Хилядолетия има откакто съм зачертала Киселаците, Мазника, разни Гемеджии и Поетки, хилядолетия има откакто търсех различни пътища за създаване и употребяване на Нов Начин на Живот (ННЖ). Имах няколко идеи как това да бъде постигнато, ала нито една от тях не ми се виждаше приемлива, работеща ефикасно, водеща до желан резултат. Най-вероятно Съдбата внимателно наблюдаваше моите усилия, в известен смисъл даже ги приветстваше, защото по-сетнешните събития коренно промениха облика на живота ми, заведоха ме те сред мечтаните простори на слънчева безгрижност, дълготрайно щастие и видима хармония...

Нощта беше дълга, уморителна, досадна, дежурството ми беше неспокойно, пълно с нередовни гости, които си искаха своето - внимание и грижи срещу доста солидно заплащане. Разбирах ги, съчувствах им, опитвах се Заведението да се представи достойно, всички да останат доволни, макар че това ми струваше усилия, нерви и умора... Утрото - спасителен светъл знак - вече ми протягаше ръка, милваше ме по посърналото от безсънието мое лице, когато пред Централния вход спря огромен автомобил, скъп, тежък, лъскав с униформен шофьор и старомодни пътници. Никой не слизаше, нашият служител го доближи, леко се поклони и понечи да отвори предната дясна врата. Стъклата автоматично се смъкнаха и аз ясно видях, че пътниците гледат пред себе си, все едно че не могат да движат главите си нито наляво, нито надясно. Точно на предната седалка до униформения шофьор седеше млад, леко възпълничък мъж, със златисти, добре подрязани мустачки, а на огромната задна седалка достолепно седяха две възрастни дами, които не смееха дори да мигнат, най-вероятно, за да не им се появят бръчки.

- Заповядайте, господа - усмихваше се нашият човек.

На чужд език господинът със златистите мустачки каза:

- Имаме запазени места...

- Разбира се, заповядайте, добре дошли... - залепи на физиономията си служебните учтивости нашето Лице на Заведението.

Започна после настаняване, шетня, но наред с отдавна познатите ми формалности, забелязах аз, че тези хора не са от обикновените наши гости, на които се бях нагледала. В един момент, преди да си тръгна, пухкавият млад мъж с русолявите мустачки се приближи до мен, леко се поклони, преди да ме заговори:

- Извинете, госпожице, за пръв път съм в страната ви, би ли могъл човек да си поръча гид, който да му помогне да я опознае...

- Разбира се, господине - усмихнах му се естествено и от сърце - ще се погрижа още днес...

Забелязах, че този мъж не е в първа младост, навярно наближаваше четирийсетте, но беше добре гледан екземпляр, а впечатлението за пухкавост идеше от особената доброта и мекост, които се съдържаха в чертите на лицето му...

На другия ден - бях си починала след нощното дежурство - го поех с една определена цел. Не я криех от себе си, личеше ми по държанието, по отношението ми към този човек и така окрилена се смеех ненасилено, танцуваше ми се, исках да литна, да забравя адовите огньове, безпощадно и безмилостно изгаряли досегашните ми криле. Усещах как се покриват те с нови атлазени пера, как се приглаждат и полъскавяват, наливат се с янтарна светлина и, което, струваше ми се, бе най-важно, тези нови мои криле ставаха за летене, не бяха само за украса и облекло на оголелите човешки тела...

- Много спокойно шофирате - започна с невинен комплимент Маркиза (така го нарекох мислено, защото ми се стори, че е някакъв благородник). - Човек добива усещането, че може да ви се довери - гледаше ме непрекъснато моят златист спътник и като че ли ми се наслаждаваше.

- Мисля, че  човек трябва да шофира както диша, естествено и автоматизирано. Всъщност никога не съм се замисляла за това - подарих му една слънчева усмивка.

Той я забеляза, усещах как му става хубаво, как започвам да го обсебвам, как интересът му към мен нараства, как иска той да бъде в компанията ми все по-дълго и по-дълго. Дните литваха, а нощите нарочно скъсявах с разговори, танци и умерено пиене. Внимателно избягвах леглото, тамошните преживявания оставях за по-сетнешно време, за проби, за опознаване, за спускане в непознати пещери, от които можеш да излезеш окрилен, но можеш и да си останеш в мрака и влагата, сред мокриците и слепите птици...     Маркиза си беше представял по друг начин това свое пътешествие, но сега разбирах, че не е недоволен от неочаквано променилата се програма. Взех си специален отпуск, направих нужните  резервации и тръгнахме. Знаех къде какво има, известни ми бяха най-очарователните кътчета на страната, а и грижите ми към него бяха естествени, идваха те непринудено отвътре, не се насилвах, не беше служебно внимание и професионално изпълнение на задължения. Аз се увлякох от играта! Неочаквана тръпка ме обсебваше, не беше тя тръпката от запознанство с нов мъж - усещането беше като при доближаване до отдавна тлееща мечта.

Неусетно, по време на пътешествието се сближихме - разказите му ставаха все по-откровени, интимни и съкровени. От своя страна аз му разказвах за себе си избирателно - внимателно спестявах срамните събития, населили по една или друга причина хилядолетния ми млад живот и сравнително подробно описвах достойните дела, сътворени от мен, понякога несъзнателно и неусетно, а друг път с много усилия, мъки и лишения. Вярно, тези събития не бяха много и това донякъде ме улесняваше, а пък и въобще го оставях той повече да говори. Така разбрах, че е истински благородник, повече от десет поколения, че във Високата Планина, в райски кът се намира родовия му Замък, който той неотдавна искал да разруши и с материалите да построи ваканционно селище, в което да развива туристическа индустрия. Само заръката на покойния му баща го възпряла, пък и по-лесно било да остави нещата такива, каквито са, отколкото да изразходва енергия, усилия и мисъл за сътворяване на нещо ново. Парна ме мисъл, че не е много решителен човек, че някаква благородническа леност се е просмукала през вековете в същността му, че винаги други хора са вършили необходимите неща вместо него. А решенията, решенията кой ги е вземал? Дали той и предците му, или просто са оставяли Живота да върши черната работа на Битието, а така наречените благородници са си водили своето комфортно биологично съществуване и най-важната работа, която са свършвали някога, е била да отидат на лъскав прием у високопоставени особи? Не исках да водя такива разговори с него не само, за да не го стресна, а и защото ми се струваше, че не заслужава така да го измъчвам. Никой не обича да бъде упрекван в липса на жизнена активност, макар че у всеки от нас дреме (а понякога е и много будно) желанието за материално благополучие, лесен бит и въобще Райски Начин на  Живот (РНЖ). Интуитивно се опитвах да поддържам приятелски, нежни взаимоотношения, които загатват за по-сериозни продължения, за някакво интимно задълбочаване, за тяхното естествено прерастване в общ стремеж към Съвместен Начин на Живот (СНЖ). Не ми струваше усилия това мое почти неосъзнато желание, защото чувствах, че най-после ще мога да постигна това, към което винаги съм се стремяла - Живот без Материални Проблеми (ЖМП), живот който се доближава до непостижимия Райски Начин на живот (РНЖ)...

Пътуването ни протичаше слънчево, приповдигнато, с естествени веселби, екологично чист смях и неуморима жизненост. Бях осигурила с необходимите финансови средства това пътешествие, защото го разглеждах като своеобразна инвестиция. Правех аз тези разходи с ясното съзнание, че правя нещо за бъдещето си, правя крачка към създаването, осъществяването и употребяването на търсения вече хилядолетия Безпроблемен Начин на Живот (БНЖ). В края на пътешествието Маркиза ме затрупа с пари и подаръци, защото въпрос на чест е мъжът да се грижи за тези неща, както той се изрази. Иначе казано моите "инвестиции" не бяха пари, хвърлени на вятъра, но не това беше целта ми. Онова усещане, за което вече споменах, онази неусетна тръпка без думи ми казваше, че трябва да бъда решителна, непоколебима, да рискувам, да се хвърля към многовековната си мечта, без да мисля за успеха или неуспеха на начинанието. Просто трябваше да го направя! И аз го правех - всяка сутрин, по време на изисканата закуска, заедно с веселите, лековати историйки, които той ми разказваше, ние начертавахме и маршрута за деня. Във вид на увлекателна игра аз преследвах своя Цел, съграждах тухла по тухла сградата на отдавна проектираното си Бъдеще. Което, признавам си, все ми убягваше, все ми убягваше...

- Понякога пейзажът ми прилича на нашия, - взирайки се в боровите гори край пътя, проронваше Маркиза. -  Красива е страната ви... - добавяше, без да се опитва да ми се хареса. - Но всеки харесва най-много собствената си страна, разбира се...

  Не му отговарях веднага, оставях го да се изкаже, показвах му, че го слушам с внимание и интерес, без особени усилия от моя страна му показвах, че в моите очи е значим и важен човек. Това, разбира се, му харесваше, усещах как желанието му да бъде по-дълго и по-често с мен се засилваше, при това без самият той да разбира откъде идва това негово желание.

- Хубаво е, че така добре се разбираме - казах му веднаж, като че ли случайно и без повод.

  Той ме погледна, докосна ръката ми, изчерви се (на русолявите хора руменината много им личи) и сведе засрамено поглед. Този негов жест ме развълнува, почувствах се малко момиченце, на свой ред се засрамих, но не от невинната игра, а по-скоро от замисъла, който бях вложила в нея. Целта, която преследвах, може и да не беше чак толкова укорна, но средствата, с които я преследвах ме смущаваха от време на време, когато отделях съзнанието си от насладата на играта.

- Ще ни гостувате ли отново? - питах понякога, умишлено поддържайки дистанцията чрез учтивата форма на обръщение.

- Разбира се... И сега бих останал много по-дълго, но трябва да се съобразявам с многоуважаемите ми лели - почти тържествено произнасяше изречението за лелите си Маркиза и оставяше впечатление за нещо недоизказано. - Те даже...

Поглеждах го с въпрос в очите, но не го питах направо, защото си бях  забранила да го притискам за каквото и да било. Образът ми трябваше да бъде привлекателен, обаятелен, образ на красива, съблазнителна жена, която на всичко отгоре е добра, деликатна, възпитана и доброжелателна - жена-мечта, Божи дар за всеки мъж, който има намерение един ден да се превърне в съпруг.

На една от вечерите, в екзотично ресторантче край морето, ненадейно му пошепнах:

- Ти си нямаш море... Подарявам ти това, дето се плиска в краката ни...

Усмихна ми се благодарно и усетих полъх на благовоние, на озонен въздух, на високи гори, на някаква особена чистота, смесена с пот на благороден жребец. И като че ли продължи:

- Те даже... Лелите ми даже искаха да тръгнат с нас... - каза го и като че ли изпита облекчение.

Хилядолетия по-късно, вече в Замъка, си обясних неговото притеснение. Когато една жена иска и може да остане насаме с мъж и някой друг човек или леля поиска да се вмести в усамотението им, то обикновената жена реагира по един начин - с неприязън и неприкрито раздразнение. Аз, разбира се, бях друг случай и Маркиза ясно го видя. Притеснението му е идвало от това, че не е знаел как ще посрещна желанието на лелите. А аз неискрено казах:

- Можехте да ги поканите, господине. Те са такива благородни и достолепни дами, че за мен би било чест да бъда в тяхната компания...

След тази и други подобни дребни случки, режисирани от мен без особено усилие, благоразположението и уважението на Маркиза към скромната ми особа видимо нарастваше. Чувствах как успешно изграждам образа, необходим за този позастаряващ мъж, за да вземе нужното ми решение...

Вече се връщахме към Града, когато се случи нещо необикновено, случка, която може би, ускори събитията и ги насочи в желаната от мен посока.

След хилядолетията Нездравословен Начин на Живот (ННЖ), след множеството изпитания, на които обстоятелствата безмилостно подлагаха крехкото ми тяло, започнах да усещам различни болежки, които по-рано ми бяха непознати. Та вече почти в края на пътешествието се разболях - температури, кашлици, болки в ставите и други святкащи сигнални лампички  болезнено ми известяваха, че моето биологично убежище се е повредило, нуждаеше се от ремонт и различни укрепителни операции. Маркиза се притесни, а на всичко отгоре той и не умееше да шофира, въпреки че по-късно се убедих как чудесно яздеше расовите си коне. Наложи се да се грижи за мен. Може би за пръв път в живота си той се грижеше за някого. И за пръв път за него не се грижеше никой. Тази дребна случка в живота му почти го паникьоса, а аз, хилядократно брулена от житейските ветрове, се усмихнах през болката си и го успокоих:

- Не се притеснявай, мили - позволих си да бъда нежна и да прекрача бариерата на учтивата форма - всичко ще е наред, скоро ще се оправя... Просто се налага по принуда да удължим с няколко дни нашето пътешествие.

- Това не е страшно, това можем да го направим. Просто се боя за теб... - неусетно премина на "ти", зарязвайки учтивостите, с които беше закърмен. - Само те моля да ми кажеш какво трябва да правя...

Смеех се вътрешно, въпреки че се унасях от високата температура, тресеше ме, с една дума не бях добре, но физическите ми страдания не ми пречеха да се радвам на изпратените ми изпитания. Едно такова общуване пораждаше близост, доверие и особена нежност - все чувства и състояния, нужни ми за постигане на Целта.

Няколкото дни в хотела, през които Маркиза се грижеше за оздравяването ми, съм запомнила завинаги. Поради чисто физическата близост (имам предвид принудителното пребиваване в не особено просторната хотелска стая и нищо друго!), когато той се навеждаше  било да ме завие, да ми подаде чаша, лекарство или пък да ми поднесе в леглото таблата с храна, аз усещах особеното благовоние, което се излъчваше от тялото му на благородник. По-късно, когато опознах отблизо и истински тялото му, разбрах че тази естествена миризма не се дължи на употребата на парфюми, дезодоранти и други изкуствени ароматизатори. Мисля, че тя  беше неотменна част от същността му, той я произвеждаше, сигурно по същата технология, по която един Киселак произвежда своята киселост. Така или иначе още тогава бях благодарна на своята болест и дари ме тя с познание, особено прозрение и сложи странна резка върху сърцето ми, която като вечен белег ще си пулсира върху него докато е живо. Съзнавах, че не бива да се размеквам, че преследваната от мен Цел и само тя трябва да стои пред взора ми, но за миг зажаднялото за топлина нежност и внимание изтерзано мое сърце се поведе по човещината, свърна то от определената му от мен пътека и се опита да бъде свободно. Усмихнах му се като на заблудено в гората дете, скришом наблюдавано от майка му, оставих го поне за малко да изживее заблудата си, като преживяване от истинския живот...

Върнах се в Града седмица по-късно. Маркиза, разбира се, беше се обадил на надутите си лели, които посрещнали вестта за нашето закъснение с ледено мълчание и неприкрито недоволство.

- Помислиха, че сме го ударили на живот, на разгул и пиянство... - смееше се със синьото на очите си Маракиза.

- Нима си гуляйджия и развратник? - закачих го незлобливо.

- Понякога се случва - продължаваше с усмивките благовонният мъж. - Надявам се и ти да участваш в такива случки...

Погледнах го многозначително с поглед, който не  казваше нито "да", нито "не" и който, надявах се, той разбра добре: може би ще участвам, зависи от много неща...

Починах си едно денонощие след пътешествието и го поканих на гости. Бях пооправила моминското си жилище, приготвила бях скромна вечеря и когато го посрещнах на входа, усетих неговата миризма смесена с миризмата на розите, от които беше подреден невиждано красив букет. Целуна ми ръка, влезе, огледа се, непринудено се отпусна и каза:

- Красиво е жилището ти... Като тебе...

После малко смутено замълча и нататък вече не си спомням подробностите. Помня първите му думи и самото му посрещане, защото в онези мигове след прекрачване на прага ми аз разбрах, че ми предстои един Нов Начин на Живот (ННЖ), а това мое прозрение не можеше да не ме вълнува.

Вечерта се смееше със смеха на радостта, лудееше ми се и от време на време избухваха цветни фонтани на веселието. Бях забравила за взетите на заем пари, за уморителните и досадни дежурства, за скучния ми самотен живот, за всичките изпитания, които Съдбата ми беше пращала щедро, като внимателно наблюдаваше как ще се справя. Сега мислех за отключената врата, която ще трябва да отворя, да мина през нея и да прекрача в друг свят, с други измерения, с друг въздух и друга светлина...

Вкусната вечеря, отбраните напитки, обстановката, чувството на близост, което се сътворяваше пред очите ми, направо и сигурно ни водеха към особените, загадъчни пространства на еротичните светове. Но аз като опитен пилот умело избягвах плитчините, водех успешно увеселителното ни корабче между озъбените подводни скали с надеждата, че пред нас е чиста вода и под кила кротко е полегнало гостоприемно море.

Разгорещени от напитките и промислите, от пълнотата, която изпитвахме, ние навярно щяхме да стигнем и до оная последна планета, от която се влиза в рая, но аз деликатно го възпрях още на  първата целувка и още неразгорял се, огънят започна да гасне, потушен от възпиращата сила на моята  сдържаност.

- Но защо, защо? - искрено се учудваше Маркиза. - Нима съм ти неприятен? Защо си помислих, че се привличаме?

Не му отговарях, усмихвах се многозначително и вече почти в края на нощта излязохме да се разходим из пустите улици на Града. Луната грееше като Слънце, звездите примигваха уморени от нощното бдение, а ние като две птици летяхме към неосъзнатото си бъдещо гнездо, като към спасение.

  На другия ден бях представена на лелите, които бяха изненадани, но аз успях да ги омая с внимание, изтънченост и благородство и в края на срещата те даже се усмихваха. Малко преди заминаването си от Града Маркиза официално и малко тържествено поиска ръката ми. Понеже очаквах този важен момент, аз не се изненадах, но въпреки това искрено се зарадвах. Виждах края на хилядолетните ми усилия, завършека на една успешна сделка, която щеше да ми донесе толкова желания Нов Начин на Живот (ННЖ).

  Същата вечер му устроих щура фиеста - чувствен секс между хора, които се привличат, които са, може би, в подстъпите на любовта. Тогава истински и открих благовонното му стегнато тяло на благородник, което на пръв поглед изглеждаше малко възпълничко. Може би от уханието, може би от произхода му, но неговото  тяло ме привличаше и аз потеглих към Замъка убедена, че дори и обстановката и порядките там да не ми харесат, но поне ще имам под ръка Маркиза с неговото стегнато благовонно привличащо ме тяло на благородник.

Така се озовах в света, за който винаги съм мечтала и който си представях по съвсем различен начин...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.