Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА РИТУАЛНИТЕ СМИСЛИ НА ЧОВЕШКОТО БИТИЕ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

"Диви разкази" е книгата на 60-те години, чието заглавие номинира актуалния за времето култ към дивото, необузданото, неопитоменото, към примитива като социокултурна и естестизирана категория. Култ, който се противопоставя на дотогавашния монументален, "паметников" идеоцентричен тип естетика. Утвърдената и в западноевропейската традиция глобална дихотомия природа-цивилизация заговаря по особен, провокативен начин в родното духовно пространство. Със самата си поява цикълът разкази се превръща в център, инспириращ различни интерпретационни гледни точки. Усилено се дебатира, полемизира върху неговите текстове. В дискусиите се включват емблематични за българската литературна критика имена. Налагат се находчиви етикети за разказите като макротекст: "котловинна литература", "регионална, локална литература", литература, в която "говори духът на мястото". Персонажите са проблематизирани като родопски рицари, като романтически герои, но и като "щури и шашави". От една страна, за тях се говори, че са с монолитно, фолклорно-единно съзнание, от друга, че са раздвоени, объркани, неадекватни. За някои от тълкувателите те са очарователни със своята мъжественост, с благородството и себежертвеността си, за други - те са въплъщение на селския идиотизъм, на анекдотичното и отблъскващо гротескното1.

Откъде идва този плурализъм на гледните точки, тяхната разноречивост и дори полярност. Очевидно "Диви разкази" не е само книга, която показва примитива в естетизиран романтичен план. "Диви разкази" е книга, която повествува за драмата на едно поколение и една земя, потънала в болката, в трагоса на разминаването между сакрализирания свят на едно хилядолетно съществуване и инвазията на новото време. Героите са хора, които трудно могат да бъдат изскубани от свещения център на своето земно съществуване - от недрата на Родопите. В историческите съдбини на българското Родопите се вписват със свой уникален сюжет, без прецедент в родовата участ. Сюжет, свързан с особената противоречивост (а може би религиозно примирение) между народностна и верска принадлежност.

Невъзможно е случилото се през столетията с единородците, приели чуждата вяра по време на робството, да не рефлектира в съзнанието, в поведението, в битовите и ритуални жестове на поколенията. Но книгата на Хайтов не обговаря верската различност, народопсихологическата другост на героите. Не става дума и за чисто битово-прагматични колизии или единствено за неприспособимостта на миналото към сегашното. Героите на Хайтов не са и типологичните романтически самотници, неразбрани от средата си, или образцови романтически народни водачи. В разлива, в процепа между "вчера" и "днес", между обременеността на историческото минало и агресията на новото, между уюта на племенната старина и новия свят на модерността, между топлите прегръдки на колективното съзнание и идеологемите на съвременността е визиран човекът, който страда, който се мъчи в собствената си кожа, застанал пред алтернативите за избор. Това е човекът, поставен в гранична екзистенциална ситуация. Ситуация, променяща онтологичния статус на простоземното му съществуване.

Човеците в "Диви разкази" изживяват персоналните си драми в земното всеки посвоему, но и според моделите на племенния архетип и родови ритуали. Те са поданици на родопския космос, негови обитатели, служители, мисионери. Те са негови деца, потомци, но и охранители. За типажа, романтическата окрупненост на персонажа, за зейналите бразди между фолкпорно-митологичното и модерното време са написани немалко страници. Тук ни интересува как тези маргинализирани люде, попаднали в праговата ситуация на един "засукан свят", който не винаги могат да приемат и осмислят, живеят според законите на стародавното, декодират знаците на космоса, вписват се в инициационните сценарии на столетията, дочуват и изпълняват повелите, огласени още там, в онова време (in illo tempore).

За тези хора животът протича най-малко в два плана. Единият е на равнището на грубата битова прагматика, на дивото и примитивното в смисъл на не-духовно, на не-осветено. Другият е на метафизично равнище - в света на космическите и божествени йерофании. Това е вече свят на мнимия бит, на привидната битовост, на битовите сакралии. Това е свят, в който всички практики и деяния на човека са изпълнени с религиозен смисъл. Ритуално-митологичното време-пространство, обитавано от Хайтовите герои, е свише предопределено, божествено. Така че всички човешки поведения и жестове, физиологични потребности и практики (начини на изразяване, на общуване, на правене на любов) са със свещени импликации. С други думи, те имат духовно съдържание.

Може би концептуалността на цикъла не е толкова в спора между миналото и днешното или в раздвоеността и отчуждеността на героите от визиите на новия свят. Може би не е толкова и в разминаването между съвременния живот на героите и стародавния език, образност, мислене, които владеят. Дълбоката концепция на книгата е в това - как дори в един нов, не-разбираем и не-осветен свят хората утаяват мъдростта на вековете; как ритуалните служители на доброто, истината, любовта насищат света на грубоматериалното с духовна измеримост. И още - "Диви разкази" повествуват за неизменната носталгия, за неизкоренимото желание у човека - съзнателно или не - да се възвръща към архаичните полета на културата - в приказните времена на митичното начало.

И така, защо "Дервишово семе" затваря (или отваря за ново начало) цикъла разкази. В каква човешка парадигма (митична, религиозна, социално-историческа, космическа, личностно-уникална) се вписва този древен символ. Според наблюденията на историците на религиите в множество митологии, теологии и гносиси съществува равенство, хомологичност между светлината, божествеността, човешкия дух и семето. Също така в митологичните предписания мъжкото семе се отъждествява с космическата и божествената светлина.

Семенната и светлинната метафорика са взаимосвързани, тъй като отпращат към великото творческо начало, към съзиданието, към космогонията. Оплодотворяването, просветлението, раждането на живота като конкретно проявление на светлинното радикално променя онтологичното съществуване на човека, отваряйки го към света на Духа. Именно за запазването на семето (рода), на племенните обреди и притчи, на родовата мъдрост и стародавни оказания, на духовните тайнства на рода става дума в "Дервишово семе". Но става дума и за мистиката на любовта, за великата духовна йерогамия (свещен брак) между мъжа и жената, която прекрачва и надмогва нормативните предписания на социума. И така, в типично патриархалния каноничен стил на вътрешносемействени взаимоотношения дядото на осиротелия Рамаданчо решава да го задоми, защото "нямаше кой къщната работа да върши". Юношата е лишен от личностен избор, друг (родът, традицията, племенният кодекс) гради като че ли идентичността му, предопределя битуването му в света: "За такива работи тогава не питаха, дето се жениха, ами старите си ги правеха сами." Интимните желания, съкровените пориви на личността не са от значение за патерналистичния социален модел. В него господства бащината воля, волята на рода. А това е така, защото младият Рамаданчо е не-посветеният, не-знаещият, "профанът". За да се впише в тайнството на света, за да стане сам той повелител на рода, е нужно да бъде съучастник в инициационни церемонии, да получи знания и прозрения за това, как се светува.

Ритуалите на прехода (Rites de passage) съпътстват преди всичко раждането, сватбата и смъртта на човека. С други думи, те са част от житието му, когато настъпва фундаментална трансформация в онтологичния порядък и социалния статус на личността, рода, племето. Така че до деня на сватбата младият герой е в абсолютно неведение: "Годиха ме, жениха ме - това беше всичкото питане: Вапцани ли потури искам или сури?" Момчето не знае за избраната му невеста - нито възрастта й, нито произхода й. Пълна забрана тегне дори пред желанието визуално да я погледа: "Коя? Каква? - вечерта се чак разбра." Но цялата тази забуленост и не-знание за идентичността на младоженката прави още по-омайна магиката на настъпващото ново, на новата фаза в живота на момчето.

Завинаги остават в паметта на детето-мъж дядовите повелителни слова, които са със стойността на жречески закон: "Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре на сабахлем. Ако си - вика - станал мъж - карай мъжки! Ако не можеш - с нокти или с пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее! - бутна ме в одаята и заключи." В случая одаята е топосът на проверката, на изпитанието за мъжествеността на Рамадан. Одаята е ритуалното място, в което ще се извършва промяната, в което ритуално момчето ще "съблече" детската си същност и ще се впише в нов социален ред. За религиозните хора в съдбовни мигове от живота и най-незначителното и невзрачно кътче може да бъде наситено със свещени енергии. И тук къщната одая е префункционализирана - тя е тайнственият посвещенски олтар в сватбената церемония. Защото: "Всеки брак - пише М. Елиаде - съдържа в себе си напрежение и опасност, предполага криза. Затова се извършва чрез ритуал на преминаване."2

Надмогват ли тази криза, укротяват ли тревожните и застрашаващи енергии двамата не-познаващи се младоженци? В ритуалната одая Рамадан за първи път през живота си се съприкосновява с чудодейната сила на любовната магия: "Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло (к.м. - А.В.-Г.) като мляко, със замиглени очета, ей такива!" Не плътският досег, а духовното съприкосновение с красивата омая на момичето кара Рамадан да погледне с други очи на женствеността.

В контекста на инициацията досегът с бялата аура на момичето означава преодоляване на не-осветеното, първичното положение на "дивия" човек, сляп за духа. В тайнствената инициационна одая умира не-зрялото, умира профанното у Рамаданчо, за да се роди влюбеният в жена си и готов на саможертва в името на любовта Рамадан. Не случайно в архаичните общества достъпът до духовното се изразява чрез символиката на смъртта и новото раждане.

Независимо дали първата брачна нощ е физически изконсумирана или не, духовният брак между Силвина и Рамадан е сключен. Може би до края на земните им дни, въпреки всички превратности, поднесени от съдбата. Любовта е по-свет-ила двамата млади ("заживяхме със Силвина като мъж с жена"), те са "възкръсвали" за новото, о-свет-ено начало на живота, получили са откровения от метафизичен порядък. Преобразява се не само техният, но и животът на старите. Всекидневните битови действия на младата жена се разчитат като ритуални свещенодействия от влюбения мъж: "Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше.... бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше...." (к.м. -А.В.-Г.)

Блясъкът на огрятата като от слънце къща, засмелите се греди, Силвинините коси, като от жълто злато, от- веждат към светлинните изживявания на младоженците. Те са любовните знаци на една безрезервна връзка между мъжа и жената. В архаичните, немодерни общества любовните значения на светлинните изживявания са "логическо следствие от една стройна слънчева теология" (М. Елиаде). Цялата част на разказа, посветена на срещата между Рамадан и Силвина, е пропита със соларна символика. И не случайно. Женската красота, любовта като слънчева енергия притежава окултна, магико-религиозна власт, упражняваща решаващо влияние върху мъжа: "Гледах я, гледах я, докато ме сепне дядо." Отново повтаряме, не физическото сближение със Силвина е важно за героя-разказвач, а свещената валентност на това сближение. Първата брачна нощ не е за тях физиологичен акт, а мистична любовна игра. Затова връзката им е толкова силна - тя не увяхва с годините. В патриархално-митологичното мислене всеки профанен опит (физиологична потребност) може да бъде преобразен, изживян в друг, отвъдпрагматичен план.

В срещата между Рамадан и Силвина тържествуват не митологиите на материята, а митологията на духа. Затова, когато биват разделени от силовото, дивото и агресивно начало, те болезнено търсят пътищата, по които ще възстановят свещения съюз помежду си. Защото вярват, че светът е кръг, кълбо - orbis.

С присъщата му паремийна стилистика героят подготвя за трагическия поврат в житието си: "Никой не е и мислил, че под водата има скала, гемията ни да закачи и да я направи парам парчета." Но както космическите ритми се менят, така и душевната светлина преминава в тъма, хармонията в дисхармония. И именно в тези преходи човекът води своите битки, учи се да разпознава доброто от злото, правдата от кривдата, демоничното от божественото.

Симптоматично е, че при тази екстремност на случилото се (изчезването на невестата) дядото на Рамадан е тревожен преди всичко за съхранението на Дервишовото семе ("Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш!") Дядовият императив прозвучава почти като свещено заклинание. Бащата на рода (Дядото) до смъртта си (както ще видим) не сваля ритуалните одежди на негов пазител, охранител. Образът му е хомологичен на образа на Слънцето-Баща, който не е само висш създател и повелител, но и извор и произход на всичко свещено във вселената.

Както съществува скрита връзка между светлината, светостта, съзиданието и любовния ерос в природата, така съществува силна обвързаност между бащината грижа, родовите сакралии и мъжкото семе на потомците. Семето (във всичките му конкретни проявления) е космическият символ на творчеството, рождество, космого-ния. Така че за Пазителя на рода семенната течност на наследниците има слънчев, свещен произход. Тя е вечният, незатихващ огън на рода. Всички светлинни метафорики на семето произлизат от съзидателната му, рождествена, възкресенска природа.

Древните хора осмислят мъжкото семе като слънчева епифания. Известни са от миналото фрази като следните: "Когато човешкият баща го посява като семе в утробата, всъщност Слънцето го посява като семе в утробата", "Светлината е осеменителната сила" и др.3 Очевидно мъжкото семе (semen virile) е не само творец на живота, но творец и на духовните стойности на рода, на племенната духовна генеалогия, на божествената родова драма.

Човешките духовни помисли обаче могат да бъдат осквернени от развихрилите се, от разюзданите страсти. Когато разбира, че са му отвлекли Силвина, Рамадан е обсебен от желание за мъст, насилие, от "бесовски сили". Новината, че съседът му - хайлазинът Руфат - се спазарява със Силвинините братя да я разменят срещу два пърча, го потриса дълбоко. Младежът Рамадан за първи път се сблъсква с човешката профанация на свещеното, на любовта.

Героят също е задомен не по своя воля. Но към брака му със Силвина всички пристъпват с ритуална почит, със съкровени вълнения, трепети, надежди. Още повече, между двамата пламва слънчевото сияние на любовта. Докато отвличането на момичето и размяната му срещу два пърча4 като пазарска стока е вече акт на насилие, акт на човешка грубост и дива вулгарност.

Ако дядото на Рамадан е ритуалният жрец и служител на рода и има пълните "правомощия" да избере невеста за внука си, за да продължи съществуването на рода във времето, Руфат е антиритуалният човек. Съседът Руфат е безверникът, останал недосегнат от свещеното. Не случайно реакциите му, деянията му отвеждат към дивото, хтоничното, бездуховното. Ако Рамадан е космогоничният герой, който съзидава любовта, Руфат е апокалиптичният човек, варваринът, насилникът, разрушителят: "Пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати", "Около месец и нещо Силвина никому не се показа, оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто....", "Той я хващаше за главата, подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше".

Цялата тази агресия на насилието разтърсва все още девствената, но посветена в любовното тайнство душа на Рамадан. Тогава злото обладава героя: "... когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява... Злото дето щеше да направя на Руфатя... И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема... Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях".

Насилието изважда извън равновесие, то ражда мъка, страдания. Профанното начало е болестотворно, то разяжда като проказа. Злото и яростта погубват сърцето и душата на човека. Така насилието на Руфат ражда отмъстителните пориви на Рамадан. Нарушена е интимната и семейна хармония. Изгубен е покоят на душата. След насилственото отнемане на Силвина настъпва период на крайно объркване, появяват се "зверовете" и "демоните" в съзнанието на героя.

В периода на криза влюбеният жених Рамадан се превръща в сламеното ожесточено "чучело". Настъпила е тотална катастрофа и потоп в духа му. "Чучелото" - Рамадан е другото лице на героя, дълбокият символ на временния крах на идеалната серафическа любов. И все пак идеята за обновление не напуска човека с архетипно съзнание.

Уплашеният за Дервишовото семе дядо повежда внука си в Триград при дебелото Айше. Градската жрица на магико-религиозните практики с билки, горчилаци и мазила отново прекарва младежа през ритуалите на посвещението. След символичната смърт за полето на духа животът му е отново о-светен: "... от горчилаците ли, от годините ли, не минаха няколко месеца, смъглиха се по лицето ми и мустаци, и брада... Поомекна и в душата ми..." Очевидно с настъпването на зрелостта индивидът все повече се ритуализира, за да се отвори към духовния и сакрален порядък на съществуването.

При дебелото Айше Рамадан добива познание от друг порядък. Той вече е готов да стане баща. И още там, в ритуалния Триград (неслучайно и името на града носи сакралното число три), той се жени. Тоя път обаче "нямаше игра: и ризата беше изработена, и всичко стана, както си трябва, и дете ми се роди не на деветия, а още на седмия месец!" Многозначителна е тази реплика. Може би го няма чудодейството на първия ритуален преход, няма я магията на любовта. Защото Рамадан церемониално се е причастил завинаги при първата женитба. В косите и миглите на Силвина той е оставил сърцето си.

И все пак Дервишовото семе се съхранява. Когато се ражда правнучето, на третия ден Рамадановият дядо умира. За архаичния човек тайнството на периодичното възстановяване на космоса е обосновало религиозния заряд на диалектиката между живота и смъртта. Рамадановото седмаче е знакът за неизбежното възкресение на Дервишовия род, свидетелството, че рождественото тайнство се е извършило.

Интересно е, че на прага между живота и смъртта, доволен от изпълнението на родовата си мисия, дядото на Рамадан не забравя и социоетичните закони, изковани през столетията. Той е убеден, че мъжката чест на рода също трябва да бъде защитена и възмездена: "Рамадане, бубайков, видех - кай - Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер. А Руфатя - кай - оставям в твоите ръце!" Рамадан остава да носи три неща в едни ръце: душманин, дете и жена. Тези три реалности и три символа са визия за сложния, трудноразплетим възел - живот на простоземния човек. Животът, който сблъсква и събира човешкия разум и човешката интуиция, рационалното познание и митологичните предписания, обективното разбиране на света и сигналите, идващи от душата.

След смъртта на стария Дервиш осветената любов между Рамадан и Силвина възкръсва с нова сила. Но тя не е рожба на страстта и нагона. След житейските изпитания и ритуални проверки двамата смирено се търсят един друг - търсят лицата и очите си: "Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам." Дупката в плевнята е ритуалният отвор, който дава възможност на Рамадан да преминава от света на не-любовта към света на любовта, от житейските тегоби към душевната радост, от мъката към смирението. Отворът е символичният преход от една екзистенциална ситуация в друга. И понеже конкретната житейска прагматика не позволява Рамадан и Силвина да са заедно, в плана на духовните срещи те се събират: "И се понесе тъй животът ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми... нямаше и да зная колко са години минали". Кръгово-ритуалното време на любовта не е синхронно с телеологичното време на битовата прагматика. Съдбовната любов е йерофания, житейското всекидневие, изпразнено от религиозни съдържания, е зона на профанното.

Ето че и разрушителният Руфат е възмезден: "... взеха му касапницата и това го още смачка... Резна го тая чивия в гръбнака и го тръшна на легло". Болестотворящият Руфат сам е сполетян от болестта. До края на дните си той е обречен да бъде немощен.

Постепенно "логиката" на Рамадановото житие води към "падането на стената" между съседските дворове: "Преди месец и нещо бутнах тарабата - гнилата - и влязох в Силвинините двори като у дома. За първи път тримата се събрахме на едно, от четиридесет години за първи път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина - между нас..." Прагът (тарабата) досега е определял границата между "вън" и "вътре", бил е знак на несъвпадението между Руфатовата жена и Рамадановата любима. Рамадан дръзва не само физически, но и символически да премахне тарабата (след четиридесет години тя неслучайно е изгнила). Материалният праг е разрушен, физически несъществуващ, остават обаче праговете в душата, "катранът", обладал сърцето. На желанието на Рамадан да подържи Силвина в своите ръце пред очите на немощния Руфат, с-мир-ената със съдбата си патриархална жена отвръща:. "Стига ни - вика, - че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!" Така или иначе във финала на разказа любовният триъгълник се затваря. В него са се "утаили" човешките страсти и радости, човешките "робства" и "свободи", човешкият протест и човешкото примирение. Рано или късно човек разбира смислите на инициационни сценарии, т.е. умиране на профанното положение, последвано от прераждане в сакралния свят. Рамадан наистина е прероден от любовта. Практически той се превръща в слуга на най-върлия си враг в земното битие, и то заради нея - Силвина. Човещината, добротворчеството, родени от любовта, тържествуват във финала на моноизповедта. Въпреки всички душевни терзания, въпреки личностния трагос на съществуването каленият в битките човек издържа изпитанията на съдбата. Вярващият в божествените предписания раб божи започвада надмогва личната си драма и да се отваря за света на благородството: "...хващам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера..."

Дали "катранът" Руфат не е символът на черното, на тъмното, на демонското начало в душата на човека, което го дебне, преследва, изпитва в съдбовните граници между добро и зло, примитивно и възвишено, красиво и грозно. И още - не е ли Руфат оня символичен праг, който перманентно напомня за невъзможността на тленните създания да постигнат абсолютната любовна хармония тук, на земята. Любовта е божествена, сарафическа сила и нейната прагматична постижимост може би би погубила сакралните й значения. А в несъвършеното ни замно битие винаги съществуват демоните, катраните в душата. На нейния кръстопът непрестанно двуборстват "Руфат" и "Силвана", агресията, озлоблението и благородството, любовта.

И понеже цялото човешко съществуване е серия от изпитания, от повтаряния опит за "смъртта" и "възкресението", "светлината" и "мрака", Рамадан продължава да тъпче по своя съдбовен, свише предопределен кръстопът. Ако през главата на "дивия" Рамадан минават помислите за убийство, ритуализираният и опитомен от любовта Рамадан - за врага си се грижи като за собствен брат.

В "Дервишово семе" темата за съхранението и продължението на рода е само един от проблемите. В повествованието се противопоставят гледните точки на света, натоварен с ритуални стойности, и света, изпразнен от такива. Никъде не става дума за настъпила трансформация в душата на Руфат. За него космосът и на най-ближните остава инертен,ням, непрозрачен. Той не разбира свещения език на човешката жертвеност, добротворство, любов. Светът на Руфатовци е свят, който без никакъв свян десакрализира соларните проявления на битието, едно от които е мъжкото семе. И обратно, за света на Рамадан и Силвина раждането, смъртта и прераждането са три акта на едно и също тайнство. Великата магия-възел-живот.

"Дервишово семе", както и целия цикъл "Мъжки времена" навлиза вътре, в центъра на един архаичен, намиращ се в самия преход на модерното си случване. Повествованието "изземва" гледните точки на хората, чието верско поведение, житейски позиции, ритуални практики често пъти са някак чудновати, ексцентрични, трудно разбераеми. Едно е безспорно - пресъздадената вселена на тези люде е съкровена. Колкото и анахронична като поведенческа матрица, като светоусещане да е, тя е плод на сакрално познание и мъдрост. Защото социумът на модерните хора не е освободен, той "помни" ритуалните поведения на своите предци. Историческите случвания непрестанно прибавят нови значения, но те са безсилни да разрушат структурата на вечните символи.

В "Дервишово семе" говорят не само простонародните митологии, гласовете и езиците на хилядолетни утаявания на традицията, наносите на вековете. В него наистина викат човешкият свян, страсти, нагони, пориви. Зоват силите на страстта и любовта, на озлоблението и примирението, на хаоса, но и на хармонията. "Дервишово семе" е разказ за ритуалното битие, в което будуват хилядолетни архетипи и символики. "Дервишово семе" е и разказ за човешката интимност, за уникалната човешка вселена, за универсално човешкото.

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Т. Жечев, Литература и история, т. 2, С., 1989; Н. Хайтов, Диви разкази, П., 1989, предговор на Симеон Султанов; Алманах Българска литература, 11 клас, В.Т., 1993 и др.   [обратно]

2. М. Елиаде, Сакралното и профанното, С., 1998, с. 132. [обратно]

3. Вж. М. Елиаде, Дух, светлина и семе, В: Окултизъм, магия и културна мода. [обратно]

4. Пръч (пърч) - В народните митологии пърчът е носител на дяволското семе в противовес на божественото; той е проявление на дяволското начало. [обратно]

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.11.2001, № 11 (24)

Други публикации:
Христоматия по литература за 8. клас. Велико Търново, 2000.