Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАМ НА БАЛКАНИТЕ
Зa Светлозар-Иговата "Песимистична теория за българския народ"

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Светлозар Игов - Там на БалканитеВ неформални разговори, във фамилиарна атмосфера Св. Игов обича да се обръща към жените от литературната гилдия (и не само), без значение от тяхната възраст, включително и към пишещата тези редове, с "мило дете". Все пак, в зависимост от отсрещната страна, от степента на професионална и човешка близост, на благоразположеност или, обратно, на иронична дистанцираност, това обръщение се насища с неочаквани интонации. То звучи наистина различно - дружелюбно и покровителствено или фриволно и пренебрежително. Едва ли бих се замислила обаче върху разнообразните "аранжименти" на Св.-Иговото предпочитано обръщение, ако не го бях срещнала в последната му книга "Там на Балканите", където то прераства в самостоен персонаж, добива типологически характеристики и измерения.

Независимо дали става дума за литературноисторически ескизи, за лирико-метафизически визии или за драматургични опити, Св. Игов налага важни, генеративни, глобални за родната и световната хуманитаристика идеи. И - винаги с един мощен авторефлексивен импулс. Като че ли след Иван Мешеков не познавам друг български литературовед, който въз основа на интерпретативните решения върху майсторството на други автори, осмисля и назовава собствените си теоретико-методологически възгледи и литературнокритически концепции. Той не само притежава дарбата да възприема синкретично индивидуалната вселена на българските и европейските писатели, но и сам създава своето творческо дело като единна творба - като философски-рефлексивен, литературоведски-дискурсивен, емоциално-образен синтез.

Неслучайно определени духовно-философски посоки като "там", "нагоре" и "надолу", литературни топоси като "пътя", "Балкана", "хана", "чифлика" или социалнопсихологически понятия като Ницшевия ressentiment насищат повечето книги на проф. Игов. Безспорно е, че мисълта и начинът на изразяване в критиката му напомня художественото слово и, обратно, чисто художествените му визии са интелектуално и философски промислени. Иначе казано, делото на Св. Игов не е раздвоено между научно-дискурсивното и творчески-фигуративното начало, а е единосъщо, цялостно.

А що за книга е "Там на Балканите"? Не само жанровият идентификант "романология", но и въвеждащото "указание за четене" представляват провокация към аудиторията. Авторът е толерантен, настоявайки, че книгата може да бъде четена като роман, без това да е задължително. Но той е и напътстващ, предписващ стъпките на рецепция в послеслова "За тази книга".

Все пак възможно ли е обединените поема, пиеси, "работна тетрадка за повест" и критически статии да бъдат четени като роман. Не създава ли разнородността им усещането за фрагментарност, незавършеност и случайност на събраното. Веднага трябва да подчертая, че въпреки предварителните, съвсем резонни, впрочем усъмнявания, "Там на Балканите" се чете именно като единна концептуална цялост. В нея отделните текстове взаимно се допълват, обясняват, диалогизират. Сам авторът предлага рецептивен ключ към творбата чрез аргументираната си теза за романа като полигенетичен и хетерогенен жанр, като Феникс и Протей на литературата. (Съвсем целенасочено той се позовава на Мих. Бахтин, според когото в конструкцията на романа може да бъде включен принципно всеки жанр.) Дори и да не беше изрично посочена в послеслова, познавачите на творчеството на проф. Игов, а и изобщо на развоя на съвременното българско литературознание, щяха да се досетят за студията му от 1999 г. с фундаментално значение за теорията и поетиката на романа "Романът - Феникс и Протей".

Повествувайки за конфликтността на социалното, за екстазите и разочарованията на любовното, за възходите и паденията на колективното, за гърчовете на душата и за възпламеняването на телата - за човешките неща, романът е "не само инструмент за виждане и отразяване на света, той е не само инструмент за изразяване на себе си и света, той и конструира, и деконструира, и преструктурира свят, също така, както конструира, деконструира и преструктурира човека".

С драмите и тъгите, с историческия песимизъм и екзистенциален трагизъм на homo balkanicus ни срещат уводният "монолог", четирите пиеси, повестта "Господинът от Балканите", както и двата критико-философски опуса в настоящото издание. Те и "разиграват" актуално-политическото, и дълбаят в историко-типологическото. Творбите, всяка поотделно и всички заедно, се движат с хирургическо острие по хоризонтала на социалното, но и с една дискретна хуманитарно-етическа дистанция осмислят историческата вертикала на българското битие. На дисекция са подложени различни сегменти на обществото - "от социалните низини и маргинални периферии до политическия и интелектуален "елит" и властови "центрове", които - въпреки разликите - социални, интелектуални, психологически, поведенчески, езикови, ментални - могат да бъдат разгадани чрез един общ "ключ", разкриващ социалния и национален ressentiment като доминираща стихия на индивидуално и общностно "оцеляване" в условията на едно междинно, кръстопътно балканско битие и на една държава в почти перманентно извън-редно (в смисъла на Карл Шмит - Джорджо Агамбен) положение". Тази идея за безизходната кризисност, за перманентната преходност и извън-редност на кръстопътната балканска съдба пронизва всички части на книгата. От една страна, в нея звучат възвишено-трагическите и безпокойни за балканското битие гласове на редица български интелектуалци. От друга - вулгарно-циничните тембри на полуграмотни парвенюта, овластени политикани, продажни държавници.

Интересно е хрумването съставните текстове да се подредят в ретроспективен план - първите ни въвличат в стъписващото разместване на социалните пластове от края на 20-тото столетие, а последните ни пренасят в бурните начални десетилетия от "модерното" строителство на България. Въпросната ретроспективност, както изтъква авторът, е продиктувана и от въвеждащия "монолог на българския Хамлет" в "пролога", който по същество "превежда" на езика на лирико-драматическото Св.-Иговата концепция за трагос-а на българския 20. век, неговата "песимистична теория за българския народ".

Въвличането на най-широко популярния и противоречиво тълкуван Шекспиров образ не е случайно. По някакъв начин Св.-Иговият Хамлет прави нравствено-психологически и социално-политически "срез" на цялото тъмно "чернослънчево" столетие.

Обществен и световен пророк, безумец на съвестта и съзнанието, притежаващ мощна аналитична и изобличителна мисъл, неслучайно речта на българския Хамлет е наситена с редица сентенционално-афористични фрази: "Изядените от революцията деца и децата, които изядоха революцията. Онези, които вярваха в църквите и онези, които вярваха в кръчмите..." или "Славни бивши атеисти, изведнъж станали теолози, мистици и пророци. Бивши интернационалисти и сегашни националфашисти, които слушат как по Voice of America гаварит Москва". Елегико-песимистичното и гневно-сатирическото начало взаимно се допълват и засилват философско-етическото въздействие на "монолога".

Интелектуално-ерудитската сила на Хамлетовия глас съвсем не изненадва читателите на Св. Игов. Много фино и артистично в последните скептични "акорди" от монолога са вплетени емблематични пространства, образи, имена от националната и световната култура - от гарвана на По до славея на Кийтс, от "тънките сребърни крила" на Лилиевите пеперуди до "възкръсналата кадънка" на П. Алипиев, от "лазурното утро" на испанеца Хименес до "терасите на Дув" от Ив Бонфоа, от "морското гробище" на Валери до "черното слънце" на Нервал... Онези, които метафизират света, задават му други хоризонти и алтернативи. Романтични и носталгични, небесно-отвъдни и загадъчно-ефирни, те отвеждат към други брегове - отвъд социалноисторическото и непоносимо физическото.

И така, първата от четирите предложени пиеси е със заглавие "Гостуване у дома. Провинциална история". Както споделя Игов, тя алюзивно отпраща към Чеховата "Вишнева градина". Става дума за едно лозе в провинцията, където се разгръща семейна драма в духа на развихрилите се след 1989 г. социални процеси. Събралите се членове на семейство Гергинови, представители на различни поколения и ценностни модели, говорят езици, които взаимно не се чуват, не се разбират.

От едната страна е Дядото Димитър Гергинов, живеещ в собствен свят, вглъбен в спомени и пейзажи от миналото, от друга, са неговите родственици. Той ревностно брани лозето, което синът му, член на мафиотска групировка, иска да превърне в бензиностанция. Интересен, типичен за 90-те години персонаж е и дъщеря му Катя, оперна прима, гастролираща в чужбина. Тя e без голяма творческа дарба, но с огромна амбиция да бъде начело на гилдията и в родината. 90-те няма как да минат и без друг, превърнал се в траен за десетилетието типаж - фолк-певицата Десислава, внучка на Димитър Гергинов. Описанието на едно от домашните фолк-шоута е средностатистическа извадка на състоянието на българското общество, озовало се в повсеместния хаос на "новото време".

Разгулното, низко-примитивното, необуздано-първичното са доминиращи форми на поведение. 90-те изтриват категории като срам и свян, чест и позор, братство и бащинство. 90-те унифицират и вулгаризират, профанират и деструктират заобикалящото. Най-важни са "инвестиращите". Те имат права над всички и всичко. Защото: "Големите игри струват много пари". За 90-те са характерни задкулисните машинации, гръмките слова, европейските експерти, убийствата на министри, арестуваните чеченци, оръжейните сделки, похотливите актриси, тържествените речи, фалшивите патриоти...

Цялото това смешение на високо и ниско, на престъпно и законно, на идеално и вулгарно създава остра екзистенциална несигурност, която е и основната нишка на творбата.

В безнаказан, но свръхпрестижен стил на живот се превръщат "плюскането", "коктейлстването", "изнасилването", "гавренето" със столетни символи и достойнства. Все пак в първата пиеса заедно с живеещия с ценностите на отминалото дядо Димитър Гергинов, който сам по себе си е контрапункт на случващото се в Прехода, се откроява съвсем ненатрапчиво, дискретно образът на по-малката му внучка, 16-годишната Анна-Мария. Ранима, чувствителна, творческа натура, тя е обратното на безочливия свръхпотребителски отцеубийствен свят. Двойничка на дядо си, тя е съвестта, човешкостта в отношенията между себеподобните.

Втората картина е със симптоматичното заглавие "Президентът. Мобифонна новела". И тук се сблъскваме с характерните типажи за социално-политическите промени след 1989-а. Съвсем резонно с оглед на философско-историческите акценти в "Там на Балканите", те не са персонализирани. Шефът, Секретарят, Главният редактор, Журналистката, Политологът, Президентът, Шофьорът, Сервитьорката. Все важни фигури за Прехода - от властимащия елит до обслужващия персонал. За да се види, че всички заедно врат и кипят в един казан. Че често пъти Шофьорът и Сервитьорката, Политологът и Редакторът са по-възлови от Шефа и Президента. В глобализираните общества социолози и политолози, заети с "мениджмънта на общественото строителство" (по Зигмунт Бауман) винаги са в услуга на управляващите.

Когато се наднича в "кошчетата с мръсно бельо" в средите на висшите ешелони на властта, няма как да се мине и без любовно-еротичните сюжети. Опакото, пикантното, пошлото привличат, задоволяват първични инстинкти, пробуждат тъмни нагони, разголват неподозирани страсти.

Именно в тези повърхностно-примитивни пластове на менталното и социалното пребивава Журналистката, така нареченото "мило дете". За разлика от Секретаря тя не вниква в дълбочината на идеологическите и геополитическите предизвикателства, но за сметка на това е родена "красива и с късмет". Нейната служба е да доставя удоволствия на шефа, да изпълнява заръките му, да краси офиса му. Да дискредитира "стари муцуни" в политиката, но и да лобира за нови, да гради фалшиви имиджи, да сгромолясва човешки съдби, да славослови или окалва - без каквито и да е принципи ("Слабостите човешки са хубаво нещо, но ако човек ги няма, не е трудно да му се припишат"). Журналистката умее да играе с тялото си. Обичлива и кокетна с Шефа, тя е такава и със Секретаря.

Журналистката е едно от превъплъщенията на десетките "мили деца", чието име е "легион". Първични и безогледни, хитри и лекомислени, цинични и безсъвестни, те ровят в подлостите на житейското, в "микробите" на светското, в потайностите на интимното, без да усещат, че има моменти, в които трябва да се спре. Докато и те не бъдат използвани като "винтчета и бурмички" в голямата машина за трупане на власт и пари. Машина, чиито главни действащи лица така и си остават невидими, недосегаеми. Господарите на света.

"Президентът" проблематизира една болезнена съвременна ситуация, в която "малкото наблюдават многото", както се изразява Зигмунт Бауман, режисират съдбите им, разпореждат се с живота и даже със смъртта им. От друга страна, тъкмо тези малцина избраници са "глобалните", тези, които се "реят" над световете на простосмъртните, за да ги направляват и подчиняват.

"Юлска нощ" е другият смислово важен "историко-драматургичен" фрагмент, в центъра на който стои фигурата на монарха. Макар че визира конкретноисторическа личност (цар Борис III), образът има доста по-обобщаващи социалноисторически функции.

В композиционно отношение пиесата напомня една творба от националния литературен канон, а именно "Книга за българския народ" от Ст. Михайловски, в която Абдулрахман паша, формално изповядвайки се пред своя племенник, прави дисекция на автократичната власт. За да се окаже, че властникът е безсилен пред властта. В случая Св. Игов е постигнал психологически въздействащ образ, притежаващ силни интуиции за съдбините на България, трагически предусети за преразчертаване на геополитическата карта, за рухване на статуквата. Изобщо за безизходния драматизъм на Балканите.

Особено интригуват размислите на монарха, свързани с осъдения на смърт Поет. Естествено, че тук сюжетът заплита участта на "огняроинтелигента" Никола Вапцаров, близостта между царското семейство и това на поета. Но най-вече впечатлява внимателно обмисленият ход на Борис все пак да не помилва младия мъж - за да го спаси от собствените му идеологически съмишленици.

Пиесата поставя един вечен проблем на световната нравствено-философска мисъл - за изкуството и властта, за Поета и идеологията (независимо каква е тя). При това тук монархът не е представен схематично, а като сложна, вътрешно драматична личност - на психологическите колебания, на моралните дилеми. От една страна, е интимно-изповедното ("Не съм жесток по природа, защото съм мекушав"), от друга, е политически-безалтернативното ("Но ми се е налагало като политик, ако не да върша жестокости, поне да не ги предотвратявам").

Патосът на монархическото слово е зареден с предчувствия за бъдещето. Цар Борис е представен като човек с "усет за историята", за важното и маловажното, за възвишеното и ниското, за безумията и просветленията в политиката. В крайна сметка монархът формулира идеята, че поетическите визии са по-значими и субстанциални от заобикалящите ни факти и реалности: "И това вече е, според мен, белегът на голям поет - размишлява монархът. - Трябва да усетиш новото, драги. Изкуството е винаги авангард на времето. А този поет е първият, който е усетил това ново. Четох и разни други от техните пролетарски поети - спомени за село, биволи някакви, овчарски торбички и други селски простотии. А този болен младеж е усетил бъдещия свят. И ще бъде поетът на бъдещия свят". Тук Св. Игов развива една идея, която често споделя напоследък: "Разумната дистанция към хората на изкуството е най-добрата позиция не само за един владетел, а и за самото изкуство".

Визираща първата половина на 20. в., пиесата "Юлска нощ" стига до неразрешимите проблеми - за заклещеността ни в историята, за безумните битки между маниакалните водачи на тълпите (Хитлер и Сталин), за безсмислените човешки взаимоизтребления, за неразбраността на безпомощния пред бесовете на съвременността си държавник.

В тази посока е разгърнат и последният художествен фрагмент от романологията - повестта "Господинът от Балканите". Замислена като постмодерен роман-игра, тя привлича в сюжета си емблематични, но и недотам известни личности и герои от творби на българската литература и духовен живот. Макар че Св. Игов в своята "работна тетрадка" назовава "господина от Балканите" (Борис Глаушев от Димитър-Талевия роман "Гласовете ви чувам"), той носи типологическите характеристики изобщо на българския интелектуалец от началните десетилетия на 20. век. Той е безусловно отдаденият на македонската идея революционен деец, обладан от жертвен трагически героизъм в името на една идеална кауза. Понеже в "повестта" се споменава на няколко пъти името на Васил Пундев, всъщност господинът от Балканите може да бъде и самият той - модерен литературен критик, историк, учен, журналист, безостатъчно отдаден на постигането на националните идеали. Трагично иницииран от всевидещия поет Яворов в македонските работи, за Пундев обричането на Македония е екзистенциален дълг. През последните години от своя кратък земен път В. Пундев е ходел с телохранители и много добре е знаел, че македонското движение е дегенерирало до братоубийствена терористична организация. И въпреки това е отстоявал позициите си на българин и интелектуалец.

Героят на повестта обаче едва в предсмъртните си мигове проумява безсмислеността на всички политически теории и практики. Едва в края на дните си разгадава подмолните ходове на Външните сили. Господинът от Балканите, каквото и да е неговото име, е потресен от болестите на 20. век, от корумпирането на свестните, от унизяването на достойните.

Повестта излага като на лента споменно-ретроспективни епизоди от живота на героя. Тук естествено не се следва линейната хронология, а "капризите" на асоциативното интелигентско съзнание. Самите фигури, които спомените му извикват - на македонстващия другар Тодор Александров, на идеалиста философ д-р К. Кръстев, на трагическия поет П. К. Яворов, на ерудита модернист Г. Милев, на "великобългарина" с фройдистки увлечения Найден Шейтанов - съставят ядрото на българската интелигенция. Вълнуващи са преживявавнията на европейски образования българолюбец, на защитилия докторати по философия и право в Лондон, Париж и Виена пропагандатор на македонския въпрос в европейската преса, стигнал до прага на отчаянието, разгадавайки злокобността на всички екстремистки политически движения.

Св. Игов събира героите си на кораба "Атлантик", където Господинът от Балканите издъхва от внезапен разрив на сърцето на прага на обетованата земя. Творбата можем да четем като своеобразен "колаж" от фигури и силуети, от писма и документи, от изповеди и дневникови фрагменти, от исторически личности и романови персонажи, но всички те вместени в един напълно литературен свят според "логиката" на неговия фикционален сюжет.

Повестта възкресява в духа на първите десетилетия на 20. в. различни битово-социални и интелигентски стилове на живот. И личностите, и пространствата, и биографическите сюжети са присъщи за интензивното духовно и обществено битие на родната интелигенция от началото на века. За "декадентски" изтънчените и артистично-аристократични стилизации в духа на епохата спомагат заетите персонажи от творбите на Милош Църнянски, на Марсел Пруст, на Димитър Димов. Една от най-магнетичните героини в повестта е Елена Петрашева. Влизаща с първоначалната си биография от "Поручик Бенц", тук тя е същностно променена. Сдържана и вглъбена, помъдряла и уравновесена, тя изоставя разхайтения светски живот, репутацията на развратна жена и се завръща към бащиния дом, към магическата улица от детството "Московска", към непреходните ценности. Оттук и решението да дари огромна сума от завещаното наследство от покойния й съпруг милионер на патриотичната организация.

Срещата на Елена Петрашева с Борис Глаушев е от най-важните смислови ядра на повествованието, но и от най-впечатляващите епизоди в творбата. Това е среща на извисено-духовните, на трагически-просветлените хора.

Разбира се, една "песимистична теория за българския народ" няма как да мине без вечния бай Ганьо. "Байганьовизацията" на света е от най-стряскащите реалности, които будят не само отвращение, но и страх сред просветените и нравствено отговорни хора. В този смисъл критическият фрагмент "Лабиринтът на Минотавъра" от приложенията към книгата, посветен на един от най-загадъчните текстове в българската литература "Бай Ганьо", е, така да се каже, литературнокритическият концептуално-интерпретаторски прочит на балканската съдба. Защото пред стихията на "неутолимо жадната за облаги зоологическа същност на човека-тълпа" носителите на моралната цензура, на културните и цивилизационни норми, на законността - са обречени на самотност и екзистенциално отчаяние.

Както става ясно, в "Господинът от Балканите" Св. Игов въвлича по своеобразен начин стратегически за своя сюжет персонажи от романите на тримата класици Д. Димов, Д. Талев и Ем. Станев, като смислотворчески ги доработва. Този факт предпоставя и включването в приложенията на статията "Третият случай". Въпросният текст по блестящ начин изследователски аргументира тезата, че големите български писатели надмогват външните (политически, икономически, идеологически) обстоятелства, "надхитряват" властта; че шедьоврите се създават "не само благодарение на, но и ВЪПРЕКИ" конкретно политическите условия. Дори във времена на непробиваеми диктаторски режими, когато идеята за Човекобога добива своите най-зловещи измерения, изкуството успява да пребори Системата.

Последните страници от настоящата "романология" ни съприкосновяват с мислителя хуманитарист, социалния психолог, културния антрополог Светлозар Игов.

Наистина впечатляващо е умението на Св. Игов да прави едновременно синхронни и диахронни срезове на културно-историческото поле, да подлага на сериозен анализ отношенията между литературата и властта, изкуството и политиката. Неслучайно повечето герои в "Там на Балканите" са пронизани от екзистенциалистката идея за историческото като поприще на омразата, злото и насилието; от идеята, че единственият изход от ужасите на историята е с трансцендентален характер.

Така и в тази книга се извисява и усилва гласът на учения и писателя, на образотвореца и ерудита, на художника и философа - на интелектуалеца Св. Игов, за когото е важно най-вече битието на идеите в словото. Ето защо и художествените, и литературоведските му текстове отвеждат към дълбинни социални, национални, хуманитарни проблеми - към проклетите въпроси на човешкото съществуване изобщо.

Различен и единосъщ, моралистично-афористичен и екзистенциално-скептичен, еуфорично екзалтиран и успокоено-съсредоточен, Св. Игов, като един от "героите" на студията си за романа - Протей - притежава неизчерпаема енергия да се превъплъщава в различни интелектуални роли, да сътворява, анализира и пророкува живота на литературата като "автономна социална институция". Защото Св. Игов е от малцината български изследователи, убедени (както любимия му П. П. Славейков) в способността на литературата да преобразява действителността, да провижда бъдещето.

 

P.S. Случи се така, че след като бях написала този текст, прочетох послеслова на Св. Игов към малката книжка "Раждането на фашизма", съдържаща публицистични статии и есета на Иво Андрич по темата. Текста си Игов оригинално озаглавява "Писателят като политически диагностик". Всъщност "Там на Балканите" и въпросният послеслов утаяват в себе си общи идейно-тематични ядра, фразеологични конструкции, философско-исторически концепти и пр. Те взаимно се допълват и дописват. Това е поредният факт в подкрепа на казаното по-горе, че цялостното творческо и изследователско дело на проф. Игов можем да четем като единна творба.

 


Светлозар Игов. Там на Балканите. Пловдив: Жанет 45, 2012.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.11.2012, № 11 (156)