наблюдения, за конструиране на персоналистични или колективистични културни модели. Екзистенциалната проблематика според автора има своите догадки, любопитства и даже фикционални сюжети още от времето на Възрожденската литература. Но тя става притегателен център, концептуално и езиковостилистично ядро на художествеността ни през епохата на модерността, когато българският човек започва да обитава нови социокултурни пространства, да изповядва нова психосоматична чувствителност, изгубвайки по-широките космически хоризонти на фолклорно-митологичното светоусещане.

Сюжетирайки своята художествено-философска херменевтика от "отчужденията“ през Българското възраждане до проекциите на страха в психологическата проза от 20-те и 30-те години на миналия век, авторът си поставя отговорната задача да открие генеалогичните ядра на екзистенциализма в българската литература, да изследва техните "транскрибции“ до наши дни (имам предвид, че книгата е заявена като първа част).

Още уводните страници прецизират терминологичните употреби на понятията екзистенция, екзистенциализъм, метафизика, както и на философско-гносеологически дихотомии като онтично-онтологично, иманентно-трансцендентно. Разбира се, авторът ги натоварва с по-общ хуманитарен и културно-интерпретативен смисъл. Така или иначе той е убеден, че сериозният екзистенциален анализ се занимава с проблематичността, подвъпросността на човешкото съществуване; със зевовете, междите, пропастите между хоризонталното вписване на човека в конвенциите на социалното и опита на същия този човек да срещне Бога, Другото, Отвъдното. Или, тази книга се занимава с граничните опити, с онова, което философите наричат апоретика на познанието.

Тръгвайки от отчужденията, меланхолиите, отчаянията (основополагащи понятия за речника на екзистенциализма) на възрожденски автори като Харалан Ангелов и П. Р. Славейков, преминавайки през болезнените откровения на "несретника“, "декадента“, "интелигента“ като типологични фигури на модерната българска литература от началото на 20 в., авторът стига до диаболичните страхове, пароксични обсесии и непобедими тревоги на чове-ка, лишен от духовни перспективи през 20-те и 30-те години на същото столетие. Книгата на Н. Димитров убеждава, че "неразрешимото" го има, че неразбираемото е най-същностното - то е самата глъбинност на човешкото. При това авторът проследява не само емоционалните "протуберанси“, психичните гърчове, интроспекциите на модерната душа, но и модулациите, трепетите, огъванията на самия екзистиращ език, "носещ съзнанието за екзистенцията като избор“. Ако използваме теоретизиращото изразяване на Н. Георгиев, интересите на настоящото изследване се съсредоточават върху "поетиката на търсещия изказ“, върху онези енигматични преобръщания на тялото, душата и мисълта, когато човекът е в схватка със своите фундаментални ситуации или случайни съблазни. Когато героите обитават самата граница между силата и немощта, изкушенията и аскезата, непростимото и прошката. Пропадайки именно в тези битийни пукнатини, увисвайки между небето и земята, човек осъзнава непрозрачността на света и полага себе си в битието - тайна. Оттук насетне литературата и философията говорят за метафизика на личността.

Така и героите на тази книга персонифицират антиномичния опит на човека в отношението му към битието, стремежа му да разгадае тъмните шифри на съществуването. Дори в светогледно и идеологически монолитната възрожденска литература герои като тези на Софроний Врачански от "Житието“, Стамен от "Турски паша“ на Каравелов, лирическия аз на Ботев са въплътеният художествен пробив във вековно установената матрица от ценности, в която домодерният човек се чувства хармоничен и непроблематичен. Всички тези персонажи артикулират реториката на различието, проектирайки себе си в метафизиката на подвига.

В главата "Отчуждението през Българското Възраждане“ се откроява неправеното досега успоредяване между поетическите опити на по-малко известния възрожденец Х. Ангелов и парадигматичния за българската литературна модерност П. Яворов. Възрожденският автор е прочетен като далечен предвестник на Яворовия метафизически ужас пред тайните на битието, пред трансценденталната бездна. Защото лирическият аз на Х. Ангелов се е взрял в екзистенциалната драма на човека пред смъртта, в оня отвъдопитен страх, който смущава душевния по- кой на прозрелия своята съдба индивид. Подобни паралели показват, че съкровеното себеразкриване изисква езика на poiesis-а, който е вибрация не на обективните съобщения, а на екзистенциалните общувания. Той е трансцендентният полъх, който е "след всичко“.

По-нататък изследването се занимава с модерните проекции на несретническата съдба. Несретата е осмислена не като резултат от стечение на обстоятелствата, а като екзистенциална отреденост. Несретникът (на П. Ю. Тодоров) е модерният субект, който въплъщава идеята за битието като кръстна разпънатост. Несретникът страстно желае да бъде в света, да го притежава и в същото време е онтологически прекосен от помрачителната празнота на това притежание. Той е едновременно вън от света, в неизчерпаемото и неуловимото, но и вътре в него, в конвенциите на рационалното и инструменталното.

На типологично равнище Н. Димитров обвързва субстанциалната обреченост на несретника с отчужденията на дека- дента. Двата представителни персонажа на модерността авторът среща в зоната на домовната привързаност, като според него най-близък до несретническата представа за дом е стихът на Дебелянов. Из-следвачът проследява различните обеми на идеята за дом при модерните ни поети, тяхната различна чувствителност за "пристан и заслона“. Българският декадент е тотализиран от чувството за самота, безутешност, идентификационни страхове. Като парадигматичния скитник Ахасфер, останал на открито, без място, разголен и смразен, модерният субект жадува наднебесните пространства. Неговият единствен модус на живеене в света е мечтанието на думи, въобразяването на обиталища. Несретникът на П. Ю. Тодоров или декадентът на Яворов полагат различни начала на българската модерност. Първият не е способен на метафизически бунт, на екстатичен облог с Дявола и с Бога, а вторият, макар и стремящ се към нея, не познава отвъдността. Героят и на двамата обаче не успява в едновременността на съществуването си да "изтрие“ земното и да се пренапише върху девствено белите листи на трансцендентното. Орисан на фундаментални лишения в този свят, той не е благословен да бъде приютен в от-въдния. Модерният човек остава не-осиновен от Бога. Затова светът му е прокълнат, пуст и безответен - в него всеки е чужд на всеки - чужд, а не друг (Ем. Муние).

Интерес представляват наблюденията на Н. Димитров върху малко изследвана-та аналитично-психологическа градска проза на А. Страшимиров, чийто главен персонаж е българският интелигент, застанал на кръстопътя на съдбовни екзистенциални избори. Анализирайки романи като "Смутно време“, "Среща“, "Висящ мост“, "Бена“, повестта "Кръстопът“, авторът стига до извода, че въпреки Страшимировите опити да екзистенциализира прозата си, тя остава в руслото на реторичния и мъгляв интелектуализъм. Страшимировият герой обитава тъмните, неясни зони на подсъзнателното. Той иска, но не може да ги надмогне. Остава вътрешно опустошен, "прелъстен от робството на собственото аз“ (Н. Бердяев).

Литературнокритическото дешифриране на екзистенциалната проблематика не може да мине без проекциите на ек-зистенциалния "атлас“, задвижващ пътищата на лирическите фикции, променящ оптиките на поетическото гледане. Това е въобразеният атлас, който ни разпва между отблъскващото "тук“ и харизматичното "там“, между силата на отсъствието и немощта на присъствието... Поетизмите "тук“ и "там“ в българската модерна литература функционират като метафизични корелации, онтологизиращи езика.

Лично за мен едни от най-интересни-те страници в книгата са свързани с ек-зистенциалистките проблематизации на "литературните“ страхове. В своите херменевтични и стилистични наблюдения авторът се съобразява с дискурсивните практики на психоанализата, философията. Във възрожденската проза страхът е по-вече психосоматична, отколкото депресивна преживяност или метафизична уплаха. И все пак в текстове като "Житието“ на Софроний изповяданите страхове играят ролята на своеобразна психотерапия, за да може прегрешилият да продължи живота си на чисто. Съвсем друга функция имат перипетийните страхове на късния възрожденец във Вазовия мемоарен наратив "Неотдавна“. Там страхът не е автентичен, а идеологически, ритуално поведение на езика. Страховете на модерния човек от началото на 20 в. вече са същностно различни. Поставен пред необя- тието на екзистенциалните заплахи, пред тъмните нашествия на концентричната злост на света, той се люшка между емпиричната заклещеност и метафизичния ужас, между онтологията на надеждата и онтологиите на отчаянието, между задушаването и шемета, "възможността да виждаш и невъзможността да не виждаш“ (М. Бланшо)... Именно тази тревожност на модерния субект, изоставен всред смълчания универсум, изгубил хоризонтите на значимост - "психографира превръщането на емпиричния човек в метафизичен“. Той е неспокойният, но и узнал човек, надникнал "отвъд сребровъздушните стени на кръгозора“, но и изповядващ етиката на загрижеността. Страхът на модерния човек от 20-те години на 20 в. е ужасът пред безбрежните, бездънни и всевечни води на Яворовата "нирвана“.

През 30-те години на столетието трансцендентният страх се превръща в екзистенциален. Автори като Г. Райчев, Вл. Полянов, Ч. Мутафов търсят онтичните параметри на човешката битийност. Лишени от духовен център, фрагментирани, героите са обсесирани от чувството за вина и страх от непреодолимото и проклетото на битието, но и от реални и имагинирани врагове. Това са хора, погълнати от демоничното, тероризирани от собствените си страхове, но и от братоубийствените схватки из пространствата на родното. А Н. Бердяев твърди, че няма нищо по-страшно и опасно от човек, обладан от страх и няма нищо по-страшно от държавна власт, обладана от страх.

Според страниците на тази книга страхът е робство, но страхът ражда и свобода. Той носи в едно затъмнение за съзнанието и прозрение за битието. Страхът е заседналост в отчаянията, изгнание на тялото и душата. Но страхът предизвиква и призоваването на Бога, преобразителния свян пред отвъдното. Защото страхът е другото на въззоваването на Бога, надеждата, че ще бъдем спасени въпреки всичко. И защото пътят на метафизичния страх е началото на пътя към Бога, минаващ през собственото ни трансцендентиране.

Коментираното изследване би могло да заеме достойно място в специализираното среднообразователно и университетско обговаряне на дълбинните структури и неразрешими екзистенциални загадки на националното литературно пространство. Очаквам в следващата част на тази книга литературноинтерпретативният език да е в по-голяма степен о-съкровен, интимизиран, преживян. Защото екзистенциалните проблеми ни измъчват и просветляват, драматизират и хармонизират; поставят ни под въпрос или ни смиряват пред свръхземните въпроси, изпепеляват ни, но и ни приютяват в надне- бесните предели на лилиевските "пасхални надежди“. Така е във всеки миг от съществуването ни, когато сме захвърлени в пустите пространства на световното или когато сме готови да приемем светлината на другия свят. Защото това са проблемите, които пишат философиите, религиите, литературите. И защото това са езиците, които пишат човека.

 


Димитров, Н. Отчуждения. Екзистенциалната проблематика в българската литература - І част. Велико Търново, 2004.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 2
© Електронно списание LiterNet, 31.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 2.