Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОКЛЯТИЕТО НАД БЪЛГАРКАТА

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Драмата в стихове "Проклятието на българката" на Ярмила Даскалова е композирана в две части, които на пръв поглед процесуално-хронологически следват една от друга. Но в същото време те са огледално противопоставени, взаимно непреводими, отказващи да влязат в диалог - на сюжетно, семантично, езиково, стилистично-интонационно равнище. Най-общо двете части на драмата, визирайки съвсем различни като атмосфера времеви отрязъци на историчното, задават контрастни модели за човешкото житие, за екзистенциалната трагическа пронизаност на земните ни перипетии от люлката до гроба, за неутолимия копнеж по споделеност и хармония и изначалното проклятие да бъдем самотни, безприютни, сиротни в света на земните релативности.

Разгръщайки се между почти легендарното време от епохата на цар Иван Асен II и времето на модерната и постмодерната епоха от края на ХХ и ХХI в. драмата художествено формулира глъбинни и глобални прозрения от езически и християнски времена за страдалческата белязаност на човешката съдба.

Най-общо първата част е носталгия по отминалия свят на свещените истории, по приказното време на първоначалата, по пробивите на свещеното в измеренията на земногреховното. Това е свят на клетвени вричания, на магически видения, на "нещо тайно, стародавно". И понеже това е светът на свещените предания, на войнско-посвещенските практики, на героическите модели за пребиваване в световното, той е автентичен, значим, достоверен. Фрагментарният модел на модерното живеене от втората част, обратно, е разомагьосаният свят на тоталната прагматизация, на инструменталния разум, на циничните съвести, на нечистата голота, на човешката мерзкост и посраменост пред лицето на Бога /доколкото той изобщо се мисли като съществуваща отвъдност/. И макар че още първата част на драмата "повествува" за предопределената проклета орис на българската жена, все пак това е приказно-митологичен универсум, крепящ се на усета за свещеното, за мистериите на етоса. Първа част конструира пространство, в което се утаяват реликвите на първозданни истини, на "знаци асирийски", на Орфееви мелодии, на "извори тракийски". Нейни главни герои са българският велможа Богорис, приближен на цар Иван Асен Втори, сестра му Ладика и чешкият рицар Милохнев.

Авторката сама задава ключ за четенето на първа част, в която съредно съжителстват реално-исторически и митологични персонажи, сочейки, че в основата на тази драма лежи старинна чешка легенда, свързана с Второто българско царство, разказваща за нескрепената в брачен съюз любов между българската болярка Ладика и чешкия рицар Милохнев и по-скоро за тайнственото предписание тази любов да бъде прокълната. Трагичната прокоба от своя страна е закодирана в легендата за тракийския певец Орфей. Това е легенда, наситена с архесимволи, с тъмни прокоби, с призрачни видения. Легенда за перипетиите на любовта, за драмата на несподелеността. "Проклятието на българката" започва като драматично-лирически "разказ" за инициационния преход на човека от пространството на тъмата и не-любовта към осветените дворове на душата, но и за неясния, смътен страх от магическата власт и съвършенство на българската женственост: "Дано не ме застигне зло проклятие/ от българското тайно съзаклятие!"

Женско-българското е чародейно, упойващо, самодивски заплитащо в загадъчните си мрежи мъжа. То е благословено и проклето едновременно. Българката в едно и също време пленява и плаши, лекува и разболява. Такова е проклятието, произнесено за нея от съдбата и тя с мъдро примирение очаква своя "скръбен земен дял".

Първа част е митопоетичен диалог за разпнатостта на човека между песимистично-скръбната Еклезиастова визия, че "Всичко е суета сует и всяческая суета", и благата вест за theosis-а (К. Янакиев) - тя се разгръща между "небесния и земния предел", между пепелта и възкресението. Дори полубожественият Орфей: "...е човек и съгрешава./ В съмнението даже се съмнява..." Цялата тази първа част, събираща и преплитаща верско-обредни комплекси, митопоетични и историко-автентични персонажи, легендарни разкази и интимно-съкровени изповеди, е опит за реактуализация, за ритуално преживяване на истории и събития, случили се в първоначалното in illo tempore на родовото. Това са истории орфически, тотемични, чудодейни, изваяли в своята заедност скриптуалния език на едно трагически орисано, но калено в неволите и ужасите на историята племе. Защото поетическият гений на това племе е "трижди посветен във тайната на древни химнопения". Орфей е може би същинският персонаж на драмата - видим и невидим. Той е парадигматичният избраник-творец, получил "тройно посвещение,/ за да изстрада нашето спасение". Той е древнобългарското въплъщение на божествения творчески ерос. Той е неофитът, поетът, рапсодът, получил след драматичните митарства на душата тайно знание с магико-религиозна власт. Орфей е рецитаторът на езотеричното племенно свръхзнание, той е културният герой, който ни потопява в свещената атмосфера на небесата; най-сетне, който ни измъква от профанното хронологично време, за да ни възведе до музите на вечността. "Орфей" е българското съпричастяване с древните календари, със знаците, "напомнящи за руни", с ритуалните спектакли, разиграващи делата на боговете, с интуитивното разбиране, че светът, човекът и космосът имат свръхестествен произход; че животът ни в земното не започва от "тук и сега", а от "там и някога", когато се е проявило нещо силно, разтърсващо, значимо.

"Орфей" е митогероическата персонификация на предзнанието за произхода, първоначалата, генеалогиите на българското. Той е изстрадал посвещението си чрез драмата на любовта, чрез пътуването в отвъдното, откъдето е добил тайната дарба да лекува с музика и слово. Неговите лечителни химнопения и звуци на лира стигат до дълбините на българското битие. Затова и чешкият рицар със смътен страх, "от незнайна тайнственост сломен", ще се запита: "Дали са българите чудодейно племе?"

Първата част на книгата на Я. Даскалова е визия за крехкостта, но и за устоите, за прокълнатостта, но и за благословеността на българката, която, макар и от отвъдното, притежава силата самата тя да проклина прегрешилите, да брани своето, да пази "нашето огнище,/ искрящото му сиво пепелище". Реалната и митичната българка, чиято светлина "ще свети,/ ще омагьосва участи, души...".

И езикът в тази първа част е фолклорно-песенен, нежно-орфически, лирострунен, приказно-заклинателен... Той не говори, той изпява хилядолетните мъдри прозрения на човека за загадките на световното. Език, който структурира едно митопоетично обиталище, в което можем да се приютим, изтерзани до краен предел от безпокойствата и кризите на модерността.

Втората част на книгата задава именно модела на постмодерното съществуване - лишено от стожери, реликви и скриптуални знаци. Неслучайно героите са радикално различни спрямо тези от първата част. Наред с Филип, потомък на рицаря Милохнев и неговата току-що пронизана от куршум любима Елеонора, се появяват "митничари", "убийци", "мутри", "купонджии". Сменен е езикът, на който се говори, подменени са ценностните йерархии, модусите на пребиваване в земното. Сменени са речниците, чрез които се мисли и изказва светът.

Модерният свят е изгубил аурата на своето вълшебство. Той е свят на новите псевдомитологии, на абсурдните колажи, на фрагментите, на разрушителните инстинкти: "Ти не знаеш с кой си ляга.../ И с кого се нощем дръсти,/ прибери шкембето тлъсто!" Това е свят, в който "Орфей" /митическият тракийски певец/ и попфолк-певицата "Петра" /"закръглената плодна нива"/ са отстоящи на полюсни разстояния езици на инак единно човешкото.

Ако в първата част рицарят Милохнев изневерява на своята Ладика "от незнайна тайнственост сломен", във втората част "неорицарят" Живко ще изповяда: "Обичам те, обичам те безумно/ и те целувам мляскащо и шумно!", "Да идем на спектакъл за вагината?/ Познаваме я с теб добре двамината!"

Светът на постмодерността се разпада, уронва, деградира, а заедно с това човешката идентичност става остро проблематична /Живко: "Не, аз не вярвам, моя мила, в бог", Десислава: "А и да има, много е висок...", Живко: "Ти погрижи се, скъпа, да го вдигна/ аз тази вечер, друго не мисли!" Постмодерността без всякакъв свян слепва понятия, категории, ценности, които са от крайно различни категориални редове. Постмодерността принизява, битовизира, профанира абсолютите и универсалиите. Освобождаването от старите морални порядъци, от унаследените завети води до атавистичните комплекси на един изгубил себе си, циничен и порочен гражданин на модерното столетие: "...или с гласа си свински да огласяш/ приклекнал до коя да е върба/ земята с неземно "Алелуя"./ О, глупост плоска! Дръж ми... Туй, я!"

Конструирайки постмодерното пространство като хаотично вместилище от тела, сенки, от невротични движения, от фигури-фантоми, авторката задава тревожната визия за ерозията на човешкия свят. Това е свят, който фабрикува хвърлени във въздуха фрази, тръгвайки от реликви на устната традиция, от авторитетни цитати на класиката, за да ги изговори като кухи орални вулгаризми, като безсмислени "шумове".

Ако перифразираме френския антрополог Мишел дьо Сер, то на модерната сцена устните траектории са също толкова ексцентрични, непроницаеми за смисъла, колкото и телата. Това е сцена, на която се лутат подобия на човешкото, неидентични на себе си и със себе си. Те прекосяват езика като чужденци. Те са виртуози на преобърнатите цитати, на обезсмислящите контексти, на говоренето в низките, гаменски регистри на словото. Всъщност втора част е построена върху редуването на класичното с уличното, на каноничното с апокрифното, на елитарното и престижното с масовото и популисткото. Една трудно удържима глъчка от гласове, от речеви отломки, от деформирани изкази.

Съвременното декадентство е свят на бруталните хегемонии, на зачеркванията и отместванията. Свят на кошмарите, халюцинациите, на живите мъртви и мъртвите живи, на насилия, перверзии, кръв, убийства. Това е свят на анонимните жестове, на заличените собствени имена, на неизкупените грехове, на неовъзмездените вини. В постмодерното време връзките се артикулират чрез празноти, псевдоистории, антитекстове. То е време на разпиляните разкази, на амнезиите, на мимикриите: "И тъне днес животът във воня,/ а и Висоцки пя със глас нестроен: "Ако живял си ти като свиня/ свиня оставаш си, бъди спокоен!" Нелепото, циничното, престъпното се е превърнало не само в измерение на социалното, то се е превърнало в структура на съзнанието.

Симулативните пози, пиянските изстъпления, неразкритите престъпления вземат невинни жертви. Една от тях е Елеонора Димитрова, на чиято памет се посвещава втората част на книгата.

Филип, нейният любим, е рефлексиращият герой, който подлага на безпощаден анализ действителността. Пранаследникът на рицаря Милохнев е другият, различният, углъбеният глас на модерната епоха. Поданик на "века със край-начало", по яворовски разпнат, по хамлетовски раздвоен, Филип е живото въплъщение, че и в света на крайните десакрализации духовният човек поема трагично-героическото съществувне и че неговият екзистенциален избор не е лишен от величие.

"Проклятието на българката" е драма, която сюжетира заедно с българските истории - и интригите на езика. Тя е мрежа от всички социални идентификационни стилове на епохата. Тук са пластовете на народоразговорното, улично-разгулното, шоуменското, медийно-политическото, престъпното, сексуално-жаргонното, явеното и притворното слово. Слово, което в своята фрагментарна колажност задава психографията на постмодерния нерелигиозен индивид, който отрича трансцендентността, който демистифицира света, който убива и последния бог, от една страна. От друга, тази драма е невероятен сплит от речи, езици, жестове, мимики на объркания модерен субект. В текста са артикулирани ирониите, усъмняванията, краевековните и нововековни вглеждания и проглеждания на човека, живеещ на ръба на екзистенцията.

Издъхвайки, Филип ще повтори прозренческата мъдрост на средновековната болярка Ладика: "Прости ми, Боже, дялът ни е грешен/ тук на земята". И духът му ще полети към чакащата го в отвъдното любима. Тук е възелът, в който първа и втора част заговарят на един глас, на един и същи език. Защото и светският човек, пише М. Елиаде, произлиза от homo religious и не може да отмени собствената си история, т.е. поведенията на своите религиозни прадеди. И още, защото въпреки повиците на постмодерната епоха срещу тоталностите и универсалиите, срещу сакрализираните масиви на паметта, човекът унаследява стари екзистенциални ситуации, ирационални опити, свръхземни, проклети въпроси, излазът от които е повторното включване в режимите на митопоетичното, на символно-метафизиращото. Архетипите пробуждат индивидуалния опит и го преобразуват в духовен акт.

А дали и ние не бихме могли да преобразуваме земната си прокълнатост в небесен благослов? Ние, реалните и митичните българки.

 


Проклятието на българката, Ярмила Даскалова, издателство Фабер, В. Т., 2002.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2003, № 4 (41)