УДАВНИЦИ

1

Зад тъмните върби умира златен ден,
приижда вечерта на милващи вълни.
Гърмеж подир гърмеж заглъхва уморен
и звездния звънар за мирен сън звъни.

Закотвения шлеп все тук ли ще седи -
покрит със воден мъх и черен лепкав клей?
О, сякаш чер ковчег над тъмните води
за сетен упокой приспивно ни люлей!

Със вързани ръце и тая вечер пак
ний гледаме в копнеж към светналия град.
И чакаме дали от стихналия бряг
невидими уста не ще ни позоват...

А тихата река разтваря цветна длан
и приказно блестят подводни широти -
о, кой ли тая нощ, ранен и изтерзан,
кат падаща звезда натам ще полети?

2

Своя нежнорозов цвят
утрото разтваря
и над мокрий бряг димят
бели, бели пари.

Спрете, майки, своя бяг
о тая утрин плаха:
в син, подводен полумрак
кротко те заспаха.

А русалките, отвред
с таен знак събрани,
угасиха с бистър лед
жежките им рани.

Наредиха ги с треви,
със свещици плахи
и ранените глави
с воден крем венчаха.

И покриха ги навек
и ридаха тихо -
и грамадния ковчег
вдън земя зариха.

Спрете, майки, спрете вий
в свойта бол безкрайна:
тая светла бездна крий
безутешни тайни.

3

Ний носим венци от върба и подводни бодили,
в потънали кораби тайно се готвим дене -
а вечер издигаме копия стари и гнили
и яхваме своите призрачни бели коне.

И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Ний помним люлякова утрин и песни и смелост
и битки сред розови пламъци в стария Лом,
ний помним последната схватка зад някакво село
и вълчите зъби на кървав и страшен разгром.

И както ранените миди грижливо и нежно
лелеят съкровища в пълната с мъх дълбина,
тъй носим и ние в сърцата си свойте копнежи,
смразени в кристали и бисерни бели зърна.

А речните риби, напуснали свойте подмоли,
на хищни ята ни преследват по нашия път -
и с дива жестокост разнищват и хапят на воля
и ръфат от нашата мека, подпухнала плът.

И нявга през пролетна вечер, когато възлезе
над сини баири засмяна и чиста луна,
незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза
със глъчка и радост безценните странни зърна.

И мигом ще звъннат в душите им нашите песни
и нашите жажди за слънце, простор, свобода -
и ярко въз техните смугли чела ще проблесне
през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.

1924

© Асен Разцветников
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2002, № 12 (37)

Други публикации:
Асен Разцветников. Събрани съчинения в 4 тома. Т. 1: Лирика. София, 1981.