Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОГАТО ЕДИН АВТОР ЛЪЖЕ, НЯМА НИКАКЪВ ШАНС...

Видеоразговор с Емануил А. Видински

 

Идея и организация: Албена Вачева, Николай Папучиев и Научният кръжок по българистика

Участници: Емануил А. Видински и студентите от бакалавърската програма на специалност Славистика (българистичен профил), университет „Мария Кюри-Склодовска”, Люблин, Полша

Модератор: Николай Папучиев

Запис: Албена Вачева
Люблин - Бон, 6 май 2008

Настоящият текст е дешифровка на пълния аудиозапис, направен по време на виртуална среща-разговор на студентите от специалност Славистика в университета „Мария Кюри-Склодовска” (Люблин, Полша) с Емануил Видински (Бон, Германия). Разговорът беше осъществен на живо чрез интернет видеовръзка, реализирана през Skype.

 

Видеовръзка с Ем. А. Видински от БонНиколай Папучиев: Емануиле, здравей! Най-напред искам да ти благодаря, че се съгласи да участваш в тази наша проява - много специално и от името на всички! Освен това искам да кажа „Добре дошли” на колегите, които са в залата. За нас това, което правим в момента, е много важно по една такава причина, че е много трудно да поканим български писател да участва в една среща на живо - знаете как стоят нещата с пътните, с билетите... Студентите също - дори и когато ходят по Еразъм, трудно могат да участват активно в българския културен живот, какъвто и да е той, както и да се случва. Затова решихме да изберем една такава форма, която, от една страна, струва ми се, не е по-малко авторитетна, въпреки че е доста новаторска и, от друга страна, това е нещо, което правим всички в ежедневието си, но досега не сме изпробвали в такъв конферентен формат, в зала с по-голяма аудитория. Смятам също, че за студентите това е важно и по друга причина - когато се персонализира една литература, едно творчество, може да се провокира допълнителен интерес - да се насити с конкретика, без да стои като абстракция, без да стои като някаква отдалеченост. Мисля, че такива форми и в бъдеще биха могли да имат някакви употреби.

Сред нас са по-голямата част от студентите, изучаващи български език, които много добре, смея да кажа, познават и българската литература. Вярвам - минимум по две причини, че езикова бариера няма да има - студентите знаят чудесен български, а доколкото знам - и ти си с добър полски. И друго, което е важно в тази уводна част - знаеш, че твои разкази са включени в един проект, който разработваме със студенти от трети и четвърти курс за превод на българска литература и много ми е приятно да ти представя две от твоите преводачки от трети курс - сред нас са Камила Собиешук и Агниешка Кавенцка - виждаш ги на камерата в момента... Те успяха за много кратко време да преведат разказа ти „4 октомври”, а редактор на превода е д-р Агата Мокшицка, специални благодарности и за нея. За съжаление, тя в момента не е в залата. В резултат на това се оформи един доста сериозен екип и мисля, че този интерес, който се демонстрира от страна на студентите е напълно искрен и неподправен.

Сега давам думата на тебе, защото сме се събрали да чуем тебе, а не мене. Заповядай! Очакваме да чуем нещо за тебе, за това, което пишеш, за това, как се чувстваш в Германия... Започни, с което решиш... Може с житейска автобиография, може с творческо CV.

Емануил Видински: Ами аз най-напред искам да благодаря на Камила и Агниешка за превода. Изобщо преводите са нещо много важно, защото за разлика от другите изкуства, литературата има нужда от езици, от преводи, за да бъде четена от много повече хора. В този смисъл един превод на чужд език е много важен за всеки писател - бил той малък или голям, стар или млад - без значение. И още повече, когато това се отнася за страни с малко население, каквато е България. Така че - благодаря ви много! Dziękuję bardzo за превода!

Иначе за себе си какво да кажа - имам две издадени книги, втората е роман, който излезе преди два месеца в България, а първата я знаете - от нея е и разказът „4 октомври”. В момента съм в Германия, в Бон, и работя като журналист в Deutsche welle.

В залата на Люблинския университет по време на видеосесиятаНиколай Папучиев: Започвам с един абсолютно банален въпрос, докато студентите в залата малко позагреят, защото те сигурно също имат какво да те питат. Помага или пречи журналистическата работа на писането? Въпросът ми е със скрит подтекст - доколко едно творчество може да отразява реални ситуации или е чисто и напълно фикционално. И още един - втори или трети въпрос - доколко са близки работата на журналиста и писането на художествена литература?

Емануил Видински: Ами според мен са много близки. По тази тема има изписани доста неща, а и е говорено твърде много - като започнем от журналистическия роман на Труман Капоти , като погледнем към Маркес, който дори отвори в Колумбия училище за журналисти... Лично за мен журналистиката е от изключително значение като автор. Тя ме научи да бъда много пестелив с думите си, да не прекалявам с много ненужни изречения и ненужни слова, защото мисля, че в днешно време литературата не може да бъде прекалено многословна. Та според мен журналистиката е от изключително значение. Смятам, че помага. Независимо дали става дума за актуална журналистика - за писане на новини, репортажи, за политика или става дума за културна журналистика. Аз съм започнал като културен журналист, което много ми помогна, защото, както казах, просто „събра” езика ми, успя да го направи много по-точен, много по-прецизен.

Николай Папучиев: Само в стилово отношение ли откриваш това влияние или е и тематично или пък сюжетно?

Емануил Видински: При мене специално е по-скоро стилистично. При примера с Труман Капоти е друго - то е сюжетно. Знаете, „Хладнокръвно”, което не знам как е преведено на полски, е изцяло реален случай, върху който Труман Капоти надгражда собствената си художествена стилистика. Но при мене става въпрос главно за стилистика, за изречения, за синтаксис - за такива неща.

Николай Папучиев: Как реши, че за тебе е важно да пишеш и как набра куража да предложиш написаното на една по-широка аудитория?

Емануил Видински: А, това е един много хубав въпрос! По-лесно ми е да отговоря как съм решил да пиша, защото това е още от много-много отдавна - още като дете. Спомням си, че когато четях Карл Май например, или Майн Рид, или рицарски романи, и на мене ми се дописваше. Исках и аз да пиша, и аз такива сцени да си измислям и започнах да го правя. На 12-13 години започнах да пиша някакви каубойско-индиански романи. После започнах да чета криминални истории, криминални романи. И наистина, и сега се чудя как на 12-13 години съм бил много по-работлив и продуктивен, отколкото съм в момента. Защото имам на пишеща машина стотици страници изписани. И така в началото - каквото четях, това ми се и пишеше.

А вече за смелостта - това е наистина много сложно. В един момент си дадох сметка, че ако един писател - или, хайде, това е голяма дума, ако един човек, който пише художествена литература - без значение дали е поезия или проза, си държи написаното в чекмеджето, образно казано, от това няма никакъв смисъл. Може би има малък смисъл за самия автор, защото по този начин чрез писането си достига до себе си - освобождава се от нещо, казано с термин на Фройд - сюблимира. Но едно нещо, вече написано, ми се струва, че няма право да бъде крито, не може да го държиш далеч от чужди погледи. И разбира се, въпрос главно на смелост е да се предоставиш на критика, на лоша критика, на нехаресване и т.н. И в един момент аз за себе си просто реших, че това, което пиша, може би ще се хареса на петима души, а защо не и на 15. А току-виж и на 50. И в общи линии, моето становище е, че на написаното самият автор трябва да даде шанс, издавайки го. И тогава нека другите сами да си създадат мнение дали им харесва, или не им харесва, какво откриват или не откриват.

Николай Папучиев: Един въпрос, пряко изведен от това, което каза. Спомняш ли си тръпката или очакването, или вълнението, при отпечатването на първия ти разказ - най-напред, и след това - първата рецензия, която се е появила. С какви чувства прочете първия отзив, който също става публичен, но вече оценява твоя разказ?

Емануил Видински: При първия разказ беше наистина голяма тръпка. Че и при втория, и при третия. Аз си спомням дори не само при първия ми разказ - при първия ми текст, който беше публикуван във вестник „Култура” и беше рецензия от мене за музикален албум. И си спомням, че ходих 10 пъти до будката, за да видя излязъл ли е вестникът, след което с такава наслада четох собствения си текст и ужасно се срамувах, че ми е приятно да чета себе си. Тръпката беше голяма - по същия начин при следващите текстове. Но най-голяма беше тръпката при първата книга. Това беше нещо изключително! Бяхме в един двор с моята издателка Малина Томова и дойде едно такси и ни стовари 500 бройки от моята книга. Аз бях малко като в транс, трябва да призная. Осъзнах, че съм издал книга, че тази книга е моя, че това име, което е написано на корицата, също е мое, може би месец след това.

Николай Папучиев: А за рецензията?

Емануил Видински: Рецензията?! Това е нещо изключително. Дай, Боже, да продължавам да пиша и да има рецензии, разбира се, винаги ще се вълнувам. Да четеш мнение на друг за себе си, според мене е най-мистичното нещо, което може да се случи на един автор. Е, по-мистично е, ако някой твой герой от плът и кръв почука на вратата ти и те попита нещо. Но пък не по-малко мистично е, когато четеш някоя рецензия, без значение дали е лоша или добра. Но когато някой е написал нещо за тебе, това е много по-различно от това, когато някой ти казва нещо. Защото един текст винаги се опитва да се аргументира, защото авторът все пак е сложил името си под този текст и поради тази причина той се опитва да звучи умно, адекватно, добре, образовано. И когато някой напише нещо за мен, аз го чета непрекъснато и през цялото време се опитвам да се убедя, че този текст е написан за мене или за моя книга. И е едно приближаване и отдалечаване едновременно. Аз хем знам, че това е писано за мен, хем някак си не мога да го усетя като за мен. А когато пък някой ме хвали, когато казва добри думи в една рецензия, тогава ми се е случвало дори сам-самичък вкъщи да чета вестника и да се изчервявам, което вече е много смешно.

Николай Папучиев: А влияеш ли се от написаното за тебе - променя ли ти по някакъв начин мисленето за това, което правиш, или не?

Емануил Видински: Ами не бих казал, че ме променя. Аз си спомням едно изречение от Томас Ман, който беше написал, че колкото повече критики, толкова по-добре, и че няма нищо лошо в една критика - без значение дали е добра или лоша, защото ти дава различни погледи към собственото ти творчество. И от тази гледна точка ми влияе, но не върху начина ми на писане, а ми влияе като отношение към собствените ми текстове. Тоест, аз виждам как може да се погледне на конкретния текст. И много често дотогава изобщо не ми е хрумвало, че моите думи могат да имат и такова значение. В този смисъл не ми влияе върху писането, но ми влияе човешки, влияе ми просто като поглед. Като писане по-скоро не, защото един автор много трудно може да избяга от себе си. Сега аз мога да се опитам да направя нарочно някакви неща, за да се харесва това, но няма да излезе добре, а и читателят винаги и веднага ще разбере това. Веднага ще види, че аз измислям, а не съм себе си, а когато един автор лъже, няма никакъв шанс.

Николай Папучиев: Трябва да ти призная, че писането на художествена литература - било добра, било слаба, дори и да ми харесва или пък да не ми харесва - за мене е тайнство. Доколкото самият аз имам нещо общо с писането - не на художествена литература в моя случай, по-скоро се опирам на някакъв анализ на факти. Докато в художествената литература огромно влияние играе въображението, което на мене не ми е от силните страни, и по тази причина изпитвам респект към хората, занимаващи се с писане на художествена литература. И след всичко това, един въпрос в съвсем друга посока - докато пишеш, имаш ли предви някого - читателска аудитория например? Към кого е насочено това, което пишеш?

Емануил Видински: Това също е интересен въпрос. Честно казано, нямам конкретна таргетна група. Първото нещо, което се опитвам да направя винаги, е това, което съм аз, да се види в текста. Не става въпрос за това, което съм като човек, а като автор. Това е първото нещо. Второто нещо е мисълта, че това, което пиша, трябва да бъде интересно за някого. Този читател, той не е абстрактен и аз не трябва да го мъча, аз трябва да го съблазня. В общи линии литературата, а особено в днешно време, особено през последните 20 години, е въпрос на съблазняване. Аз трябва да накарам читателя да ме прочете. Това, да речем, го учим от Холивуд. Единственото хубаво нещо от Холивуд е, че дори филмът да е лош, ти го гледаш докрай, защото просто е така направен, че те държи буден. Това е едно от нещата. Аз не искам да говоря за себе си през цялото време в книгата, а искам да кажа нещо. А като искам да кажа нещо, трябва да го композирам така, че на евентуалния читател да му бъде интересно, да го събудя, да му дам нещо. Това е може би спектърът, в който аз мисля за читателя. Но не мога да кажа, че примерно пиша за тийнейджъри или за тийнейджърки или пиша любовни романи за домакини. Нямам такава идея - това, което аз правя, е да допускам, че може да се хареса или да не се хареса на много широк кръг от читатели и възрастови групи.

Николай Папучиев: Като стана дума за Холивуд, като споменахме и пазара, един такъв въпрос - имаш ли наблюдения върху маркетинговите реакции към твоето творчество?

Емануил Видински: Знаеш добре, че в България разпространение и реклама на култура е нещо почти отсъстващо и в този смисъл ми е трудно да кажа. Спомням си при първата ми книга - от петстотин аз познавам - да речем - сто и петдесет от тези хора. И няма да забравя, когато издателката ми каза, че тиражът е свършил, как си представих стотици хора, които аз не познавам, които са си купили моята книга и които са я чели. Аз не знам кои са, не знам къде са. Къде е по-голямата част от тях, не знам какво мислят за тази книга, на каква възраст са, какво работят. За мен би било изключително интересно да зная, но ще трябва да призная, че нямам никаква идея. Наистина не знам.

Николай Папучиев: Сега ми хрумва един наистина банален въпрос, но въпреки това мисля да ти го задам, преди да минем към темата за Полша и за полските ти читатели. Има ли книга в българската литература или в немската, която четеш в оригинал, от която си се учил или която по някакъв начин е коректив на това, което пишеш?

Емануил Видински: Книга, от която се уча? Има много такива книги. Аз съм сигурен, че за всеки пишещ човек има много такива книги. За мен сред основните като автор е Маркес. От „Сто години самота” мисля, че съм научил толкова, колкото от половината от световната литература, която съм прочел. Другият автор е Томас Ман. Те са толкова различни и двамата - Томас Ман е по-студен в стилистиката, докато Маркес е по-топъл. Аз съм повече към Маркес. Има много такива. Има Казандзакис, немските автори - Херман Хесе, много обичам американска литература на ХХ век - примерно Труман Капоти. От толкова различни литератури се опитвам да намеря собствената си, а това става през много четене, това всички добре го знаем. Колкото повече четеш, толкова повече намираш собствения си стил, защото тогава по-трудно се влияеш. А колкото по-малко четеш, ти остава малкият брой книги, които ти оказват по-голямо влияние и ти копираш повече.

Николай Папучиев: А къде е мястото на музиката в твоето творчество? Ти нямаше как да видиш, но първоначално на екрана се прожектираше твоят блог http://www.myspace.com/eavidinski , в който има и доста музика, има и препратки към група „Гологан”, с която е свързана и твоята биография... И да повторя въпроса - какво е мястото на музиката в твоя начин на възприятие и после в писането?

Емануил Видински: Този път половината въпрос не го чух, но ще си го измисля. Сигурно си ме питал за музиката и за моето творчество?

Николай Папучиев: Да, точно така.

Емануил Видински: Много важно! Изобщо музиката за мен - и като автор, и извън това - като човек, като частна персона, е изключително важна. Аз без музика не мога да си представя нищо. И в самото ми творчество - тази дума „творчество” - много тежко - в моите текстове, има много пасажи с музика, музиката заема основна част, тя винаги присъства. Музиката е, ако си представим една тъмна стая, в която нещо се случва и в един момент тези хора, които, да речем, са вътре в стаята, разбират, че в ъгъла през цялото време е имало една фигура, която те не са виждали досега. Но тя винаги е била там, през цялата вечер. Представете си едно парти, три часа парти, но в тъмния ъгъл е имало една личност, която винаги присъства. Не винаги е толкова видима, не винаги толкова участва във всичко, но тя винаги е там. Ето тази личност е музиката в моите текстове. Тя винаги присъства - понякога излиза на преден план, понякога е главно действащо лице, а понякога е по-отдалечена, по-тиха, по-спокойна. Да не говорим, че чисто технически - при писането - музиката заема много голямо място.

Николай Папучиев: Аз не знам доколко познаваш полския книжен пазар, но все пак ще задам въпрос в тази посока. Разказите, които се опитваме да преведем тук, какво биха могли да кажат на полските читатели? Какво би могъл да каже един български автор на една полска читателска аудитория, ако изобщо възприемаш тази национална рамкираност за себе си?

Емануил Видински: Ами точно това щях да кажа - не я възприемам. Защото, ако погледнем Полша, България, Чехия, Западна Европа, този свят все повече се уеднаквява. Глобализацията ни прави да живеем в едни общи рамки. Това, което се случва на героите в моите текстове, може да се случи на същите герои в Полша без абсолютно никакъв проблем. Да не говорим, че специално в разказа, който сте превели, няма никакво споменаване на място. Няма имена. Само накрая казвам зад катедралата или зад „Невски” или нещо такова, което е единственото. В много от моите разкази няма място на действие, няма имена, няма националности. Това е съвсем нарочно от моя страна. Тоест вероятността някой от нашия полярен кръг да „се види” в моите текстове, да се разпознае, и този някой да живее в Полша или в Европа, е много голяма. Аз мисля, че това, което мога да кажа на българската аудитория, мога да кажа и на полската, и на немската без никакъв проблем.

Николай Папучиев: Един такъв въпрос ми се провокира и може би последен от мен, след което ще дам думата на колегите, които май искат да те питат доста неща. Каза, че това, което може да се случи на героите, може да се случи навсякъде. Това твоя вътрешна убеденост ли е - ти така ли виждаш нещата - или е малко изкуствено изчистен образ на тези герои? В смисъл - те не са ли положени - как да го кажа, може би ще прозвучи грубо? - в идеологическата рамка на глобализацията, а не на тясно националната идентичност?

Емануил Видински: Не е нарочно... Аз вече го казах това - един автор трудно може да избяга от себе си. Мен това ме интересува, такива човешки проблеми ме интересуват, такива човешки характери ме интересуват. Имаше едно наблюдение на Ангел Игов, което аз бях пропуснал, не го бях забелязал, но то е изключително вярно. И то е, че моите герои никога не са бедни например. Те винаги са богати. И аз се замислих. Не знам защо, сега, ако ме питаш, не мога да ти отговоря - не знам защо са богати. Невъзможно е да пиша роман тип Достоевски за унижените и оскърбените или как нямаш никакви пари в джоба си. Просто моето въображение не функционира така. Моето въображение функционира на други пластове и тези пластове са героите да бъдат външно свободни, за да мога аз да очертая вътрешната им драма. И заради това ми и нужно те да бъдат материално осигурени. И в този смисъл не е някаква концепция от моя страна тези герои да бъдат вписани в един глобален свят. Просто така ми функционира фантазията. Това е момент на импровизация и на творчество, на креативност. Така се случва. А иначе в някои разкази, както казах, конкретно не съм споменал места, именно заради това, защото една от идеите ми е, че това уеднаквяване може би е добре, може би е хубаво, че след 50 години дали ще живееш в Полша или в България, освен езика, няма да има почти никаква разлика. Или да речем музиката. Но в основите си може би няма да има никаква разлика. Това може би е добре донякъде, може би не е толкова добре. Това са двете страни на медала.

Николай Папучиев: Аз виждам, че вече около 32 минути съм изкарал на горещия стол и затова мисля, че е време да дам думата на колегите, които са в залата и които с голям интерес следяха нашия разговор досега.

В залата на Люблинския университет по време на видеосесиятаКолеги, чухте за какво говорихме досега. Познавате в известна степен биографията на госта, който е с нас, чели сте, дори сте превеждали и ако имате някакви въпроси, ако нещо ви хрумва или ако нещо аз съм пропуснал - а със сигурност нещо съм пропуснал, защото не съм литератор - казвам го като оправдание - моля. Въпросите можете да ги задавате и на полски език.

Катажина Игначук: Добър ден! Ще задам въпроса си на полски език. Czy wzoruje się Pan na kimś w pisaniu swoich utworów, ma Pan jakiegoś swojego idola, którego Pan naśladuje?

Николай Папучиев: Емануиле, въпросът е следният - имаш ли някакви идоли в литературата, на които се смяташ за наследник? И в музиката - Катажина доуточнява в момента - и изобщо в творчеството? И извън това за идолите - към каква линия би се определил..., по-скоро - от кои автори се влияеш?

Емануил Видински: Ами за идолите... Идоли е малко сложна дума... На тази възраст вече не знам дали мога да говоря за идоли, но аз вече споменах някои от тях. Това беше, когато отговорих на въпроса за влиянието. Идоли и в литературата, и в музиката има много, в музиката може би са повече. Моят интерес е повече, а и аз като автор съм изцяло направен, като говорим за чужди влияния, от латиноамериканска и европейска литература главно. Особено латиноамериканска. Аз бях полудял по латиноамериканска литература и в продължение на две години четях само латиноамерикански автори. И то непрекъснато. Защото в България имаме това щастие да имаме много преводи от испански, наистина много. Не е само Маркес. Мога да кажа Карлос Фуентес, мога да кажа Борхес и разбира се, Хулио Кортасар. Това са може би четирите имена, които са най-важни за мене като автори от Латинска Америка. Обичам много американската литература и то тази на ХХ век - да речем от Фитцджералд и Хемингуей до 80-те - до Пол Остър. Немската литература, разбира се, то няма как. Изключително важна, изключително интересна. Славянски литератури също.

Даже наскоро, понеже водя поредица „Световни романи” в издателство „Алтера” и закупих правата на Олга Токарчук, за да ви дам един полски пример, как се казваше този роман - „Prawiek i inne czasy”, Kraków, 1996, та този роман изключително ми повлия, защото, когато го прочетох, си казах: „искам да напиша ето такъв роман”. И ако някой от вас не го е чел, ви го препоръчвам.

Николай Папучиев: И преведен ли е този роман вече в България?

Емануил Видински: Ами да. Тоест аз не съм го превел, аз го редактирах. Ще излезе сега - лятото.

Николай Папучиев: Други въпроси, колеги?

Анастазия Разнатовска: Добър ден. Моят въпрос е такъв - знаем, че сте завършили немска гимназия и после славистика и германистика - защо славистика, по-точно?

Емануил Видински: Защо славистика? Ами така се случи. Не беше нарочно. А и ми беше интересно. Първо живях в Германия четири години като тийнейджър, след което завърших немска гимназия и ми стана скучно... Изобщо тази Западна Европа ми стана малко скучна, исках нещо по-близко, нещо по-общо с България и съответно със славянството и затова така се случи, че влязох да следвам славянска филология и го правих с голямо удоволствие, трябва да кажа. Дори съм бил един семестър в Полша.

Николай Папучиев: Всъщност този въпрос със сигурност не беше случаен. От една страна, сигурно е свързан с мотивацията, от друга - без да се опитвам да правя психоанализа - вероятно е свързан подсъзнателно и с въпроса за реализацията. Да го трансформирам така - какво може да работи един български славист, който е учил полски и един полски българист, който е завършил български? Само журналист в Бон ли е единствената възможност?

Емануил Видински: Ами не знам. Това за реализацията... Може би да... Знаех немски език и си мислех, че хората, които знаят полски, няма да са толкова много в България, което се оказа грешка. В България много хора знаят полски, да знаете. Много повече, отколкото аз си мислех. Славистиката и полската филология - специално полската и чешката филологии - са, как да кажа? - много популярни в България, в София конкретно. А славистика има, мисля, в три университета, Албена, поправи ме, ако греша, но мисля, че в цели три университета в България има славистика. И ежегодно излизат по 10-15 души от университет, които знаят полски - значи представете си какво е. А славистиката в България винаги е била много силна като образование и като хора, които после са ставали университетски преподаватели. Та аз си мислех, че знаейки немски, защо да не науча и някой славянски език. И това, което казах също - исках нещо по-близко, славянско, някакъв уют. Да не бъде само... Понеже всички ние гледаме само на Запад вече и никой не гледа към тези, с които си бяхме близки допреди 20 години, преди 1989. И аз реших, защо пък не, защо да не е славистика. И не съжалявам.

Николай Папучиев: Очакваме и други въпроси. Казах в началото, че тук са Камила и Агниешка, които работиха над превода на твой текст. Разказът вече е публикуван в интернет. И аз ще дам думата на тях за въпрос.

Камила Собиешук: Добър ден. Ще задам въпроса си на полски език. Skąd się wziął pomysł na napisanie powieści „4 październik”?

Николай Папучиев: Значи въпросът, понеже не се чува ясно - какъв беше поводът за написването на „4 октомври”? И като съм взел думата, ще разширя въпроса и вероятно това ще е последният въпрос, защото уговорката ни беше за около 45-минутна среща, а те вече изтичат. За всяко нещо конкретен повод ли трябва? Как сядаш да пишеш - в смисъл отбелязваш ли си нещата в някакъв дневник? Като виждаш през деня неща, които ти правят впечатление, записваш ли ги? Тези записки, евентуално, ако ги има, по някакъв начин влияят ли после върху сюжета, работиш ли с тях? Сумарно - писателството само творчество ли е или си е тежка работа?

Емануил Видински: Ники, ти да не си бил журналист? Сега може и да не ми повярвате, но това е истината - „4 октомври” е написан от 2 през нощта до 6 сутринта, без абсолютно никаква идея какво ще напиша. Седнах на масата и започнах. Освен това, интересното при този разказ е, че е писан на ръка. Седнах с няколко листа и една химикалка. Този разказ започна от първото изречение. Наистина от първото изречение, което ми хрумна и го намерих за много красиво. И като го измислих това първо изречение, седнах и го написах. Веднага след това написах второто и така до края, така 4 часа. Може би три разказа или четири от първата ми книга са написани точно така. Сещам се за „Бяла роза” например. Написан по абсолютно същия начин. Та може би затова този разказ „4 октомври” е един от най-добрите ми разкази - т.е. най-стегнат е, най-добре композиран, защото е написан наведнъж. Да отговоря на въпроса - нямаше конкретен повод - просто седнах и го написах. Не знаех, до последния момент не знаех как ще завърши. Не знаех какво ще се случва, не знаех сюжета, нищо...

А иначе на разширения въпрос. Имам си писателско тефтерче. Може ли без писателско тефтерче - и ето - мога да го покажа.

Николай Папучиев: Ако някой ти вземе тефтерчето, няма да може обаче да напише разказ, нали?

Емануил Видински: А, лошо. Ако някой ми вземе тефтерчето, много лошо. Това би било терористичен акт (смее се). Имам си писателско тефтерче и в него си водя бележки, но те никога не могат да бъдат основата на един разказ. Аз си записвам някакви неща, но обикновено това са характеристики на някакви герои. Тоест някакъв герой - измислям си нещо и го записвам, за да не го забравя, но не си правя план. Когато сядам да пиша, сядам и то само идва по някакъв начин. Ако не идва, не пиша; може да минат два месеца и нищо да не напиша. Но това съм аз. Иначе знам, че по-професионални и продуктивни писатели имат планове, все едно правят презентация - все едно са на Power Point. Така че аз хем си записвам, хем не. Аз много си измислям - ето, „4 октомври” е разказ, който е измислен почти изцяло. Има една характеристика на героя, която беше автобиографична, другото е измислено. Но аз обикновено крада истории. Когато някой ми разкаже някаква история, аз я запомням, след което я вплитам в някой мой текст, за което ме обвиняват. Но това е положението. Не разказвайте на писателите нищо лично. Опасно е.

Николай Папучиев: Преди да завършим, и понеже ме попита дали съм бил журналист, вероятно съм ти се видял доста манипулативен. Журналист не, ама и литератор със сигурност не. Та преди финала: кой въпрос не ти зададох, който литераторите обикновено задават?

Емануил Видински: Толкова ли пък да съм суетен, за да очаквам нещо да ме питаш? Да ти кажа честно - няма. Обикновено това са въпросите - доколко измисляш и доколко не измисляш. И аз общо взето казах, каквото имаше.

Николай Папучиев: Аз предлагам да приключваме вече. Преди да изключим връзката искам много сърдечно да ти благодаря от името на всички, които са в тази зала и които не могат да го кажат така на микрофона като мене. Много се радвам, че това нещо, което първоначално беше една смела идея, не само се реализира, а по моя оценка се реализира великолепно - имам предвид и твоето присъствие, и чисто техническото обезпечение, което се получи. Сигурен съм, че на всички нас в тази зала този разговор ще ни окаже влияние, още повече че това е първата по рода си такава среща, която правим в катедрата и втората с български писател изобщо, доколкото имам информация. Миналата година студентите са имали възможността да се срещнат с г-н Кръстю Пастухов, поет. Сега втора такава среща, която дава надежда да се мисли, че може да се разчупи моделът. Искам много сърдечно и топло да ти благодаря за съгласието да си първият. То си има плюсовете, знаем, но си има и огромните минуси и рискове - нещата можеха да станат повече комични, отколкото интересни. Слава Богу, според мене се получи страхотно! Разбира се, тепърва ще чуваме отзиви, трябва и студентите да си кажат думата. Много ти благодаря и искам да ти пожелая приятен ден.

Емануил Видински: Аз също много благодаря! Пожелавам ви всичко най-добро и занапред!

 

 

=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2008, № 5 (102)