ДИМИТЪР ЕФЕНДУЛОВ И ЕЗИКЪТ НА БОГОМИСЛИЕТО

(Димитър Ефендулов на 75 години)

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Връзката учител-ученик е изначална връзка, съкровена споделеност на мислите, волите, опитите. Случилият се духовен досег между учител и ученик в неговите дълбинни измерения е уникален шанс в живота на човека да открие в “лицето" на другия тайната на собствените си дарби. Спокойно мога да кажа, че Д. Ефендулов е първият мой учител, професионално въвел ме във вековните традиции и увличащите интелектуални интриги, свързани с тълкуването на художествени текстове най-вече през оптиката на библейското слово. И друго много важно за макар и краткия ми биографически път на професионален литератор - Д. Ефендулов ме въведе в света на хуманитарните ортодоксии, там, където можеш да се чувстваш приютен, въпреки една след друга следващите ценностни кризи на модерността и постмодерността; въпреки гнета на идеологическите режими и социални конюнктури.

Естествено, за да обитаваш света на старозаветните паремии, на евангелските притчи, изобщо на библейските митове, трябва да си възпитан в търпение, трябва да си достигнал “зрелостта за неразрешимите проблеми" (Е. Левинас). Като подготвен религиозен херменевт (поради семинаристкото си образование) и класически филолог (поради филологическото) Д. Ефендулов, изследвайки мащабния корпус на библейското знание във връзка с художествените визии за света, е повече от убеден, че това знание трябва непрекъснато да се преоткрива, да се реконструира. Защото Тайният код на старозаветните и новозаветни послания вече хилядолетия наред предполага изкачване на планината, изпитания в пустинята, верско търсене на Бога. За да дойде онова небесно състояние, когато човек узнава Бога в опита си.

Нихилизмът и скептицизмът не могат да бъдат съкровени гласове на човешкото. Те са поробващите езици на детерминацията, на царството на обективните дадености, на анонимността и безличността. Орисан да бъде разпнат между земята и небето, човекът е орисан и да прави своите мъчителни избори между свободата и необходимостта, между хаоса и реда, духа и материята във “вечната битва с живота", както би се изразил духовният аристократ П. Славейков, един от обичаните персонажи на юбиляра. Биографичният път на Д. Ефендулов е сякаш поредното въплъщение във времето на философията на личностния аристократизъм, свързана със съзнанието за дълг, а не за привилегированост.

Помня, че в една от своите “лебедови", както обича да ги нарича, изповеди, Д. Ефендулов почти аксиоматично изрече, че възможно най-високият, абсолютен човешки мит е този за Вечността. Търсим вечността, сънуваме я, мечтаем я. Дори в мигове на екзистенциални усамотения я постигаме, обитаваме. Иначе всичките наши рационалистични конструкции си остават в сферата на земноограниченото. Те са устремени нависоко, но са погранични. Те искат да отидат там, “отвъд сребровъздушните стени на кръгозора", но не могат. Това, което не може да бъде отнето на човека, е вярата, че Вечността съществува. Светът на Вечността е онтологическа даденост, тя е познание за Бога без понятия. Вечността идва подир възможното. Тя е чуден глас из дълбините на душата, ангелското, което те застига. Вечността е човешката мечта за Бога, молението на душата, покайната въздишка заради непреодолимата ни крайност и греховност. Вечността е “простият метафизичен факт, че човекът не може да понесе да няма Бог" (К. Янакиев).

Този е един от важните уроци, които ми преподаде Д. Ефендулов. Този е и един от фундаментите на неговата персоналистична етика, която свързва във вътрешно напрегнато, но все пак хармонично единство човешката съдба (рок-fatum) с индивидуалната биография. Иначе “Без Бог! Без Господар!" земята не може да бъде рай, убеждава Д. Ефендулов. И още по-невъзможно е да бъде постигната онази сякаш отвъдна вапцаровска вяра, че: "Ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя". Така както е невъзможен мъченическият живот на малкия Ел.-Пелинов герой Монката без реалната, но и утопична Спасова могила или животът на физически немощния да бъде в битието Люцкан - без литийното шествие на неговите божествено червени лалета. Без вярата, че Бог съществува, човешките мечтания раждат грозотата, злобата, за да се стигне до “страшния резултат, при който не обичта се въчеловечава помежду ни, а ненавистта разчеловечава хората".

Много още може да се говори за необикновените уроци, по-точно за твърде различните уроци на Д. Ефендулов към младите поколения. Един от съдбовните лично за мен е урокът по почит към писания стойностен текст. За Д. Ефендулов четенето и писането на текстове е култов акт, свръхсъсредоточеност в свръхземните проблеми.

Затова тук бих искала да маркирам някои мои размисли във връзка с неговите книги “Българска литература и библейска традиция" (1994), “Религиозни първообрази в поемата “Септември" на Гео Милев" (1999), “Религия и художествена литература" (2004). Повече от очевидно е, че всички те разчитат на критическата сила на божественото откровение. Религиозното в широкия хуманитарен смисъл на думата е своеобразен език за автора, структура на мисленето му, ритъм и пулс на житието му, генеалогия на творчеството му. Всички тези книги създават един почти непознат в националното ни литературознание дискурс - този на богомислието; този, който разчита човешкото чрез божественото, обективното и видимото чрез притаеното и наднебесното. Това е дискурс, който следва принципите на духовната йерархия, в която по-низшите умове се приобщават към по-висшите, към онези, които говорят за другото битие. Всички книги на Д. Ефендулов разказват частните или целокупни истории на българските художествени светове, ритуално възкресявайки ключови библейски текстове, които да ни възвърнат към традиционната за българската християнска общност култура на молитвата и покаянието.

Всъщност “молитвата" и “покаянието" - като два от най-дълбинните християнско-антропологически езика - конструират смислите на последната книга на Ефендулов. Това е книга, която ни казва какво загубваме, когато загубваме вярата си в Бог. Ако човекът забрави езиците на молитвата и покаянието, то това е най-тревожният симптом, че нещо много фундаментално се е объркало. В света на безбожника е непосилно да се живее, той е лишен от смисъл.

Като всяка дълбока, мъдра книга “Религия и художествена литература" проблематизира съществуването, задава въпроси, конструира алтернативни светове, защото се занимава с фундаменталните ценности на хората и защото аналитично показва кои от ценностите им трябва да бъдат фундаментални. Така, разглеждайки творбите на Хр. Ботев и Ив. Вазов “Моята молитва" и “Молитва" на равнището на междутекстовия диалог и с оглед на библейските първообрази, Д. Ефендулов ги чете чрез принципите на “катафатическото" и “апофатическото" богословие, за да стане ясно, че в Ботевата творба говори homo не (religiosus), онзи, който заменя трансцендентната реалност със земната прагматика, а във Вазовата творба говори безусловният homo religiosus, за когото Бог е иманентна величина. За Ботевия лирически персонаж молитвата е рационално действие, откровено сатиризирана визия за света. За Вазовия, обратно, молитвата е вопъл за Бога, който дава сили на човека да упорства в битката със злото. Така с рационалистичната си молитва Ботевият човек се превръща в “родоначалник на десакрализирания космос в новобългарската литература", а Вазовият лирически субект “остава продължител на утвърдения през вековете сакрален космос". За него молитвата е съвместно с Бога действие. Тя е човешко откровение в Бога.

И още едно ключово тълкувание в гореупоменатата статия, свързано с поетическите трансформации на библейското архетипално чувство “страх". Ако в Ботевото творчество богобоязънта е негативно преживяване, достойно за сатирично изобличение заради робските чувства, които насажда, в библейския прототекст страхът Господен е извор на мъдрост, поставяща човека в пътеките на любовта: “...страхът брани греха, а грехът е деяние против волята на Бога". Интерпретирайки страха като богобоязън (в смисъл на богопочитание), Д. Ефендулов типологизира две равнища на преживяване на страха. В единия случай, този, за когото говори и Ботев, е страхът, свързан с емпиричната действителност, с обикновения свят на обективираните ценности. Другият, архетипалният страх, е този, който човек изпитва пред тайната на битието, пред трансцендентната бездна. Единият страх е свързан с грижата и болката в емпиричния делник. Той е страх, забравящ абсолютите и наднебесните пространства. Другият страх е метафизичният страх, който изпитваме пред тайната на човешкото светуване, пред вечността и затова към нея религиозният човек пристъпва “со страхом Божий, верую и любовию".

Основополагащ текст за националното яворовознание е статията “П. К. Яворов - между себеотдаването и съмнението в отношението към Бога". Почти аксиоматично звучат някои от литературоведските обобщения на автора: поезията на Яворов е “един мрачен апокалипсис на безнадеждността", “П. К. Яворов е най-големият поет на страданието, което за него е равно на онтологическа величина" или “в “Покаяние" няма покаяние; от “Покаяние" лъха духът на модерния век, който носи нови страхове и скърцания със зъби..." Д. Ефендулов е убеден, че Яворов е от най-големите трагически поети в българското митопоетическо наследство. Неговите пророчества изправят пред бездни, смъртоносно пронизват мисълта и душата, есхатологично изгарят. Яворовите пророчества артикулират скръбта като онтологическо състояние, като метафизичен унес към отвъдното. Тя е скръб по божественото, чистото, абсолютното и е неутолима поради знанието за тяхната непостижимост в пределите на земното. Оттук и опитът на модерния човек да се покае, но и неговата вътрешна непосилност да измоли покаяние. Така Яворовите “Молитва" и “Покаяние" се превръщат в един от модерните речници на българския интелигент от епохата на модерността, разпънат между отдаването и съмнението в отношението към Бога.

И в първата, и в последната книга на Д. Ефендулов може би най-съкровените думи, докосващи собствените ни дорефлексивни познания - са изказани по повод творчеството на Йовков, превърнало се според автора в универсално духовно хранилище на човешките мечтания по идеалното. В последната книга Ефендулов проблематизира нерешимия от християнско-антропологическа гледна точка въпрос за греховно човешкото. Мъчителен въпрос, персонифициран чрез героя Иван Белин. И съдбата на Ив. Белин е ехо от онтологичната драма на неразрешимите въпроси. Драма, която не носи избавление, но затова пък носи просветление. Според Д. Ефендулов Йовков, най-несоциалният български разказвач от първата половина на 20 в., най-проникновено трансформира физиката в метафизика. Йовков е уникален български автор, успял хармонично да съедини поетиката на мечтанието с прозаизмите на живота.

Уморен от тегобите на земното, всеки може да загърби света, да стигне до “никъде". Напротив, животът на Серафим, Вълкадин, Сали Яшар казва, че хората трябва да живеят в добротворство. Йовковият свят може би за първи път в българската литература изгражда друг, несоциализиран йерархизъм, уповаващ се не на социалните произходи, а на “разликата в дарбите и призванията, в личните качества" (Н. Бердяев).

Самите заглавия на книгите на Д. Ефендулов сочат не просто почерка, но и патоса на неговото слово. Мъдро слово, смирено пред битието като “една всеобемна антиномия", в което митарстват тялото и душата на човека. Защото и тялото, и душата в тяхното чудно (калокагатийно) съчетание са богосъздадени. Животът в близост до Бога предполага аскеза, т.е. “духовно упражняване, концентрация на вътрешните сили" (Н. Бердяев). Духовната аскеза е свързана с културногероическото начало в личността, тя предпоставя съпротива срещу мерзкото, безличното, поробващото на света. Нещо, на което са способни истинските творци. За един от тях, П. Алипиев, Д. Ефендулов ще изрече следните думи: “Той остана незасегнат от “врявата на деня" и от шумните показности; не защото не живя сред тях и не защото не ги изживя, а защото не ги направи предмет на своите поетически визии".

Д. Ефендулов, издигайки литературоведския дискурс над нивото на идеологическите конфронтации, превръща литературноизследователската дейност в социално ангажирана дейност, проектираща моралните светове, валидни за всички, независимо от възраст, класа, пол, занятие... Нещо повече, той успява да превърне книгите си в настолни за онези, които пазят в себе си вярата в божия замисъл за човека, в абсолютите, в тайните и чудесата на световното. Ето защо, въпреки юбилеите на земните възрасти, Д. Ефендулов живее във времената на зрелостта на духа, когато мисълта не само се изостря, но и прозира, стигайки до “крайните" проблеми на битието. И при всяка поредна негова “лебедова песен" той изпада в онова чудно, по йовковски екстатично въодушевление, което извежда отвъд пределите на всекидневността. За да изкристализират мъдрите Д.-Ефендулови притчи за ценностите и за свръхценностите на човешкото.

Напоследък Д. Ефендулов задава един и същи въпрос, най-същностния и най-мъчителния, към своите приятели - учители, поети, университетски преподаватели: “Има ли Бог и ако има, каква е визията ви за него?" Всеки народ, респ. всеки човек, има своите собствени перипетии в историята, своите собствени молитви и спасения, своите собствени покаяния и разпри с Бога. Лично моите интуиции, свързани с отговора на въпроса, зададен от Д. Ефендулов, аз припознах в думите на най-големия съвременен български разказвач Й. Радичков. Думи, доближаващи се до иносказателната мъдрост на евангелските притчи: “За жалост човекът продължава да бъде много самотен и за да не е сам, е измислил бог. Бог може да го има, може и да го няма, но ти живей тъй, все едно че го има".

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2004, № 11 (60)