АДРИАНА КАВАРЕРО - ФИЛОСОФИЯТА НА ПОЛОВОТО РАЗЛИЧИЕ¹

Aдриана Кавареро е италиански философ и теоретик на феминизма на половото различие, преподавател по политическа философия в университета във Верона, една от съоснователките на философската общност "Диотима" (1984). Специалист по антична философия със специален фокус върху съчиненията на Платон. Вдъхновена от феминистката Люс Иригаре, тя привлича внимание с книгата си "Въпреки Платон" (ориг. загл. In Spite of Plato: A Feminist Rewriting of Ancient Philosophy. Cambridge, 1995), имаща две основни теми: деконструкцията на античните философски текстове на Платон, Омир и Парменид с цел освобождаване на четири женски фигури (тракийската робиня, Пенелопа, Деметра и Диотима) от патриархалния дискурс, който в продължение на векове ги е затварял в сферата на дома, и изграждане на символен женски ред, интегриращ тези четири фигури в една нова перспектива.

"Във всичко онова, което не зависи от пола, жената е мъж...
във всичко онова, което зависи от пола, жената и мъжът навсякъде се съотнасят
и навсякъде се различават: трудността да ги сравним произтича от трудността
да определим в конструирането на единия и на другия онова,
което принадлежи на пола и онова, което не принадлежи".

Жан-Жак Русо, "Емил или за възпитанието"

Кавареро: Здравейте, казвам се е Адриана Кавареро и съм преподавател по политическа философия в Университета във Верона. Водя и няколко курса по философия и литература в Университета в Ню Йорк, САЩ. Тема на срещата ни днес е "Философията на половото различие". Нека сега погледнем въвеждащата част.

Заратустра на Ницше нарича философите "презрители на плътта". Той отбелязва, че тялото е голям разум. Напомня им, че онзи малък разум, наречен дух, е само един малък инструмент и играчка в ръцете на големия разум на тялото. Защо го напомня именно на философите? Понеже фигурата на философа извиква добре образа на аскетичния и безполов дух, който, освобождавайки се от телесните нужди, се опитва да се издигне над тленните неща и да открие божествения корен, който е в душата. От тази гледна точка колкото по-близо сме до телесността, толкова по-далеч сме от истината на философията, която е метафизика в буквалния смисъл на думата, т.е. отвъд чувствените, физически неща. В този смисъл философията изразява и ясна сексуална конотация. В действителност само на хората е позволено напълно да се откъснат от телесността и да се изкачат до метафизичното измерение. Жената е биологически повече свързана с тялото. Раждането, кърменето я свързват с телесността по много специален и естествен начин. Докато е била схващана като метафизика, философията е била традиционно мъжка. Платон в диалога си "Tеетет” оприличава философията на майевтиката, т.е. на акушерството. Докато майката на Сократ, която е била акушерка, се е грижела за раждането на телата, синът философ се е грижил за раждането на душите, т.е. за това да се родят знанието и разумът. По скалата на метафизическите стойности синът е бил по-важен от майката. Но в момента, в който настъпва криза на метафизичното призвание на философията, настъпва криза и за цялата философска система от ценности. Настъпването на онзи голям разум на тялото, за което говори Ницше - философът на мъжа, няма ли следователно да бъде и настъпване на една женска философия?

Ученичка: Марта Нусбаум твърди, че разумът и обективността би трябвало да бъдат новите оръжия на жените, а не нещо, срещу което те да се борят. В последната част на филма се питаме дали излизането напред на онзи голям разум на тялото, за който говори Ницше, ще доведе до женска философия. Питам Ви какво означава за една жена да използва разума? И какво се има предвид под обективност?

Кавареро: Рационалността, която имаме в предвид тук, е кантианска. Разсъждавам като Марта Нусбаум, когато тя се бори срещу стереотипното разделение рационален мъж - ирационална жена, което води до поставяне на жените извън историята на философията. Малко по-малко съм съгласна със схващането за разума като нещо, до което и жената да може или да трябва да има достъп. Ако се действа единствено така, дихотомията не се разрушава. Една философия по женски, или както аз предпочитам да казвам, философия на половото различие, не би трябвало единствено да премести жените от ирационалността в рационалността, а да разруши гореспоменатата дихотомия, т.е. дихотомията разум - страстност, разум - ирационалност. Става въпрос за това да мислим човешката субективност по различен начин. Обективността е доста свързана с рационалността. Обективност най-общо е онова, което е неоспоримо, универсално, онова, което в модерната философия отговаря на научно доказуемото. Концепцията за обективност също е част от дихотомната конструкция и поради това трябва да бъде поставена под въпрос.

Ученичка: Говорейки за дихотомията, която споменахте, посочихме като предмет лабиринта като символ на мита за Тезей и Ариадна. Тезей успява да убие Минотавъра благодарение на типично мъжките качества - смелост, мъжественост и сила. Все пак Тезей, след като убива Минотавъра, успява да излезе от лабиринта само благодарение на интелигентността и хитростта на Ариадна, която му дава кълбото конци, за да може той да намери пътя обратно. Защо от Платон насам е създадена йерархия, привилегироваща рационалността пред телесността, приписвайки рационалността на мъжкия пол и телесността на женския, и по този начин приписваща върховенство на мъжкия род (джендър) над женския?

Кавареро: Примерът за лабиринта е убедителен, защото чрез мита все още не се дефинира ясната опозиция на мъжествено и женствено. В епохата на митовете мъжката и женската рационалност си приличат, и на тях бива приписван гръцкият термин metis, в превод хитрина, лукавство, способност за хитруване. В мита женският и мъжкият елемент все още не са противопоставени. Въпреки това епохата на мита е една бурна епоха по отношение на половото различие. Самият мит за Ариадна представя един от най-често срещаните стереотипи: историята на мъжа, който напуска жената и се отправя към други места. Философията се намесва именно в тревогата на мита, т.е. в неговата нерешителност спрямо приписването на превъзходство на единия или на другия пол. Философията оказва въздействие върху тази тревога с цел преодоляването й. Митът никога не е систематичен, докато философията, която се стреми към систематичност, създава система, позиционирайки двата пола в доста точни роли, в йерархия. Трудно е да се каже защо това се случва. Можем просто да видим ефектите. Създаването на сфера на рационалността или на знанието, т.е. на обхвата от правомощия, отнасящ се до мъжкия протагонизъм, определено е ефект, а друг такъв ефект е появата на сферата на грижата, на това, което Аристотел нарича "сфера на дома",в противовес на политическата сфера, и тя е запазена за грижите за тялото и се пада на жените като единствено отговорни за кърменето, храненето и грижата за възрастните. Откъсването на философията от мита, завинаги фиксиран в своите големи граници, е по-скоро продукт на историческо развитие. Основните героични цикли принадлежат към епохи, които са все още далеч от точната визия за историческо развитие. Философията принадлежи към документирани, т.е. към исторически епохи.

Ученичка: Според Вас половото различие, което би искало мъжът да е рационален, а жената - чувствена и телесна, е по-скоро културен продукт, отколкото истинска дихотомия? Защото все пак е верен фактът, че жената, независимо от факта, че поради самото майчинство, раждане и кърмене е по-свързана с тялото, знае как да си придава тежест в качеството си на жена - мениджър, понякога дори по-добре от мъжа.

Кавареро: Половото различие е преди всичко биологично, следователно то е природен факт. Символният ред, редът на репрезентацията, на ознаковяването и на мисълта придават подобно значение на всички природни дадености. Трябва да кажем, че в половото различие само по себе си като естествена даденост не е вписана никаква йерархия. Половото различие не изразява само по себе си превъзходството на единия пол над другия. Творческата сила на женското тяло, т.е. на тялото, пораждащо живот, е единственият йерархизиращ елемент на това различие. Традицията, наречена патриархална, утвърждавайки превъзходството на мъжа над жената, е възнамерявала да се противопостави на властта на майката, прехвърляйки половото различие в йерархия с мъжко превъзходство, в която на жената се отрежда второстепенна, т.е. обслужваща роля. Това състояние на нещата в модерната епоха бива изместено от принципа на равенството. Преди появата на модерното общество и на егалитарния принцип е било немислимо жена да заема ролята на мъж. В момента, от гледна точка на символния ред, т.е. на реда на репрезентация, женственото продължава да бъде мислено като естествено свързано с дома, с майката, с обгрижването, а мъжественото - като естествено доминиращо, интелигентно, рационално, политическо. Стереотипите продължават да съществуват, но в компанията на механизми, които позволяват на жените да бъдат допускани до роли, които преди това са били запазени за мъжете. Жената мениджър е някой, който излиза от стереотипната женска роля, за да влезе в традиционната мъжка роля. Тя може да бъде по-добра от мъжете, но на цената на това да играе мъжка роля. Всъщност би могло да се каже, че жената мениджър имитира в по-голяма част от времето мъжката парадигма. Това е парадоксът на равенството. Жените навлизат в традиционните места на знанията и на правомощията, само ако заемат мъжкия модел, стигайки дори до имитация на жестовете на мъжете. Това е знак за това, че символният ред, редът на репрезентацията, не се е променил въобще.

Ученичка: Ако принципът на равенството е парадокс и жената се уподобява на мъжа в социалната сфера, според Вас какъв път би трябвало да поеме феминизмът, за да достигне до ситуация, която да облагодетелства и двата пола?

Кавареро: Вашият въпрос вече е отговор. Целите на проблема не са поддържане на съществуващата дихотомия. Тази дихотомия трябва да бъде разрушена, защото тя във всички случаи е йерархична, в нея различието е еквивалентно на подчиненост. За да се наруши дихотомията, трябва да се тематизира различието, или различията. Трябва да преосмислим т.нар. полово различие. Да мислим половото различие означава да не го определяме повече като йерархия, тъй като то предполага и разкрива едно разграничение: или сме от единия, или от другия пол. Един (биологичен) пол не произтича от друг. Женственото не е конкретизиране на мъжественото и обратното. Днес мисленето на половото различие спомага за това да се мислят индивидуалните различия и други политически доста важни разлики, като напр. културните или етническите различия. Въпреки това традиционната философия цели да елиминира предимно съвкупността, от която са част и тези уникалности. Една нова философия на 21. в. се осмелява да мисли без йерархия и без господства.

Ученичка: Бих искал да Ви попитам дали сте съгласна с идеята, че жените не се раждат, а стават такива, и ако е така, какво означава за Вас да бъдеш или да станеш жена?

Кавареро: Съгласна съм със Симон дьо Бовоар, когато твърди, че всяка жена се придържа към един стереотип. Ставаме жени, като се има предвид, че стереотипът се предлага задължително от културата и обществото. Женският индивид, възпитан в стереотипа, влиза в него, ставайки жена. Не съм съгласна, когато този дискурс се стреми да е изчерпателен. Ако се има в предвид женското различие, жената не става такава, а се ражда. Да мислим по друг начин това различие, значи да го мислим по начин, който не е задължително да съвпада със стереотипите. За тази цел трябва да отместим погледа си от философската метафизична традиция, както предложи филмът, и да се постараем да приемем уникалността на другата (жена) и различието като първостепенна стойност, като онова, което може да бъде в основата на една етика, политика и философия.

Ученик: Не Ви ли изглежда странно, че от еманципацията на жените са минали повече от двадесет века? Еманципацията в резултат ли е на овластяването на жената, на собственото й място, или е в резултат на отслабване на властта на мъжа?

Кавареро: Разбира се, постигането от страна на жените на равни права с мъжете се случи с доста векове закъснение. За съжаление, самата структура на историята, на символния ред, на социалните кодове винаги е била трудна за разрушаване. Тя е съществувала в общество, в което мъжете са господствали във всички места на знания и власт. В действителност принципът на равенството, от който после произлиза еманципацията, не е измислен от жени. В повече или в по-малка степен той е бил създаден от натуралистите - от Томас Хобс, минавайки през Джон Лок, чак до Жан-Жак Русо. Този политически модел е създаден в период на голяма политическа криза в Европа и на опустошителни граждански войни. Той се ражда, за да се премахнат различията между класите, властта и правата на старото, отчасти средновековно, или по-скоро - монархическо-ренесансово общество, и открива природното състояние като нова основа на равенството, от която обаче жените изглеждат изключени. В действителност, в тази концепция за равенството жените не са разглеждани и дори не са мислени. Все пак принципът на равенството е бил удобен за всички видове еманципация и антидискриминация. Тогава неизбежно са възниквали и женските движения на Олимпия де Гуж и на Мери Уолстънкрафт, които започнали да се борят за премахването на социалната и юридическата малоценност на жените. Сигурно е, че никога нямаше да достигнем до преодоляване на политическия модел, ако самият мъжки субект не бе се сетил да го реструктурира.

Ученичка: Защо на жената, за да се издигне, й е било необходимо да имитира мъжа и не е ли била тя в състояние да излезе на бойното поле със собствените си способности?

Кавареро: След този тъжен въпрос трябва да дойде също толкова драматичен отговор. Принципът на равенството е формален принцип, но не работи в реалността. Състоянието на очевидна, дори и съществена липса на дискриминация, характерна за училището, което се явява един щастлив остров, контрастира впоследствие с онова, с което вие ще се сблъскате в действителното функциониране на обществото. Организацията на знанията и правомощията все още е в мъжки ръце. Това означава, че ако една жена иска да прави кариера, трябва да се адаптира към действащия практически закон, според който жените трябва да приличат възможно най-много на мъжете. Все пак е вярно, че в някои области, като например в тази на развитието на знанията или в тези на някои етични и политически практики женската специфичност се е появила или се появява, предлагайки модел, различен от традиционния, към който се отнася еманципацията. Там, където в игра са способностите за общуване на индивидите и приемането на различията на другия, изглежда, че жените притежават много по-ефективен модел на поведение и политическа и етическа практика. Можем да видим втория филм, който определя и сложността на символния йерархичен ред, за който говорихме. Говорейки за дихотомията ум-тяло, мъж-жена, стигнахме до извода, че жената стои на страната на тялото, но чрез множество различни и сложни роли. Филмът илюстрира две такива роли, които са от решаващо значение за положението на нещата. От една страна, имаме тялото на майката, или тялото, което създава. То не може да бъде представено еротично. От друга страна, жената е и неприличното тяло, еротичното тяло, обект на мъжкото сексуално желание. Това е по-скоро противоречие отколкото парадокс. Жените на моята възраст винаги са се чудели дали да се присъединят към стереотипа на майката и на дома, т.е. да бъдат сладки, добри, в услуга на другите и горди да бъдат майки, или да са едно съблазнително тяло. Несъмнено, майката не може да бъде еротична, както и няма съмнение, че еротичното тяло не може да бъде майчино. Трябва да отбележим обаче, че това противоречиво разграничение е също толкова доминирано от мъжкия субект. Можем да отбележим два обекта на изследване. Първият е Дева Мария, която в западната култура, и впоследствие в италианската култура има фундаментално иконографско значение, представлявайки именно майката и светицата, която храни и е посветена на сина. Често се твърди, че онова, от което се нуждаем, е представянето, включително и иконично, на отношенията между майка и дъщеря. Отношенията между майка и дъщеря не са представени в западната култура. Майката е винаги съпруга на даден мъж и му дава син, който храни и за който се жертва. Друг обект е образът на русалката. Сирената е типичната икона за женското, еротичното и неприличното тяло. Тя целува рибаря, завлича го във водата и след това го убива. Еros е следователно смърт, thanatos. Във вселената на митовете сирените, споменати и в "Одисея" на Омир, са морски демони, 1/2 жени и 1/2 птици. Животинската част на хибридното тяло на сирените изобразява именно трансгресивността. Това значи, че представянето на жените като тяло е сложно, но и в двата случая то се подчинява на превъзходството на мъжката икона. И сирената пее, но пее за мъжете.

Ученичка: Смятате ли, че привилегията, от която се ползва мъжът, не би могла да бъде предизвикана от страха, че жената може по някакъв начин да го надмине?

Кавареро: Вашата интерпретация много ми харесва. Може би отчасти е вярна. Зигмунд Фройд базира голяма част от психоаналитичната си концепция върху завистта към пениса, която би поставила малкото момиче, и впоследствие жената в подчинено положение. Аз съм убедена, че в историята на западното въображение, което не е в състояние да анализира научно целия процес на зачеване, малка, но маловажна част е изиграла завистта към утробата в ролята й на сила, даваща живот. Завистта към властта да даваш живот по този начин се замества от силата да даваш смърт. В съвременната епоха могат да се наблюдават симптоми и признаци за/на криза на мъжката идентичност, което въобще не отговаря на криза на женската идентичност. Изглежда, че стереотипната мъжка идентичност е по-податлива на криза на преосмисляне, на нарушаване на собствената си структура.

Ученичка: Според Вас фактът, че обществото е фалоцентрично, би ли могло да се дължи на ограничението на жената, която никога не е била в състояние да утвърди собствената си индивидуалност извън дома?

Кавареро: Не знам дали това е наистина вина. Затварянето на жените у дома е продукт на един идеологически затвор. Идеологическият затвор принадлежи към вид незабележимо и неизказано, и поради това - по-ефикасно насилие. И в дома, т.е. в пространството на изхвърляне от традиционно мъжката сфера на властта и знанието, жените са успели да създадат свои собствени форми на власт и знание. Мъжкото ограничаване следователно не е било общозадължително. В сферата на разказа, и по-специално - на наративния обмен, която отново е тази на връзките, жените са показвали големи знания и богат опит. Сирените на Омир не само пеят, но и разказват цялата поема. Те са копие на Музата. Да помислим за фигурата на Шехерезада. Женската фигура като източник на наративната песен е призната дори от традицията. Майчиното, пример за което преди е бил образът на Мадоната, също е инвазивно: майката е репресивна, тя е и онази, която ражда дете, което вероятно би искала да изяде. Философията на половото различие е далеч от това да бъде теория на превръщането на всички жени в светици и на всички мъже в демони.

Ученичка: Според Вас какво би трябвало да се промени в обществото, за да може да намалее половото различие или дори да изчезне?

Кавареро: Лично аз не искам то да изчезне. Искам то да бъде мислено и разбирано по различен начин. Аз въобще не желая преодоляване на различието между половете. Половото различие, освен че е факт, е и дар от природата. Винаги има нещо добро и правилно в това да бъдем такива, каквито сме. Но трябва да бъде преодолян моделът, който определихме като йерархично-дихотомен, който, освен че е модел на господството, е дал и дава лоши резултати във всички области, касаещи различието. Младите хора трябва да започнат да мислят собственото си различие като позиция на парциалност, а не на универсалност, в смисъл че никой от двата пола не може да говори вместо другия и че никой субект не може да стане универсален модел за другите. За да притежаваме поведение на отвореност към другия, което е именно поведение на релация, е нужно да ценим парциалността и следователно - непредвидимостта.

Ученик: Следователно, какво означава за Вас това да бъдеш жена днес?

Кавареро: Да бъдеш жена означава много неща едновременно. Това означава, на първо място, да принадлежиш на стереотипите. Жената става такава. Много от нещата, които съм днес, са станали. Считам себе си за социално конструирана. Дори момчетата са социално конструирани. Това се отнася и за двата пола. Да бъдеш жена днес, означава да бъдеш част от егалитарния и антидискриминаторен принцип, и да приемеш ползите и печалбите от това. Без да забравяме, че е необходимо също така да се борим с това, което в принципа на равенството е еквивалентно на уеднаквяването. Сложността на днешното полово различие е все още белязана от негативни елементи. В този смисъл са нужни усилия и от страна на момичетата, и от страна на момчетата. Не мисля за еднозначен изход. Не мисля, че момичетата ще мислят за различието и за парциалността, и поради това ще се борят срещу момчетата, които пък продължават да мислят за своята универсалност. Аз съм оптимистка по въпроса. Вие например бихте ли били готов да се откажете от универсалността на картезианското Cogito ergo sum?

Ученик: Избрахме уебсайта на певеца и композитора Фабрицио Де Андре, и по-специално текста на песента "Bocca di Rosa", който говори за това как пристигането на проститутка в малък град обърква живота на жителите му. Тръгвайки от плътта и от страстността на тази жена, бих искал да знам какво мислите за преобръщането на междуличностните отношения, причинено от появата на интернет, и в ролята си на философ за прилагането на практиката на киберсекса?

Кавареро: Бих направила разлика между света на интернет и киберсекса. Аз доста подкрепям интернет, защото, въпреки че той има, нека така да го наречем, недостатъка да елинимира телата, все пак е едно вдъхновяващо място за общуване. Виртуалният секс принадлежи към мъжкото въображение за използване на тялото. Вие знаете, че порнографското изображение има дълга история относно мъжката възбуда. Затова не бих се застъпила за т.нар. киберсекс. Проститутката от Bocca di Rosa все пак е емблематична в представянето както на еротичното тяло, така и на щедростта. Bocca di Rosa, освен че е обект, се предоставя в служба на мъжките желания, понеже е щедра, добра и гарант за щастието на един миг. Начините на доминация на женското тяло са тънки и комплексни. Западната философия никога не е груба. И аз също като Вас бях впечатлена от една фраза от песента, която в най-голяма степен показва щедростта на Bocca di Rosa, и която гласи: "Някои хора обичат да правят любов поради скука, а други - заради професия. Bocca di rosa не е нито едното, нито другото, тя го правеше от страст".

Il Grillo, 5 aприл 2000 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Представеният текст е превод на разговор на Кавареро с италиански ученици от гимназия "Коперник" в Неапол, състоял се на 1 февруари 2000 г. (бел.прев., М.К.). [обратно]

© Мария Коцева, превод от италиански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2013, № 5 (162)

Преводът е направен по Adriana Cavarero: La filosofia della differenza sessuale. // Enciclopedia Multimediale, 2000 <http://www.emsf.rai.it/grillo/trasmissioni.asp?d=664> (31.03.2013).