ГЛАСЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА. ПОЛИТИЧЕСКИЯТ РОМАН НА БОТЕВ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web | Ботев и българската литература

През годините Св. Игов поддържа, аргументира и даже художествено подплътява една своя теза за възможността отделни текстове на даден автор концептуално да се прочетат като взаимно допълващи се, като разговарящи помежду си, като единно романово повествование. Всъщност това е тезата за романа като полигенетичен и хетерогенен жанр. Съвсем целенасочено литературоведът се позовава на Михаил Бахтин, според когото в конструкцията на романа може да бъде включен принципно всеки жанр. Смислопродуктивната постановка на Игов познаваме от студията му с основополагащо значение за теорията и поетиката на романа "Романът - Феникс и Протей" (1999), макар че още в книгата си "Високо, при извора" той поставя проблема за циклизацията на разказа като един от генетичните пътища към романа. Концептуалната му идея започва да работи като модел на мислене за романа като непрекъснато обновяваща се повествователна форма, търсеща познанието на и за човека.

Така, занимавайки се в дълбочина с целокупното творчество на Иво Андрич, търсейки имплицитно заявената философия в художествената вселена, Св. Игов сам "сглобява" ненаписания морски роман на балканския Нобелов лауреат и го издава в книгата "Летуване на юг".

Неслучайно посочвам този пример, тъй като на типологично равнище акад. Радев прави нещо подобно - конструира post factum недописания политически роман на Ботев, подреждайки в единно цяло статиите му от в. "Знаме", като ги събира под общото заглавие "Да драснем кибрита на въстанието...". Това са публицистично-репортажни текстове, които, аналогично на поетическите, трансцендентират смисъла на съществуването чрез свободата и волята за смърт. "Да драснем кибрита на въстанието" е идеалът, смисълът, лелеяната мечта на един живот в смъртта. "Да драснем кибрита на въстанието" е едновременно исторически апел и метафизически порив. Това е главоломният, разтърсващият зов на мисълта, тялото и душата по трансцендентното Там, по смъртта като върховен революционен жест на самообреклия се. "Да драснем кибрита на въстанието" е задъханото приближаване към самообричането на смърт в името на независима България, но и на "пълната и абсолютна човеческа свобода" (Ботев 2018: 168). "Да драснем кибрита на въстанието" е безапелационният, категоричен призив, който "с битово-метафоричния си заряд събира в себе си всичко, което занимава и вълнува Христо Ботев през целия му кратък живот" (Радев 2018б: 23). Това е нетърпеливият вокатив, призивният императив, който може да бъде "изпят" на един дъх само от Ботевия глас - страстно, пламенно, огнено горещо, бурно и развълнувано. Това е революционният глас, който, призовавайки, гори. Гласът "адски жупел" (Мешеков 1989: 327), по сполучливия израз на Ив. Мешеков, спрямо зависимостта, смирението, пустотата. Това е гласът, който превръща поетическите екзалтации в действителност (увличайки "шепата спартанци" към безсмъртието на Вола), а действителността - в поетическа фикция (живият мъртъв Хаджи Димитър). Това е гласът, който в музиката се определя като passionato ardente (страстно, пламенно, огнено горещо) или passionato tempestoso (страстно, бурно, развълнувано).

Предговорните думи на акад. Радев, които са и своеобразен рецептивен ключ към прочита на непознатия досега репортажен политически роман на поета, внушават, че в съзнанието и в жизненото горене на Ботев дилемата поет или четоводец не съществува. Защото в този живот на огненото дихание, на заветните думи, на екзалтираните страсти върховното себеосъществяване на личността е в героическия подвиг, в смъртта. В такъв живот, устремен към екстатиката на бунта, писането на стихове не се е осъзнавало като най-важната и неотменна мисия.

В целия жизнетворчески път на поета действително има нещо вихрено, огненометежно. Не само в поезията, но във всекидневното битие (човекът на) Ботев е опиянен от революционната кауза, готов е да извърви всякакви морални и физически страдания по пътя към високите баладични пространства на Балкана. Несъмнено темата за смисъла на съществуването, увенчано от смъртта, властва и в поезията, и в живота. Разбира се, Иван Радев не е първият, който посочва, че при Ботев не поезията е целта (телосът) на неговия живот; че такива свръхнадарени, белязани, надскочили средата и времето си глобалистично мислещи умове няма как да се поблазнят от "спокойната книжовна кариера" (Игов 2001: 244) за сметка на бунтовната.

Тръгвайки от психобиографичните личностни характеристики, от дълбинните духовни предразположения и ментални нагласи, Ив. Радев излага категорично тезата, че полето, в което Ботев суверенно изявява социално-гражданските си идеи, геополитическите си възгледи, държавнотворческото си мислене, е журналистическата дейност, подчинена изцяло на революционния идеал. Стотиците статии, очерци, полемични текстове, политически прегледи представят младия човек, приключил живота си едва на 27-годишна възраст, като мощен геополитически визионер, културен антрополог, социолог, народопсихолог, философ на историята. Попрището на журналистиката се оказва най-адекватно за словото, което дее, за духа, който гори, за гласа, който гръмовно прорицава.

В една кризисна за националната общност ситуация публициститът Ботев разполага България на картата на световното, в плана на социални конфликти и политически проекти, свързани не само с Балканите, Русия и Европа, но и със страните на Изтока и Африка, САЩ и Южна Америка. В текстовете му са завихрени актуални топоси и събития от световната политика, които трудно могат персонално да бъдат обозрени в условията на робство.

Статиите на поета, които Ив. Радев осмисля като цялостен репортажен роман, въвличат в световната гражданско-хуманитарна мисъл. В тях всякакви регионални, "континентални" граници са преодолени, българско-балкански комплекси са претопени от глобалната работа на ума му, от философско-интелектуалната напрегнатост на духа му. Наистина журналистическото му дело смайва с грамадността си - като обем и като смисъл, като мащаб и глъбина, като широта на погледа и дълбочина на прозренията. То засяга проблемните зони на социологията, политиката, етнопсихологията, но поставя и фундаментални нравствено-философски, етико-социални, културнополитически - наболели въпроси, свързани със съдбата на българина, но и на човечеството изобщо.

Светът с всичките си горещи точки ври и кипи в съзнанието на поета революционер, но и "цялото знание на света" движи мисълта му, за да прерасне в индивидуална философия, в лична духовно-интелектуална визия за човека и историята. Но и в държавностроителна мисия, обърната към бъдещето на българския народ. В журналистическата дейност уникалната симбиоза на поета и публициста "триумфира с цялата си пълнота, с пределната си акуталност и мащаб на провиденчество" (Радев 2018б: 15).

В неутвърдения жанров канон на възрожденския периодичен печат Ботев предлага разкрепостени като мислене, език и емоционалност текстове, в които въздейства магнетизмът на личностната му аура, гръмовната сила на критическия му глас, чиито думи разтърсват, упражняват власт. Патетичен, но и аналитичен, гневен, но и оценъчен, пламтящ, но и рефлексивен, именно този глас обединява отделните текстове в неразтрогваемо единство. Иван Радев говори за изненадващ с широтата си диапазон от интереси и форми на изява, от емоционална и гражданска ангажираност. Но всъщност това е гласът, чийто тонов обем и динамична амплитуда (от - до) се движи между двата крайни афекта - омразата (гнева) и любовта (възторга). Това е непостижимият от други диапазон в поведението и физиономията на Ботевия глас, който се определя от височината, силата и тембъра. Този "характер" на гласа, разбира се, е предпоставен от напрегнатия вътрешен духовен свят на Революционера публицист.

Находчиво е наблюдението на Иван Радев, че Ботев живее със съзнанието за синкретичната природа на Словото; за това, че поетическо или прозаическо, пречупено през "свещената неприспособимост" на силната индивидуалност към света на робството и лъжата, заговаря с езика на съдбовното и провиденциалното.

Именно вокативната сила на този бурно развълнуван, страстен глас обединява поезията и прозата на Ботев в органическа сплав. Така че не бива да ни учудва фактът, че през последните две години от отредения му живот срещу единствената създадена поетическа творба ("Обесването на Васил Левски") "заемат мястото си десетки статии и фейлетони, стотици "прегледи" и полемични бележки" (Радев 2018б: 17). Борчески първородното в неговата вулканична натура буквално ври и кипи в журналистическата работа.

Най-задълбоченият историк на българската литература през епохата на Възраждането, Ив. Радев конструира политическия роман на Ботев в контекста на засилилата се тенденция към окрупняване на повествователните форми през 70-те години на 19. в. Тази линия, наблюдавана в творчеството на В. Друмев, на Л. Каравелов съвпада с намерението на обсебения от гражданско-политическата енергия публицист да издава в. "Знаме". Нещо повече, той живее със самочувствието, че политическата рубрика на изданието му "ще да направи епоха в живота на емиграцията ни" (Ботев 2018: 18).

В цикъла текстове от политическата рубрика на "Знаме" закънтява с нова сила гордият, гневен, драматично напрегнатият глас на революционера, намиращ се на самата граница между робството и свободата. Това е гласът на "мисли бурни" и "бури вековни", развълнуваният de profundis глас, който разтърсва съвестите, възпламенява душите, възвестява истините. Очевидно Ботев най-сетне е създал своята трибуна, от която лютият му и безалтернативен, саможертвен героически, но и държавнически глас да бъде чут от мнозина. Това е гласът на зрялото гражданско-политическо съзнание, но и на съдбовната обреченост, на историческата интуиция, но и на аналитичната мисъл. Има нещо абсолютистично, свръхвисоко като регистър и свръхсилно като звучене, върховно, космическо, вселенско в този глас на "човека Прометей" (Мешеков 1989: 353). Той преобръща ценностите, възмездява неразумните. Защото е гласът на възмогналия се над робството дух, който е победил страха от живота и от смъртта.

В есенциалистки дух Н. Бердяев ще обобщи, че природата на гениалността е винаги революционна, в нея винаги има безмерност, неудовлетвореност, борчество (Бердяев 1994: 172). Така "безстрашният херолд на бунта", "пророкът на хероичното" (Пенев 1978: 642) ще увлече единородците към стихията на революцията в последователните броеве на седмичника "Знаме. Вестник политически и книжевни" от 8 декември 1874 до 27 август 1875 г. В тези статии наистина се усеща задъхването на боеца, който трепетно очаква "сладката почивка" на гроба.

Инвентивна и провокативна е идеята на акад. Ив. Радев да се четат уводните фрагменти на "Знаме" като единно цяло чрез постигнатия романов мащаб на изображението. Репортажният политически роман на Ботев е прекият път чрез интригуване на читателското съзнание какво следва в идния брой - да се огласи свободната мисъл, да се вдъхне героическата вяра в бъдещето въпреки безнадеждността на настоящето.

Без да се съобразява с теоретически постановки и конструкции, акад. Ив. Радев предлага да възприемаме уводните текстове от "Знаме" като политически ангажирано повествование за вековните народни теглила, за смирената, потисната и безгласна рая, за тежките болести на Империята, но и за крайната необходимост от съпротива, от доказване на света, че българите са субект на собствената си история. Действително, политико-публицистичната проза на Ботев има своя сюжет - сюжетът на мощната трансформация, на главоломното преображение от "онез гладички умовце, кои внасят у нас ръждата на западните предразсъдъци и сметта на гнилата вече европейска цивилизация" (Ботев 2018: 32) към "народната революция, радикалния преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има само едно бъдеще, и бъдеще светло, защото с другите славяни той ще има що да докаже в света, що да внесе в човещината" (Ботев 2018: 33). Публицистиката на Ботев е "разказ" на просветления хуманист, на българолюбеца, който гледа бъдещето.

"Сглобеният" от литературния историк Ботев роман е резултат от рецептивната нагласа, от фикционализиращото съзнание, от гледната точка на изследователя, който възприема репортажните фрагменти в тяхното единство като съграждащи свят на идейно-политически кроежи, конфликти и отношения - бурен, развълнуван, стремителен. Именно светосъздаването е основна функция на романовото повествование. Възрожденската епоха, намираща се на ръба между робството и свободата, но и Европа на буржоазните революции, диша, живее, гори в тези страници. Фрагментите имат не само свой сюжет, макар и не предварително обмислен, но и своята крайна цел: "Да драснем кибрита на въстанието...". Публицистичното слово е едновременно изповедно и обвинително, критикуващо и императивно, сатирично-безпощадно и идеалистично-поривно, емпатично и безапелационно. Текстовете са населени с персонажи, изпъстрени с факти и реалии, разлюлени от разместващи социално-политическото събития. Редакторът журналист регистрира и осмисля събитията в движение, в мига на тяхното ставане, но ги и структурира в една трезво обективна националноидеологическа визия. Широкомащабната мисъл на публициста преброжда буквално цялото земно кълбо.

Именно глобалното, геостратегическото, неконвенционалното мислене на автора повествовател провокира Ив. Радев да чете публицистиката от "Знаме" през романовия конструкт. Тъкмо по страниците на вестникарската трибуна добиват плът и кръв революционната призивност, върховните "человечески" идеали, визиите на боеца за човека и мястото му в световното.

Представени в "предлагания необичаен и несрещан формат" (Радев 2018б: 23), уводните статии от "Знаме" са автентичен израз на Ботевата "картина за свят", на Ботевите философско-екзистенциални нагласи и актуални политически императиви.

И е невъзможно да е другояче. В нажежената атмосфера на прага на 1876-а "осъденият на свобода" Ботев дух няма как да не изригне и призове. С такива екстатични, нетърпеливо развълнувани, реторически заредени възгласи и императиви е наситена цялата му публицистична проза. Той е човекът, който увлича колебливите, блудните, изневерилите на отечествената кауза в пожара на революцията: "Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество" (Ботев 2018: 23). На подобни самоприсъди са способни избраните, прозрели "страшната сила" на поетата историческа отговорност.

При това съществува последователност, настоятелност в артикулирането и акцентирането на определени теми, идеи, образи, свързани в общия сюжет на бунта и в единната гражданско-политическа концептуална рамка на Ботевото държавническо мислене. Самият той, воеводата, е център на актуалните събития, двигател на историята. Въпреки вулканичната експресия на публицистичното слово, впечатлява зрелостта и далновидността на обществено-политическите оценки, схващането на света като поприще на Хераклитовия polemos, като борба на "противоположни миросъзерцания" (Ботев 2018: 33), като смъртоносна битка за лична и народна свобода.

Симптоматично е, че Ив. Радев поставя като своеобразно въведение на получилото се повествователно цяло от "Знаме" есето "Народът вчера, днес и утре" от 1871-а г. Самият заряд на този философскоисторически рефлексивен и прозренчески, устремен към бъдното текст съвпада със заложеното в "Знаме". Тук в синтезиран идеен и образно-фигуративен вид са подложени на разрушителна критика българското минало и настояще под сянката на Султана, самата Империя, превърнала се в "труп на смъртния одър, когото никакви дервишки баяния на нейните мандарини, никакви дипломатически молитви на западните доктринери няма да я спасят от анатомическия нож" (с. 31). Но най-важното е, че стъпил върху изключително проникновени народопсихологически наблюдения и философскоисторически обобщения, публицистът чертае хоризонтите на бъдещето за българския народ, който има "свой особен живот, особен характер, особена физиономия" (Ботев 2018: 34).

Наистина по страниците на "Знаме" "термометърът" (Ботев 2018: 164) на българския революционен дух се нажежава до отвъд възможното. Революционната стихия фасцинира журналиста повествовател, който не се уморява брой след брой, текст след текст да втълпява на читателите си, че "единственият изход от това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна" (Ботев 2018: 167).

Това е проза на късото дихание, на светкавичното деяние, на смъртоносното горене. Има нещо съдбовно и съдбоносно в трескавата призивност на журналиста и водача, съчетал в удивително единство "страстния екзистенциално-битиен и трансцендентален порив към смъртта" (Игов 2001: 263) с повелите на историческия момент: "Тука се изисква протест, бунт, въстание, революция" (Ботев 2018: 171), "Сега е време да запалим Балканския полуостров от единия край до другия" (Ботев 2018: 178), "Бързайте, господа, защото народът не може вече да чака" (Ботев 2018: 178).

Мислител от европейска величина, Ботев не само оценява "в крачка" користните кроежи на Великите сили, но и предвижда световните политически ходове. Но най-важната идея, която осветява съществуването му, която осмисля пътя му към смъртта, е: "Да драснем кибрита и под светлината на огъня да нагазим в кървавата революция, която е единственият път към нашето спасение" (Ботев 2018: 182). Социален оракул, политически визионер, гласът на редактора на "Знаме" впечатлява с интонационните извивки и прозиращите през тях еуфорични жестикулации на воеводата, обрекъл се на смъртта в името на свободния живот.

За своеобразна поанта на този Ботев вдъхновен роман на революцията Ив. Радев избира едно от последните писма на поета, изпратени от борда на кораба "Радецки": "От автора си то е адресирано до няколко от неговите близки и идейни съмишленици сред българската емиграция (Ив. Грудев, Ив. Кавалджиев, Г. Странски...), но с изповедността, заряда и насочеността си писмото се възприема като отправено към всички негови съвременници и потомци" (Радев 2018а: 186). "...Скоро ще да извикат 200 гърла: "да живее България!" Чувствата, които сега напълнят душата ми, ме правят лев: аз съм трогнат от любовта и предаността на своите другари. Нашата девиза е: юначество и великодушие..." (Ботев 2018: 184). Съвременниците и потомците и да не искат, няма как да не се сепнат от тътена на мощния му глас. Гласът passionato ardente и passionato tempestoso, гласът на "гневния пророк - юнак на новите времена" (Мешеков 1989: 367).

Напълно резонно е решението на съставителя на тази книга да включи към приложението оценките на литературния критик Ботев спрямо проявите на романовия жанр в онази епоха. В амплоато си на литературен ценител Ботев изгражда цялостна естетическа позиция за актуалната литературна ситуация. Подчертан е интересът на критика към романовата форма най-вече в преводните ѝ варианти. Още в книгата си от 1994 г. "Погребаните книги на Възраждането" Ив. Радев лансира продуктивната идея, че историята на националния литературен процес включва в себе си освен наличните творби и книги, и тези, които са замислени, проектирани, загатнати. Ненаписаното, неосъщественото, но творчески инвентивното, останало като помисъл, като следа, влиза в междутекстови връзки с онова, което е вече реалност. И така една национална литература, дори и само в даден период от своето развитие, се оказва, че е нещо много повече. Една от тези недописани книги, многозначителни обаче за тежненията на Ботев към разгърнатата белетристична форма, е проектираният през 1875-1876 г. роман "Змей". Оказва се, че близки и съвременници са подробно запознати със замисъла, с някои от готовите глави, със сюжета, взет от "живота на Калофер и се разправяло за богатия и сиромаха" (Радев 2018а: 196). За съжаление, след смъртта на поета ръкописът безследно изчезва.

Ръкописът на "Змей" може и да не стига до съвременници и потомци, но пък така поднесеният от акад. Ив. Радев Ботев роман на революцията и днес пали душите, провокира умовете, заклина в свободата.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бердяев 1994: Бердяев, Николай. Смислът на творчеството. София, 1994.

Ботев 2018: Ботев, Христо. Да драснем кибрита на въстанието... Политическият роман на поета. Съст., предг. и бел. Иван Радев. София, 2018.

Игов 2001: Игов, Светлозар. История на българската литература. София, 2001.

Мешеков 1989: Мешеков, Иван. Христо Ботев - поет и гений. // Иван Мешеков. Есета, статии, студии, рецензии. София, 1989.

Пенев 1978: Пенев, Боян. История на новата българска литература. Том 4. София, 1978.

Радев 2018а: Радев, Иван. Приложение. // Ботев, Христо. Да драснем кибрита на въстанието... Политическият роман на поета. Съст., предг. и бел. Иван Радев. София, 2018, с. 185-202.

Радев 2018б: Радев, Иван. Репортажният роман на поета. // Ботев, Христо. Да драснем кибрита на въстанието... Политическият роман на поета. Съст., предг. и бел. Иван Радев. София, 2018, с. 7-26.

Христо Ботев. Да драснем кибрита на въстанието... Политическият роман на поета. Съст., предг. и бел. Иван Радев. София, 2018.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.02.2019
Ботев и българската литературa. Нови изследвания. Съст. и ред. Антония Велкова-Гайдаржиева, Виолета Русева. Варна: LiterNet, 2018-2019