Моминското ми тяло обитаваше по инерция тогавашния ми дом. Мислите ми обаче не се свъртаха из пространството му и непрекъснато блуждаеха помамени от слухове за богат живот и наслади. Носеха се те из въздуха, водеха след себе си и зажаднялото ми тяло, но то се оказваше тежко, трудно подвижно, оковано от земното притегляне и бедността. Беше то стройно, тънко, с чудни форми, но  лесно се засищаше - бедният живот беше внедрил в плътта му различни защитни реакции. Оная естествена ненаситност тогава му беше още чужда. А по-късно разбрах, че повечето от богатите тела се раждат със свойствата си. Създадени са те още преди появяването си на тоя свят, проектирани и измислени, дошли тук с предназначението си...

Работата ми в Заведението ме мъчеше, но ми представяше и възможности да се срещам с богати хора. Не че специално съм се стремяла да общувам с тях - това ми стремление навярно е извирало от дълбините на същността ми. По-сетнешните събития може би и доказват това мое предположение. Защото случките са невероятни, но и моята роля в тях е не по-малко необикновена.

Денят беше дошъл белязан - пълно слънчево затъмнение потопи в особен мрак Града още преди обяд. Точно тогава, сред дневната тъмнина в Заведението влезе Заможния. Нарекох го така по-късно, когато не само разбрах, че е истински богат човек, но и когато той, в  нищо незначещ разговор, отрони: "Заможните хора са особена порода... Съди по мен..." Непосредствено след тези думи ме обля усмивка отвътре, но не се издадох в очакване на още информация. Сега, след преминалите през мен хилядолетия, разбирам, че това изчакване ме е връхлетяло интуитивно. Научена от Създателя на предпазливост, на животоопазващи хитрини, както и на разни, чисто технически похвати за измъкване от заплетени ситуации, аз мълчаливо се усмихвах. И друг път бях забелязвала, че усмивките ми, особено когато са мълчаливи, се тълкуват нееднозначно, често в съвсем неочаквана посока. Тези чужди отклонения ми се отразяваха различно - понякога ме досмешаваше, понякога ме изумяваха, а се случваше и да ме разгневят. В този случай, добре си спомням, че думите на Заможния ме озадачиха. Не можах да разбера веднага какъв смисъл влага в тях, какво послание ми изпраща. "Навярно ги е казал просто така", помислих си лекомислено и се сетих, че навремето Мислителя ме учеше, че нищо не става "просто така". По-сетнешните събития потвърдиха думите на моя пустинен спътник...

Заможния свойски се облегна на тезгяха и без думи, с господарски жест ми посочи какво питие да му налея. Вече беше се настанил и пак мълчаливо ми показа ключа с номера на апартамента си. Беше наел най-скъпите покои, но както разбрах по-късно, това за него въобще не беше разход. Тогава за пръв път (по време на общуването си с него) разбрах какво значи да си богат. Искам да кажа истински богат. Той не бързаше за никъде, той беше спокоен, даже отпуснат, беше му все едно какво ще мислят за него и, както се убедих по-късно, единствената му грижа беше какво да намери за консумиране. Като казвам консумиране, аз в никакъв случай нямам предвид нещо за ядене или пък поглъщане на нещо привлекателно, нито изпитване на някакви приятни усещания. За Заможния, сега вече съм убедена, консумирането означаваше притежание. Тялото му беше създадено да бъде ненаситно, както и самата му същност. В мига, в който му наливах в нежната кристална чаша, той пестеливо промълви:

- Остави цялата бутилка...

Оставих я, разбира се, макар че се сепнах в първия миг - тя струваше цяло състояние.     Най-интересното (за мен!) беше, че той след време я заряза почти недокосната. Хванах го обаче, през няколко мига от затъмненото денно време, че този човек прокарва нежно ръка по бутилковата снага, като че ли я гали. И без да изрича, аз чувах: "Хубавата ми тя... Това е моята бутилка. Чувате ли? Моята!"     Наблюденията ми върху Заможния бяха все още повърхностни, непълни, а изводите ми - колебливи и несигурни. По-сетнешното ми общуване с него обаче ги направиха точни и надеждни - опознаването беше свързано с Времето. Човек или трябваше да изяде един чувал сол с някого или да ускори Живота чрез интензивни преживявания." И като че ли до ден днешен съм използвала само втория начин...", просветна сред дневния мрак нашепната ми мисъл. Заможния не бързаше за никъде, но аз бързах. Бързах безспир, откакто се помня и колкото повече бързах,  толкова по-бездвижна се оказвах, затънала сред смазващата неизбродност на Безкрая, залутана сред разнопосочията на мълниеносно стрелкащите се Времена.

Не бих казала, че Заможния ме накара да се замислям за тия работи, но ми хрумнаха те точно по времето, когато го познавах. Въобще познанството ми с него се оказа (много по-късно го разбрах) едно полезно изпитание за мен, един отдавна чакан подтик, благодарение на който целият ми по-сетнешен живот доби други цветове и вкусове, а ако щете дори и друг смисъл. Усещах как бедното хубаво момиче се превръща в независима, уверена в себе си жена, усещах как се променям и добивам отдавна търсена същност, ставам аз жената от девическите си помисли. Тогава, по времето, когато се запознавах със Заможния, така ми се е струвало, защото сред дневния мрак на изкуствено затъмнения Ден не съм успяла добре да различа по-долните пластове, онези невидими основи, върху които блестеше жадувания от мен живот...

Познанството ми със Заможния ми откри и друг изглед - накара ме да си спомня за Пустинята. Тогава, с Мислителя се движех сред Пространството, неизбродимият пясък скимтеше под босите ми нозе и ми подсказваше, че Пустинята е като Космоса. Превръщаше се тя в преграда и ако човек не притежава специално превозно средство или Мислител до себе си, той вечно би останал сред пясъците или сред разреденото Нищо на Безкрая...

Този човек започна често да ме навестява, да разменя по някоя дума с мен и сред привидната вялост прескачаха трудно забележими искри на любопитство. В тъмнината на оня ден те проблясваха плахо, оглеждаха се неуверено, залутани сред моето неведение и умореното желание на Заможния да притежава нови и нови възможности. Тъмнината на Деня започваше да ме гнети, струваше ми се, че той я е създал само и само да ми покаже, че всичко може. В действителност той нищо не искаше да ми показва - за него, разбрах по-късно, аз не струвах кой знае колко повече от недопитата му скъпа бутилка. Разбира се, имаше разлика  при притежаването на една бутилка и на една жена. Бих могла да кажа, че в известен смисъл аз също съм го притежавала. Защото много е смешно, когато някой мъж си въобрази, че той си избира жената, че той я обладава... Мъжът може да си купи жена, но ако тя не го желае истински, ако тя не го е избрала, всичките му усилия да я има, ще се превърнат в усилията на планината да достигне слънцето. През този нощен Ден Заможния не направи кой знае какво с мен - уверените му усилия само  влязоха в мен, впръснати със скъпа, модерна спринцовка с позлатена игла, невидяна от мен до този момент. Впечатли ме тя тогава, помислих си, че това навярно е преддверието към Бленувания Свят, че това са и първите стъпала от стълбата, която ще ме отведе в страната, за която съм мечтала.

- Вечерята е сервирана в моя апартамент - чух го да ми казва през рамо, загледан пред себе си все едно, че Мирозданието, което иска да съзре, се намира само пред него.

Любопитството и подсъзнателните ми цели ме поведоха със спокойствието на примирен човек. Не знаех какво точно ме очаква, но без да го казвам с думи, си мислех: "В дворец ли влизам или в тунел?"

Бях надзърнала един-два пъти в този апартамент, но това, което видях сега ме накара да си кажа: "Не може да бъде!" Но всичко си беше истинско - финландски  мебели, климатик и аромати, различни дискретни кътове (за отдих, за интимно усамотяване, за любене, за интелектуални занимания). Кога е бил преустроен, кога са били изсипани милионите, които неузнаваемо са преобразили предишното пространство, за мен беше непонятно, пък и не се замислих върху това. Учудването ми изместваше останалите мисли. Приседнах в кожено кресло, което мигом ме обгърна и макар че не давах вид продължавах дискретно да оглеждам непознатата обстановка.

  Нахлу цветна топлина, възбуждащи аромати ме облъчиха, а моят домакин все мълчеше, все мълчеше, загледан в слънчевите момичета по стените*, като че ли с тях щеше да си общува, като че ли те бяха живите, а аз нарисуваната...

- Добре ли ти е? - неочаквано чух формалния му въпрос.

Не можех така да започна разговор, защото усилено го питах с поглед какво значи въпроса му. Заможния не се интересуваше нито какво го питам, нито пък би си дал труда да ми отговори, дори и да разбереше какво ме смущава. При това прозрение аз се успокоих, отпуснах се и започнах да присъствам в покоите му само като предмет. Или като обитател на едно жилищно пространство, в което могат да присъстват и други живи същества освен самите обитатели.

Ненадейно намерената от мен формула на поведение не само ме успокои, но ми придаде и една увереност, която ми беше необходима и която само до преди миг не притежавах. Защо бях дошла тук? Какво търсех? Знаех ли какво искам или просто се бях оставила на обстоятелствата да ме отнесат, където пожелаят? Носех аз със себе си своите скъпоценности, носех ги така, че се виждаха отдалече, но не бяха ли поевтиняли те, не бяха ли се превърнали в недостатъчно ефективно разплащателно средство? Не бях помисляла за това, не бях се замисляла за досегашния си живот, само ясно съзнавах, че искам да го променя. Как, с какви сечива, на каква цена - тези въпроси се спотайваха някъде из неопределеното бъдеще, към което не се осмелявах дори да погледна. На много от местата, на които съм била, на много от моите местомъчилища съм била завеждана. Сега, тук, в покоите на Заможния  бях  дошла сама, по собствена воля, макар че не ми беше ясно какво търся. Вялата апатия, която ме беше обладала, ядеше от жизнеността ми, водеше ме тя в смущаващи покои, лепкави стъпки мъчеха краката ми, а съществото ми се чувстваше не на място, не на място...

Плачеше ми се непрекъснато и болните ми сълзи властно ми заповядваха да променям. Не ми казваха те как да променям, но с горчиво-солената си същност недвусмислено ми повеляваха:

Времето ти изтича;

Забавиш ли се още малко, ще престанеш да живееш;

Твоят живот ще е твоята Мъка...

Сред нашепнатите повели се съзираха и калпави съвети, както и заплахи. По всяка вероятност тези внушени мисли се опитваха да ми въздействат, да ме управляват и да ме променят. Но сред тези неказани думи аз ясно чувах някогашния глас на Мислителя:

"Вървим много бързо. Трябва да спираме и да изчакваме Душите си. Те са ни нужни..."

- Дори и Душите могат да се притежават... - стресна ме Заможния, за когото, откровено казано, бях забравила. - И не се отнасяй толкова. Хайде, вече трябва да бъдеш тук... - понечи да се усмихне моят домакин.

Аз пък се опитах да се отделя от връхлетелите ме мисли, като естествено реших, че е време да се впиша в обстановката. Не можех все още да реша каква ми е ролята. А и отникъде не получавах помощ - не чувах шепот, не чувствах внушения и дори Заможния мълчеше. Единственото, което направих, беше да взема решение:

Не ще се намесвам в нищо.

С никакви действия не бива да променям Пространството. Не бива да го изкривявам...

Дори моите наблюдения биха могли да го променят...

Това беше второто ми успокоение. След вземането на тези трудно изпълними решения почувствах още едно Успокоение, което, помислих си, ме прави съвсем неуязвима и цялото ми по-сетнешно пребиваване у Заможния щеше да бъде само едно присъствие. Колко дълбоко съм се лъгала...

Вечерята наистина беше неземна. Стори ми се, че всичко, което може да се намери в тукашния свят и което става за ядене, беше изискано подредено върху необятна маса, застлана с красива покривка, извезана със златните монограми на Заможния. Напитките пък бяха подбирани от специално съставен екип от световноизвестни специалисти, които моят домакин беше довел от различни краища на света. Някои от тях бяха специално командировани, а за някои Заможния беше изпратил собствения си самолет. Опитвах се да не се вълнувам, възпирах се, колкото можех, защото, казвах си, все пак това са материални постижения, дяволски постижения са всичките тези сладки дразнители на измамните ни сетива. Виж, такова духовно изобилие, такова духовно разточителство, ако ми беше сервирано, тогава, да, тогава наверно бих се изумила, бих се оставила на естественото си възхищение, почуда и изумление. Но щях ли да различа едно такова духовно угощение. Тук, върху отрупаната маса всичко беше ясно. А храната за Душата?...

Цветовете, ароматите, вкусовите въздействия на земните храни се увъртаха около примитивните ми сетива и се опитваха да ги омаят, да ги превземат и покорят, да ги превърнат в заложници и покорни слуги на тленните радости. Като Браунови частици блуждаеха неподредените ми мисли, блъскаха се завеяно във вътрешните стени на биологичната ми обвивка и там, където я допираха, образуваха микровдлъбнатини, които ме боляха.

- Тук си вече, нали? - по-нежно ме попита този път Заможния.

Погледнах го с чужди очи, бях чула въпроса му, но не го разбирах, а какъв отговор можеш да дадеш на въпрос, който не разбираш. Навярно имах вид на отнесена, вид на човек от някакво видение, попаднал незнайно как в чужда среда. Но моят домакин не обръщаше внимание на мислите ми. С щедър жест ме покани край невероятната трапеза и в  този миг си помислих:

Тук сме не, за да се храним;

Ще се забавляваме с поглъщане;

Тук съм, за да бъда публика;

Ще бъда притежавана, не само тялом;

Ще бъда необходимото отражение на ненаситността...

Седяхме, гледахме се недоумяващо, безшумно сервитьори поднасяха и отнасяха безкрайни блюда и прибори и въпреки денонощното пребиваване край несвършващите вкусови дразнители, аз не се чувствах преяла и препила. А ми се беше случвало преди, по време на обикновеното хранене. И точно поради това откритие разбрах защо ме беше довел тук Заможния. Искаше той да ми покаже. Да ми покаже възможностите си, да ми покаже на какво е способен в естествената си ненаситност, най-после да ми покаже същността си.

Успокоих се - вече знаех важни неща за човека, който седеше срещу мен и бавно, постоянно и с интерес очаквах неговите постъпки-знаци, за да съзра в тях посланията му. Как щях да му отговоря на тях, как щях самата аз да постъпя - това бяха въпроси, на които все още нямах отговори.

- Приятно ми е, че прие поканата ми... - гласът му звучеше делово, като произвеждан от човек отегчен, който гледа по-бързо да свърши предстоящата му работа, за да се отдаде на по-важни занимания, най-често доставящи различни видове удоволствия.

На мълчанието ми той отвърна:

- Бих искал да се чувстваш удобно. Само когато на човек му е удобно, би могъл да поглъща...

- Какво? - не се стърпях. - Какво да поглъща?

- Всичко, което може да се поглъща - храна, ценности, напитки, хора, власт, пари, удоволствия... Трябва да се поглъща, моето момиче, да се поглъща. Поглъщам, значи живея... - засмя се в края на монолога си Заможния.

Веднага след това той стана сериозен, смени цвета си, смени лицето си, смени себе си, защото поиска да го харесам. Защо ли му трябваше - по-късно установих, че не го интересувам особено, че би могъл да има компанията на всякакви момичета. Защо искаше това от мен... Отговорих си. След няколко столетия разбрах: аз трябваше да го харесам - само така можеше той да опази същността си, своята естествена ненаситност, своята неограничена поглъщателна способност, своята особена виталност, както и особеното си тяло, снабдено със специална отделителна система, неподвластна на натоварванията, предназначена да транспортира отпадъците, да превозва погълнатите ценности, без да ги усвоява, без да ги натрупва в ненаситното заможно тяло, а само да имитира притежание. Защото, запитах се тогава, какво значи да притежаваш? Нима човек би могъл да отнесе със себе си във Вечността натрупаното тук, на Земята? Нима това, което той смята, че е негово, наистина е негово? Нима Природата не би могла, ако поиска, да отнеме с едно мигване дворците и имането му? Нима жалката му биологична обвивка не е по-крехка от черупка на яйце и по-нетрайна от усмивка? А нима желанията му, неговите стремления и бляновете му не са по-твърди от кремък? Нима не се е случвало често да разменя той живота си срещу отстояването на възгледи?... Въпросите ми извираха, Заможния ме гледаше осенен от излинял интерес, а аз очаквах прииждането на разноцветните Води на Времето, в  които щях да бъда потопена. Очаквах да разбера дали цветовете ще полепнат по вътрешността на моята биологична обвивка, дали ще бъдат прихващани при допир, дали ще могат да се отмиват или за вечни времена щяха да съпътстват живота ми като неизтриваеми белези от съдбовно съприкосновение.

- Поглъщай, госпожице, поглъщай! - незлобливо ме подканяше ненаситният мъж, седящ срещу мен. - Нали виждаш аз какво правя...

Той наистина не спираше. Имах усещането, че храните и напитките, които вече беше погълнал като тегло се съизмерваха с теглото на собственото му ненаситно тяло. Но чудното в случая беше невероятният факт, който установих. Безкрайното поглъщане въобще не се отразяваше на апетита му - продължаваше той своето ядене с неотслабващо темпо и вече бях сигурна, че няма никога да спре.

- Аз не мога повече - опитах се да прекратя това кулинарно изтезание, но той ме погледна така учудено все едно, че бях произнесла някаква  мръсна дума.

- Толкова е приятно да поглъщаш, толкова е приятно... Имал съм дни и нощи през миналия си живот, когато нищо не съм хапвал, нищичко не съм хапвал. Дни наред... - изобрази той уплашена гримаса.

Поне от учтивост трябваше да го попитам кога, къде и при какви обстоятелства е преживял това толкова мъчително гладуване, но интересът ми беше някак си заглушен от моето нехаресване, от моята предубеденост и неверие. Надявах се да разбера как е станал богат, през какви изпитания е преминал и дали сегашното му състояние е естественият завършек, към който се стреми един човек, забогатявайки.

- Рядко се връщам назад - като че ли отгатна мислите ми Заможния. - Но когато се пренеса в ониявремена, тръпки ме побиват. Киселее ми, неспокоен съм, губя си апетита, тялото ми става друго, аз ставам друг...

- Какъв? - слушах го внимателно, защото, може би от внушение, ми се стори, че усещам позабравената миризма на Киселак.

- Ти знаеш... - усмихна се уморено. - И да не се впускаме нататък...

За миг ми се стори, че това е Мазника. Само за миг. Не беше той, разбира се. Щях да го позная още в първия момент на нашето запознаване. Но защо ми се стори, че е той. Защо? Трескаво  прехвърлях през смутеното си съзнание всички възможни причини, поради които, макар и за миг, си помислих, че е той. Дали защото всички богати хора си приличат по нещо, дали защото и те, както и даровитите, са хора предопределени?  Дали, най-после, не търсех някакъв общ белег, който да съзра у себе си, някакво послание, което да ме окуражи, да ми подскаже, че имам шанс да постигна мечтата си. Не можах да си отговоря, както обикновено, но пък се зарадвах, че все още не съм загубила способността си да задавам въпроси. Винаги съм си мислила, че задаването на въпроси лежи в основата на всяко начинание. Сега, когато трябваше да разбера важни за по-нататъшния ми живот неща, способността ми да питам се изостри. Като че ли и способността ми да намирам отговори се беше поувеличила, но най-сигурно беше, че, стори ми се, започнах да напипвам сечивата, чрез които, може би, щях да постигна мечтата си. Ненаситното тяло на Заможния ми показваше едно осъществено мечтание, но за всички ли мечти се отнасяше тази технология. Можех ли аз да живея безметежно, независимо, богато и свободно и ако това беше възможно, каква цена трябваше да платя? Питах се наум и с някакви неподозирани сетива се опитвах да уловя Времето, което, като че ли, не се усещаше в пространството, в което се намирах. Не само невероятната трапеза, но навярно и външната тъмнина, нелепо настанала без време, караха възприятията ми да не знаят къде се намират и кога се проявяват. Прозорците плътно бяха закрити с тежки, скъпи завеси, но дори когато се опитах да ги отместя, обстановката, създадена от Заможния, не се промени - прозорците бяха нарисувани! Блъсна ме внезапен копнеж по дневната тъмнина, болното разместване на дни и нощи неудържимо ме привличаше, при това знаех защо - ограничения от тъмнината кръгозор възприемах като Безкрай в сравнение с огромното пространство на необятния апартамент със зазидани прозорци. Вярно, че в това пространство бях дошла, за да се уча.  Бях дошла, за да се уча, как да постигна мечтата си, как най-после да отмия спомена за киселашката миризма, онова мазнишко съприкосновение, както и подтискащото сещане за Душицата, Момата и преживяванията, свързани с тях. Опитвах усмивки, весело настроение, както и производство на положителна енергия, изразходвана за запълване на сегашното ми местонахождение и създаване на силови обвивки-защитнички. Опитите ми, както винаги, водеха до частични успехи, до половинчати радости и непълно изживяни чувства. Все още притежаваната от мен младост ми пречеше да се отдам необратимо на неверието си, помагаше ми тя да съзирам понякога светли звезди, запътени като заблуден рояк по тъмен небосклон. Падащи бяха те обикновено, помръкнали и тъжни бяха лицата им, но все пак бяха звезди...

- Не ти ли харесва тук? - свали ме на земята Заможния.

Отговорих му бавно, неуверено, сковано, объркана бях, но накрая се усмихнах бодрячески и го застрелях:

- Страхотно е. Всичко е страхотно! Възхищавам ти се... Как си успял да постигнеш това? Как? - не се сдържах вече.

Той ме погледна доволно, преглътна вкусна хапка, отпи от полупълната си чаша, лениво стана и се полуизлегна върху специално монтирано край масата ложе.

- Ела до мен... - ненастойчиво ме покани. - Поглъщането продължава...

- Но ти не ми отговори - не мирясвах.

Усетих, че парче от мрака на слънчевото затъмнение мина през лицето му - отвикнал беше да го принуждават. Но аз нямаше какво да губя, все едно ми беше какво впечатление ще оставя у него. Исках само да разбера как е постигнал всичко това.

По онова време, в суперлуксозното изкуствено осветено пространство, сред което величествено се издигаше Трапезата, аз присъствах от користно любопитство и интерес. Но, полегнал вече върху римски одър с позлатени крака Заможния поиска (усетих го!) аз и да го харесам. Искаше да ме опита, но това не ме смущаваше - в графата ми "трупане на опит" бяха складирани безброй изпитания. Смущаваше ме друго - можеше и да не му харесвам, а това неминуемо щеше да убие интереса му към мен, щеше да ме изпъди, може би, а по този начин щях да загубя възможността да се сдобия със сечивата, необходими за промяна на несретния ми живот.

- Ще ни трябват столетия, за да ти обясня... - като че ли се върна към отговора Заможния, макар че не помръдвах от мястото си. Ложето беше широко, в известен смисъл примамливо, сигурно беше и удобно, но аз не бързах да изпълня молбата му.

- Ела при мен - чух отново същия глас. - Лежешком разговорите са по-малко уморителни.

Не знаех защо не помръднах - най-вероятно несъзнателно си оставях време за още разговори. Най-вероятно несъзнателно съм допускала, че разменените думи могат да ме доближат до сбъдване на основното ми желание - да опозная същността на Тялото му. Защото - отдавна бях го установила - тялото на Заможния не беше обикновено. Не се усещаше на пипане то, както се усеща обикновената плът. Когато с очите си видях какво погълна, без да му се отрази пагубно, в главата ми проблесна: Дали е истински този човек? Сега точно предстоеше да проверя. Най-вероятно затова и отлагах изпълнението на неговите все по-настойчиви покани. Не се решавах и по друга причина. Можеше да се случи така, че той да ми хареса, дори да се влюбя в него, а това не бих могла да си позволя, не бих могла. Терзанията, душевните вибрации, високите напрежения, присъщи на такива преживявания, щяха да доразрушат едва крепящото се равновесие, върху което преминаваха недоволните ми дни. Защо ли съм създадена такава, питах се понякога, залутана из нощните будувания, в компанията на честата ми неканена гостенка Самотата. Никога не си отговарях - или отговорите ми се струваха неточни или не ми харесваха. И след такива нощи дните ми безпосочно се лутаха, безцелно ме понасяха към обикновеното биологично съществуване и неотменно съпътстващото го стареене. Това, едва сега си признавам, беше навярно и другата от причините да отлагам полягването. Заседнала беше тази възможност (неотменното стареене) в лутащото се мое съзнание и като постоянна мъка възпираше нахлуването в съществото ми на Радостта от живеенето.

И друг път бях попадала в необикновени ситуации - състояния, в които ти се струва, че по-лошо или по-добро не може да бъде. Но само след няколко трепвания на секундарната стрелка по-късно Живота започваше да плава сред друга субстанция, чиито многоцветни вълни се плискаха невъзмутимо, подчертавайки своята другост и пълна независимост от предшествениците си.

- Ела, удобно е- отново чух поканата му, но отново разбрах, че още не съм готова.

Едновременно с това забелязах как момичетата от стените тръгнаха из пространството, носеха се те заедно с усмивките си, с шарените си едновремешни дрехи, грееха лицата им като слънчогледи, усмихнати към Слънцето. Заможния ги проследяваше с поглед, заглеждаше се в телата им, но не ги канеше в ложето, навярно защото вече са били там или пък защото вниманието му беше насочено към мен. Усещаше той моето колебание, усещаше нерешителността ми и това го възбуждаше допълнително като стимулиращите съпротиви в живота ни. По светлите лица на танцуващите нетленни момичета забелязах как преминава сянка-отражение, проникнала през стените като ехо от тъмнината на Деня. Надникнах през нарисуваните стъкла на ужкимските прозорци и сред мрака на затъмнения Ден (стори ми се, че слънчевото затъмнение трае хилядолетия) забелязах познати сенки - срещала ги бях във външния свят, докосвала ги бях, по някакъв начин дори бях общувала с тях, понасяла бях насилието и измамите им. Във вътрешното пространство на Заможния се чувствах като в затвор и в уютно убежище едновременно, задушавах се и ми беше хубаво, терзаех се от съмнения и въпроси, а заедно с това се чувствах защитена, бронирана, окована и щастлива насила... Сенките димяха с размитите си очертания, пронизвани от всякакви лъчения, живееха паралелния си живот, колкото да ми напомнят, че съм жива, че имам спомени и преживявания и че, може би, ще имам нови.

- В миналия си живот бях много плах - чух Заможния и почти не вярвах на ушите си. - И досега, понякога, само за миг се улавям, че съм същият. Само за миг! Веднага прогонвам плахостта си, веднага...

Стори ми се, че се самоубеждава, че не говори толкова на мен, колкото на себе си, убеждава някого у себе си, някой, който живее в него, но за когото иска да забрави. Този далечен беден родственик на сегашната му личност той  като че ли се опитваше да изтрие, да разтвори в миналото, като същевременно и заличи дори спомена за онзи образ. Та точно и затова се учудих, когато отново го чух да казва:

- Ти ми напомняш за миналото...

Блъсна ме неочаквано прозрение - точно затова, може би, го привличам по някакъв начин. Връщането в миналото винаги е вълнуващо, връщането в собственото ни минало, искам да кажа. Съдя по себе си. Преживяванията ми понякога бяха парещи, срязваха плътта и Душата ми, изгаряха съзнанието ми със своята мъчителна пренатовареност, но днес, хилядолетия по-късно, аз се връщах към тях, разглеждах ги, както се разглежда изложения в музей експонат, опипвах ги внимателно, надничах в скритите им корени и се опитвах да достигна до онази точка, която ми се струваше, че е съсредоточие на моето битие. Набъбналата болка от тогавашното Време се беше смирила, водата на живота се беше изпарила, някогашните спомени се бяха превърнали в чирози, запазили външните си подобия. Светкавичните споменни прозрения блесваха, живееха в отрицателно време и се връщаха в отминалия си свят, но все пак ми напомняха, че ги е имало, че аз съм участвала в приятните и неприятни събития, че съм се лутала из криволиците им, движена от енергията на моето любопитство, което никога не е било самоцелно, никога. Винаги е било то витално и действено, защото чрез него (рядко си давах сметка за това) се опитвах да намеря отговорите на единствения въпрос, който ме мъчеше изгарящо - постигането на Живот без Проблеми... Много по-късно, може би след хилядолетия, вече по време на живота ми в Замъка разбрах наивността на моите усилия, химеричността на мечтанията ми, както и непостижимостта на Хармонията и Смисъла на Живота. Макар че, ако трябва да бъда откровена, в началото на моето пребиваване в Замъка ме спохождаха оптимистични мисли и приповдигнати настроения, луди еуфорични изблици и пречистващо кикотене, силата на което постепенно намаляваше. Различните видове смях, с които Бог ме беше дарил, бавно започнаха да остаряват, разпилени по случайни общувания, насила или доброволно припламнали връзки, както и благодарение на неумолимата работа на Времето. Сега, тук, в покоите на Заможния живеех, заливана от изкуствения дневен мрак на нелепото Затъмнение и от ароматните повеи на изкуствения вътрешен климат.

След поредното непонятно за мен поглъщане Заможния плътно доближи глас до смаяния ми слух:

- Пак те каня... Ела... Всичките прелюдии при мен друг ги прави... Аз съм само по същинската част. Няма да съжаляваш...

В думите му съзирах някаква форма на умора и преситеност. Нямаше плам в тях, не бушуваше страст и непреодолимо желание, не свистяха мълниите на необуздана (и неразумна!) младост, нито неизчерпаемата енергия на целеустремения човек. Забелязах в тялото на Заможния особена материя, имплантирана навярно от начина му на живот - беше тя като изкуствена, макар че при едно невнимателно движение неволно нараняване обагри такова място с истинска кръв, алена, димяща и лепкава като човешка. Но аз не се инатях от целомъдрие или от желание да се правя на недостъпна, не, аз просто обмислях как да добия по-ефикасно информацията и по-безболезнено да получа знанията и уменията за постигане на непостижимите си мечти.** Бях готова на всичко, но все пак се съобразявах и с цената, която трябваше да платя. Не бях забравила общуването си с Мазника и Душата, с Момата и Ленивия, не бях престанала да усещам кисели повеи, както и да забелязвам в далечината пурпурни Гърмежи, изкъртени врати, безоки прозорци и опърлени автомобили... Така или иначе бях тръгнала и моето отлагане нямаше да ми помогне въобще да отменя събитията, които предстояха. Затова навярно и се чух да казвам:

- Как искаш да го направим?

Заможния ме погледна, като че ли вижда много стар познайник, след като не го е виждал хилядолетия. Понечи да се усмихне, но лицевите му мускули се съпротивляваха на полазилото го намерение, затова желанието му струеше само през очите. Стори ми се, че само те са човешки, че плътта му е от пластмаса, вярно изключително висококачествена, но все пак пластмаса. И до ден днешен не твърдя, че това е било точно така, не съм сигурна дали наистина Заможния беше от друго тесто замесен или всичките тези видения бяха плод на моето изумление, смайване и стъписване пред необикновеността на този човек, пред невижданите преживявания, които ми предлагаше по време на гостуването ми у него през този нощен ден. Но в съзнанието ми ясно се е запечатало онова усещане за необикновеност. Дори днес, когато специално се замислям за възприятията си, аз трудно мога да определя своето отношение към този човек - не мога да кажа съвсем точно положителното или отрицателното беше повече у моя домакин.  Тогава, сред тъмнината на деня, аз решително и предопределено се запътих към одъра, приседнах, полегнах вяло, но с изострени сетива - настроена бях да събирам нужната ми информация. Заможния протегна ръка, погали косите ми и промълви усмихнато:

- Скоро не съм милвал истински коси...

- А какви? - естествено го попитах.

Той замълча, като че ли криеше нещо, а думите му отнесоха разговора сред пружиниращите вещества на неговите пространства. С другата си ръка той поднесе към устните ми златен мундщук, докосна ги с него, обиколи ги като с език и го пъхна внимателно между зъбите ми.

- Смукни нежно... - чух го да казва.

Бях послушна и мека, взех да усещам как се пренасям нетленно в измислен свят, как земното притегляне отслабва, а спомените за минали оргазми бледнеят брутално, изместени от неочаквано вдишания дим. Изкуствената лекота ме обсебваше, земните пранги захвърлено дрънчаха в другия край на Вселената, а аз благодарно бях готова на всичко. Непознат мъж - предпазлив и тих - на пръсти се домогваше до одъра, плъзна човешка ръка по отпуснатите ми бедра, облиза ги с грапав език, тръгна нагоре и в този миг усетих забравена тръпка, която се бореше  с непобедимите ми биологични усещания, живеещи във виртуалния свят на моя успореден живот. Грапавостта на езика му помогна - моето недвусмислено тръгване към Върха правеше своите плахи стъпки, но усещах аз как посоката е правилна, как започвах да се изкачвам по ехидните скални стени, при това без кислородна маска и без алпинистко снаряжение. Навярно отново - както много пъти - се оставях в ръцете на Доверието. Уверяваше ме то чрез нелогичните доводи, съдържащи се в истинските Доброта и Вяра, понасяше ме към несигурните пространства, заселени с обикновени измамници, дребни и едри мошеници, а аз отново и отново се опитвах (за кой ли път) да бъда толерантна, внимателна, откровена и безкористна, при което те ме гледаха, като че ли съм от друг свят (а не бях ли?) и всяко мое минаване те отчитаха като своя победа. Кого побеждаваха? Нима може да бъде победен човек, който не воюва, нима можеш да събориш вече падналия човек, нима е победим човекът, който гледа с усмивка, как се гаврят над тялото и духа му, но се отнася той към творителите на мъка със съчувствие и съжаление като към недъгави, като към наказани от Бога...

Непознатият продължаваше съвестно да изпълнява поставената му задача, възбуждаше ме той делово и невъзмутимо, а после, когато трябваше да започне същинската част, той дискретно се отдалечи като човек убеден, че си е свършил качествено работата. Наистина аз изтрайвах случките с надеждата да получа нужната ми информация, а може би и подкрепа, но когато Заможния ме доближи, когато ме докосна особената му, необикновена плът почувствах забавен трепет, усетих сърцето си, като за няколко мига дори забравих защо го правя... Влезе той внимателно, нежно ме докосна отвътре, опознаваше ме, обученият му фалос делово надничаше из тайните сладки кътчета на утробата ми и точно по времето на този период от любенето си помислих:

Колко много са присъствали в мен със своята брутална мимолетност;

Колко чувствени върхове и колко разочарования са предизвиквали тези вечни черноработници-егоисти, подстрекатели на женското грехопадение;

Колко различен е Заможния...

Тези мисли, разбира се, мълниеносно и неосъзнато опарваха съзнанието ми, отлитаха те в непонятните пространства на обработения ми от мундщука мозък и само с усилието на отслабналата ми воля се завръщаха във все още красивия съсъд с формите на моето собствено тяло. Като днес си спомням, че всичките тези мои помисли се промушваха през затишията на вибрациите, родени от странния секс, но аз не се заглеждах в тях, подминавах ги, подритвах ги и исках час по-скоро да превърна съзнанието си в бяло петно, в нищо, което да ми донесе облекчение...

Хилядолетия минаваха, а ние все още обитавахме Одъра, Заможния продължаваше да ме люби неуморно, особеният му фалос изтръгваше от несъвършената ми плът безброй оргазми, а през последните векове си помислих, че този е един от начините за сътворяване на сладко убийство. Всъщност аз вече бях умирала хилядократно, съвестно се бях отдавала на сладострастието, усърдно се опитвах да предизвикам поредното му свършване само и само да го насладя, за да задоволя неутолимото му желание да притежава.

Когато се озовах сред сумрака на затъмнения Ден, разбрах, че отново се връщам в прекъснатото Време от преди хилядолетия - хилядолетията върху ложето на Заможния. Затъмнението отминаваше, Денят излизаше от състоянието си на несвяст, а аз трудно се връщах в обикновения живот на Града, като че ли се възстановявах след тежък епилептичен припадък...  

** По времето, когато Маркизата се е срещала и общувала със Заможния, тя още не е знаела нищо за непостижимостта на мечтите си. Записът е правен значително по-късно - по времето на живота й в Замъка. (Бел. авт.) [обратно]

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.