ХХ ВЕК: ИНТИМНО

Представяне книгата на Горан Петрович "Магазинчето "Сполука"
Участници: Горан Петрович, Георги Коритаров, Христина Балабанова, Митко Новков
Модератор: Йордан Ефтимов
Кафене "Хеликон", НДК
Запис и редактор на записа: Албена Вачева
София, 15.12.2004

Йордан Ефтимов: Уважаеми дами и господа, много се радвам, че сме толкова много, че има такъв интерес към представянето на една книга, която има толкова много читатели дори и в България, слава Богу, а не само на Запад, където постигна сериозен успех. А и не само на Запад. Доколкото знам, тя е преведена и в Китай. Книжката “Магазинчето “Сполука”, аз я наричам книжка, може би заради изключително артистичния и нетипичен за българския пазар формат и заради изключителното оформление на Яна Левиева, не е никак малка - нито по обем, нито по значение. Наградата “НИН” за най-добър роман, която е спечелила през 2000 година, за разлика от нашите литературни награди се връчва от няколко десетилетия и наистина е една от трайните престижни награди, каквито, надявам се, и в България ще има след няколко десетилетия... Засега у нас единствено Божана Апостолова може да се похвали с една награда на 10 години, която впрочем ще бъде връчена за десети пъти точно днес, от 18:30 в Младежкия клуб, още една - наградата “Хеликон”, която сега ще навърши три години, и наскоро учредената, една съвсем нова награда за роман - тази на фондация “ВИК”. Тоест, нашето общество все още оформя своите нови, след края на онази епоха, литературни институции.

Самият факт обаче, че сме се събрали тук, означава, че има някаква проводимост/преводимост на нещата и това, което е голямо литературно събитие, може да бъде забелязано, въпреки слабото отразяване на литературните събития в масовите медии. Все пак, оказва се, че ние имаме своите начини и канали, за да осъществим една подобна среща с писател като Горан Петрович.

Ние наистина много малко знаем за сръбската литература. Убеден съм, че в Сърбия знаят за нашата литература може би и по-малко, отколкото ние знаем за сръбската. Причините за това са обясними и те не трябва да бъдат дискутирани. Все пак, обстоятелството, че имаме 2-3 издателства, които активно работят с балкански автори, че издателство “Стигмати” вече публикува няколко книги на водещи сръбски писатели и има една стабилна програма в тази посока, показва, че ако пропуснатото не може да бъде наваксано, то поне може да се свърши с тая епоха, в която пропускахме дори най-важните неща в съседните литератури.

Обикновено, когато се дискутира някаква такава екзотична литература, каквато е сръбската за нас, повтарям екзотична, защото, ако преброим количеството сръбски автори, които са издадени в България в последните 10-ина години, сигурно ще се окажат по-малко, отколкото тези от африканските страни като цяло, по правило се канят редки специалисти от университетски катедри.

В литературното кафене “Хеликон” ние обаче ще разчитаме на помощта на един човек, изключителен специалист по сръбска литература, който не е университетски човек, а повече е прославен като опасен журналист, който поставя политиците на местата им. И мисля, че това ще направи нещата още по-интересни. Става въпрос за Георги Коритаров и аз веднага ще побързам да прехвърля горещия картоф на него, защото той наистина говори сериозно и с познание за българо-сръбските отношения и сръбската литература.

Георги Коритаров: Благодаря на Йордан Ефтимов. Аз наистина се вълнувам, че сега съм пред вас с много красивата задача да кажа какво ще се случи, когато разгърнете тази книга. Защото “Магазинчето “Сполука” ще се превърне не само в литературно явление. Тя няма да стане повод за нови дискусии единствено в българските литературни среди, а и сред българските почитатели на книгата. Защо ние знаем всъщност толкова малко за сръбската литература? Тук по мой журналистически навик ще вляза в полемика с Йордан Ефтимов, защото причините ние да знаем толкова малко едни за други никак не са чак толкова ясни, както на пръв поглед изглежда. И изобщо не смятам, че те не трябва да бъдат дискутирани, а напротив - те не просто трябва да бъдат дискутирани, а ние трябва с общи усилия да намерим пролуката, за да извършим онзи пробив, при който познанията ни за литературите - на нас, българите, за сръбската и съответно на сърбите за българската литература, да се разширяват.

Аз наистина не претендирам да бъда чак такъв изключителен специалист по сръбска литература и ако тук има хора, които са ми преподавали в университета, много ги моля да не ме застрелват като чуят това. Аз не съм с такива претенции - напротив, аз съм един пример за човек, който, около 20-ина години след завършването на университета, се сети каква е неговата специалност и всъщност тогава направих голямото си откритие за сръбската литература. Много по-късно и може би затова много по-ценно и съкровено. Наистина много по-съкровено и лишено от онзи професионален и може би в някаква степен клиширан контекст, в какъвто човек в някаква степен попада в конвейера на образованието. Това лично откритие ми позволява да кажа личното си мнение, личната си позиция.

“Магазинчето “Сполука” ще се превърне в литературно явление в България, защото по един много специфичен начин ще докаже на българската аудитория, че нещата в сръбската литература през всичките онези години, през които ние тук в България - четящите и хората, които пишат българската литература, сме се въртели в някакви много особени цикли на търсене на някаква истина и измисляне на стилове и визии за творчеството си, са се случвали много последователно с надграждането на литературни школи, литературни генерации, литературни поколения. И когато говорим за “Магазинчето “Сполука” и по-точно за автора Горан Петрович, трябва да посочим, че очевидно той е един от най-ярките представители на съвременната сръбска литература и на един, ще използвам израза на пръв поглед, защото, може би и за вас ще се окаже така, само на пръв поглед той е един от хората, които попадат в представите за неизчерпаемия модел литература на Милорад Павич, която имахме удоволствие да четем през годините. Казвам, че това е само на пръв поглед, защото внимателният прочит разкрива богатството от образи, разкрива онези настигащи се и застъпващи се сюжетни линии, в които се преплитат различни времеви пластове от отишлия си вече ХХ век; извеждат се в интимността на спомена ценности като любов и приятелство. Начинът, по който Горан Петрович постига това е толкова самобитен, че ние можем да говорим за личен негов отпечатък, много различен от това, което би го вписало в механичната представа за обогатяване на определен тип литературно мислене или определена школа. И ако “Магазинчето “Сполука” може да бъде литературно събитие, то е с това, че ни показва каква литература се твори в Сърбия. И нещо повече - доказва ни, че сръбската литература не само не е чужда емоционално, психологически и естетически на начина, по който ние я възприемаме, макар че не я познаваме. До изненадващо голяма степен тя може да се окаже, взимам пак пример от Горан Петрович, много по-въздействаща и проникваща, предизвикваща материални реакции и последици тук в България, отколкото в Сърбия. Веднага давам пример. Как се оказах аз тук? Предполагам, че са се сетили за мен, защото преди около месец, вървейки по една малка софийска уличка, както се казва - почивайки си или зяпайки - по-разговорно, след тежко предаване, погледът ми попадна на един надпис на магазин - магазинче, Сполука. Аз точно бях прочел книгата през лятото. Много възхитен от това, което прочетох, влязох вътре и просто запитах не какво се продава, а кой тук чете Горан Петрович. Видях вътре Малина Томова. Заприказвахме се, видях книги - не просто екземпляри от романа на Горан Петрович, но и друга ценна литература, която може да се купи.

И днес, понеже имах голямото удоволствие да домакинствам в мое предаване по радио Нова Европа на Горан Петрович, стана известно, че истинско магазинче Сполука има в България. А в Сърбия е имало в началото на миналия век, обаче сега няма. И така, ние българите, ето още едно доказателство, преди да сме опознали сръбската литература, вече сме започнали да я консумираме пълноценно. Дори и с това, че едно магазинче “Сполука” се появи в София. И е прекрасно.

Още нещо искам да кажа. Поддържайки тази нишка на интригата, че книгата ще стане литературно събитие, искам да ви кажа, че за голяма част от вас, ако я четете в подходящо време, настроение или с подходящ импулс да приемете това, което иска да каже Горан Петрович, тази книга ще стане едно от най-значимите интимни събития в личния ви живот. Това ще бъде едно откритие, огромна изненада. Изненадата, че чрез една книга някак си си казвате, както стана например при мен, че всъщност тази прекрасна илюзия за човешкото безсмъртие не е илюзия. Тя може да се поддържа дори с надбягването с време, с образи; с една метафора, прекрасна и уникална в тази книга; една любов, която се разгръща на страниците на книги, между двама души, които просто четат едни и същи неща, отбелязват едни и същи неща; не се виждат, мечтаят един за друг, представят си се, и в реалния им живот именно се случва това, което се случва в книгите им. Фактът е, че става дума за един пласт, който дава допълнително богатство на въображението и може да ви помогне, както помогна на мен, да разчупите у себе си доста представи и за живота, и за самите себе си. А и за това какво може да даде една книга.

Самият Горан Петрович е тук и той може би много по-автентично ще каже някои неща за своята книга. Аз на този етап искам да завърша с много голямото лично признание пред вас, че дори и късните открития, както стана при мен, за една такава литература, каквато е сръбската, имат огромен смисъл и аз сега разбирам какво необятно богатство е тази литература, един от чиито ярки представители е Горан Петрович. Но сред нейните създатели има и много-много други имена, които, за съжаление, българската публика или познава съвсем бегло, или не подозира, че съществуват.

Горан Петрович:* Най-напред искам да благодаря на Жела Георгиева за превода на книгата и на издателство “Стигмати”, което я издаде. Благодаря на Георги за казаното и на всички, които сте тук. Тук, в София, се затваря един кръг от послания, чието начало се постави с издаването на романа “Магазинчето “Сполука”. Доказателство за начина на възприемането на тези послания е фактът, че точно в София се е появило магазинче Сполука.

Не е лесно да се определи жанрово този роман. Той събира в себе си няколко вида роман - исторически, детективски, роман на израстването, любовен, а дори и роман на потока на съзнанието, в някакъв смисъл. От друга страна, аз и нямам особена потребност да търся какъв е точно романът, тъй като аз съм преди всичко писател. А това, да се търси отговор на въпроса какъв е този роман е работа на литературните критици и историци. Това, че съм само писател, дори понякога ми е в повече.

Аз исках да напиша своеобразна похвала на това, което се случва в интимните ни пространства - в нашите домове, стаи, на местата, на които се срещаме, понякога дори и на плажовете. Мисля, че това са неща, които иначе не забелязваме, тъй като са детайли, а те са много важни за едно общество, за един народ.

Много често сравнявам литературата с кръвта. Кръвта не боли, болят отделни органи. Понякога ни боли глава, понякога ни болят други органи. Литературата се появява тогава, когато има някакво нараняване. Тя е реакцията на някакво нараняване. Там, докъдето не достига кръвта, съответно литературата, се стига до отмирането на една култура, до отмирането на един език, до отмирането на един народ.

Затова отделям специално внимание, за да обясня как пиша. Обновявам моята лексика, език и стил. С други думи, определям своеобразни координати - вертикали и хоризонтали за това, за което искам да пиша и по този начин се получава своеобразна мрежа или цедка, през която преминава това, което си струва да бъде написано и отпада онова, което не си струва. Така беше написан и романът “Магазинчето “Сполука” - роман за един век, който премина в напразни любови, както всъщност съм дефинирал и самия роман. Това бяха любови или към съюзници, или към ценности и идеи, които понякога дори не функционираха. Това бяха любови, които бяха щастливи за онези, които биваха влюбени, но, в крайна сметка, всички те, заедно, произведоха едно нещастие в края на ХХ век.

Георги Коритаров: Това е всичко, което казва Горан Петрович като кратко представяне на начина му на писане, на това, което е мислил, когато се е раждал романът “Магазинчето “Сполука”. Между другото, днес, казвам това, докато мислите за ваши въпроси, докато си говорихме в радиото с него, разбрах, че този роман е писан почти три години, без малко. Романът е написан така, че на пръв поглед се чете изключително леко - много леко като стил, като послание, като образи. Много ненатрапчиво съчетаване на реалности от съвременния свят, на неща, на които сме били свидетели, с образи от миналото. Наистина прилича на едно прехвърляне на картини, спомени от една личност или от личния живот, или просто на мисли, на емоции. Някак си може да се създаде впечатление за спонтанност. Всъщност обаче, от моя гледна точка, пред нас и във вашите ръце, когато си вземете този роман, ще попадне една изключително сложна книга, която е мислена много сложно. Защото всички тези сюжетни линии, образи, настигания във времето, разказ, в който върви, знаете и от други примери, както от сръбската, така и от някои образци от латиноамериканските литератури (при Маркес има такъв похват например), развитие на някакво действие, което в един момент прекъсва, започва друга сюжетна линия, после тя прекъсва, изведнъж се връщаме някъде там, където е свършило предишното действие. И всичко това става много естествено и когато човек го чете, си казва: “колко спонтанно, колко леко върви”. А всъщност подреждането на тези линии е резултат от невероятен интелектуален и логически труд. Нещо, което Горан Петрович е направил брилянтно.

Горан Петрович: Мисля, че това е по-скоро иронично казано. А между другото и самото име на романа може да го разглеждате като своеобразна ирония - дали е щастлива ръката на писателя, който пише такъв роман и дали е щастлив един читател, който чете такъв роман. Една от героините на романа много иска да напусне страната си и започва да учи английски. Учи го с речник, механично, както се учи език с речник. Тя до такава степен иска да напусне страната си, че дори иска да напусне и собствения си език. И в това няма много щастие, ще признаете и вие. В романа присъстват и няколко вида език - някои от героите например говорят на развален руски, на какъвто са говорили емигрантите след Октомврийската революция в Русия. Беше ми много трудно в това търсене, защото не са чак толкова големи разликите в особеностите на езици, говорени в относително кратки периоди от време. Беше ми доста трудно да намеря езикови образци отпреди Втората световна война.

Мисля, че ние по някакъв начин непрекъснато се връщаме към онова, което някога се е наричало Вавилонска кула.

Георги Коритаров: Това също е част от особеностите, доказващи колко интелектуална енергия е вложена в изработването на този роман. Наистина, играта с езиковите пластове, това много близко до нагласите и на много хора в България желание да напуснем не само страната си, но и езика си. В крайна сметка, дори учейки езици, в един момент установяваме, че си оставаме и при езика, и в страната си. И сме в преход който, както в предишната дискусия се оказа, вече е свършил. Казвам го за тези, които не са били на представянето на книгата на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев - преходът е свършил. За тях е свършил, да.

Христина Балабанова: Когато уважаемият господин Петрович е писал своя роман, на какъв сръбски (в графично отношение) е писал: на латински сръбски или на кирилски сръбски? И защо?

Горан Петрович: Пиша на компютър. На Times New Roman, кирилица. И това мое издание в Сърбия излезе на кирилица. Това не означава, че имам нещо против латиницата. Мисля, че Вашият въпрос, свързан с писмеността, се отнася по-скоро до навлизане в онова пространство, което е представата за другостта.

Нямам нищо против чуждиците в сръбския език, някои от тях дори са необходими. Латинският език и до днес е език на юристите, а така също и на медиците. Немският език е език на техниката, а английският е език на всичко вече. И нямам навика да сменям думите тенденциозно, за да се получи интернационално звучене. Но съм против чуждиците, когато се използват за подмяна на усещането. Например в сръбския език, не знам дали така е и в българския, за думата cool, без да съм лингвист, изброих 35 думи, които покрива тази английска дума. За хладнокръвно държане - cool, когато сте доволни - пак cool и т.н. Става дума за ентропия на езика. И ако за нещо трябва да служи литературата, то не би трябвало да служи на консервирането на езика.

Митко Новков: Господин Петрович каза, че прави една мрежа от хоризонтали и вертикали. В “Магазинчето “Сполука” видяхме какво е минало през ситото. А какво остана в мрежата?

Горан Петрович: Имам обичая да изхвърлям всичко, което не е влязло в романа. Разказът е интимен и е ситуиран дори и в съвременността. За да изработя всичко това, аз се подготвям много внимателно и затова метафорично употребих образа на цедката. Използвам личния си опит - такъв, какъвто е, може да не е много голям, но не е и малък. Използвам всичко онова, което предлагат възможностите на езика. Например, когато пишех “Магазинчето “Сполука” ми се наложи да използвам и стари фотографии на Белград отпреди години, за да се възпроизведе атмосферата. Използвам и благоразположението на жена си, която е моята търсачка Google: “Моля те, намери ми това и това, колкото се може по-бързо”.

Използвам всяко изкуство, което може да произведе литература - и мое, и чуждо. А и понякога се опитвам да открадна чужда поетика, но всеки има своя поетика. Писателите нямат само поетика, имат и стил. И дърводелците имат поетика... Когато например пишех един разказ, трябваше да навляза в много специфична техническа терминология. Ставаше дума за подземие, в което имаше много специфични технически неща. Понеже не съм технически образован, извиках приятеля си Раде, който е отличен шлосер и го помолих да ми разказва какво има в чекмеджетата си. Той най-напред каза: “Горане, няма какво да се мъчиш, аз ще дойда да ти направя каквото ти трябва”. А след това започна с такова огромно удоволствие да ми разказва за неща, които ние изобщо не забелязваме или ги забелязваме, само ако ни се наложи да ги пипнем с ръка. И така, аз мисля, че неговата поетика, на моя приятел Раде, успях да пресъздам и в моя разказ.

Йордан Ефтимов: Дадохме възможност на господин Петрович сам да разкаже как е създал романа. Интересно е, и аз искам да подчертая това, неговото положение като писател, като автор на книга, предизвикала дебат. Защото, между другото, в рамките на сръбската словесност, поне доколкото аз знам, тази книга е широко дискутирана. Дори, за да изведа нещата от полето на литературата в полето на културата, ще кажа, че когато вчера се запознахме, го запитах как изобщо гледат на него като писател. И той ми отговори: “При нас, може би най-честите спорове са на тема националисти/глобалисти и аз все се оказвам този, който от гледна точка на глобалистите е прекалено националист, а според националистите - прекалено глобалист”. Което може да се забележи и в книгата. Може да се забележи, че това нито е почвеническа книга, нито е книга, която е написана по чуждестранни модни схеми и мерки.

Накрая да благодарим за разговора на нашия гост от Сърбия Горан Петрович по повод книгата му “Магазинчето “Сполука”.

=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2004, № 12 (61)