Беше време на странно спокойствие, на отпускане, време, през което напрежението се самоизяждаше и сред вътрешността ми се настаняваше непонятна празнота. Градът спеше, измъчен от безразличие, производителите му работеха по инерция, а продуктите на Духа се появяваха все по-рядко и във все по-изкривен вид. Имаше и други особености това Време и живеейки в неговото тяло, аз се натъкнах на негови хора, същества, които преди не бях срещала или поне не бях забелязвала случайните си срещи с тях. Може би причина за това бяха особените им тела, прозрачната неуловимост на хитроватите им усмивки, както и защитната невидимост на образите им. Това разбрах значително по-късно, вече навлязла в друг живот, където се бях сдобила с други рецептори и новите ми очи, кой знае как поникнали, виждаха в друга среда и при друго осветление...

С Душицата (така започнах да я наричам наум скоро след запознанството ми с нея) се срещнах за пръв път в новооткрития огромен магазин за стари дрехи, с който Града се гордееше и едва ли не се кичеше с облика му като със знак за Нов живот, Нов възход и Ново време. Сигурно от дрехите втора употреба се печелеше добре, защото забелязах, че някои хора дори се стреляха заради възможността да получат право и условия да ровят из боклуците. Парите, които се печелеха, разбира се, не миришеха на вехто, на стари дрехи и на чужда пот, но хората, които се занимаваха с тая работа неусетно и бавно се просмукваха от непонятна миризма, която постепенно променяше дори цвета на телата им. Душицата беше енергична жена, по-скоро нисичка, малко късогледа и това особено личеше, когато сваляше очилата си с позлатени рамки. Двете й дечица бяха вече големи, но не преставаха да й създават грижи, а бившият й съпруг се държеше с нея все така пренебрежително, както и когато бяха женени. Почти пет години са минали, откакто се запознахме, но и сега не мога да разбера как и защо толкова неузнаваемо се промени тази жена.   При първата ни среща тя изглеждаше почти нормална - сърдечна, приветлива, всеотдайна, весела, лъчезарна... Бяха минали няколко години на интензивно ровене из стоката, спечелила беше тя милиони, децата й искаха все повече и когато седнахме да изпием по нещо (искам да кажа "да разменим по някоя дума") разбрах, че вехториите са си отмъстили.

- Заможна и млада жена си - усмихнах се вяло по някое време.

Тя не ми отговори, но не преставаше да приказва, без да каже нищо. Беше неспокойна, времето за чаша кафе беше изгубено време за нея. Ровенето беше истинският й живот. Но все пак продължих:

- А една млада и заможна жена не може да не е състрадателна...

По това време продавах надежди. Човеците са склонни да влагат пари в името на бъдещето. И това е естествено. Много е характерно за нормалните представители на Хомо Сапиенс. Душицата добре знаеше за какво става дума, имаше уж желание да помогне, но някаква вътрешна съпротива я караше все още да не се решава на тази стъпка. Обяснявах си го със скъперничество, с неверие, проявявано към новите стари човешки начинания и с известна доза притворство - видиш ли, аз искам, но условията не ми позволяват...   По-късно разбрах, че не са тези точно причините, макар че и частици от тях също се съдържат в истината за нейното поведение.

Та тогава Душицата, притисната от моята настойчивост, красноречие и естествен стремеж към успех, беше принудена да каже:

- Виж сега, Душата, аз може по корем да се влача, но това дето ми го предлагаш, ще го сторя...

- Добре - отроних кротко и започнах да подготвям документите...

Не беше кой знае колко сложна процедура, но все пак изискваше някакво усилие. И докато аз се трудех, тя няколко пъти ходи до Магазина и всеки път се връщаше с променен цвят. Но я чувах да казва въодушевено:

- Прехвърлихме още един милион...

И се усмихваше с усмивка, която не ми харесваше. Имаше в нея някакво злорадство, някаква незаинтересованост към грижите ми, към бедите на онеправданите. Отнесена беше, мислите й съсредоточено се фокусираха върху парите, произведени от вехториите и чувах неизречени думи: "Много се печели от дрехи втора употреба, много. Добре, добре, някога може би ще ти се обадя... Остави ме сега намира... Парите ме интересуват, парите, нищо друго..."

Пропъждах тези думи, мъчех се да не ги чувам, искаше ми се да не развалям мнението си за тази жена, но виждах как пред очите ми цветът й се променя, виждах как запрозрачнява тялото й, как започвам да съзирам вътрешностите й, ясно да виждам движението на различни течности, чрез които функционира организмът й. Първоначално това ме смути, необясними ями пробиваха равния ход на мислите ми, но по-късно, след третото или четвърто обаждане, когато вече бях сигурна, че Душицата откровено ме мотае, аз се вгледах съсредоточено в прозрачното й тяло и забелязах странни неща. Специално я пообиколих, за да видя главата й от всички страни. И зърнах няколко кухи пространства да се шляят из черепната й кутия. Плаваха те из мозъчното вещество и се загнездваха ту тук, ту там, изяждаха съответните мозъчни участъци и точно в такива моменти тя бойко произнасяше своето "да", което аз знаех, че не е никакво "да", че го казва тя само под влияние на всеядната кухина - онази болна антиматерия, която дреме у всеки човек, но дали ще се събуди, ще порасне и лакомо ще заживее сред собствените му сокове, зависи само от него самия. Като казвам тия думи, аз самата се замислих за своята, собствената си антиматерия, за моите мисловни, морални и духовни ракови образувания. Потръпнах. Съзирах ги на всяка крачка. От самото си раждане. Спомних си едно късно напикаване, когато, невръстно дете, се опитвах да убеждавам горката си майка, че котката е сътворила тази вонлива мокрота и силно и искрено се възмущавах, когато не ми вярваха... Едва сега си обяснявах как се промъкваше това несъответствие, тая вътрешна болест, неуловима от лекари и апарати. Каверните от антиматерия безшумно плаваха из Естеството и поглъщаха островчетата здрав смисъл, разграждаха те веществото на нормалността и като краен резултат се появяваха прозрачни хитреци, възседнали усмивките си, както и измамното си чувство, че са неразкриваеми.

- Та да се подпишеш... - делово поднесох документите.

Душицата подписа каквото трябва, погледна ме с късогледите си очи, които на младини може би са били хубави, въздъхна с облекчение и мислите й хукнаха в бъдещето без мен. Поставянето на подписите беше нейното отърваване, а на мен ми беше болно, смешно и непонятно. Толкова просто беше да ми каже: "Виж, приятелко, това не ме интересува, нека си говорим за друго..." Малко доблест, откровеност и елементарен човешки подход. Но каверните изяждаха производителите на тези най-обикновени човешки качества, изяждаха ги безпощадно и превръщаха бившето човешко същество в прозрачен хитрец, на когото много му се иска и агнето да е цяло и вълкът да е сит. Средноинтелигентните хора знаеха, че това е невъзможно, но дори и те се оставяха в лепкавите прегръдки на неустоимото привличане, родено от желанието да се представим за такива каквито дълбоко в себе си знаем, че не сме...

Душицата понечи да си тръгне, погледна ме все пак и като че ли се сети за нещо:

- А, за парите ще ти се обадя  допълнително...

- Добре - примирено отроних, дълбоко убедена, че няма да се обади никога повече. - Ще чакам...

- Чао, душата... - весело чуруликаше нисичката жена сигурна, че е свършила добре измамническата си мисия....

Но какво толкова печелеше, мислех си, без да мога да си отговоря, какво толкова ставаше в нея, че се решаваше на такива дребни хитрини, единствен ефект, от които е огорчението, заливащо отсрещния човек. Защо все пак го правеше, защо изпрозрачняваше тялото си и го превръщаше в тяло на разкрит хитрец, защо така щраусово се криеше, при това, без да има нужда от криене? Подозирах отговорите на връхлитащите ме въпроси, проверявах ги, опитвах се да си помогна с уроците на Мислителя, който (трябва откровено да призная) винаги ми помагаше, когато пред мислите ми се изпречваше непозната пътека, скала, дълбока урва, неизследван връх или обикновена пропаст. Та тогава чух:

"Недостатъци в Природата не съществуват. Те са в мисълта на човека. Ако успее да ги изхвърли от мисълта си, човек става чист и светъл."*

Гласът на Мислителя се опитваше да ми обясни наличието, съществуването и действието на каверните, подсказваше ми, че те, поглъщайки заразените мозъчни пространства, се опитват да ги капсулират, да ги изолират от общия разум на човека, та по този начин да го предпазят от Недостатъци.     Знаех от скромния си житейски опит, че това почти не се случва или по-точно казано на мен не ми се случваше, но думите на Мислителя ме обнадеждваха. Караха ме те да вярвам, че ако не сега, тук, то някога, в друг живот ще постигна това съвършенство, ще издигна завалийската си същност до висотата на по-съвършена раса, ще стана чиста и светла, ще се превърна в човек, успял да изхвърли от мислите си вездесъщите недостатъци. И тогава навярно нямаше да срещам хора като Душицата, или ако все пак ги срещнех, нямаше те да ме дразнят и отвращават - щях просто да ги обичам...

А на Душицата казах:

- Чао, приятелко... Бъди щастлива! Желая ти по-малко грижи и повече усмивки...

Тя ме погледна стреснато, неочаквано забави крачка, извърна се и спря, като че ли ме виждаше за пръв път в живота си.

- Чао... - промълви някак си вяло, като че ли не вярваше, че трябва да каже точно това.

После тръгна право пред себе си, потътри крака, пълни с неочаквано връхлетяла ги умора, за да изчезне разтворена и слята с прозрачнината на околния въздух. Горчива усмивка ме нападна, аз й се оставих, вътрешностите ми натежаха, усетих болките им, ненужното им присъствие и ми се дорева. Не можех да заплача - такова уважение Душицата не заслужаваше - но ми се искаше. И само уроците на Мислителя ми помогнаха да запазя сухи очите си, да се усмихна, да простя.

Гледах в гръб прозрачната й фигура, виждах как се стопява и искрено се надявах да не я срещам никога повече.

Останаха ми като напомняне за лош сън документите, които бях приготвила и които пазя и до ден днешен, макар че понякога ми се иска да ги накъсам, да ги изгоря, а пепелта да пусна на вятъра, та следа да не остане от незабравеното унижение, от дребната хитрина, до която се бях докоснала, която ме беше плиснала и която дълго се опитвах да отмия. Останаха страданията на сираците, които не получиха лекарствата и храните, които щяхме да набавим...

Разбира се, след милионите на Мазника сегашната ми работа беше по-скоро работа заради самата работа. Забавляваше ме тя, караше ме да се срещам с много и различни хора, а това за мен винаги е било тръпка, на която с удоволствие се оставях.

Спънах се в Момата случайно, на една сбирка, която бях организирала все във връзка със сегашната ми работа. Протегнала беше тя изящен дълъг крак с тънък глезен и незабележимо коляно, но загледана в лицата на хората, аз го видях, едва когато го настъпах.

- Ооо, извинете ме - искрено и дълбоко разтревожена се наведох към тази жена. Лицето й леко се сгърчи от болка, но дори и когато се усмихна, старостта остана по него.

- Нищо, нищо... - опита да ме успокои. - Случва се... При това аз съм си виновна... С тия дълги крака...

Тогава всъщност се загледах за пръв път истински в лицето й. Очите й ме поразиха - бяха бездънно празни, очи ненапълнени случайно поради нерешителност, лошо стечение на обстоятелствата или може би предопределеност. Беше лице на жена, създадена като красива и развалена по-късно. Дали животът, който беше живяла, или мислите, бушували през столетията й, бяха свършили своето, дали тази бездънна празнота беше плод на самоизразяване или беше наказание? Аз не знаех отговорите на тези въпроси, но ясно осъзнавах, че те ме нападаха не случайно. Тогава още не подозирах наличие на бъдеща прозрачност, нито появата на висша хитрина, с която ме изуми, потресе и омерзи. За разлика от Душицата, Момата виждах за пръв път. И както обикновено, отворих  сърцето си за тази нова приятелка може би, или само обикновена позната. Забелязала съм, че така съм създадена - първоначалното ми отношение към непознати хора е отношение като към добри хора. Това ми свойство често ми е помагало, но понякога ми е изигравало много лоши шеги. Заблудите, разочарованията, огорченията, дори отчаянието са ме обсебвали точно поради тази моя всеотдайност, откритост и, както мислеха някои мои приятели, наивност. Но не можех да се държа предварително с подозрителност и предубеждение към някого, който с нищо не е доказал, че заслужава моето безразличие или даже презрение...

Та Момата стана, изпъчи се и ми подаде ръка.

- Много ми хареса това, което чух... Най-вероятно в мое лице вече имаш най-малкото съмишленик...

Стана ми приятно от думите й, а и си вършех работата и може би затова я поканих на вечеря. Тя ми посочи едно изискано малко ресторантче, в което отскоро приготвяха вкусни ястия от кенгурско месо. По тия места такива гозби минаваха за деликатес, за кулинарна екзотика, та заедно с интереса ми към Момата усетих, че у мен се прокрадва и умерено любопитство към предстоящите вкуснотии. С напредването на годините си започнах да се улавям, че не съм съвсем безразлична към храната, така както в ранната си младост не бях безразлична към висококачествения секс. Приемах тези промени спокойно, ясно съзнавайки, че неизменни са само недостатъците, от които не можем да се освободим. Докато тези, с които се разделяхме, ни изглеждаха незначителни, дребни и ненужни като демодираните износени стари дрехи, захвърлени без злоба в забравени килери и претъпкани дрешници.

Момата видимо беше доволна от вниманието, което й оказвах, а и обслужването беше изискано и ястията вкусни. Създаде се непринудена  атмосфера - пространство, подходящо за спокойно обсъждане на всякакви въпроси, включително и делови... Допивахме бутилка отлежало вино, краят на вечерята се виждаше в очакване на десерта, когато жената на неопределена възраст срещу мен се усмихна горчиво:

- Така неусетно се изнизва животът ми.

Погледнах я почти стресната, защото досегашният ни разговор с нищо не показваше, че зад видимата веселост, безгрижно бръщолевене и непринудени усмивки бушуват печални самосъжалителни мисли, чийто отглас изскочи неочаквано чрез тази й въздишка. Беше вече ми разказала, че не се е омъжвала , че няма родители и деца, а аз самата установих, че непоколебимо и целеустремено е поела към нежеланото и неизбежно старомоминство. Навярно точно по тази причина мислено я бях нарекла с това прозвище - вечната Мома си личеше отдалече. Самата аз, въпреки неумолимо напредващите ми години, не чувствах нищо старомоминско нито в поведението си, нито в помислите си. Тези въпроси не ме вълнуваха, но се улавях, че подсъзнателно съчувствам на същества като Момата. Може би затова и се чух как я утешавам:

- Трябва да се радваме на преживяните дни... Не бива да съжаляваме за тези, които си отиват...

Възрастната жена, запазила девойчестите си маниери, кокетно се усмихна и с известно неудобство се опита да прикрие моментната си откровеност:

- Понякога човек проявява слабост...

Не продължих с утешенията, защото за миг прозрях, че е безсмислено. Щяхме да постигнем съгласие на думи, но всеки щеше да си остане на мнението, формирано в дълбините на същността му...

Като използвах създаденото уютно пространство, годно и за делови разговори, аз й предложих проекта, чрез който се опитвахме да помагаме на самотни деца. Беше настанало времето на проверките - лековатите разговори за вкусните гозби от кенгурско останаха назад в младините на вечерта.

- Разбира се - усмихна се тя, - можем веднага да попълним необходимите документи.

За миг помислих, че тази подозрителна готовност е нейната благодарност за вниманието, което й оказвах. По-късно разбрах, че причината е съвсем друга. Жената, с която вечерях, беше самотна, живееше от трохи човешко внимание, въпреки престижното положение, което заемаше из ръководните органи на Града. Нейната самота и старомоминска орисия, несъответствието между младежките й кроежи и действителния й живот я бяха превърнали в същество, което се радва и на няколко мига човешко общуване с кого да е. Трябва да отбележа, че Момата беше умна жена и може би защото добре съзнаваше какво я чака в по-сетнешния й живот, не пропускаше тя да използва всяка възможност за уподобяване на нормалния живот, който би искала да живее. Правеше се тя, че не съзнава настъпващото старомоминство, че живее щастливо и пълноценно, че нищо не й липсва и, което е най-важно, държеше се така, все едно, че хората я възприемат като нормален човек. Значително по-късно разбрах, че това, което се случи между нас е плод и на този стремеж към нормалност, който всъщност я водеше по най-прекия път към хитринно изпрозрачняване, всеизвестни деформации и изядено от Каверните мозъчно вещество...

Когато приключих с попълването на документите, вече поднасяха десерта, после с кафето пихме по малко стар френски коняк. Настъпваше времето, когато щях да платя сметката, да се качим в автомобила и да я откарам пред дома й. Усещах как Момата отлага настъпването на това време, как иска да отложи раздялата, да удължи общуването, да измами самотата. Не знаех нищо за сексуалния й живот, въобще за общуването й с мъжете, но интуицията ми подсказваше, че не притежава кой знае какъв опит. Всъщност първото изпрозрачняване, което забелязах, че се появява по тялото й, беше свързано точно с една история за мъже.

- Беше луд по мен - унесено разказваше Момата между две хапки кенгурско - дните и нощите се бяха слели, но на мен ми омръзна. Вероятно вече знаеш, че съм преди всичко духовен човек...

Преглътна с апетит и вторачена в чинията си, продължи:

- Разбирах защо толкова иска да се омъжи за мен - не бях жена за изпускане: умна, красива, образована, интелигентна. Да не говорим как си допадахме в леглото...

Точно след тези й думи забелязах първите прозрачни участъци по тялото й. Имах опит вече с Душицата и почти бях уверена, че пред мен започват да се появяват типичните лесни участъци, сътворени от дребна хитрина.

- Защо все пак го прогони? - зададох безсмисления си въпрос.

Момата извърна бившата красота на главата си, погледна ме почти учудено и каза нещо, от което съвсем изпрозрачня:

- На мъжете трябва да им се правят номера - и се наведе заговоронически към мен. - Полудяват от желание - поучаваше ме, като че ли бях паднала от звездите и току-що започвах да се запознавам със земния начин на живот. - А и беше много красив... Не мога да деля собствеността си с друг. Такава съм...

Дали от виното, или защото общуването с мен я възбуждаше, но освен всеобщата хитринна прозрачност забелязах, че жената срещу мен започва да произвежда безцелни ефекти, които не можех да разбера за какво служат. При тръгването например тя реши да ми кавалерства и елегантно, почти с поклон ми подаде лекото манто, което носех за всеки случай. Аз не го облякох, благодарих й учтиво, отворих вратата на автомобила и я поканих да влезе. Сядайки в колата, я чух да казва:

- Като че ли те прегръща - имаше предвид седалката най-вероятно. - Така обичам да ме прегръщат седнала...

Не я слушах, шофирах почти несъзнателно и си мислех без думи: "Още едно дарение без финал. Още една Душица..."

- Може ли да ми покажеш жилището си - прогони мислите ми Момата, като същевременно беше преметнала лявата си ръка върху облегалката на седалката ми.

- Мислих, че те откарвам у вас.

- Не бързам да се прибирам - гледаше профила ми полупрозрачната ми спътница.

- Добре - пророних примирено, като, признавам си, мислих и за финализирането на деловите ни отношения.

Паркирах, слязохме, домът ми ни посрещна равнодушно, аз пошетах елементарно, седнахме в един ъгъл за гости, запалихме по цигара и без да я попитам, сложих да варя кафе. Беше сравнително късно, никое време, което не става за нищо смислено. Светлината беше интимна - не запалих големия полилей, като се надявах, че по този начин ще запазя атмосферата от ресторанта.

Поднесох кафето със същия коняк, който бяхме пили преди малко и тогава тя за пръв път проговори:

- Хубаво е у теб... Никога не успях да създам такъв дом...

- Искаш да кажеш жилище... Домът е друго нещо. В него трябва да има живи хора. А аз, както виждаш, съм сама...

Не се оплаквах, просто й поднасях обикновени факти от живота си, а и неосъзнато се надявах, че те могат по някакъв начин да я поуспокоят. Ефектът от думите ми беше повече от неочакван. Поне за мен. Тя се хвърли на колене в краката ми, зарови лице в скута ми, бръкна с две ръце под ефирната ми рокля и прокара горещи длани по бедрата ми.

Никога нищо сексуално не съм имала с жена и създадената ситуация ме вцепени. Минаха два мига, през които петнайсет хиляди пъти си смених боята, същността и помислите. Омекнах, не бях аз, когато усетих как забива език между краката ми, как нежно и старателно ме облизва, как навлиза донякъде, колкото да ме подлуди, за да довлече връхлетелия ме разюздан оргазъм - изкуствен, но мой и вълнуващ...

Имаше разбира се и продължение - остатъка от нощта прекарахме в огромното ми удобно легло и тя, както и аз получихме своето още няколко пъти. Сега, след толкова години, може би не съм съвсем обективна в преценката си, но мисля, че беше една неочаквано вълнуваща нощ. Оставих се на мига, на порива на тялото си, запокитила Душата си някъде далече, незнайно къде, забравила за съществуването й...

Сутринта, с кафето, общувахме почти като много близки хора и на тръгване аз й напомних:

- Трябва да довършим започнатото... Децата чакат...

- Разбира се - усмихна се широко моята любовница и забелязах, че с усмивката й изчезва поне половината от възрастта й, - до няколко дни ще приготвя парите.

Въпреки това, което се беше случило между нас, въпреки липсата на видими признаци за някакъв вид издънка, аз чувствах подсъзнателно, че нещо неочаквано, непредвидимо и даже бих казала, неописуемо ще се появи между нас двете, ще ме потресе и разтърси. Освен това натрапчиво предчувствие изпитвах аз и особен вид угризения. По принцип съм човек, който гледа напред, не се коси за неприятните неща, които вече му са се случили, но сега, макар и за кратък миг, просветваше в мислите ми: "Не трябваше да го правя..." Когато започвах да търся обяснение, когато исках да си отговоря на този проклет въпрос, ми закиселяваше, съзирах аз някакво уж забравено напомняне, някакъв отглас от блатен мирис и нечистотии. Имах си, разбира се, и оправдания, които доста често ми изглеждаха непоклатими. Например такива плътски залитания като снощното аз отдавах на несъвършенството на човешката природа, на онези сладки въдички, заложени в програмата ни, за да бъдем изпитвани. Е, изпитите са за това - някои от тях се вземат, други не...

Минаха няколко дни, аз като че ли успях да се вкарам в нормалния си жизнен ритъм. Момата, както и очаквах, се обади, но за дарението не отрони дума. Тогава аз я помолих да внесе парите или да развалим договора, защото сроковете му изтичаха.

- Добре, няма проблеми - отвърна тя по телефона и попита как да постъпим.

- Много просто - продължавах да се залъгвам аз. - Обикновен банков превод. Или мога да изпратя човек, на когото да дадеш парите.

- Добре, няма проблеми - отвърна отново тя, като че ли това бяха единствените думи, които може да изговоря.

След няколко часа момчето, мой сътрудник, се върна съкрушено:

- Не я намерих - скимтеше и се извиняваше едновременно. - Търсих я навсякъде. Имам чувството, че  се крие...

Набрах телефона й, той ме мъчи няколко секунди, след което Момата с бодър глас ми извести, че е предала парите на някакъв непознат, който тя попитала дали не идва от мое име. Усетих как бодлив ужас ме напъва отвътре, как няколко топли вълни ме заливат, но се спрях, поех дълбоко дъх и измънках:

- Как се казва този човек, как изглежда? Питам те, защото моят сътрудник не те е намерил, а никой друг човек не може да се представя от мое име...

Чух мълчанието й, моментната й паника, но чух и самообладанието й, увереното й тръгване по сценария:

- Дадох парите, разбира се... Казах му, че са за теб, че имаме договор. Слаб човек, среден на ръст... Взе ги, благодари ми.

Мълчание се разстла в слушалките, лепнеше вонливо то и ми се искаше да го разпоря с крясъците си...

- Не ти ли ги е предал още? - накъса се тишината от младия й глас на стара жена.

Не ми се водеше този разговор, бях омерзена, виждах абсолютно прозрачното тяло на Момата, виждах как из него се разхождат самоуверено дребните хитрини, течностите и каверните, виждах една друга Душица, значително по-печена, обиграна, превърнала "играта" си в автоматизиран процес, за протичането на който не бяха необходими специални усилия и съсредоточаване.

През времето на тези разобличаващи мигове аз отново останах безтегловно омерзена, както и при допира до Душицата, но сега пораженията, които откривах у себе си, бяха значително по-усъвършенствани, пригодени за мъка и тормоз на нещастния им притежател.

Затворих телефона, накъсах внимателно попълнените документи, запратих ги из Пространството и в същия миг осъзнах, че го замърсявам, че го пълня с отпадъци от човешкото несъвършенство...

Щях да забравя всичко, щях общуването с Момата да го впиша в графата "неуспехи" или още по-точно "провали", щях да я забравя и с това да приключа допира до тази жена. Но аз бях смесила деловите си взаимоотношения с чувствените вибрации на моментното безразсъдство, с безумството на едно внезапно, нефункционално любене, с едно връхлетяло ме изневиделица мърсуване, а всичко това не можеше да се оттече от само себе си. Мъки ме чакаха, знаех го и се готвех за посрещането им, за преживяването и убиването им, като се надявах, че и опит някакъв ще придобия, поука ще извлека, та да могат отдалече и безпогрешно да откривам тия изпрозрачняли невидими тела на неунищожимата порода на хитреците.     Съзнавах и това, че моите провали навярно бяха поредните ми изпитания, затова примирено им се оставях, съсредоточавах се върху собствения си дискомфорт и - колкото и невероятно да звучеше - опитвах се да го погълна цялостно, да ме обсеби несгодата, да й е се отдам, колкото може по-пълно, та по този начин и по-пълно да понеса изпитанието. Все пак чувството ми за съответствие виеше, гърчеше се то и ме призоваваше да направя нещо за другите, за тези, които още не умееха да разпознават прикритата прозрачност на хитреците. Затова и написах няколко реда, които чрез тамошните ми приятели се появиха във вестничето на Града.  Помня ги почти дословно и затова си позволявам да ги представя на евентуалния читател на този Запис. Не помня вече какво заглавие бяха турили на моето писание, но помня, че го бяха снабдили със следното подзаглавие:

"Особени същества сме това хората. Разумни! Често обаче използваме разума си за производството и пласирането на дребни хитрини. Най-вероятно това е част от нашата същност. Или поне на някои от представителите на Хомо Сапиенс... Срещаш го този човек (в случая жена), облечен е той нормално, като че ли си приказвате нормално, но по-късно разбираш, че тази нормалност е била привидна. Разговаряте за какво ли не. Намерила е тя в твое лице нов слушател - човек, който още нищо съществено  не е успял да научи за истинската й същност. Но общуването, като всяко общуване носи и информация за този, с когото общуваш. Особено това проличава в гранични ситуации - онези особени ситуации, в които човек трябва да върши неща, които не върши постоянно и благодарение на които проличава какъв е наистина. Даването на пари например много точно разкрива цвета на човека, характерните му белези, същността му. До този момент той (тя) е бил(а) един интелигентен, широко скроен човек, за когото парите нямат кой знае какво значение, човек устремен по-скоро към духовното, човек, който общува с интересни хора, поради което самолюбието му е поласкано, добива той самосъзнание за своята значимост, чувства се важен и необходим. Приятно усещане!

Идва обаче един неочаквано появил се момент, когато някой предлага на  този  човек (на тази жена) да дари нещо на деца или инвалиди и тогава идва времето, когато легендите се срутват, когато винаги се намира някой да каже: "Царят е гол!" Та идва времето, когато трябва да се плати. Но този човек (тази дама) не притежава доблестта, която е нужна, за да каже: Харесва ми да съм състрадателна, но нямам пари. Не, този човек (тази жена) не постъпва така! Тя измисля легенди, прави постановки, опитва се да те убеди, че видиш ли, тя вече ги е дала тези пари, че просто те не са пристигнали на предназначението си, защото ги е дала на случаен човек от улицата, когото тя дори не е виждала. Усмихни се, читателю! Комична е ситуацията. И гранична, разбира се. Какво се е случило? Жалък опит за съхранение на мнимата си важност! А значително по-просто (и по-достойно) е човек да е такъв какъвто е, независимо че му се иска да е друг. А и "бедността не е порок", когато тя е само материална...

И така, уважаеми читателю, ти също познаваш такива хора. В известен смисъл те са нещастни. Те са самотни и живеят в състояние на непрекъснато несъответствие между желания и действителност. А такъв живот не е сладък. Не им се сърдете, просто ги избягвайте.

Спомням си, че се бях подписала с истинското си име, но от Градския вестник бяха добавили към него едно "случаен сътрудник на Вестника". Не ме обиди това, разбира се, усмихнах се на желанието им да се разграничат от писанието, но пък и ги разбирах - Момата (а много хора знаеха, че става дума за нея) заемаше важен пост в ръководството на Града. Пък и тук-там се говореше за особените й желания по отношение на секса. Всичко това ме караше час по-скоро да излича от съзнанието си преживяното, да го пратя в някое от празните чекмеджета на претоварената си памет, да се опитам нов път да поема в мислите си, за да почна отдалече да познавам прозрачните тела на хитреците и в крайна сметка да постигна тъй желаната хармония, тъй желаната. Откакто се помнех, все към нея се стремях, все нея търсех и все не я достигах, все не я достигах. Много често протегнатата ми ръка почти я докосваше, почти я докосваше, но в някакъв прокълнат момент тя ехидно се отдалечаваше, поглеждаше ме през рамо и високомерно закрачваше към непонятните селения,  които ми предстоеше отново да покорявам. Ставаше това неусетно, по време на живота ми, вписваха се тези мои стремления в сградата му като строителен материал и погледната отдалече, тя носеше и техния цвят...

След накъсването на документите аз се опитах заедно с късовете хартия да изхвърля и Душицата и Момата, като същевременно започнах да си изработвам различни видове щитове срещу хитреци. Не беше лесно, защото образите им (особено на Момата по разбираеми причини) се втурваха в сънищата ми, преследваха ме с нахалното си безочие и агресивна безпардонност. И друг път, разбира се, бях изпадала в подобни състояния, но вярна на съветите, получени от Мислителя, аз се опитвах да ги прогонвам с усмивки. Този път усмивките ми бяха като залепени, стояха - същински маски - нелепо на иначе красивото ми лице и не вършеха никаква работа. Съзнавах своята безпомощност, съзнавах как ме залива настъпващата тъга и как отново вместо хармония, пълнота и доволство получавах терзания, вътрешни напрежения и дискомфорт... Но защо така болезнено и мъчително възприемах наличието на прозрачната хитрина, до която се бях докоснала? Защо не бях способна да махна с ръка и да се радвам на живота, който можеше все още да ми предостави препатилата ми младост? Защо така се вглеждах до болка в хората, с които общувах? Имах някакви отговори на тези въпроси, но мисълта ми минаваше край тях, плъзгаше се тя по повърхността им и отлиташе заблудено забързана към поредната примамка, поставена от направата на тукашния Живот.

Огледах се, видях познатата ми обстановка - приглушеното осветление на огромната всекидневна размиваше очертанията на модерните мебели, а червените огънчета на аудио и видеоуредбите засилваха яростта си, подпомогнати от сумрака. Взирах се, изострях слуха си, но неподвижността непоклатимо се беше разположила сред купеното от мен жилищно пространство. Отчаях се, уморих се да търся Гласа, вцепених се от стремежа да седя неподвижно и най-вероятно съм заспала, защото когато се опомних, потънала в коженото кресло, установих, че шията и ръцете ме болят от неудобната поза, а единият ми крак така беше изтръпнал, че не го усещах. Станах, разкърших снага, надзърнах през тъмните прозорци, потърсих Гласа, но чернотата кротко ме гледаше и каквото и да ми кажеше, нямаше да има значение. А и защо  ли го търсех този Глас? Не беше ли по-важно, че чух думите му? Не беше ли по-важно, че ме накараха да се замисля за произхода и значението на хитроватите прозрачнотии, на онези неудържими каверни, които изяждаха Смисъла и караха другите човеци да се лутат, да гонят неуловимите "да"-та и пагубно да вярват на коварните "не"-та, с които са снабдени хората като Душицата и Момата? Не беше ли по-важно... Хванах се, че търся Смисъла, хващах се, че пак се стремя нанякъде, пак съм неспокойна, пак преследвам Цели, тичам към Успеха, а не се замислям за общуването, за завещаните ми от Мислителя мисли, за посоката на вървене, която щеше да ме изведе в полетата на вечното Блаженство, на вечната Хармония, на неунищожимото Щастие... Чух собствения си ехиден кикот, чух присмехулното си хихикане, силно дръпнах дясното си ухо и отидох до барчето, където ме чакаше чиста като сълза водка и разреден лимонов сок.

След втората чаша разбрах, че се опитвам да върша нещо, което са се опитвали да правят милиони човеци преди мен - опитвах се да постигна това, което се постигаше много рядко и траеше много кратко време. Щастието, Хармонията, Блаженството бяха дадени на Човека само в малки количества. Не можеше постоянно да се живее в техните прегръдки. Големите количества ги видоизменяха. Те вече не бяха божествените състояния, те се превръщаха във всекидневие и от него започваха да извират познатите миризми на грижите, съсипващите обикновени несгоди, както и безсмъртните биологични мъки, с които щедро ни даряваха несъвършените ни тела.

Хитровидните прозрачнотии на Момата и Душицата (както и на хората от техния вид) със своите недействителни "не"-та и "да"-та всъщност се опитваха да се снабдят с вечни Хармонии, Блаженства и Щастия. Каква наивност!, блъсна ме неочаквана мисъл. При това ясно съзнавах, че Човеците много преди мен са достигнали до това прозрение. Но не преставаха те да търсят мечтаните блажени състояния!

Успокоявах се вече, когато отново чух Гласа. Този път той покровителствено и малко тъжно ме утешаваше, опитваше се да ме направи по-мъдра, смирена и добра, опитваше се да освободи същността ми от агресивната нетърпимост и младежката непоколебимост. В неговия тембър долавях цветове от гласа на Мислителя и тези му съставки мигом ме успокоиха. Бях взела вече решение да забравя Душицата и Момата, бях взела  решение да не общувам повече с хора от техния вид. Това също смиряваше буйствата ми, укротяваше ме, но в същото време зараждаше някъде из дълбините на същността ми неверие и несигурност. Вземането на решения е необходимост, но тяхното изпълнение не винаги (дори много рядко) зависи от този, който е взел това решение... Вече не се опитвах да открия Гласа, заслушвах се в посланията му и не се интересувах откъде идва. Знаех, че Света гъмжи от Душици и Моми, но вече знаех, че винаги ще се появи един Глас, който да ме успокои, да ме упъти, ще помилва натъртените места на Душата ми, ще се погрижи за сърдечните синини, споходили ме при поредното падане върху неравната твърдост на пътната настилка.

Допих кристалите, които се плискаха в чашата ми, съблякох се и потънах в сънната надежда, която се надявах да ме отведе сред лазура на бъдещи дни...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.