Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАЛКАНИТЕ: ПОЛИТИЗАЦИЯ НА СТЕРЕОТИПИТЕ

 

Представяне книгите на Весна Голдсуърди "Измислянето на Руритания" и на Лари Улф "Изобретяването на Източна Европа"
Участници: Бойко Василев, Николай Аретов, Христина Балабанова
Модератор: Йордан Ефтимов
Кафене "Хеликон", НДК
Запис и редактор на записа: Албена Вачева
София, 15.12.2004

Йордан Ефтимов: Ще говорим за две книги, които представляват ако не лицето на съвременната хуманитаристика, то поне много важна част от това лице. Не само ще представим две конкретни книги (“Изобретяването на Източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението” и “Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението”) на издателство “Кралица Маб”, изключително внимателно подбрани, а и визията на авторите им Лари Улф и Весна Голдсуърди. А това ще провокира разговор и върху този тип гледна точка към изследването на културата, към диалога между културите. За да разширим представянето с повече мнения, сме поканили в кафене “Хеликон” не само хората, които са се ангажирали да издадат тези книги, както и редакторът им, но и един човек, който разбира от образа на Другия, защото е пътувал и пътува доста и се среща с тези стереотипи всекидневно. По тази причина знае как гледат на нас, българите, на нас, балканците, и на нас, източноевропейците (три пъти ние, което всеки път е различно ние). Мисля, че спокойно можем да разчитаме Бойко Василев да говори и за своя личен опит, и да предложи свой прочит на книгите.

Бойко Василев: Дами и господа, ще започна с нещо, което не е в нито една от книгите, за които говорим. Преди шест месеца един приятел ми изпрати интернет адреса на една измислена източноевропейска страна. Вие можете да видите този сайт - страната се казва Молвания. Като влезете в интернет през Google, веднага ви отваря сайта на тази страна, която е рекламирана така: “Страната, недокосната от съвременното зъболекарско изкуство”. На него има голяма снимка на човек, недокоснат никога от това “изкуство”, силно озъбен. Разбира се, този сайт е правен от западняци.

Каква е тази страна Молвания?

Молванците имат един наподобяващ храчене странен език с тройно отрицание - не дори с двойно; били са покорявани от всички варвари на планетата; през Средновековието, разбира се, мечтаели за империя; Ренесансът им траел няколко месеца, но бил страшен; основателят на държавата я е обединил, избивайки колкото се може повече хора; най-щастливото време било ХVІІ век; когато в страната царяло потисничество и разкол, тя стигнала в своите мечти до Скандинавия - доста се разпростряла, но за кратък период, след това пак станала малка; в наши дни тя изнася цвекло за салата, което на български се превежда като чукундур, поне така е в речника. С това е известна, защото държи 83% от производството на чукундур в света и гледа футбол, много се интересува от футбол. Въобще - идеалната източноевропейска страна в очите на западноевропееца - неразбираема, бедна и достойна за присмех. Това можете да го видите в сайта, няма да го преразказвам. Просто тази глупава щампа е абсолютно производна на това, което в тази прекрасна книга на Лари Улф са описали пътешествениците от ХVІІІ в., преминавайки през Източна Европа. Казвам “прекрасна книга”, защото в нея тези щампи са изследвани, преразказани абсолютно достоверно и, за чест на автора, с огромна симпатия към така несправедливо обидената Източна Европа.

В “Изобретяването на Източна Европа” говорят не само случайни пътешественици, сред които се открояват французинът Сежур и англичанинът Коукс (всичко това се развива през ХVІІІ век и във фокуса му като че ли са главно Полша и Русия), но и най-личните имена на епохата, които също творят такива щампи - съзнателно или несъзнателно - Байрон, Волтер, Русо, (особено е наблегнато на Волтер и неговата, да кажем подмазваческа кореспонденция с Екатерина Велика), Казанова, Тенисън. Руджер Бошкович - един дубровничанин, който много добре познава Балканите, знае един славянски език, също преминава през България. Това е мястото, където България се появява доста убедително и странно в неговите все пак западни представи, доколкото Дубровник тогава е отвъд. Цитиран е и Гибън, прочутият автор на историята на Римската империя1, от когото знаем друга щампа - представата за Византия като за 1000 години упадък. Това не е в книгата, но знаем, че именно Гибън през ХVІІІ век създава тази прочута щампа, от която Западът дълго време, и може би и досега, не може да се отърве - историята на Византия като 1000-годишен упадък след автентичната Римска империя. Целият елит (в това число Гьоте и Хердер) на тогавашния Западен свят участва в изобретяването на тази щампа - Източна Европа, която в техните интерпретации изглежда като граница, като полуварварска - полудивашка; едно място, където се срещат различни култури, но недотам облагородени; не като нещо различно с ценността си, а като нещо, което не заслужава особено внимание.

Искам да повторя - книгата е написана със симпатия към Източна Европа и към нас, но аз, разбира се, като човек, който търси вината винаги в себе си, си зададох обратния въпрос. Как ние, след като знаем, че Западът създава тези щампи за нас, отговаряме в замяна? И аз мисля, че ние отговаряме по няколко начина - по няколко лоши начина и, може би, по един добър.

Няколкото лоши начина. Първият лош начин, по който ние отговаряме като култури е, че ние приемаме тези щампи. Дори започваме някак да се гордеем с тях на фолклорно ниво. Например - в книгата прекрасно се описва как, не знаейки детайлите, не вниквайки в дълбочина, френският пътешественик граф Луи-Филип дьо Сежур описва Полша и Русия предимно с противоречия - велики, прекрасен културен живот, какъвто го знаем в Париж, но всъщност има и огромна мизерия. Тези хора всъщност са бели и красиви, но пък, от друга страна, са полусармати, чисти хуни, варвари... И какво отговаряме понякога на това? Ние също така, особено след 1989, охотно се описваме в такъв тип нищо незначещи противоречия и някак гордо се тупаме по гърдите. Ние обикновено казваме така за себе си: “Вижте колко сме умни, изключително интелигентни, познаваме теста за интелигентност на МЕНСА (даваме над 80%, а най-често 99% успеваемост), но същевременно сме неорганизирани, прости, хвърляме си боклука безразборно, не сме възпитани... И множество такива, непрекъснато редуващи се антиномии. С други думи, ние приемаме западната щампа за нас и почваме да я дообогатяваме. В масовия случай мислим, че тя е много интересна за западния слушател. Когато пробваш тази стратегия в разговор със западен човек, той наистина остава поразен: - Как е възможно това? - И ние казваме гордо: Ние сме страната и на Кристо, и на Христо Стоичков. И вълнуващо обясняваме всички тези антиномии.

Вторият, според мен също погрешен начин, по който отговаряме е, че ние казваме - да, тези щампи, които Западът има за нас, са доказателство, че ние сме нещо различно; че Западът ни мрази и навеки ни е обрекъл на нищета; че има световен заговор, в който ние, разбира се, сме прецаканите, и там където се срещнат Буш, Клинтън, Елцин, все някак си ни разпределят, строят един огромен план. Значи, тези хора имат страшно много време, защото се занимават непрекъснато с нас, някак си ни делят, прекрояват; правят сложни стратегии (които най-често са успешни), за да ни прецакат, и ние при това положение няма какво да правим - просто можем да отпуснем ръце, защото такава е историческата ни съдба. Ние сме жертва на заговор, на конспирация и доказателство са именно тези думи - щом Волтер в “Кандид” така си представя българите, това означава, че, общо взето, тази конспирация работи вече дълго време. Това е вторият наш неприятен отговор на този проблем.

И понеже Бог троицу любит, както се казва, накрая трябва да кажа нещо трето и хубаво. Аз мисля, че третият начин, начинът по който ние да отговорим на това, и начинът, по който ние да се държим в една такава ситуация, след като е ясно, че има щампи - от Волтер до Молвания, за която току-що разказах, е да се държим с чувство за хумор, без комплекси, и разказвайки наистина автентично за това, което сме. Без обобщения нашироко, вариращи от това, че сме най-великите любовници и (както казваше Иван Славов) на гарата в Хелзинки кордон от фински девойки чака всеки момент да се стовари българският полов атлет, от една страна, и разбира се, нашата прочута гениалност, а от друга страна - нашето прочуто самоунижение, което е другата страна на тази монета. Според мен, ние трябва да се описваме с конкретни факти, с конкретни биографични детайли, както каза Георги Данаилов, когато представяхме неговата книга на предишния панаир, “няма такова понятие като българите. Аз познавам различни българи - Иван, Драган, Петкан, Бойко и т.н.”.

Аз обаче не съм тук, за да разкрия стратегия как да бъдем некомплексирани и как да се държим достойно в разговора със Запада, но мисля, че един от начините да не крием същината за себе си, както я разбираме, и едновременно с това да нямаме комплекси, е да знаем, че историята на всеки един конфликт е сблъсък на различни интерпретации. Така както ние мислим, че редовият западняк е изпаднал в сексуално отношение човек, който трудно възпитава децата си, затъпял е от удоволствия, потънал е в декадентска култура, чуди се как да избере някакъв дебил да го управлява - ние също отговаряме с щампи. Щампите и стереотипите са нещо интересно, нещо, за което можем да си говорим на такива места.

И за да завърша, ще ви припомня любопитната история, която вие знаете, на термина “Балкани”. Ние сме, горките, единствената държава, може би заедно със сърбите, които не можем да избягаме от думата Балкани. Всички се опитват да избягат от нея и да я изоставят: Румъния, Гърция казаха, че не са Балкани, защото са в Европейския съюз, нашите най-близки съседи... хърватите не са Балкани и силно се обиждат от това, словенците... Ние сме единствени... тези Балкани минават през нас, няма как да избягаме от тях, от тази идентичност. Въпросът е как да направим тази идентичност привлекателна, без обаче да я фолклоризираме, без да казваме, че Балканите са това да се напием щастливо и едновременно с това да имаме страхотна духовност, която Западът не усеща някак си... Ние трябва да намерим положителните конотации, нещо от нашата лична география, от нашето лично общество, с което можем да се гордеем.

Иначе терминологичната битка е голяма - то не беше Източна Европа, то не беше Централна и Източна Европа... Аз съм открил най-безвредната формула - регионът. Това е най-просто - Регионът - можем и с главна буква да започнем да го пишем, но всички подразбираме за какво става въпрос.

Встрани от шегата, мисля, че огромната полза от тази прекрасно преведена книга, внимателно и скрупульозно преведена, с великолепно посочени и точно преведени имена, сверки и т.н., ще ни покаже как един човек, който ни обича, обективно разказва стереотипите, които са се зараждали за нас. Как ние сме фигурирали в света на западняка още от ХVІІІ век и как тази представа се е развила оттогава насам. Ще е добре да завърша със шега, но не мога да измисля. Затова само ще призова да се прочете книгата на Лари Улф. И другата също.

Йордан Ефтимов: Преди да дам думата на Николай Аретов, който е не само редактор на книгите, но е и инициаторът на издаването им, искам да спомена, че този въпрос е много важен и всеки един от хората, свързани с книгите, трябва да може да му отговори - мразят ли ни или ни обичат тези автори. Докато Лари Улф е американец (този въпрос също е много интересен - западноевропеец или американец би могъл да напише такъв тип книга и защо точно тази книга е написана от американец), нека спомена, че Весна Голдсуърди е английска академична фигура от сръбски произход. Не трябва да си мислим обаче, че който произхожда от Балканите, само с Балканите се занимава. Тя е ръководител на първата катедра в света по изследване културата на предградието - това предградие, за което става дума във филма Ориндж Каунти - богаташките предградия в големите западни метрополии, които си имат своите сериали, вестници, списания, своята култура и фолклор. Така че авторката на “Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението” се занимава напоследък с такива неща, но дали продължава да се занимава и с проблеми, като тези в книгата - бестселър сред хуманитарните издания, предполагам ще научим от господин Аретов.

Николай Аретов: Искам да започна с няколко скучни неща. Първо, че сред нас са и двамата преводачи - Росица Панайотова на книгата на Лари Улф и Людмил Дуков на книгата на Весна Голдсуърди. Заслужават да се споменат тези имена, защото двамата преводачи положиха много сериозен труд. Непременно бих искал да спомена и помощта на “Next page” и “Сорос център”, които активно помагат подобни книги да излизат на бял свят.

За Молвания - подозирам, че коренът й е точно от Руритания, също такава измислена страна, която е от един роман от началото на ХХ век на Антъни Хоуп - “Затворникът от Зенда” и който, за моя голяма изненада, се оказа, че е влязъл в учебните програми и е страшно популярен. Ние не сме го чували. Самата Руритания - напълно измислена, жителите й говорят немски, намира се на половин ден път с кон от Лайпциг и т.н. Така или иначе обаче, тази страна става символ на Балканите, част от измислените стереотипи. Мисля обаче, че и ние си измисляме успешно стереотипи за другите. Не съм голям оптимист, за да вярвам, че е възможно да се мисли без стереотипи, да се мисли обективно за себе си. Най-малкото е много трудно. Още по-трудно, или поне не по-малко трудно, е да се мисли обективно за съседите. Спокойно можем да мислим трезво за скандинавците например, но много е трудно да направим това за сърбите и гърците. За турците да не говорим. Разбира се, каузата не е съвсем загубена според мен и се надявам, че тези и някои други книги, които са насочени не само към специалистите, ще провокират читателя да се усъмни в собствените си представи за себе си и за другите. Вероятно няма да стигне до напълно обективна, но ще си изгради по-близка до реалността представа.

В това отношение литературата като че ли повече помага, или не по-малко помага, отколкото пътеписите и другите документи, с които Лари Улф се занимава и тълкува, докато книгата на Весна Голдсуърди се занимава изцяло с английски литературни произведения и филми от края на 19 в. и целия 20 в. В известен смисъл тези две книги, които почти, дори не почти, а изобщо не се цитират, могат да се разглеждат като две части. Лари Улф разглежда европейския образ на Източна Европа, формиран през 18 век, а 19 и 20 в. (следбайроновата епоха във визията за Балканите) са обект на разглеждане в изследването на Весна Голдсуърди. Ако ми позволите, бих искал да спомена, че тази проблематика, както спомена и Йордан Ефтимов, е много актуална в различни дисциплини на съвременната хуманитаристика. Тя има своето място и в българската. Смея да кажа, че тя присъства в някакъв смисъл и сред книгите на издателство “Кралица Маб”. И искам още сега да отправя една покана към Бойко Василев - следващата година да участва в представянето на една книга, която в момента кръг от колеги обмисляме и която ще се казва Оксидентализмът. Тя ще се занимава с тенденциозните източни образи на Запада. Терминът поражда съпротива, изглежда доста измъчен, но ще се върна към една друга, вече издадена на български език, книга - “Ориентализмът” на Едуард Саид. Оксиденализъм практически означава обратното на ориентализъм; терминът не е предложен от Саид, той просто допълнително го лансира. Засега ще спра дотук и ще кажа, че двете представени книги си струва да бъдат прочетени - има какво да се научи, има на какво да се възрази... Те представляват възможност за едно много диалогично интелектуално приключение.

Йордан Ефтимов: Мисля, че ще бъде добре да намерим по един малък откъс от тези книги, които да прочетем. В книгата на Весна Голдсуърди има много хубави откъси от дневници или мемоари на съпругата на едно от аташетата в британското посолство в Букурещ, която по великолепен начин описва този град. Тя го представя едновременно като ултраевропейски и ултранеевропейски, опитващ се да бъде Малкия Париж, но практически представляващ нещо съвсем различно. Споменавам това като един поразяващ с детайлите си откъс, с каквито книгата изобилства. И двете книги - и на Лари Улф, и на Весна Голдсуърди биха представлявали интерес дори и за не специалистите, най-малкото заради цитираните вътре такива детайлни описания от други произведения. Явно е, че освен всичко останало, тези книги са и пример не само за това каква е съвременната хуманитаристика, но и за това как тя се стреми да бъде атрактивна, привлекателна...

Николай Аретов: Аз бих казал, че тя ползва различни текстове, разширява кръга от текстове, които ползва, и сред многото автори, които пропуснахме да споменем, е маркиз дьо Сад, който присъства в книгата на Лари Улф. Маркиз дьо Сад е едно от имената, които някак си, не съвсем случайно ни се изплъзват от паметта, но той е широко коментиран и представен с изключително любопитни извадки от глупостите, които е писал за Русия и Екатерина Велика. Но това, за което исках да те коригирам и заради което взех думата, е не, че хуманитаристите търсят начини да станат интересни (което може би също има основание да се твърди), а че разширяват кръга на текстовете, които анализират. Не само “Кандид” и “Фауст”, а се оказва, че маркиз дьо Сад си има място, Казанова също - с един много продуктивен анализ, Мюнхаузен, разбира се... При Весна Голдсуърди изобилстват примери от популярни шпионски и криминални романи - за Джеймс Бонд например, романи от Агата Кристи... Струва ми се, че едно от нещата, които тези книги показват от гледна точка на литературната критика, е, че строго академичното литературознание се е позатворило в един ограничен корпус от текстове, които е обявило за интересни и не забелязва другите.

Йордан Ефтимов: Доколко тази проблематика е значима можем да илюстрираме с един филм, който една от българските телевизии излъчи на 27.11.2004. Имам предвид “Дракула” на Копола, в който в един момент се стигаше до следната сцена: Прибира се ковчегът на Дракула от Лондон към съответното място и минава край Варна, буквата “В” е изпаднала от надписа... След това пък минава през Бистрица, където циганите обраха вампирите. Поне така гласеше текстът зад кадър. Предполагам, тъй като този филм е доста верен на текста, че го има и в романа на Брам Стокър. Циганите обраха вампирите - това също е силно клише за Балканите.

Сега, ако има въпроси, в това число и към преводачите, микрофонът е ваш.

Христина Балабанова: Аз много се радвам, че присъствам на това представяне. Въпросът за щампите и за Балканите е много актуален от гледна точка на това, че бившите социалистически страни се разпределиха по региони - някакви нови региони. Балканите, като нещо различно от Централна Европа, остана, така да го кажем, прокълнатия регион, в който никой не иска да присъства, по-точно - отрича присъствието си... И макар че териториално може да присъства, културно отрича присъствието си. Въпросът е в това, че тези страни от “задружния” бивш соцлагер - Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Словения се обособиха като Централна Европа, като по този начин легитимираха своята западна принадлежност, дори превърнаха понятието Централна Европа в средство за озападняване, легитимация на озападняването. И започнаха да гледат на нас - българите, като на балканци, свързани преди всичко и най-вече с македонците (защото сърбите имат Воеводина, имат участие в бившата Хабсбургска империя и също са с един крак в Централна Европа). Тези именно страни демонстрират към нас негативно, пейоративно отношение. Ще си позволя два примера - в Словакия изследванията за България са заедно с тези за Русия - Изток; в Полша - заедно с Македония - Балкани. Смятам, че, както правилно се каза, трябва да преодоляваме тези щампи, по някакъв начин да ги провокираме, да ги преосмисляме в положителна посока. И тук ще добавя известната книга на Мария Тодорова Imaging the Balkans2 (1997), в която тя говори за тези поразителни щампи в представите за Балканите, според които Гърция, понеже е свързана с Елада, не е балканска страна, а България е сред балканските страни. Въпросът е как би могло да стане това - преодоляването на щампите. Не е възможно да се откажем от Балканите - от тази символика и от това име... Но пък и защо трябва да се пъхаме в тези фолклороподобни щампи на Кустурица и Брегович и да се правим, че сме от това семейство и в този модел. Ние сме различни от това, което представят Брегович и Кустурица. Ние сме различни от Югославия, от Сърбия. Този момент, мисля, също е важен - важен е и за младите хора, които под този код си представят Балканския регион.

Бойко Василев: Аз искам да кажа, че Вие сте права и само ще продължа това, което казахте. Може би отговорът, който търсим, е в политизацията на щампите, политизацията и партизацията на стереотипите. Има няколко неща, които много любопитно се случиха. Имаше страхотна терминологична борба за това, как ще се наричаме и как ще наричаме съседите. В началото като че ли се наложи терминът “Балканите”, после - Югоизточна Европа. В британските представи ние сме дори Централна Европа, Източна Европа остава за Беларус, Украйна и Русия.

Ние по едно време се вторачихме в “Централна и Източна Европа”; искахме това понятие да може някак си да включи и нас с другите. По отношение на Югоизточна Европа се стигна до някакъв консенсусен вариант, но много сложно. Ей такива едни борби.

Интересно е как всички тези неща се случиха и при нашите съседи. Въпросът е не само, че не си Балкани, но и че не искаш да си Балкани, някак си не ти идва отвътре. Когато в Хърватия управляваше Франьо Туджман, демонстративно се казваше, че Хърватия не е балканска страна. Аз бях там, когато победи опозицията през 2000 г. Изведнъж се появи Ивица Рачан и каза (което беше страшно): “Ние сме централноевропейска, средиземноморска, но и балканска страна”. И вече стана ясно, че са се променили нещата.

Тази борба на наименованията е много любопитна наистина. Да речем, Хърватия успя да наложи в България името Хърватия за себе си. Изключително интересно постижение, което ние не можахме да върнем обратно. На хърватски се казва Бугарска; ако искахме да върнем този “гол”, можехме да се преборим поне за Булгария, след като ние приехме да се откажем от Хърватско, което, според мен, е исторически предопределеното име на тази държава. Ние приехме, като за нова държава, да я наричаме Хърватия. И това название се утвърди, придоби гражданственост, много любопитно, за 10 години.

Аналогичен случай и в наше село, както има един виц. Много от събралите се тук вероятно не знаят, че някъде около 1903-1908 г. Сърбия успява да се пребори срещу международното транскрибиране на името си като Сервия, както тя фигурира в много енциклопедии в края на ХІХ и началото на ХХ век. Защото това подбужда асоциации със servus (латински) - подчинен, слуга роб и подобни. С огромни усилия и с изключителен успех сръбската държава успява да наложи международното транскрибиране на името като Сербия. Значи, въпросът как се самоназоваваме, как ни назовават, как се сменят тези наименования, е изключително интересен и важен.

Ще завърша с още един случай, позовавайки се на Проспер Мериме, който казва, че от историята помни само анекдотите. В личен разговор с мен водачът на македонските албанци - Джафери, когато го попитах, не в интервю, а в по-свободна атмосфера, каква е причината за войната, кой е виновен, той ми отговори: “Гьоте”. И го обоснова доста добре. Гьоте и Хердер, които създават тази представа за народната песен и проявленията на митологично съзнание в нея; как всичко това подпалва Балканите, вече с автофолклоризация: как всички ние искаме да се видим в ролята на тези войводи и страшни юнаци (като Крали Марко и подобни). Това вкарва у нас по някакъв начин (обаче от Запада, Западът е лошият пак) този бацил на вглеждане в митологичното, песенното, епичното. И с всичко това злоупотребява политиката. Така че Джафери това каза. Сигурно той би бил добър читател на представените тук книги.

Йордан Ефтимов: Доста теми повдигнахме днес и можем да си ги разискваме още много. Балканска тематика... Опасността да станем балканско кафене не е малка, от там нататък, знаете, от кафенетата изскачат разни хора като Гаврило Принцип3 и правят разни поразии... Така че, наистина, запознайте се с тези книги. А и с други - предполагам, че тук могат да се намерят и други книги на “Кралица Маб”, сред които “Ориентализмът” на Едуард Саид - архимоделът на подобни изследвания, така да се каже; със сигурност, най-често цитираната книга от този тип. Предполагам, че наистина ще последва издаване на “Оксидентализмът” или пък на книги за изтока на Изтока и т.н...

Николай Аретов: Аз пак ще те допълня - те вече се появиха. Една от тях е книгата на Рая Заимова “Пътят към “другата” Европа”4, която разглежда френските представи за Константинополския регион. И едно изречение, за да завърша. За разлика от много от нещата, които се казаха, на мен ми се струва, че ако има проблем, решаването му е по-скоро в по-рядкото използване на местоимението ние и по-честото използване на местоимението аз. Тоест - аз се идентифицирам с еди-какво си, а ние... По-малко колективни идентификации. С това да завърша и да благодаря.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Гибън, Едуард. Залез и упадък на Римската империя. (В 4 тома). Превод и съст. Вл. Свинтила и А. Даскалов. София: Лик, 1999-2003. [обратно]

2. На български език книгата е издадена през 1999 година със заглавие “Балкани. Балканизъм”. Превод: Павлина Йосифова-Хаберле, София: Фондация Българска наука и култура. [обратно]

3. Гаврило Принцип (1894 - 1918) босненски сърбин, извършил покушение в 1914 над австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд и съпругата му, което става повод за започване на Първата световна война. [обратно]

4. Заимова, Рая. Пътят към “другата” Европа. Из френско-османските културни общувания ХVІ-ХVІІІ в. София: Кралица Маб, 2004. [обратно]

 

 

=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2004, № 12 (61)