ЖАЖДАТА ПО ОТВЪДНОСТ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

На пръв поглед книгата "Фигури на отвъдността в българската литература на XX век" наподобава сборник от статии, писани във времето по различни поводи, посветени на трудно сговарящи се като почерк и светоусещане, като естетика и поетика автори - от Асен Разцветников до Георги Господинов, от Ал. Вутимски до Пламен Дойнов, от Димитър Талев до Теодора Димова. От друга страна обаче, така композирани, текстовете създават впечатление за единна критико-интерпретативна цялост, концептуално промислена през конструкта "фигури на отвъдността". Това е философски-рефлексивна и емоционално-съкровена книга за неутолимата жажда да се постигне метафизичната родина, за нестихващия порив да се досегне трансцендентното. Най-после за неугасващата надежда да се намери брод, извеждащ отвъд пределите на историята. Това е книга за драмата на богоотстъпленията, но и за чудесата на боговиденията. И така подредени, отделните теоретико-тълкувателни "етюди", обсъждащи множество авторски текстове и историколитературни контексти, влизат в диалогични отношения, допълват се взаимно, "изписвайки" българските блянове по отвъдността.

Впечатляващо е начинанието да се проблематизират художествените светове на творци от Д. Дебелянов и Й. Йовков през Ем. Станев и В. Попов до Ив. Динков и Б. Христов. Изобщо онези, които и преди, и сега определяме като класици. Може да се каже, че върху основата на художествено-естетическата и религиозно-философската оптика на "фигури на отвъдността" Ив. Станков прекосява (с известни изключения, например лично на мен ми липсват яворовското живеене на смъртта като "свръхсмисъл вековечна", пенчославейковските културногероически подвизи, лилиевските сребърни люлки в пътя към отвъдното или Вапцаровият прощален завет, в който става възможно дохождането от отвъдното на смъртта в тукашното на обичаните свои) "гръбнака" на българската литература - нейните реални и въобразени географии, конкретноисторическите и духовно-метафизическите й времена.

Наистина отделните статии открояват и йерархизират поетико-естетическите достойнства на коментираните творби. В цялост обаче настоящата книга постига нещо много повече от конкретната си изследователска задача - тя живее емблематичните текстове на българския литературен XX век.

Започвайки с творчеството на един от манифестаторите на модернизма у нас, Д. Кьорчев, и стигайки до едни от най-ярките фигури на българския постмодернизъм, изследователят съсредоточава усилията си върху онези художествени визии, които носят като свой интимен опит боготърсаческите човешки усилия.

Встъпителната част "Наместо предговор" е всъщност задълбочено експозе, припомнящо важни литературноисторически факти и общокултурни сюжети, имащи отношение към българската религиозност от народохарактерологична, манталитетно-психологическа, социологическа гледна точка.

Тръгвайки от първоначалния скепсис на д-р Кръстевата статия "Религиозно възпитание, религия, наука", появила се на прага между двата века (1900), изследователят не пропуска и по-късната публикация на мастития критик "Религия и философия", според която религиозните преображения дори и на трезвия, здраво стъпилия на земята българин са родени от изначалния човешки порив към безсмъртие, от простия метафизичен факт, както би се изразил Калин Янакиев, че човек не може да понесе да няма Бог.

Разтревожен от крайните форми на екзистенциално отчуждение и непосилна самота, Мислителят д-р Кръстев с присъщите му метафизични интуиции предупреждава, че колосалните рационалистични усилия на науката да замени верската нагласа, мистичните предразположения на човека, са напразни. В самото начало на модернизирането на българската култура един от нейните строители съвсем непретенциозно ще формулира, че религиозността е органична духовна потребност. Тя е въвлеченост и посветеност в тайни, които са отвъд чертата на хоризонта, отвъд детерминизма на заобикалящото.

Още в "първото благовестие на нашия Ренесанс - "История славянобългарска" - подчертава Ив. Станков - "е узаконена двоемирността на българския космос". Още тук, в зората на новата българска литература, е акцентирана идеята за равнопоставеността на двата свята - светът и животът във Времето и светът и животът във Вечността. Разказвайки за драматичните перипетии на общността по хоризонтала на историческото, Светогорецът нито за миг не забравя "вертикализацията" на българския свят по пътя към "Царството Божие".

Съвсем заслужено в уводните редове Станков откроява мястото на Стоян Михайловски по отношение на българските боготърсачески преображения. Авторът на Химна на светите братя Кирил и Методий е наистина единственият роден поет, който през последните две десетилетия от живота си създава "цялостно религиозно творчество" (Д. Михайлов). В религиозната поезия на Божествения размирник зазвучава една от най-трогателните молитви в националната духовност. В нея земният страдалец призовава от дълбините (de profundis) на интимността си трансцендентното начало. В "катадневната борба за щастие", в тукашната мерзкост и пустота Бог е възможен единствено в молитвения зов. Тук литераторът предлага една генеративна интерпретаторска идея, а именно - религиозната лирика на Михайловски да бъде мислена като "нереализирана антология от псалми". В нея погледът на модерния мъченик се взира все по-нагоре, "високо над праха, далеко от света". Еленчанинът е може би първият български поет, чийто лирически герой е потопен в непоносимата безбожническа реалност, но много повече е устремен към онова, което е отвъд всяка линия, до която достига погледът.

И така, същинското изложение в книгата на Ив. Станков започва със знаковата статия "Изкушенията на Димо Кьорчев по отвъдността". Емблематична фигура на българската модерност, неин идеолог и философ, Д. Кьорчев утвърждава "мълчаливия екстаз по отвъдността" като форма на метафизическото познание - като утихване за всяка земна суета и пробуждане за небесната реалност.

Ако Дебеляновата "Гора" в Ив.-Станковия земно-отвъден сюжет е видяна като метафизичен топос, освободен от скрити вопли, от тиха скръб, от бездомници и очакващи майки, но обитаван от "някакъв медитативен източен тип, тихо загърбил света в търсене на покоя", то Разцветниковата поема "Удавници" е прочетена като едно от най-успешните усилия на литературата ни да отиде отвъд историята, като израз на метафизичната жажда по безсмъртие.

И двете творби, писани в различни, макар и съседни, времена на българския XX в., са израз на изконния човешки стремеж да се постигне съвършено Другото, неизразимото и неизречимото.

И двете творби предусещат вълшебствата на трансцендентното. Лирическите им герои са готови, известени за среща с онова, което "иде едва подир възможното" (К. Янакиев). За да се отворят дверите към недостижимото, за да се досегне немислимото. И Дебеляновият самотник, уморен от сблъсъците на житейското, от катаклизмите на военно-историческото, и Разцветниковите Удавници, изтерзани от гърмящите септемврийски вечери, са жадни по отвъдността. Утихнали, безмълвни, те са уверени в "човешкото неумиране". Покрусени от гледките на зверските човешки страсти, онемели сред кънтящата тишина на "мъртъвците живи", те отказват да живеят сред ужасите на световната история. И затова с "примирена скръб" загледани в "свода ясен и дълбок", те отплават към мистиката на отвъдната ясност, на небесната благост.

Като че ли след Дебеляновия човек, потопен в съкровищните горски самоти и Разцветниковите Удавници, упътени към приказните водни красоти, няма как да не се "появи" "Йовковият Серафим", имащ своите предходници в творчеството на разказвача - героите от "Чудният" и "Нов огън". И тримата, типологично близки, отвеждат към архетипни представи, свързани с фигурата на прабългарския шаман, владеещ тайното изкуство да прехожда между този и отвъдния свят.

Задълбочен анализатор на дълбинните структури и семантичните потенциали на текста, Ив. Станков преобръща втвърдени в родната критика клишета, преакцентира познати смисли и послания: "Малко парадоксално, но всъщност интригуващият герой на разказа не е Серафим, а Еньо. Разказът като че ли е написан за него. Тъкмо той е двуплановият перснаж, проектиран в обратна перспектива. Една е неговата привидност, друга е същността му, към която ни води Йовков. За разлика от него, Серафим е ясен от самото начало - константен герой, който не се променя по цялото протежение на текста".

"Йовковият Серафим" е от най-силните, сугестивни текстове в настоящата книга. Ив. Станков го избира за свой главен персонаж, тъй като го е разчел като най-открито метафизичния герой на писателя. Имайки предвид древноеврейския смисъл на името му - висша ангелска титла със значение на "горящ", интерпретаторът ще продължи проникновените си тълкувания: "С присъствието и с подвига си Серафим изгаря съвестта на Еньо и отмахва от него греха". Мисията на серафимовците тук на земята е да направят така, че грубото и първичното, неблагородното и егоцентричното в човека да се изпепели, да изтлее. Йовковият герой, намиращ се в перманентно състояние на полуслепота за непосредствено заобикалящото го, всъщност притежава екстаза на висшето зрение. Зрящ за далечните, за невидимите неща, той изцелява греховните, немилостивите, хладните във вярата. Почти безтелесен - само едно палто и изразително лице - Серафим е един от плеядата светци в домашния български календар. Благ, тих и смирен, той "богомисли" света всеки ден и всеки час, учейки хората как да живеят при страданието, учи ги на съ-страдание.

Във финала на интерпретацията на Йовковия разказ авторът заключава, че двоемирността, равнопоставеността на Земното и Небесното царство е начин на мислене и съществуване в художествения космос на писателя, фундамент на Йовковата религиозност. Защото пусто и глухо е в света на безбожника.

Новаторски е прочитът и на особеното гранично съществуване на лирическия субект в стиховете на Ал. Вутимски. Той е "повиканият човек", който умира, живеейки. Освободил се от терзанията на страха, застанал очи в очи с проклетите въпроси, героят на поета е "в състояние на битийна самост, а не на отчайваща смъртна самота".

Условно обособената втора част на книгата започва с теоретико-философския ескиз "Литературата и нейния историософски потенциал". И съвсем неслучайно за аналитично-тълкувателни разрези са избрани етапни творби в българското романово изкуство. Тук в почти тезисен вид Ив. Станков формулира няколко казуса, ориентирани към основни проблеми на националната историософия, които са генеративни и за следващи изследвания в тази посока. Ето някои от тях:

• Ако до всяко голямо историческо събитие поставим мислителя, и събитието е тема на неговото мислене, то картината вече е историософска.

• Ако според досегашната подялба гносеологичната историософия има за предмет науката история и изобщо правенето на история, а онтологичната - историята като проявено, случило се и случващо се битие, то литературата спокойно може да се разхожда и в двете територии - в първата - с историческата тема, а във втората - с битийната си проблематика.

И т.н. Убедителни "илюстрации" на гореизложените концепти са литературоведските размишления върху "сагата за дома на Глаушеви като историософия", за "историческия утопизъм" на Ем. Станев, за Антон-Дончевата "балада за разделното време" и за историческите романи на А. Калоянов, предлагащи своите нетрадиционни "изходи от историята".

В тази част впечатляват не само изтънчените интерпретаторски умения, концептуалните аналитични дисекции на художествения текст, конгениалните прониквания в творческия светоглед, но и характерната иванстанковска есенциалистка метафоризация на словото: "Домът и Пътят са съответно наша Род-ина и наша Съд-ба. Те са двете чаши на пясъчния ни часовник. Колкото повече Път, толкова по-малко Дом, и обратно..." Схващайки историята като екзистиралото битие, Станков осмисля пътя и дома като основни метафори на националното ни мислене - две пространствени емблеми, антагонистични и корелативни едновременно; фигури, през които текат ритмите на циклично-родовото и линеанизираното национално време.

А когато разсъждава върху възловите за 60-те и 70-те години Ем.-Станеви творби "Легенда за Сибин, преславския княз", "Антихрист", "Тихик и Назарий", изследователят е категоричен, че въпреки идеологическата решетка, това е времето, когато най-сетне историческата тема пристига при човека. Ем. Станев е най-безспорният философично предразположен, рефлексивно устроен разказвач, съсредоточен върху персонажите и мисълта им: "Това са романи от състояния, най-важното от които е състоянието на вярата".

И тъй като шейсетте години заменят "носача на идея с търсач на идея", като главен персонаж в романовия жанр се изправя неординерният, непредсказуем Търсач на смисъла, истината, паметта... Ако на пръв поглед романът на Антон Дончев разказва за жестокото време на потурчването, всъщност основният негов герой, твърди тълкувателят, е Паметта, Родовата кръв като колосалното антиисторическо усилие на общността да бъде победен Краят.

За първи път в монографично изследване (а не само като оперативна рецензентска реакция) Ив. Станков проблематизира историческата проза на Анчо Калоянов, съсредоточавайки се върху романите "Див огън" и "Девети". Две творби, които чрез силно митологизираните си повествователни пластове поставят под въпрос съществуването на историята. Неслучайно Писателят е от най-важните персонажи в А.-Калояновите романи, чиито хора, потопени в непоносимата тежест на земната история, в потресаващата дързост на човешките страсти, се обръщат към небесната трансценденция.

Друг излаз от примките на историята предлага релативизираната представа за време в "Корените" на В. Попов. Интерпретаторът очертава абсолютно различния иновационен начин на разказване на белетриста - усещането за лиричност, безсюжетност, висока степен на субективизация на света и метафоризация на езика. Акцентът на прочита е върху едновременната принадлежност на В.-Поповите герои и към сегашността, и към времето на паметта, но не като спомен, а като тукашна действителност. Оттук насетне прозата на В. Попов ще се чете и през призмата на литературния полифонизъм, разбиран като многогласие на равностойни гласове, и през призмата на релативизма в айнщайновския му смисъл, като основен конструкт в системата на поетиката. Тук баба Неделя е видяна като достоен представител на вечните старци в световната литература. В разказа "Лунна нощ" напр. "функцията на нейната извънвремевост е доведена до екзистенциален екстремум".

В тази част някои от наблюденията звучат като критико-философски афоризми: Босьо е неземният герой на "Корените" или "Танцът на баба Неделя е ритуалното пришествие на нейната отвъдност в "тукашния свят".

И така, някак обсебени от увлекателното литературоведско "разказване" за тукашната и отвъдната баба Неделя, в следващия момент неусетно сме въвлечени в света на загадъчната Радичкова "водопойка на живи и на мъртви" - "една от най-избистрените апологии на двоемирността в българската картина за свят". Ценителят-повествовател, превеждащ ни от творба в творба, постига рядко срещаната днес органическа текстуална и концептуална цялост на изследването си - и чрез единството на проблематиката, и чрез "патоса" на езика, и чрез конструирането на собствен критически свят. Ще си позволя да цитирам отново едно от блестящите сентенциозно поднесени проницания на автора: "Радичков е най-снежният, най-зимният, най-януарският български писател някак по необходимост. В снеговалежа небето и земята реално, физически общуват. Ако в народната митология дъждът представя консумация на космическия брак между небето и земята, то снегът придава на тази митична еротика загадъчност и тайнственост".

Може би единствено в света на Радичков Непомерното, Другото, необяснимото е тук, в нас и около нас. Метафизичното е факт, отвъдното е осезаемо. Радичковите герои го усещат, разпознават, имат го при себе си: "Именно тук и само тук могат да се съберат върховете на двата свята, да се съберат живи и мъртви в общ поклон пред любовното могъщество на единния свят и на единния живот".

От омиротворения и омъдрен Радичков свят някак трудно се влиза в болезнените спазми, в гневно-тъжните, гротескно-безпощадни поетични визии на Иван Динков. Но при цялата настръхнала заканителност на лирическия герой, нетърпящ статуквата, непримирим с "тъмната аморфност на своя народ", интерпретаторът, с присъщата му глобализиращо-метафорична реторика, ще заключи: "Половината от назиданията на Иван Динков са изречени на пръсти. Другата половина - на колене. Но винаги храмово. Защото спазмите на поета по неговите отечества са без изключение любовни".

Драматичен е и "житейският сюжет" на Б.-Христовия мъдрец, напрегнато стоящ на самия ръб между скитничеството и домоседството. Проникнал в главоломните дълбочини на проклетите въпроси, осенен от "ненавременната мъдрост, че и когато не ни харесва животът, ще трябва да се задоволим с неговия смисъл", героят на поета преживява автентично "чудото на приемането като спасителен акт", "безизходността като изход". А чудото е възможно само там, на края на света, в малкия провинциален градец, който винаги води към центъра на "своето място" - между убежищната плътност на дома и тръпната отвореност на простора (К. Янакиев).

Разтълкувал светлините и сенките, помраченията и боговиденията на тукашно-отвъдните страдалци, добротворци, мъдреци, населяващи прозренческите страници на модерната класическа библиотека на нацията, Ив. Станков ще ни преведе и през метафизичните процепи на постмодернистичното художествено визионерство. И двата текста в тази последна част ("Другата реалност в романите на Теодора Димова" и "Постмодерното изместване на реалността. Трима от Третата четворка") отвеждат към идеята за възможността дори и на човека от свръхрационалистичния край на хилядолетието, взирайки се, да прозира тайнствените знаци, да разпознава трансцендентния полъх.

Ако за героините на Т. Димова "другата реалност" е предпочетена, тя е не просто въобразена, а сбъдната територия, то Г.-Господиновите иронично-пародийни реплики на "големия наратив" за грандиозното национално строителство са постмодерният опит да се превърне играта "с голямото и с малкото" в екстаз на творческата свобода, в бунт срещу всякакви митове, идеологеми, стереотипи... Един младенчески устрем към свободата да бъдеш свободен.

Говорейки с подчертани симпатии, но и с професионален респект за "момчетата от Четворката", превърнала се в емблема на 90-те, Ив. Станков избира за своите няколко "удоволствени прочита" творбите на трима от тях - Г. Господинов, Б. Пенчев, Пл. Дойнов. В комплексния критико-поетически образ на втория интерпретаторът провижда "нещо стратегическо, нещо генералско". И неслучайно стихотворението "Нови Кентърбърийски разкази" е видяно като матрична творба, в която: "...в кристален вид се виждат двата основни типа постмодерно цитиране. Първият тип - когато буквални цитати съграждат нови смислови контексти, и вторият, когато скрити или полускрити цитати развиват сюжети, паралелни на основния текст. В първия случай читателят участва в постмодерното стихотворение като откривател, а във втория - като интерпретатор". А каква по-истинска свобода от тази да откриваш и да тълкуваш хилядолетия сътворяваните чудеса на духа.

Спрямо останалите трима - настоява тълкувателят - Пламен Дойнов трудно се вписва в стеснените рамки на екстремалната постмодерност: "До самия край на постмодернизма той така и не успява да убие у себе си автора и да го превърне изцяло в библиотекар". Защото отвъд постмодернистичните езикови експерименти, отвъд "разгула на цитирането" в света на този автор - особено в третата му най-зряла поетическа книга - границата между земята и небесата е заличена от силата на величавата човешка любов. За да се случи невъзможното - мъртвият Злати ще издълбае дупка в небето и ще приласкае своята земна любима. "Post festum" създава една изконно българска картина за свят. В нея баладичната любов на Мария, която рови земята, и на Злати, който дълбае в небето, постига безпределното - свръхвисокото и свръхдълбокото. Постига неумирането. Едно дълго митично пътешествие от непосилното на земята към магичното на небесата.

С този последен интерпретативен етюд върху ключови за българския постмодернизъм творби Иван Станков окръгля своя литературоведски сюжет, повел ни към отвъдните блаженства.

Нека обобщим - книгата на Ив. Станков за първи път в съвременната българска литературнокритическа проза събира и чете представителни творби на националната литература през призмата на отвъдността. И така те зазвучават с непознати досега гласове, провокират неподозирани асоциации, отключват неочаквани въпроси. И най-важното, тази книга оборва прословутия мит за трезво обективната, грубо реалистичната българска литература, неспособна "да постигне по-дълбоките откровения на едно безбрежно универсално съзнание". И ако през 20-те години на миналия век за модерния ерудит Б. Пенев самозабравянето на родния писател в невероятните светове на фантастичното, великото и безграничното е само една критическа утопия, то в началото на второто десетилетие на XXI в. трудът на Ив. Станков ни убеждава в дълбоката потребност на българската художественост от екстазите на мистичното, ирационалното, религиозното съзнание, обитаващо бреговете на безкрайността.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2012, № 5 (150)