Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АТОН И ИВАН-РАДЕВАТА БЪЛГАРСКА КАРТИНА НА СВЕТА

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

След като акад. Иван Радев се пенсионира, продължихме да контактуваме най-вече по телефона. А колкото пъти си уговаряхме срещи, той винаги пристигаше с по две-три свои новоиздадени книги или редактирани и събрани от него произведения на други автори. В библиотеката у дома имаме отделени лавици само за неговите изследвания, които трудно можем да смогнем да прочетем и осмислим в тяхната цялост и вътрешно единство. И все пак, през годините - още когато беше научен ръководител на докторантурата ми - и до днес, съм писала рецензии за някои от трудовете му и той, обикновено сдържан, благодареше за оценките и коментарите. Особено за последната ми рецензентска статия, посветена на втората му книга за Д. Дебелянов, в сп. "Страница". На шега ми каза: "На този Ваш текст за мене биха завидели и Светлозар Игов, и Мишо Неделчев".

Още като се чуехме, първите му изречения бяха директни въпроси: "Приключихте ли с втория том от монографията Ви за Иван Мешеков?", "Докъде стигнахте с История на българската литературна критика?" След уклончивите ми отговори не спираше да ме убеждава, че съм длъжна да напиша и завърша замисленото. До последния момент не преставаше да мисли за "своите" хора - онези, които е избрал и "ръкоположил" да бъдат членове на катедра "Българска литература", която превърна за три десетилетия, докато беше неин ръководител, в национална културно-академична институция. За Иван Радев изследването на българската литература във всички нейни периоди, изобщо обогатяването на историята на националната литература с имена и факти, с тълкувания, с разчитането на архиви и с допълването на каноничните списъци беше начин на съществование. До последния дъх зареждаше с идеи, задаваше хоризонти, проектираше бъдещето на литературноисторическата наука. Той не само ни подсказваше проблемите, които да разгърнем в статии и монографии, но често пъти ни предлагаше и надслови за бъдещи изследвания. И най-вече - палеше ни за труд, за непрестанна работа. И ние трябваше всекидневно да се доказваме, да се отстояваме - организирахме национални форуми, съставяхме и редактирахме научни сборници, събирахме и обработвахме писателски архиви, пишехме текстове и книги за поредната "поредица".

Няма да забравя силния портретнохарактеризиращ щрих, който Светлозар Игов изрече на една от превърналите се в традиционно-ритуални срещи на катедра "Българска литература" с почитани, извоювали авторитета си колеги в гилдията от други университети. Тези събития завършваха с богата търновска трапеза, интелигентски разговори, духовити хрумки, интригуващи спомени от страна на по-старото поколение. Както обикновено, академикът поведе едно от популярните български хора и заигра с цялата си душа и достолепие. Малко след това проф. Игов, съвсем дружески колегиално, сподели, че не само играта, но цялото му поведение и присъствие е "чорбаджийско", едновременно тежко и респектиращо. И точно така беше. Удивих се както на експромптното, но проницателно метафорично-профилиращо попадение на Игов, но също така и на реакцията на Иван Радев, който кимна в знак на съгласие. Той имаше представа за "чорбаджийската" си осанка в българската култура и литература, беше със силно развито авторефлексивно съзнание. И наистина беше "чорбаджия", стопанин на националната литература, един от безспорните ѝ авторитети. Последователно, дълготърпеливо той обгрижваше литературната история, мислеше неуморно за нейните "бели петна", за неоткритите ѝ и недооценени богатства. Той не само пишеше същинската история на възрожденската ни литература, но показа и нейното "друго лице", възкреси творческите ѝ персоналии от "втория и третия ред", заведе ни да се поклоним пред неизследвани досега паметници, но и построи такива за вечни времена, разпали любопитствата ни за дълбоко забравени в миналото ръкописи, пробуди за нов духовен живот редица селища на Родината, съпричасти ни към миналото и настоящето на десетки храмове и манастири. Тъкмо като достолепен чорбаджия той търси, събира, охранява наследството на българската литература (във всички нейни форми на живот), пръснато у нас и в чужбина. Независимо дали става дума за ритуалното възкресяване на родното място на Васил Попов - село Миндя, или за издаването на монументалния 6-томник със съчиненията на Йордан Вълчев, или за поставянето на паметна плоча в Тетевенския Балкан на Иван Тодоров-Капитана, четник на П. Хитов, погребан от Левски... Или за издирването и проучването на българските ръкописи в атонските архиви... Да, действително, като същински чорбаджия Иван Радев беше заможен човек, притежаващ идеи, страст, работоспособност, призвание да изследва, да възкресява, да разказва историите на българската литература във всички нейни времена. Да я усвоява, да я о-дом-ява, да я стопанисва, да я прави обозрима - скъпа и незаменима. Да я пази и ни възпитава с нейните достояния. Оттук и неговата осанка на "чорбаджия" в академичните среди или на достоен стопанин на многовековните художествени и историографски ценности. Често го наричат позитивист, но през последните две десетилетия, откакто го познавам не само като мой преподавател, а и като колега, смятам, че Иван Радев е един от глобалните визионери за съдбата на българската литература в нейната целокупност - от Неофит Бозвели до Йордан Вълчев, от "Ботев до Йовков", от Петко Славейков до Васил Попов...

 

* * *

Иван Радев. Среща с архивите на АтонПрез далечната 2003-а г., когато бях все още млад асистент в катедрата, наскоро титулованият търновски академик замисли издаването на сборника "Професорите на Великотърновския университет" по повод 40-годишнината на старопрестолната Алма Матер. Тогава се обърна към мен да напиша текста за него. Опитах се да го портретирам, споделих впечатленията си за академичната му надпоставеност, за непоклатимата литературноисторическа вдаденост, за интелектуалното водачество, за различните роли на учения, педагога, гражданина Иван Радев. Мисля, че се получи. Затова и сега няма да пиша портретен щрих, а ще коментирам много важната както за изследователското му дело, така и за житейско-творческия му път книга "Среща с архивите на Атон". Защото тя е не само етапен академичен труд, а плод на дългоочаквана, трепетна, вълнуваща среща с ръкописните паметници на Светата православна обител.

Разчитането и тълкуването на архивите, коментирането на новите гледни точки, които те задават за преосмислянето на литературната и културната история, е част от визитната картичка на Иван Радев в битността му на учен. Някак в последните години той се чувстваше най-сигурен и най-вдъхновен, обиколен от архивните съкровища. За Иван Радев миналото не беше "чужда" (Лоуентал 2002), а своя, близка, скъпа страна.

Когато се заговори за Атон, за българите, най-вече и преди всичко, това свято пространство се свързва с Паисий Хилендарски и "История славянобългарска". Или както акад. Радев проницателно я определя - с "кръщелното свидетелство на Нова България". "Среща с архивите на Атон" е Ив.-Радевият изследователски коментар на скритите богатства - ръкописи, кореспонденция, документи, но и свързаните с тях личности, излъчени от монашеската общност. Вещ познавач и на съхраняваните архивни материали в различни научни и културни институции, авторът се опитва да представи "българската" светогорска обител като единно поле със своите вътрешно континуални връзки, скрити противоречия, персонални ламтежи, йерархични ходове, междуличностни сблъсъци и пр. Съпоставяйки издирени, но неразисквани от академичните среди факти с новооткрити ръкописи, изследователят ги поставя в нови констелации, при което конструира непознати до момента литературноисторически сюжети, събужда от анонимността важни творчески силуети, коригира с десетилетия тиражирани представи и изводи. Разчитайки различни в жанрово и интенционално отношение текстове, Ив. Радев ги успоредява, хроникира, интерпретативно навързва, за да засияе възрожденското ни минало като наша духовна Родина. Всеки микроскопичен на пръв поглед факт, всяка изписана дума, всеки направен жест, всеки "издишан" "скрит вопъл" на таксидиот или игумен е незаменима част от един общ смисъл - богатият, интензивен духовно-религиозен и книжовно-просветен живот на българите през 18.-19. в. Така че тази книга на Ив. Радев върши нещо много важно - тя явява, опубличностява новоиздирени ръкописи с художествено-естетическо и с религиозно-проповедническо съдържание, но и ги коментира, разполагайки ги в естествения за времето и съдбата им контекст.

Както и в други свои изследвания, така и в настоящото академикът събира отделните "фрагменти", окрупнява, оцелостява знанието за българското минало и идентичност, прави го относително завършено. Разпръснатите на диаметрално отдалечени места "писма и документи", ученият събира в единен разказ за българската духовна същина. Истински литературен археолог, изследователят разчита "с лупа", възстановява изтритото, буквално принуждава да заговорят редица лица, откъснати листове, случайно или нарочно изпуснати думи, като с литературноисторическата си методология и тълкувателска находчивост им придава "институционален" статут. Така да се каже, не само събира, но и фундира отделните факти в обединяваща ги епистемологична цялост. И в този смисъл като че ли българската съвременна литературна наука, посветена на Възраждането, няма подобен аналог.

Някак си за Ив. Радев съществуващите през десетилетията неясноти, загадки, празноти около определени явления или персони добиват "плът и кръв", разкриват ни се като "система" от човешки присъствия, "думи и неща". Те са се спотаявали, замлъквайки с векове, за да бъдат открити, благодарение на натрупания изследователски опит и откривателски инвенции на учения.

Въз основа на двете си поклоннически пътувания до Света гора, Ив. Радев ще прелисти отново и отново съхранявани или новооткрити ръкописи и епистоларни наследства, за да придаде контекстуална и тълкувателска плътност на едно от най-големите явления на Българското възраждане - новото начало - Паисиевата История, вписваща ни в духовната биография на Европа, легитимираща националния ни профил.

Както вече споменах, Ив. Радев не е учен, който "изкопава" отделни факти и ги прави достояние на културната публичност, а ги превръща в част от цялостна визия за българското минало и съдба. Така и във връзка с Паисиевия труд, тръгвайки от базовото определение на Марин Дринов, че с "История славянобългарска" авторът ѝ поставя началото на Българското възраждане и на новата българска литература, авторът търси една по-глобална представа за ролята и мисията на българина духовник "като дългоочакваната забавила се с няколко столетия фигура на наш, български историк и прорицател, проникнал и обобщил българското минало през призмата на неговите истини и поуки в името на бъдещето на своя народ" (Радев 2019: 11).

И неслучайно изследователят на възрожденската епоха ще изпъстри изложението си за "първия наш историк на всички времена" (Радев 2019: 12) с редица емоционално и метафорично наситени портретиращи щрихи като: "съвременник на всяко следващо поколение българи", "извисява ръст и документира присъствие, които го правят едва ли не издънка от митичния "род Дуло", за който ни говори Именникът на българските ханове..." (Радев 2019: 13). Имайки съзнание, че за Паисий не може да се говори без интелектуална възхита, ученият дори загатва за евентуален речник на величаещите фигурата на атонския монах епитети и категоризации. И все пак, съпреживяващ отново и отново делото на Хилендареца, тълкувателски конгениален на неговото епохално съчинение, изследователят настоява за професионална обективност и попълване на липсите, вглеждане в "неосветените дворове" на онова, което (не)знаем за присъствието на Паисий в националната памет.

Нерядко определят Ив. Радев като учен позитивист, залагащ на автентичността на документалното, на свидетелското начало в архивите. Всичко това е вярно, но в същото време ученият поддържа тезата за същностната необходимост на една култура от национална литературна митология, от общонационален Пантеон на творческите личности. И в тази посока историкът на възрожденската литература се възпротивява срещу всякакви опити да се демитологизира ролята на Паисий, продиктувани от конюнктурни цели и мотиви. Всъщност в целия си изследователски път, но и житейска биография ученият е отстоявал професионално-литературните и художествено-естетическите ценности, без да се поддаде на какъвто и да е извънлитературен натиск, идващ от политиката и пазара. До последния миг.

Начало на низ от "възраждания" на българската духовност, реформатор на българската робска действителност, авторът на "История славянобългарска" никъде не упоменава родното си място. И в тази връзка Ив. Радев проблематизира твърденията на редица възрожденисти, които утвърждават Банско като родното място на Хилендареца. Според изследователя много по-важно за личностната и творческата самоидентификация на българския духовник е замонашването му в манастира "Хилендар" - едно от най-авторитетните религиозни и книжовни средища на Атон. Затова Ив. Радев настоява, имайки предвид, че целият му творческо-биографичен път е свързан с "Хилендар" - от средата на 40-те до началото на 70-те години на 18. в., - да се инвестират специални усилия за изясняването на проблема за статута на Светогореца и отношенията му с представители от различен ранг на заобикалящата го среда. Изобщо - как, в какви условия, в какъв битово-всекидневен, но и духовно-интелектуален контекст той осъществява обсебилата го идея и основополага в първия цялостен исторически труд националната идентичност.

Археологизирал съществуващия масив от архивите на Атон, инвентаризирал стотици страници от описани и новооткрити ръкописи, щудирал десетки манастирски кондики, писма, пътеписи, спорадични свидетелства, ученият лансира напълно резонната хипотеза, че Паисий е градил летописния си разказ за българското минало почти нелегално, скрито от чужди очи, без подкрепата на съмишленици; че действително е бил самотна фигура, извисяваща се над заобикалящата го среда. Тъкмо защото залага на изключителната ценност на скритите под праха на архивите факти, на заровените под булото на забравата думи и помисли, Ив. Радев скрупульозно ги коментира и осмисля, без да стига до свръхинтерпретация с оглед на манипулативно изградена предварителна теза. Напротив, всички имена, човешки профили и документи, които възкресява, само подкрепят интуицията на учения, че Паисий стои твърде самотно в своето време. Съвременниците му от монашеското братство не осъзнават високата цел и мисия, с която се е нагърбил игуменът с йеромонашеска степен. За да остане почти анонимен в Хилендарската кондика като пътуващ проповедник, който събира дарения и милостиня и добросъвестно внася своя дял в касата на "Хилендар".

Един от големите въпроси, които повдига Ив. Радев, свързани с паисиезнанието, е какви са причините Хилендарската кондика услужливо да предлага свидетелства за престои на таксидиота Паисий в селища, несвързани с преписи на съчинението му, а остава "глуха за пребиваването му в Котел и срещата с поп Стойко Владиславов през 1765 г., в Самоков и срещата му с Алекси П. Велкович" (Радев 2019: 21). Очевидно е, че архивите дават не само отговори, не само провокират разкази и попълват крещящи липси, но и повдигат множество въпроси, градят тези и хипотези, свързани с немотата на документите, с подозрителното им мълчание, което също е смислопораждащо.

Именно като високоерудиран, подготвен литературен археолог, Ив. Радев не само възвестява какво има в архивите, но и интерпретаторски проблематизира какво и защо го няма в тях. С други думи, ученият разкрива и идейногенериращата привидна "пустота" и заключеност на архивите. За да избистри картината, за да ревизира спекулативните, но авторитетно лансирани тези и изводи.

Познавайки делото на ярките реформаторски персони на атонската монашеска република - преподобни Паисий Величковски от светогорския скит "Св. Илия", Евгений Вулгарис, учредител на Атонската академия през 50-те години, ученият задава резонния въпрос защо авторът на първото българско историческо съчинение, заредено с не по-малък реформаторски дух, не е влязъл в активен диалог с тези най-видни личности под небето на Атон. И разбира се, ще предложи своите отговори, наситени с психобиографичен, социокултурен, геополитически заряд. Но освен това предлага да се изследва на типологическо равнище триадата "Паисий Хилендарски-Паисий Величковски-Евгений Вулгарис", съответно техните същностно различни, но от друга страна, реформаторски проекти, които надскачат границите на строгия монашески канон. Оттук и концептуалният извод, върху който може да се опре бъдещ дисертационен труд: "Света гора е "лоното" за всеки от проектите на тримата, но за претворяването им в живота монашеската република се оказва враждебно, тясно пространство и те са принудени да го напуснат и да търсят друга територия за изповядваните идеи (Радев 2019: 24).

Неуморим в търсенето на прототипи и протосюжети, верен на мисията да се домогне до първоначалата, които градят историята на възрожденската литература, Ив. Радев ще прецизира знанието ни за "Зографския препис", който де факто е черновата, своеобразен автограф на автора и вероятно погребан с неговата смърт, но и за текста белова, който Паисий е поръчал на копист калиграф...

Понеже добре знае, че на безпристрастността на архивите всяко време може да се опре, когато търси истини, опори, стожери, изследователят тръгва по следите на "Хилендар" и "Зограф", но и на Рилската света обител, за да успореди делото на йеросхимонах Спиридон с това на Паисий Хилендарски и ги види на типологично равнище "като ония двама "солунски братя", които заедно орат в зората на Българското средновековие на общата "нива". А съчиненията им, трансформирани в концептуално постигната единна версия (т.нар. преправки, компилации) с нещо ни напомнят за изявилия се в "късното" възрожденско време конгениален проект по страниците на вестниците "Свобода" и "Независимост", наречен "Знаеш ли ти кои сме" (Радев 2019: 30). Ето как българската литература и изобщо българската духовност е видяна като единен свят, в който през вековете диалогизират помежду си авторски персони, творчески инвенции, писателски почерци, интелигентски жестове...

Полагайки ГОЛЯМОТО НАЧАЛО, Паисиевият труд е видян от акад. Радев като своеобразно генеалогическо ядро на българската литература на Новото време. Именно Светогорецът и неговата История предусещат, но и раждат Неофит Рилски и Васил Априлов, Неофит Бозвели и Раковски, Добри Чинтулов и П. Р. Славейков, та до Христо Ботев. Онези, които изписват скрижалните слова на нововъзродена България.

И като изследовател, и като научен ръководител на докторски дисертации, Ив. Радев винаги се е интересувал от жанровата динамика на възрожденската книжнина. В тази посока е главата "Два ръкописа в полето на документалната проза". От една страна, ученият коментира непредизвикали до момента внимание страници от известното съчинение на Бозвели "Краткое начертание жизни Николая Димчовича". И от друга страна, останал в ръкопис очерк на архимандрит Бозвели за княз Стефан Богориди, една от противоречивите фигури на възрожденската епоха, висш служител на турска служба, склонен на спорадични родолюбиви жестове, белязани обаче неизменно от скрит, неофициален характер. Именно като човек, обсебен от страха за статута си на властимащ, от предпазливост да не сгреши и да изгуби доверието на Високата порта, откъдето и граничещите с предателство към сънародниците му постъпки, го виждаме в профилиращите щрихи на съвременника. Въпросните ръкописи не само предлагат различни факти, оценки, възможни сюжети, конструиращи една друга история, която протича "под" официалната, институционалната, но са предпоставка и за теоретико-литературни и лититературноисторически наблюдения. Така например очеркът на Бозвели за българския сановник на турска служба е видян като част от писателската стратегия на възрожденеца да се ориентира към оригиналните форми на документалния тип повествование. Останалият в архивите очерк е прочетен като "пръв по време за кратка биография на официално толерирания от Високата порта" (Радев 2019: 75) котленец Стефан Богориди. Но въпросният, останал в ръкопис и неизползван пълноценно от специалистите текст на архимандрита събужда и други генеративни типологии - как се разгръщат по диаметрално противоположен начин биографиите на двама съвременници, съграждани, почти връстници - в екстремни ситуации, когато си длъжен да се самоопределиш между своето и чуждото.

Архивите наистина са "неизчерпаема съкровищница, откъдето винаги е възможно да се извличат нови и всеки път непредвидими богатства" (Фуко 1996: 140) и Ив. Радев добре знае това. Като никой друг той коментира новооповестените ръкописи от различни ракурси, открива нови и нови значения, превръща ги в смислотворчески литературноисторически инструмент: "Новооповестеният тук ръкопис трябва да заеме мястото си както в наследството на самия Бозвели, така и в антологиите на възрожденската ни проза. Не е толкова важно дали в жанрово отношение ще го наричаме опит за кратка биография, портрет или очерк. От значение е, че каталогът от оригинални документални текстове през т.нар. първи етап на повествователните форми у нас през първите десетилетия на XIX в. се обогатява с още едно изключително интересно съчинение. И то - принадлежащо на книжовник от ранга на Неофит Бозвели. И то - посветено на видна историческа личност, за живота на която разполагаме с толкова оскъдни данни" (Радев 2019: 79).

След прочита на настоящата книга за сетен път се уверих, че българската литературноисторическа наука няма друг свой представител като Иван Радев, който да конструира историята на всички "казани неща", разбира се, с духовно-културна, обществено-историческа, художествено-естетическа тежест. Той не само ги "изнамира", но чрез книгите си ги събужда за нов живот. Така, прекосили времето, архивните документи уплътняват картината на развоя на българската литература през вековете.

Верен на максимата, че за миналото на българската литература, за нейни представители и събития никога не е казано всичко, ученият се усъмнява и в приетото по традиция становище, че след трудовете на акад. Мих. Арнаудов за изключителната фигура на Неофит Бозвели изненади не могат да се очакват. И ето че Ив. Радев ще разчете и културно-исторически сюжетира "нови факти от кореспонденцията" на възрожденеца архимандрит. Така добиват образно-психологическа плът, но и духовно-интелектуален и националноидеологически заряд отношенията на котленеца с фигури стожери на възрожденската епоха - В. Априлов, Иларион Макариополски, К. Огнянович. И отново писмата на видния духовник не са видени като отделни, самостойни факти, а като брънка от големия разказ за Българското възраждане, като незаменими текстове на културата. Те са още едно свидетелство за мощната интелектуална фигура на Бозвели, за преживяната от него разтърсваща драма като заточеник в светогорските манастири, но и за гръмовния му българолюбив прорицателски глас. Свидетелство за една личност, която със своя житейски стил, с отказа си от компромиси, с духовно-политическото си мисионерство, с невероятната власт на думите си е въплъщавала различието, другостта на белязания.

Но освен с известните на широката публичност представители на българската интелигенция, Бозвели е водил кореспонденция и с по-малки по мащаб нейни субекти. Ив. Радев попълва мозайката от имена и присъствия, поднася щрихи към портретите на по-скромни личности от обкръжението на Хилендареца - даскал Райно Стоянович, Димитър х. Коста, Александър Дучович, Зографеца йеромонах ИМК и редица други. Трудно е да си представим какви усилия са необходими, за да се идентифицират тези хора, техните скрити намерения и явни дела, тайни копнежи и оставили следи постъпки. Литературноархеологическите натрупвания на Ив. Радев няма как да не доведат до промяна на представите ни за възрожденските процеси. Постигнатите с днешна дата истини, благодарение на изследователя, пренареждат цели научни парадигми, ревизират традиционни постановки, разбиват десетилетни клишета.

Поставил си задачата да осветли "Българския Атон" от различни перспективи, да разкаже "дългото време" на паметта за Света гора, Ив Радев подлага на съвременен прочит "Експедицията до Атон през 1943 г. и нейните резултати". Става дума за официално осъществена научна експедиция под егидата на БАН, в която се включват проф. Веселин Бешевлиев, проф. Ив. Дуйчев, проф. Ас. Василиев, доц. Петър Динеков и Н. Божинов. Силен обществено-исторически, социокултурен, но и психобиографически смисъл носят съжденията, посветени на следдеветосептемврийската съдба на проф. П. Динеков и неговото натрупано, но неразгърнало се знание за Атон. Настъпилите главоломни събития отдалечават учените от "темата" Света гора. Оттук и реторически интонираният въпрос на изследователя: "Да напомням ли, че през времето от 40-те до 60-те години - и за поклонници, и за специалисти научни работници - важи ембаргото за контакти на българската общност с Атон?..." (Радев 2019: 135). След което Ив. Радев ще открехне завесата за това, какво се случва със скрупульозния изследовател на българската литература от нейните минали времена - Петър Динеков. След появата в края на декември 1944 г. на груба статия донос на Стефан Каракостов "Най-здравото гнездо на фашизма" ерудитът П. Динеков, вече публикувал две статии през 43-а в Данаил-Крапчевото издание "Зора", свързани с впечатленията от пътуването до Света гора, спира да публикува каквито и да било материали във връзка с издиреното тогава. Липсват примери от това естество и в лекционния му курс в Университета. Фактите са красноречиви за следдеветосептемврийската драма, която преживява един голям български учен.

Убеждаваме се, че изследователят съчетава микроскопския и макроскопския поглед към възрожденската ни култура - съсредоточаване в единичното, в неговите особености и своеобразие, но и връзката му с цялостния процес, със сходни явления, както и приемствеността с предходниците. Формулата "предходници и съвременници" е запазена изследователска оптика за Ив. Радев, каквото е заглавието на една от неговите книги. Дори когато се вглежда в единични прояви, той ги поставя в една духовновизионерска редица, която е надпоставена спрямо индивидуалните издания, текстове, явления. В този смисъл архивите, които Ив. Радев коментира, "не се натрупват безкрайно в някаква безформена маса" (Фуко 1996: 149), а влизат във вътрешни връзки, в типологични отношения, за да очертаят картината на цялото - процесуалния развой на българската литература като единен текст.

И сякаш изследователските призми на Ив. Радев спрямо "българския Атон" нямат лимит. Ученият ще ни предложи и гледната точка на високопросветения англичанин протестант - проф. Дж. Карлайл, който е сред малцината пътешественици, документирал в дневник битово-поминъчните порядки в православните манастири, но и скицирал персонални портрети на впечатлили го духовници, сред които и българи. Тук отново ще подчертая нещо характерно за неуморната и дълготърпелива работа на Ив. Радев - ученият прехвърля хиляди страници, за да открие това, към което го е водила интуицията (или ерудицията). За да разпознае например във финала на Дневника на проф. Карлайл от 1801 г. "несрещана дотогава, а и през следващите години на новия век блестяща апология на българския език. Поднесена съвсем естествено и спонтанно, без политически подбуди и съображения, тя е уникален за времето си жест, пробиващ си път и публичност едва две-три десетилетия по-късно" (Радев 2019: 277). В ескиза за проф. Карлайл Ив. Радев ни предоставя външната, безпристрастна гледна точка, която провокира собственото ни националноидентификационно самочувствие, че сме ценни в различността си.

Знаем, че когато става дума за митологични фигури от националния Пантеон, всеки факт, всеки детайл от биографията и делата им, колкото и незначителен на пръв поглед да е, е важен, интересуващ гражданската публичност. В краткия изследователски етюд "Паисиевата килия" в "Хилендар" - към предисторията на мита" културният историк не само ревизира медийно прокламирани сензации, свързани със сакралния за българите топос - там, където се сътворява "История славянобългарска", но и дава отпор на вестникарстващата пошлост, превърнала се в нормалност през последните десетилетия.

Така или иначе и в този изследователски фрагмент сме свидетели, че Ив. Радев не се уморява да предоставя различни гледни точки, свързани с битието на ярките фигури в националния духовен живот. Скромната монашеска килия на Паисий в "Хилендар", превърната от шумно оповестеното "научно откритие" в "триетажна ъглова кула", дава повод на изследвача на базата на архивни документи да реконструира битово-поминъчните форми на манастирския живот, всекидневната трудова дейност на българския духовник и на този фон да открои творческия му подвиг.

Действително, като че ли няма друг изследовател на българската литература и култура, който не само възкресява отделни имена, но и цели "списъци", "редове" на изпаднали под линията или напълно анонимни представители на възрожденската ни интелигенция - преписвачи, кописти, съставители на сборници - десетки скромни почитатели на книгата, даскали и свещеници, люде без претенции за оставане в историята. Ако не беше Ив. Радев, едва ли бихме чули за даскал Йован Райков или за Аначко Станимирович, или за Кирил Михайлович, автор на първия автентичен летопис на "Хилендар" от 1814 г., или за ръкописа на Българо-гръцко-латински речник, чиито тематични ядра на обхванатата лексика отвеждат към същностни характеристики на възрожденското битие и светогледни нагласи, на възрожденските въжделения и житейски мъдрости. Именно тук, в глава 25 "О училищ и о книгах" ще прочетем що е това речник: "лексикон, собрание речей по азбуце" (Радев 2019: 321).

И тази книга на Ив. Радев убеждава, че ученият не само идентифицира авторства, биографии на личности и текстове, но оживява заглъхнали в историята селища или останали отвъд пределите на Родината пространства, за да очертае контурите на единната духовна география на България, като я персонализира и сюжетира, като подрежда "мозайката" на цялото. На вековното българознание. И друг път съм казвала, че делът "архиви" фундира изследванията му и в това постоянство проличават твърдостта на принципите, достойнството на личността, извисяването спрямо всичко преходно, конюнктурно. Едно от тези последни, но надвременни възвисявания на Иван Радев е неговият "Български Атон".

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Лоуентал 2002: Лоуентал, Дейвид. Миналото е чужда страна. София, 2002.

Радев 2019: Радев, Иван. Среща с архивите на Атон. София: Издателство на БАН "Проф. Марин Дринов", 2019.

Фуко 1996: Фуко, Мишел. Археология на знанието. София, 1996.

 


Иван Радев. Среща с архивите на Атон. София: Издателство на БАН "Проф. Марин Дринов", 2019.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.02.2021, № 2 (255)