ДИМИТЪР ЕФЕНДУЛОВ
(1929-2006)

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Добре зная стойността на посмъртните слова за значими публични личности в изграждането на културногероическия пантеон на нацията. Димитър Ефендулов беше една от тях. Вярвам, че за него тепърва ще се пишат текстове, ще се организират конференции, ще се посвещават книги. Емблематична фигура в духовния живот на Варна, той обитаваше страдалчески-просветленото и боготърсаческо пространство на художествените откровения. Богослов и филолог в класическия смисъл на думата, Д. Ефендулов беше от най-проникновените херменевти, критици, интерпретатори в областта на медиевистиката, на новата и най-новата българска литература. Поради различни социоконюнктурни и биографични причини Д. Ефендулов не зае полагащото му се място в университета, но той владееше магическата власт на ритора, на духовния проповедник, на Учителя, както и проницателния ум на учения хуманитарист. Сам по себе си Димитър Ефендулов беше културна институция. Последователите му са от няколко поколения - възпитаници на варненската пета гимназия, на математическата гимназия, лауреати на националните олимпиади по литература, учители, университетски преподаватели, интелектуалци...

Връзката учител - ученик е изначална връзка, съкровена споделеност на мислите, волите, опитите. Случилият се духовен досег между учител и ученик в неговите дълбинни измерения е уникален шанс в живота на човека да открие в "лицето" на другия тайната на собствените си дарби. Спокойно мога да кажа, че Д. Ефендулов е първият мой учител, професионално въвел ме във вековните традиции и увличащите интелектуални интриги, свързани с тълкуването на художествени текстове най-вече през оптиката на библейското слово. И друго много важно за макар и краткия ми път на професионален литератор - Д. Ефендулов ме въведе в света на хуманитарните ортодоксии, там, където можеш да се чувстваш приютен, въпреки една след друга следващите ценностни кризи на модерността и постмодерността; въпреки гнета на идеологическите режими и социалните конюнктури.

Естествено, за да обитаваш света на старозаветните паремии, на евангелските притчи, изобщо на библейските митове, трябва да си възпитан в търпение, трябва да си достигнал "зрелостта за неразрешимите проблеми" (Е. Левинас). Като подготвен религиозен херменевт (поради семинаристкото си образование) и класически филолог (поради филологическото) Д. Ефендулов, изследвайки мащабния корпус на библейското знание във връзка с художествените визии за света, е повече от убеден, че това знание трябва непрекъснато да се преоткрива, да се реконструира. Защото Тайният код на старозаветните и новозаветните послания вече хилядолетия наред предполага изкачване на планината, изпитания в пустинята, верско търсене на Бога. За да дойде онова небесно състояние, когато човек узнава Бога в опита си.

Нихилизмът и скептицизмът не могат да бъдат съкровени гласове на човешкото. Те са поробващите езици на детерминацията, на царството на обективните дадености, на анонимността и безличността. Орисан да бъде разпнат между земята и небето, човекът е орисан и да прави своите мъчителни избори между свободата и необходимостта, между хаоса и реда, духа и материята във "вечната битва с живота", както би се изразил духовният аристократ П. П. Славейков, един от обичаните от Д. Ефендулов автори. Биографичният път на Д. Ефендулов е сякаш поредното въплъщение във времето на философията на личностния аристократизъм, свързана със съзнанието за дълг, а не за привилегированост.

Затова тук бих искала да маркирам някои мои размисли във връзка с неговите книги "Българска литература и библейска традиция" (1994), "Религиозни първообрази в поемата "Септември" на Гео Милев" (1999), "Религия и художествена литература" (2004). Повече от очевидно е, че всички те разчитат на критическата сила на божественото откровение. Религиозното в широкия хуманитарен смисъл на думата е своеобразен език за автора, структура на мисленето му, ритъм и пулс на житието му, генеалогия на творчеството му. Всички тези книги създават един почти непознат в националното ни литературознание дискурс - този на богомислието; този, който разчита човешкото чрез божественото, обективното и видимото чрез притаеното и наднебесното. Това е дискурс, който следва принципите на духовната йерархия, в която по-низшите умове се приобщават към по-висшите, към онези, които говорят за другото битие. Всички книги на Д. Ефендулов разказват частните или целокупни истории на българските художествени светове, ритуално възкресявайки ключови библейски текстове, които да ни възвърнат към традиционната за българската християнска общност култура на молитвата и покаянието.

Всъщност "молитвата" и "покаянието" - като два от най-дълбинните християнско-антропологически езика - конструират смислите на последната книга на Ефендулов. Това е книга, която ни казва какво загубваме, когато загубваме вярата си в Бог. Ако човекът забрави езиците на молитвата и покаянието, то това е най-тревожният симптом, че нещо много фундаментално се е объркало. В света на безбожника е непосилно да се живее, той е лишен от смисъл.

Като всяка дълбока, мъдра книга, "Религия и художествена литература" проблематизира съществуването, задава въпроси, конструира алтернативни светове, защото се занимава с фундаменталните ценности на хората и защото аналитично показва кои от ценностите им трябва да бъдат фундаментални. Така, разглеждайки творбите на Хр. Ботев и Ив. Вазов "Моята молитва" и "Молитва" на равнището на междутекстовия диалог и с оглед на библейските първообрази, Д. Ефендулов ги чете чрез принципите на "катафатическото" и "апофатическото" богословие, за да стане ясно, че в Ботевата творба говори не homo religiosus, а онзи, който заменя трансцендентната реалност със земната прагматика, докато във Вазовата творба говори безусловният homo religiosus, за когото Бог е иманентна величина. За Ботевия лирически персонаж молитвата е рационално действие, откровено сатиризирана визия за света. За Вазовия, обратно, молитвата е вопъл за Бога, който дава сили на човека да упорства в битката със злото. Така с рационалистичната си молитва Ботевият човек се превръща в "родоначалник на десакрализирания космос в новобългарската литература", а Вазовият лирически субект "остава продължител на утвърдения през вековете сакрален космос". За него молитвата е съвместно с Бога действие. Тя е човешко откровение в Бога.

И още едно ключово тълкувание в гореспоменатата статия, свързано с поетическите трансформации на библейското архетипално чувство "страх". Ако в Ботевото творчество богобоязънта е негативно преживяване, достойно за сатирично изобличение заради робските чувства, които насажда, в библейския прототекст страхът Господен е извор на мъдрост, поставяща човека в пътеките на любовта: "...страхът брани греха, а грехът е деяние против волята на Бога". Интерпретирайки страха като богобоязън (в смисъл на богопочитание), Д. Ефендулов типологизира две равнища на преживяване на страха. В единия случай това, за което говори и Ботев, е страхът, свързан с емпиричната действителност, с обикновения свят на обективираните ценности. Другият, архетипалният страх, е този, който човек изпитва пред тайната на битието, пред трансцендентната бездна. Единият страх е свързан с грижата и болката в емпиричния делник. Той е страх, забравящ абсолютите и наднебесните пространства. Другият страх е метафизичният страх, изпитван пред тайната на човешкото светуване, пред вечността, към която религиозният човек пристъпва "со страхом Божий, верую и любовию".

Основополагащ текст за националното яворовознание е статията "П. К. Яворов - между себеотдаването и съмнението в отношението към Бога". Почти аксиоматично звучат някои от литературоведските обобщения на автора: поезията на Яворов е "един мрачен апокалипсис на безнадеждността", "П. К. Яворов е най-големият поет на страданието, което за него е равно на онтологическа величина" или "в "Покаяние" няма покаяние; от "Покаяние" лъха духът на модерния век, който носи нови страхове и скърцания със зъби...". Д. Ефендулов е убеден, че Яворов е от най-големите трагически поети в българското митопоетическо наследство. Неговите пророчества изправят пред бездни, смъртоносно пронизват мисълта и душата, есхатологично изгарят. Яворовите пророчества артикулират скръбта като онтологично състояние, като метафизичен унес към отвъдното. Тя е скръб по божественото, чистото, абсолютното и е неутолима поради знанието за тяхната непостижимост в пределите на земното. Оттук и опитът на модерния човек да се покае, но и неговата вътрешна непосилност да измоли покаяние. Така Яворовите "Молитва" и "Покаяние" се превръщат в един от модерните речници на българския интелигент от епохата на модерността, разпънат между отдаването и съмнението в отношението към Бога.

И в първата, и в последната книга на Д. Ефендулов може би най-съкровените думи, докосващи собствените ни дорефлексивни познания - са изказани по повод творчеството на Йовков, превърнало се според автора в универсално духовно хранилище на човешките мечтания по идеалното. В последната книга Ефендулов проблематизира нерешимия от християнско-антропологическа гледна точка въпрос за греховно човешкото. Мъчителен въпрос, персонифициран чрез героя Иван Белин. И съдбата на Ив. Белин е ехо от онтологичната драма на неразрешимите въпроси. Драма, която не носи избавление, но затова пък носи просветление. Според Д. Ефендулов Йовков, най-несоциалният български разказвач от първата половина на 20 в., най-проникновено трансформира физиката в метафизика. Йовков е уникален български автор, успял хармонично да съедини поетиката на мечтанието с прозаизмите на живота.

Уморен от тегобите на земното, всеки може да загърби света, да стигне до "никъде". Напротив, животът на Серафим, Вълкадин, Сали Яшар казва, че хората трябва да живеят в добротворство. Йовковият свят може би за първи път в българската литература изгражда друг, несоциализиран йерархизъм, уповаващ се не на социалните произходи, а на "разликата в дарбите и призванията, в личните качества" (Н. Бердяев).

Самите заглавия на книгите на Д. Ефендулов сочат не просто почерка, но и патоса на неговото слово. Мъдро слово, смирено пред битието като "една всеобемна антиномия", в което митарстват тялото и душата на човека. Защото и тялото, и душата в тяхното чудно (калокагатийно) съчетание са богосъздадени. Животът в близост до Бога предполага аскеза, т.е. "духовно упражняване, концентрация на вътрешните сили" (Н. Бердяев). Духовната аскеза е свързана с културногероическото начало в личността, тя предпоставя съпротива срещу мерзкото, безличното, поробващото на света. Нещо, на което са способни истинските творци. За един от тях, П. Алипиев, Д. Ефендулов посмъртно ще изрече следните думи: "Той остана незасегнат от "врявата на деня" и от шумните показности; не защото не живя сред тях и не защото не ги изживя, а защото не ги направи предмет на своите поетически визии".

Д. Ефендулов, издигайки литературоведския дискурс над нивото на идеологическите конфронтации, превръща литературноизследователската дейност в социално ангажирана дейност, проектираща моралните светове, валидни за всички, независимо от възраст, класа, пол, занятие... Нещо повече, той успява да превърне книгите си в настолни за онези, които пазят в себе си вярата в божия замисъл за човека, в абсолютите, в тайните и чудесата на световното.

Напоследък Д. Ефендулов задаваше един и същи въпрос, най-същностния и най-мъчителния, към своите приятели - учители, поети, университетски преподаватели: "Има ли Бог и ако има, каква е визията ви за него?". Напомнящ Йовковите герои, и в делничните си грижи Д. Ефендулов не преставаше да търси метафизичните истини, да задава свръхземни въпроси, знаейки като Яворов, че те нямат решение тук, на земята. И при последната ни среща, дни преди края, той говореше за нея, за класическата литература. И за Бога. Последните думи, които чух от него, бяха "Гробът ме вика". Мъдро, по каралийчевски той се готвеше за онова "място злачно, място покойно". Готвеше се по дебеляновски смирено за своята "последна пристан и заслона".

Дано вече си там, на Острова на блажените.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 1
© Електронно списание LiterNet, 31.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 1.