Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКИ КОМПЛЕКСИ
(Антоанета Алипиева, Български комплекси, Славена, В., 2001)

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Антоанета Алипиева "Български комплекси", В., 2001"Български комплекси" е книга, която разказва за алтернативните културни животи на родното, за "серията" от речи, езици, авторски пози, социални стилове; за прикритите и добре охранявани творчески въжделения, убедености, игри на съзнаваното и несъзнаваното, оказали се неофициализираните (несбъднати) институции на българската литература. Може да се каже, че тази книга конструира мизансцените на родната словесност, чийто автор-сценарист буквално бърка в дълбоко утаени, крехки и раними, но и агресивни същности на българския "ерос". Алипиева наистина разполага на сцената на българската култура къщи, декори, мебели, предмети, реплики, актьори и суфльори, страхове и еуфории, рационалности и метафизични блянове. Всички те са разиграни в огнени сблъсъци или приятелски потупвания по рамото, във възторжени утвърждения или фалшиви клакьорски жестове, в разрушаващи омрази или откровени митологизации, за да очертаят комплекса на една "травмирана култура, чиито травми, провокирани отвън, отработват вътрешен рефлекс, според който българската литература е вечно в състояние на граничност на малката литература; граничност, породена от различни идеологии, битова граничност, която, овеществена в литературата, тегли бразди между "ние" и "те", "наши" и "ваши", "свои" и "чужди".

Книгата на А. Алипиева не просто архивира или класифицира типологиите на българските творчески комплекси, а проблематизира комплекса като несъзнавана "колективна идея", като антропологическа категория на родовото, като духовна модалност на племенното съществуване; превърнал се в културен автоматизъм в границите на националното литературно съзнание. Естествено е в тази насока българските комплекси да се разглеждат като маркери на идентичността - разсечена от граници, двуликости, проблематичности, от монументални героически образи, но и сардонични намигвания.

Авторката прозира в българския мегалитературен салон няколко болезнени знака, обработени като културно-психологически инстинкти, които сами по себе си съществуват в двойно измерение - охраняващи своето и неразбиращи другостта, културнопораждащи, но и сенчести, тъмни, разрушителни. При което често пъти българската култура се парцелира изкуствено, превръща се в труднокомуникативно поле на практики на присвояване на интереси (най-вече битовизирани и паралитературни, но институционални) и недотам почтени партизирани устремявания. Така граничният комплекс на "малкия народ, застрашен в своята култура", чертае барикади, жестоки словесни баталии, удари под кръста.

Алипиева анализира как архетипни родови нагласи угоднически се трансферират и хитро адаптират спрямо съвременните конюнктури. С други думи, те се демитологизират, излизат от лоното на сакралното in illo tempore, персонализират се като менторски кръгове, заговорват за себе си чрез хиперболи, високи метафори и аналогии. Нерядко подобни литературни "организации", "фондации", и "фронтове" пропагандират илюзията за обща памет и корени, за репрезентативност на цялото. И колкото са по-херметични или популистки (съществуват и двете крайности), толкова по-дръзко представят себе си за свещени фигури на родовото. Както би се изразил М. Фуко, става дума за режим на присвояване на дискурса (дискурсите). Така в немалко случаи "комплексът за сакралност", за висока представителност в обществото няма нищо общо с идеята за шедьовър, но утаява в и зад себе си несъзнавания инстинкт за монокултурност, за единственост, за разделителност между "високо" и "ниско" като обикновено високото е етикетът на своето, а всичко друго агресивно е запратено в зоната на невалидностите. С особена сила, според Алипиева, този войнстващ граничен комплекс важи за сложните десетилетия на 20-те и 90-те години на ХХ в., които "инстинктивно не могат да преодолеят колективното несъзнавано, че "своето" не може да бъде единствено възможно". В същото време все по-очевидно е, че в модерното и постмодерно общество собствеността върху дискурса е запазена марка за определена група от индивиди. Ако тези индивиди са наистина представителните фигури, националните културни герои (ревностно удържащи ценностно художественото и етичното), те са способни да победят "бега на времето", да подредят адекватно канона на класичността (случаите с "Мисъл" и "Златорог" например).

За съжаление твърде често малката (и поради това комплексирана) българска литература овластява малки по духовен ръст "литературни плутове", "пажове", "секретари на литературата" (всъщност те самите се овластяват), които самовлюбено формират външно предпоставени канони чрез безконечно логорейно бъбрене, "слагане" на институциите, за да се превърнат най-сетне като Алековия помощник-регистратор или Б.-Пеневия "Людмил Стоянов" в стратези на литературното?! Нещо повече - налагат вето над периодичните издания, създават лобита на "всекидневното и бързо заличаващо се писмо", което рядко придобива статута на значително произведение. Тук става дума за анализ на под-литературите, на алманасите, на списанията и вестниците, на мимолетните успехи, по думите на Фуко. Става дума за автори, на които в много случаи конюнктурата позволява да се наложат като институционално четими от българското училище.

Подобни сюжети са особено актуални за 50-те години, когато връзката между литературния дискурс и социалната власт е крещяща. Така е и до днес, според изследвачката, когато войнстващият комплекс за сакралност в литературното съзнание метаморфозира: "до литературни лобита, политически партии, присвояващи литературни имена или имена, които чрез политически партии стават литературно престижни, до медийни образи на обществени борци или на обществени жертви в името на литературата. Напреженията между елитарна и масова литература, между литература и графомания вече рядко се състоят, но затова пък се състоят напрежения от личностен или политически характер, които най-малкото имат естетически литературен характер".

Авторката на "Български комплекси" твърде сериозно подхваща наболелия дебат за "собствеността върху дискурсите". Собственост, разиграваща се (често пъти вулгарно) чрез правото да се говори, чрез самомнението за единствена компетентност, чрез непосредствен достъп до вече формирани и официализирани изкази, както и чрез възможност тези дискурси да се превъплъщават в решения, институции, практики. Повече от прозрачно е, че граничният комплекс и войнстващият комплекс за сакралност са силни в агресията си, но безпомощни в цялостната генеалогия на българската литература, която се чете, описва, композира чрез по-същностни, саморегулативни механизми, очиствайки се по пътя си от заболели в маниакалността си нарциси (които, ако са талантливи, одарени от Бога - простено им е!).

И третият комплекс, формулиран от Алипиева, непосредствено свързан с първите два, е кръстопътният - той ни изправя пред полифонията от смисли и пред алтернативните избори. Което значи, че българската литература има много "посоки и цели", а не единичност на посоката. Кръстопътността по същество е генеративна, мултикултурна, толерантна към другостта. Страшното е, когато разрушителният заряд на кръстопътния комплекс се задейства чрез минаването на всякакви граници "без страх от загуба на идентичността". Страшно е, когато въпросните комплекси се върнат "до инстинктивната си същност", станат безконтролни. Когато се възправят срещу така нужната и плодотворяща хоровост на гласовете. Патосът на "Български комплекси" е своеобразна съпротива срещу "дефицита на разум", срещу отприщването на тъмни страсти и комплексарски нагони в иначе сакрализираното пространство на националното слово.

В главата "Приобщавания и разграничавания", обглеждайки позитивизма, символизма и експресионизма като самостоятелни естетики, като художествено-идеологически канони, авторката проблематизира сложните отношения между глобалността на канона и индивидуалитетната уникалност. При което от общите заявености и претенции остават неколцина имена. Така е и с постмодернизма, който бързо се институционализира, произвеждайки дълги списъци от имена. За да останат отново главните фигури, броящи се на пръстите на една ръка. Защото националната литература не е бащиния на практическата активност, не значи приватизация на културната трапеза или самозадоволяващ се приятелски кръг. Когато всички те "стръвно назовават себе си като обобщена част от общата мозайка на днешната литература", се стига до пълна загуба на националното йерархично подреждане на литературните стойности; стига се дотам, че истинските духовни аристократи стават от местата си, за да седнат на тях духовните плебеи. И всичко това се счита за нормално, за естествено. До кога? - пита започналият още от д-р Кръстев, Б. Пенев и Вл. Василев дебат...

Описаното по-горе, разбира се, не издържа изпитанията на времето, защото съществуват надвремеви правила и защото естетическите претенции не бива да се бъркат с обикновената делнична практичност; защото непрестанните преобличания не означават трагически самоиронии или естетска пародийност на оптиките. А са си чисто и просто байганьовски манипулативни и адаптивни маски, които лесно подвеждат, шестват със свити, но и лесно оголват гастрольорската си същност. Е, нужни са и трагическите фигури, които да ни предупреждават. Те са духовните прозренци на нацията.

Тук няма да проследяваме по отделно всички статии в книгата, която представлява и метаразказ за алтернативните биографии и светове на големите български мъже. Подчертаваме мъже, тъй като и писането на Алипиева е "мъжко", едро, високоетажно, глобалистично, търсещо значимостите, универсалиите на българската самобитност. Това е писане, което има за образец "старите майстори" на родното критическо мислене. Писане, което няма край, тъй като е убедено, че поведенческите ни стратегии, утаени енергии, ценности живеят и в миналото, живеят генеалогически; че българското има много значими лица, равноценни в своята неповторимост, способни да удържат матричността на родовата култура.

Цялата книга "Български комплекси" е обърната към идеята за паметта като творчество и изкуство да се разказва. Авторката успява да проникне във вътрешния мир на своите герои, да влезе в сърцето им, да огледа публичните им роли, ексцентричности, да отгадае зад тях безкрайната им глъбинност. А нейни герои са възлови личности - граничари на българската литература. Герои, които знаят кого да пропускат и как да охраняват. Те са З. Стоянов, Славейковци - баща и син, Иван Вазов, А. Константинов, С. Радев, Е. Пелин, Й. Йовков, Д. Талев, Н. Хайтов. Изследвачката се взира както в дълбинните пластове на текстуалните им полета, така и в най-съкровените факти от личното им битие, скрити зад публичното поведение; взира се в човеците зад социалните маски. Така тя свързва величавото с непретенциозното, съкровените човешки истини с колективните употреби.

"Български комплекси" е опит за глобални срезове на националноидентификационното, на културноидеологическото като пространство на постоянни разблъсквания между хармоничността и кризисността, между ограждането и разграждането, между своето и чуждото. Тя проблематизира субстанциално българското, неговите културни "екстракти" и самобитни "проби" на духа. Авторката не подлага българската литература на критикорецептивен или литературноисторически анализ, а чрез нея аргументира дълбоко характерологични, същностни български черти, комплекси, реалности и утопичности, творчески космогонии и апокалипсиси, сбъднатости и несбъднатости. Тръгвайки от изначалните митологеми на българското, книгата визира процесите, скритите механизми на "ставане" на литературата, нейните светли и тъмни интуиции. Тя визира и металитературните зони, конструктивните, но и разрушителни хоризонти на българския интелигентски социум. С други думи, тя вижда не толкова литературата като народопсихология и философия на историята, а, обратно, националната характерология и историософия като литература, като наративна структурност, като разказ за фундаментите на родовото.

С присъщата за глобалистичното мислене сентенционалност, книгата постига значими "формули" за културногероическата, драматична в същността си "карта" на българската култура. Разчитайки сложните граматики на спомени, мемоари, домашни привички, битови стереотипи, естетстващи маниери, Алипиева дешифрира уникалността на своите герои и техните наистина национално градивни комплекси, иницииращи българската култура. Разказвайки за тях, тя сравнява и припомня:

  • Българската култура е кръстопътна зона - между болестта и здравето, идеала и действителността, традицията и модерността, между хармоничното верую, че "Мойте песни все ще се четат" и трагическия скепсис на "Химни за смъртта на свръхчовека"
  • Българската култура е и единство на антиномиите, защото "българският кръстопът е пълноценен тогава, когато приеме множествеността си и хармонизира отделните си части. Когато "напред" означава помнене на началото."

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.03.2002, № 3 (28)

Други публикации:
Литературен форум, № 12, 26.03 - 01.04.2002.