"КЛАСИЧЕСКИ ТВОРБИ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА" ОТ ДИМИТЪР МИХАЙЛОВ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Само по себе си заглавието на книгата на Д. Михайлов "Класически творби в българската литература" е заявка за участие в нестихващите днес дебати около проблемите за българския художествен канон, българската класика, българската модерна библиотека. Проблемите около канонизацията и йерархизацията на ценностите, разбира се, не датират нито от днес, нито от миналия век. Те съпътстват духовните търсения на човека и опитите му да се справя с релативизма на заобикалящото го от столетия насам. Безспорно канонизацията е строго регламентирана процедура (което не бива да означава конюнктурна), тя изисква определени стратегии на четене и тълкуване, които да аргументират вписването на даден автор (творба) в месецослова (календара) на националния дух. С други думи доказателствата наистина трябва да удържат зигзагите, кривите огледала и манипулативни маски на времето. За да може да се съгради духовният иконостас на нацията като преграда, отделяща святая святих (олтара - класическото слово) от останалото пространство на богомолския храм (книжните тържища въобще).

В граничната ситуация на преход между хилядолетията, на краевековно и нововековно оглеждане на извървения и предначертан път все по-болезнено необходим става въпросът за о-светените пространства на нацията, за потребността от иконостас, в който са събрани "видимите свидетели на невидимия свят". А духовното (трансценденталното) е необятно, безгранично и тъкмо поради това вечно. Ето защо авторът на книгата настоява, че канонизацията в културата има двойствена функция. От една страна тя институционално налага, вписва завинаги в българската класика, но от друга - абсолютизира само някои страни от същността на творбите, отнема им възможността да се включват свободно и в други смислови полета, да бъдат видени с други очи. Оттук и необходимостта отново и отново да се взираме и вслушваме в светлините или сенките, в демонстрациите или тайните намигвания, в огласяванията или шепотите на Текста. С други думи - да четем удоволствено и отговорно, заплитайки синхрониите и диахрониите на изкушния си поглед.

Проблемът за българския канон става особено актуален през 20-те години на ХХ в., когато родното литературознание започва да се стабилизира, дисциплинира, институционализира. Появяват се различни формулировки и теоретизации върху културологичната категория канон. Според авторитетния проф. М. Арнаудов канонът е "ония избрани ценности, ония творчески личности и значителни произведения, които намират общо признание в дадено общество и които стават с течение на времето "класически"..., това са величини определени, заели своето законно място в съзнанието на нация и на човечество..." В споровете, естествено, се включват много критически и литературноисторически гласове, подлагат се на съмнение дори наложени от "твърдата ръка" на д-р Кръстев авторитети като Ботев, Яворов, П. П. Славейков... Наистина трудно е, особено когато литературата ври в котела на творческите страсти, да се посочи еднозначно и безапелационно "кой кой е". Да се изгради иконографията на националните творци е националноидеологическа задача. Тя не е еднолично, а професионално-съборно дело, плод на общите усилия на литературната история и критика.

В тази насока книгата на Д. Михайлов проблематизира самите понятия за канон и класика, показва и доказва тяхната вътрешна сложност, динамичност, а защо не и противоречивост. Наред с наложените от българските образователни стратегии творби като "Под игото", "До Чикаго и назад", "Заточеници", авторът дълбае и в енигматичните смисли, които излъчват "Нощ", "Сенки", "Две души" на Яворов или в сатирично-философските конструкции на "Книга за българския народ" и "Поема на злото" на Ст. Михайловски, а също така и в сложните сценични възли, които заплита драмата "Вампир" на Ант. Страшимиров, и които не могат да разплетат героите в последните си трагически жестове.

Повече от убедена съм, че credo-то на Д. Михайлов като литературен критик и историк е онова, което Н. Бердяев формулира по повод разбирането за фундаменталните ценности: "Определянето на ценностите и подреждането им в йерархия е трансцендентна функция на съзнанието". За ценностите на една култура не може да се говори безотговорно. Защото мисленето чрез ценностните порядъци от истини за света е онова, което легитимира уникално човешкото. Създаването на духовна култура е деятелност от аристократически разред. Не съществува друга йерархия от ценности освен духовната и може би това е критерият, който авторът на "Класически творби в българската литература" следва от началото до края и обратно.

От каквито и перспективи да оглежда отделните текстове, интерпретаторът сюжетира перипетиите на личностния и национален дух, а и на самото литературно пространство. Често пъти той търси генеалогичните основи на българската художествено-естетическа култура - например органичните сплитания на фикционалното и достоверното, на реално-историческото и легендарното във Вазовия космос, които сами по себе си променят оптиката на неговото четене. При което клишето за летописно-хроникьорската същност на патриаршеското слово се подменя с разбирането, че то представлява миторитуален език на нацията, емблема на общото национално живеене.

Без да пренебрегвам твърде обемния корпус от "вазоведски" текстове, ще кажа, че Д. Михайлов е от най-проникновените, от влюбените четци и тълкуватели на народния поет. За него не само че поезията на Вазов е "вълшебното огледало" на българското битие, не само че художествените му текстове се превръщат в законодатели на българското национално мислене. Нещо повече - с вродения си национален усет Вазов е народният избраник, който предопределя онова, което историята трябва да напише. Защото Вазов е разказвач на националната история, но и неин творец. Той е този, който в "Епопея на забравените" наистина виртуозно подрежда все още ставащата и хаотична българска история, подготвила раждането на новата ни държава. Изключително въздействаща е метафората на Д. Михайлов, че поетът е венчан за българската държава. Неслучайно и гробът му е в сърцето й - до храма "Св. Александър Невски" в София...

Като че ли не познавам по-проницателен четец на историко-литературните факти от автора на тази книга. Той не само безпогрешно разпознава симптоматичността на фактите, но ги и разполага в говорещите контексти на личните и общокултурни матрици, деконструира ги, за да ги навърже след това във функционално генериращите сюжети на родната словесност. Така например Д. Михайлов разгадава смислите на композиционната мозайка на "Епопея на забравените", в която творбите съвсем не са механично събрани спрямо предходните си публикации. Във факта, че в сърцето на цикъла са положени стихотворенията "Паисий" и "Братя Миладинови" тълкувателят разчита неговата основна концепция - в центъра на българската история лежат духовните устои на племето. При което светът на изговореното и написаното слово е светът на идеалното, който "ще бъде положен в основите на бъдещата българска държава".

Не по-малко интригуващи са и редовете за "Записки по българските въстания" като безкраен текст. Записките на българското и за българското, които нямат край, както нямат и начало. Книгата, която съдържа всичко за всички, текстът, който чете историята на нашата лична съдба и който строи Идеята за българската държавност.

Освен всичко друго в "Класически творби в българската литература" Д. Михайлов е и модерен биограф - на писателите и на техните творби. Особено интересни са художествено-биографичните сюжети, които авторът разгръща около Яворовата житейска и литературна личност. Силната автобиографичност и егоцентризъм в текстовете на поета, емблематичните му приятелства, жестове, писма, социални роли подсказват, че Яворов символно е произвеждал живота си, идеологически е творил смислите му. Именно стратегиите на този живот-творчество, живот-смърт дешифрира интерпретаторът, за да заплете сложните биографични разкази, извличайки нишки едновременно от реалното и фикционалното.

Често пъти Д. Михайлов е ироничен спрямо твърде повърхностните, не-вгледаните в дълбинните нирванни води на Яворовата поезия прочити. Проследявайки сложните логики в циклите "Безсъници" и Прозрения", скритите в тях любовни разкази, авторът извлича единната концепция на Яворовата лирика. Концепция, която трудно се съгласява с констатации от рода, че "Две хубави очи" е най-хубавата ангелско-иконична любовна творба на поета. "Две хубави очи" е: "...може би най-трафаретното Яворово любовно стихотворение. Още заглавието говори за това. Очите са винаги две, а щом са на любимата, ще са непременно и хубави..." Всъщност творбата е : "...една от най-еротичните стихотворни молитви в нашата лирика... Двете хубави очи са очите на икона, пред която страстно се моли изгарящият от любовен плам мъж. В своята симетрична (а не огледална) графика стихотворението изразява мъжкото страстно желание за сливане, за събиране, за проникване в женската различност".

Подобни провокации и преобръщания на втвърдени в родното литературознание смисли срещаме във всеки текст на книгата. Всички те тръгват не от абстрактни конструкции или следване на някакви литературноидеологически постулати, а от изтънченото обглеждане и семиотично вглеждане в житейски и художествени факти. Защото, знаем, археологиите на литературния бит говорят. Впрочем, истински ценното не принадлежи нито на архивите, нито на времето. То е отблясък на вечността. Тъкмо за вечните теми и вечните автори ни разказва "Класически творби в българската литература". Разказва ни за скритите механизми, за това какво съхранява и какво изтрива културната памет, за нейните императиви и корективи. А може би, най-вече, чрез Вазов и Яворов, чрез П. Славейков и Д. Талев ни разказва за трагизма на любовта, смъртта, идентичността, за преходността на всичко в този свят. Но и за вечните неща, за това, че у човека е непобедим божественият grund (основа).

И още нещо съществено, с което ще завърша. Словото на Д. Михайлов не е типичното за последните десетилетия претенциозно-усложнено, херметизирано професионално слово. То е слово, което по думите на Виктор Живов, е непретенциозното слово, в което учеността се превръща в предистория, а не в пелена, обгръщаща всичко.

"Класически творби в българската литература" наистина успява да ни събере около "кръглата маса" на вечните ценности. И както около чудотворната кръгла маса на крал Артур рицарите преставали да се бият, тъй като на нея можели да седнат шестнайсет стотици и повече, а и всяко почетно място било равноценно на останалите, така и културните герои, за които е избрал да разказва Д. Михайлов, седят заедно около сътвореното от самите тях общо богатство на нацията. Не бива да ги търсим надалеч. Те са тук, сред нас. Говорят ни и от тази книга. Сигурна съм, че около нейната кръгла маса Д. Михайлов ще продължава да събира класическите ценности на родното.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.08.2002, № 8 (33)