Сетих се за тези редове поради един колкото невероятен, толкова и неочаквано споходил ме сън. Беше минало много време от срещата ми с Любовника, но се оказа че той продължава да живее, затрупан някъде дълбоко из неизследваните дебри на съзнанието ми. Събудих се от току-що видяния цветен сън, в който главното действащо лице беше точно този човек. Както и тогава, в действителния живот, и сега Любовника почти не говореше, прегръщаше ме, милваше ме нежно, аз се сгушвах в топлите му мъжествени обятия, зажадняла за човещина и обич. Но сънят свършваше неочаквано, костеливата ръка на Жената с воала ме хващаше за косите, нещо ме стягаше около гърлото и аз се събуждах стресната и облекчена. Макар че беше минало Много Време от преживяванията ми с Любовника, напоследък този сън започна да се повтаря често. Знаех, че в околностите на Града живее Гледачка и веднаж отидох при нея.

- В един от миналите си животи си му била жена - започна направо побелялата старица. - Но те е обесил. Ти си го обичала, но ти е бил малко слаб ангела, та веднаж, кога си съгрешила с някакъв пришелец-чуждоземец, той те е хванал. И тогава те е обесил... Затова и тоя сън те спохожда...

Бях зашеметена и не се прибрах веднага. Скитах безцелно из полята и когато реших да си вървя вкъщи, минах през известните крайградски хълмове. По тях се стелеха руините на някогашни царски дворци и всеки камък говореше с хилядолетен глас. Още от малък всеки от Града беше идвал тук и с очите си беше виждал царедворци, пиршества, конски тропот и тайни заговори,  кръвопролития, възходи и падения. Беше си представял адовите картини и погрома, огъня и жупела на апокалиптичното падение... Винаги, когато минавах по тези места, чувах стонове и хлипове, ужаси, сътворени от човека, плискаха зловонията си, а смехове почти никога не чувах, никога не чувах...

До зидовете на Патриаршеската църква, наскоро поосвежена от новата градска управа, ненадейно ме спря нелепо поникнала колиба. Беше най-обикновена неугледна Колиба, построена от подръчни материали, събирани навярно от беден човек. Не се познаваше някакъв определен цвят, както и не се съзираше някакъв определен замисъл по отношение на формата й. Като че ли някой беше изсипал купчина сбирщина, която както беше паднала, така и беше останала - във формата на естествено получения хаос.

Не знаех и къде да потропам - не личеше откъде се влиза. Някакъв не мой глас се взе отнякъде:

- Има ли жива Душа тук? - чух се да питам.

Повторих няколко пъти въпроса си, но Колибата мълчеше по същия невъзмутим начин, по който мълчаха хилядолетните  камъни-отломки от някогашното величие. Пообиколих я оттук-оттам, поспрях се, ослушах се и тъкмо когато си тръгвах, дочух нещо като немощно похъркване. В този миг и съзрях някаква мръсна завеса от дрипи, която гнуснаво поотместих. В сумрака на нещо като одър лежеше някакъв човек. Спеше някакъв ненавременен сън и похъркването ясно доказваше това мое предположение. Стоях неподвижно и го гледах, мъчех се на оскъдната светлина, кой знае откъде процеждаща се, да разгледам лицето му, но това което видях, не ми разказа много. Лежеше по гръб, но голяма част от облика му заемаше гъста, черна брада, което ми подсказа, че съществото би трябвало да е от мъжки пол, при това горе-долу на моята възраст. Стоях и с поглед се мъчех да го събудя. Беше невъзмутим, вечен в унеса си, нелепо видение в подножието на Патриаршеската църква. Упорствах с мисълта си, но не проговарях, нито го докосвах. Не си спомням колко време беше минало, но брадатият се размърда,  поотвори очи, видя ме, но все едно, че бях прозрачна, погледна през мен така, като че ли вечно бях стояла насред скапаната му колиба. И какво търсех тук, кой вятър ме довя и защо стоях като хипнотизирана? Той отново отвори очи, лениво ме загледа, но в погледа му нямаше въпроси, нито почуда, гледаше на мен като на даденост, творение на Бога, попаднало при него по най-естествения начин...

Сигурно съм стояла така много време, защото отмалях, опомних се и промълвих:

- Ти кой си?

Не ми отговори, а продължаваше да ме гледа невъзмутимо и по едно време дори понечи да обърне глава, все едно, че не иска вече да ме гледа. Допуснах, че може би е сляп или глух или и двете заедно, затова се доближих, хванах го за рамото и леко го разтърсих.

"Добре де, какво искаш?", чувах ленивата досада в погледа му.

- Дай ми знак, ако не можеш да говориш... - наивно опитах отново да установя контакт.

Но този път забелязах някакъв ленив жест, който пък идеше да ми подскаже, че поне нещо от думите ми е достигнало до съзнанието му. Но продължаваше да си мълчи. Без да мисля, заговорих, защото просто не знаех какво друго мога да направя.

- Защо мълчиш? Кажи ми кой си, откъде се взе, отдавна ли я има тази Колиба? И въобще наистина ли те има или си някакво видение?

При последните ми думи той едва-едва се усмихна, като че ли му се свидеше да изразходва енергия за истинска, пълноценна усмивка. Въобще започнах да проумявам (или така ми се струваше) нещо твърде странно - този човек или беше безкрайно изтощен, или беше толкова ленив, че го мързеше дори да говори. Вече съжалявах, че проявих любопитство, че не продължих към Града, че се натъкнах на тази странна Колиба, но пък от друга страна този Ленив Човек възбуждаше в непонятната ми същност неугасимо желание за изследване. Стоях, както стои археолог пред току-що открита находка, и се чудех откъде да я подхвана, така че да не се разсипе под неумелите ми пръсти, да не изчезне като следа по тиха вода... Реших се на нещо, което сега, след Толкова Много Време, ми изглежда като безумие.

Бръкнах под неопределената му завивка, прокарах ръка по бедрата му, насочих я към чатала му, но той продължаваше да ме гледа безучастно. Забелязах, че плътта му е пухкава, но все пак беше плът на сравнително млад мъж. Дали щях да успея да го възбудя, дали това нямаше да бъде белегът, който ще ми покаже, че е жив, че не общувам с призрак, а с човек, все пак.... Ръката ми продължаваше да се разхожда из непозволени пространства и най-после чух:

- Не бива...

- Защо, не ти ли е хубаво?

Мълчание последва въпроса ми, но усещах, че събира сили за отговора си. Не след дълго той промълви:

- Хубаво ми е... Но е толкова трудно да живееш... Най-лесно е да не вършиш нищо. И е толкова приятно...

Смущение ме обземаше. С болен човек ли имах работа? С невменяем или просто с чудак?     Продължавах да го милвам с надежда да чуя и останалата част от възгледите му за Живота. Но Ленивия Човек мълчеше и мълчанието му се проточи, като че ли запасите му  от енергия бяха свършили и сега единственото, което можеше да направи, е да лежи неподвижно с празен поглед. Но когато се съвзе, заслушах напрегнато провлачените му думи:

- Мога или да се възбудя, или да говоря...

- Говори, говори! - нетърпеливо и енергично раздвижих ръката си.

Моите милувки, като че ли неутрализираха обладаващата го леност и той черпеше от тях някаква сила за изказа на странните си думи:

- Ще ти кажа само най-важното...

Мълчанието му ме измъчваше затова енергично продължавах да го подканям с ръце.

- Само последните няколко години съм тук... Преди това съм имал друг живот...

- Ти на това живот ли му викаш? - не се стърпях и съжалих, защото се уплаших да не млъкне отново.

Но той продължи. Все така бавно, с лениво диплещ се глас:

- Още в училище усещах как понякога ме обладава някаква непреодолима отмала. Можех тогава да лежа по цели денонощия, без да ставам. Най-странното, а по-късно се оказа, че това е и най-страшното, беше напредването на тази неизвестна болест. Лекарите ми казваха, че съм напълно здрав и че само малко повечко ме домързява, но аз знаех, че това е болест или някакво проклятие...

Ленивия Човек, който лежеше на безцветния одър, сред дрипите и спарения въздух замълча, затвори очи, като че ли си припомняше нещо важно и като че ли се опитваше да си почине от спомена. Все пак отвори очи и продължи:

- Господ ме беше надарил с ум и може би с талант и сигурно затова завърших училище, въпреки че не поглеждах уроците. Не полагах никакви усилия - всичко, което постигах, ми идваше, като че ли от небето...

Погледна ме някак си особено Ленивия Човек все едно, че искаше да провери дали му вярвам. Но аз стоях невъзмутима, непроницаема и в очите ми сигурно са проблясвали осъдителни огънчета, защото той каза:

- Дано никога не ти се случва, но аз, въпреки че исках, никога не успявах да се надмогна... - последва отново дълга пауза. - Знаех какво трябва да направя, исках да го направя, но лежах неподвижно или пък седях с празен поглед, вперен в шарките на чергата, постлана върху пода на скромната ми ученическа стая...

Слушах го мълчалива, не знаех какво да мисля - нито му съчувствах, нито го осъждах. Знаех само, че поникналият пред очите ми неочакван житейски къс, може би, ще е някакво ново изпитание за несретния ми живот.

- Все пак завърших училище и дори отидох да следвам - чух да звучи отново ленивия разказ. - Още докато учех, се оказа, че имам някакъв талант - започнах да рисувам икони...

Точно когато Ленивия Човек изричаше тия думи, върху стената вляво от одъра му проблясна някаква картина, в която се вгледах. Стори ми се, че това е икона, която съм виждала в църквицата на едно от околните села.* Двамата Учители ме гледаха достолепно, нимбите им просветваха, а окото в средата на пирамидата над тях мъдро премигваше, като че ли отмерваше тактовете на невъзмутимото Време. Чак сега забелязах иконата, може би, защото очите ми не бяха свикнали със сумрака, който се стелеше в Колибата.

- Първите няколко столетия рисувах неуморно, никаква леност не можеше да устои на порива ми към рисуване - проговори отново лежащият пред мен странник.

Все още стоях права почти в средата на Колибата, леко приведена, с ръка под мръсната завивка на Ленивия.

- По-късно започнах да усещам леност. Проникваше тя в съществото ми като болест... Поваляше ме без време - ни в клин, ни в ръкав - излагаше ме с неприличните си пристъпи, терзаеше тялото ми, започнало непонятно защо да набъбва от връхлетялата го пухкавина...

Ленивия млъкна уморено, а аз не смеех да помръдна. Усещах влага по дланите си, спрях всякакви движения, единствено защото се страхувах да не прогоня говора му. А той затихваше от време на време, като че ли щеше да се скъса треперливата нишка на звуците, произвеждани от мързеливата му устна кухина.

- Имах и моменти, когато се чувствах като излекуван. Нямаше и помен от лепкавата ми леност - проговори все така мъчително лежащият на одъра сравнително млад мъж. - За жалост, тези мигове не траеха дълго. Аз отново бивах обземан от непреодолимото желание да лежа, да не мисля за нищо, да се отдавам на сладко бездействие, което  изпълваше цялата ми някогашна същност...

- Но защо не отиде на лекар? - наивно се обадих и в същия миг осъзнах безсмислието на въпроса си.

Той притвори очи, отпусна се още повече, кожата на лицето му съвсем побеля, а гъстата му брада почерня, като че ли всичката тъмнина от вътрешността му се оттече в космите по лицето му. Продължавах да стоя полуприведена, схващах се вече, та затова потърсих с очи нещо за сядане. Бозави кози кожи застилаха пръстения под и върху една от тях съзрях да пробягва плъх. Щях да извикам от ужас, но усетих, че челюстната ми става се е схванала и просто не можех да отворя уста. Тази чисто биологична трудност ме подтисна, за миг си помислих, че съм несъвършена и жалка торба, пълна с кости, вода, соли и химични елементи, но Духа ми все пак се съвзе, прогони тези гадни материалистични мисли и аз се усмихнах най-чистосърдечно на животинката. Плъхът, като че ли ме разбра, притихна, сгуши се сред окапалите кози косми на кожите, прибра елегантно дългата си опашка и с цялото изражение на мънистените си очички казваше: "Всички се гнусят от мен, но аз все пак не съм толкова гаден..." Засрамих се от себе си, усетих как в този миг хилавата ми Душа незащитено се загръща в оскъдната дреха на духовната плът, усетих как прогонвам биологичната гнъс, тлението, телесните миризми, как се въздигам, ставам лека, нетленна, никаква, непонятна, без да съм сигурна вече - жива ли съм или умряла. Това неочаквано връхлетяло ме състояние изостри сетивата ми, които (надявах се!) не бяха тленно устроени, затова и можеха да доловят деликатните трепети на безграничните късове духовна материя... Извадих ръката си изпод мърлявата завивка и приседнах направо върху козите кожи. Животинчето ме погледна крадешком и се направи на заспало. Стараех се да не му обръщам внимание, но не забравях, че е там. Гледах към Ленивия, чаках да видя дали ще проговори без помощта ми, като се хванах, че вече не съжалявам, че съм се отбила случайно и незнайно как в Колибата. Историята на лежащия човек все повече и повече ме обсебваше и аз все по-непоколебимо и все по-решително й се оставях да ме завладее.

- Бях пораснал вече... - чух отново немощния старчески глас на пухкавия млад мъж. - Трябваше да върша нещо, за да живея... - направи нова мъчителна пауза Ленивеца. - Но с каквото и да се захващах, то скоро ми омръзваше, започваше да ме мъчи и да ме хвърля в непреодолим копнеж по лежане!

При споменаването на тази дума сивият ни компаньон отвори мигом очи, очерта с тях пълен кръг и отново се направи на заспал. Не разбирах нито откъде се взе, нито какво точно правеше около Ленивия. Възприемах го като даденост и си помислих, че е тук още с построяването на Колибата. Това обаче, което ме накара да се изумя, беше Окото на Иконата. То премига няколко пъти и като че ли се усмихна. После го обля тъга - все едно, че си спомни нещо много печално. Не се и надявах, че ще получа някакво обяснение, затова се опитвах сама да разбера какво означаваха тези тайни знаци. Трябваше да призная, че това не ми се удаваше, но не губех надежда. Някаква непонятна сила ме задържаше край одъра сред невзрачната сивинина на колибения въздух. Усетих, че потресът, който ме беше връхлетял, когато научих за обесването си, полека затихваше. Дори тинестият полъх, който се чувстваше да витае край мен, не успяваше да ме отчае. В тялото, което ме обгръщаше, цветно бушуваше някаква радост, някакво предчувствие за Слънце и бъдеща хармония.

- Само Иконите, които рисувах, от време на време ме съживяваха - отново се обади гласът от одъра. - Но все по-рядко...

Бях решила да не питам нищо повече - почти бях уверена, че след време, след хилядолетия може би, ще разбера всичко.

- Когато още не бях заразен - чух отново някакъв далечен ек - се ползвах с уважението и даже с възхищението на повечето ценители. Божият ми дар ме хранеше, от него живеех и не го усещах, така както човек не усеща въздуха, който диша...

От дългото неговорене гласът на Ленивия дрезгавееше, песъчинки се търкаляха из гърлото му, върху очите му растеше паяжина, а по челото му беше започнал да никне мъх. Човекът върху одъра пред очите ми се превръщаше в сънищен герой, затова посегнах да го пипна. Там беше и всичко, което виждах, си беше истинско. Летен гръм зашлеви тишината, завесата с неопределен цвят страхливо потръпна, а бъдещите дъждовни капки вече шибаха излинялата колибена снага.

- Мислех понякога, че болестта, която ме нападна, ми беше изпратена заради минали грехове...

- Но каква е тази болест? - не се стърпях, въпреки че се бях зарекла да не питам нищо повече.

- Как каква... - дори извърна очи към мен Ленивия. - Леността... Ти не знаеш ли, че това е една от най-страшните болести? Не си ли чувала за нея? Не си ли виждала пораженията й?

Мъжът върху одъра замълча уморено, но разбрах, че се готви да продължи внезапните си думи.

- Не съм ли аз най-яркото й достижение? Нима са ти нужни други доказателства за жестоките й поражения?...

Замислих се за пръв път върху думите му и вътрешно леко потръпнах. Защото веднага си зададох и други въпроси - заразителна  ли е?, наследствена ли е?, познават ли се хората, които са предразположени към заболяване? И други въпроси ме връхлетяха. Но си мълчах. А и какво да му кажа, след като само подозирах каква е истината за събитията, които се случваха пред очите ми.

- И нима е случайно твоето идване тук? - ни в клин, ни в ръкав ме застреля Ленивия.

- Не знам, приятелю... Минавах по тия места случайно, зашеметена от мои си работи...

- Ходила си при Врачката... - спокойно и вяло прозвуча гласът му все едно, че четеше върху неспокойния платнян таван на Колибата.

Стреснато млъкнах за два мига, но понеже съм прозрачен и открит човек, дори и не помислих да крия от него, каквото и да било.

- Да, и ми каза, че ме е обесил... Била съм му жена и ме е обесил. Хванал ме е в прелюбодеяние...

- Знам - делово и отегчено почти ме прекъсна Ленивия. - Всичко знам. Спомням си дори подробностите...

Усетих как нежните руси косъмчета по ръцете и краката ми, по изискания ми тил настръхват, съживени от статичното електричество, с което бяха пълни думите му. Мълчах в очакване, но и той не добавяше нищо повече от казаното. Сивото животинче енергично въртеше лукави очи, перлени отблясъци от незнайна светлина разреждаха колибения сумрак, а аз не смеех да помръдна, като че ли тая моя кротост можеше да спаси мислите на току-що родения миг. Съзирах в него аз обяснението и надеждата за просветление, що се отнася до Колибата и Ленивия. Те не идваха, но не защото нямаше да дойдат, а защото Времето за малко беше спряло, стъписано от неочаквания обрат, който Ленивия внесе в неподредения ни разговор...

Този ли пухкав млад мъж със старчески темперамент ме е подлудявал в един от миналите ми животи?  Този ли ме е обесил? На него ли съм слагала елегантните рога, стегнали примката около нежната ми шия?   И други въпроси щъкаха в разбуненото ми съзнание, но тези като че ли бяха най-бодливи.

- Сигурно искаш да ме попиташ нещо... - едва промълви лежешком.

- Не, не... - стреснато побързах да прикрия дългата си замисленост. - Може би в някой от миналите ти животи някой някъде ти е разказал моята история...

  Ленивия уморено се усмихна, примирил се с ориста си, като отново загледа в развълнувания таван на Колибата. Аз чаках думите му, макар че не знаех какво да правя с тях. Те навярно бяха дошли, за да объркат окончателно смутената ми Душа, в която нахълтваха безпризорни мисли, предназначени за мъчение. Сега, залутана сред спрелите Мигове Време, лъч от залязващо Слънце прониза сърцето ми, погали го, разтърси го, усети пулса му, а Жив Спомен ме довърши - премала обзе нозете ми.

- Не се притеснявай! Нали ме виждаш... Не е случайно... - почиваше си между две думи Ленивия. - Свикнал съм с болестта си, както се свиква с порок...

  Мълчанието му се проточи, но и моите устни се залепиха. Не само, че не знаех какво да кажа, но и не ми се искаше да произнасям каквито и да било думи. Затова пък мислите ми кънтяха, гъчкаха се те безпосочно из бедното ми съзнание и при всяко блъскане произвеждаха болка по вътрешните страни на нещастната ми глава.

- Все по-често има мигове, когато знам в какво съм прегрешил... - отнесено, като че ли на себе си промълви той. - И в такива мигове Светлина изчиства взора ми... Но е за кратко...

Спомних си Жената с Воала, отровната светлина, която излъчваше погледът й, изгарящата хватка на сгъстения въздух, свободата й да ме мъчи... Знаел ли е Той всичко това? От леност ли не се е намесвал? Или е бил съучастник? Има ли връзка днешния ден на този несретник с всичко това? Случайно ли се оказах тук и точно сега? Кълвяха ме въпроси, на които дори не се опитвах да търся отговори. Бях попаднала в особено пространство, което не знаех дали съществува или живее само във въображението ми...

Имах пълното основание да полудея, но Усмивки, Доброта и Любов крепяха устоите на съзнанието ми, като си давах ясно сметка, че това е научено от Мислителя. Неговите уроци бяха попили дълбоко в мен и дори, когато не ги виках, те ме навестяваха. Нещо повече - те ми служеха, при това, без да търся нарочно помощта им. Идваха те в живота ми, както въздухът те изпълва - неусетно, тихомълком. И оплождаха същността ми, както въздушният кислород храни кръвта ни. Често не ги разпознавах дори, но бях сигурна, че са край мен, че ме обгръщат като непроницаема обвивка, която ме пази от лоши погледи и мисли, от посегателства и всякакви отрови. Намирах се в непознато и странно място, в някаква усойна Колиба, но не се страхувах, не ме побиваха тръпки на ужас и вътрешно безпокойство, не изпитвах желание панически да побегна. Спокойствие и доброта ме изпълваха напук на мизерните кози кожи и въпреки огромния сив плъх, когото вече чувствах почти като близко същество.

- Тази Светлина не е като обикновената дневна светлина - стресна ме с подземния си немощен глас Ленивия. - Тази Светлина идва, за да ме научи...

Млъкна задъхан, притвори очи, а аз забелязах, че точно в този миг Окото на иконата намигна съучастнически, като че ли потвърждаваше думите на Ленивия.

- Но може би от Този Свят ще си отида ненаучен, та ще е нужно отново да вземам уроци...

- Може би - отроних неочаквано.

Той жертва част от свидната си енергия, обърна очи към мен и дори опита нещо като усмивка:

- Аааа, значи и ти мислиш, че си го заслужавам...- и погледна отново в платняния таван на Колибата.

  Не ми се искаше да влизам в това подобие на спор, не защото не ми беше интересно, а защото щадях силите му и тайно се надявах, че ще ги използва за разказване. Страстно желаех да проникна зад това, което виждах пред себе си, но стигах до стената на видимите с просто око неща и не можех да я прекрача. Добротата и Усмивката ми леко се сгърчваха, докоснати от оскрежената ръка на Непостижимото. Не ми и минаваше през ум да използвам други сечива, макар че виждах слабостта на Усмивката си. Не успяваха да стопят вековния лед, пожълтял от старост, не успяваха те да освободят ръката на Съдбата от скрежните й одежди и да я превърнат в топла човешка длан, създадена за погалване. Но аз знаех и друго - дори чудесата не ставаха мигновено. Трябваше те да узреят, да вържат плод, който по-късно зрящите да забележат, да му се насладят, да го вкусят, а незрящите да усетят чрез своите си сетива, че го има, че е дошъл при тях и ако искат, биха могли дори да го усетят с длан... Та въпреки че Усмивките ми не успяваха да подредят нещата от живота на Ленивия, някаква вътрешна светлина осветяваше едно видение, което аз виждах ясно, като че ли действащите лица се намираха в Колибата. Най-интересното беше, че виждах себе си, да, това бях аз, не можех да сбъркам тази красива, привлекателна млада жена. Това бях аз, но може би преди две-три години! Изглеждах  по-свежа, в по-добра форма и ясно съзирах Духа, който ме е изпълвал тогава. Непоколебим, устремен невъзмутимо към целта, изваян като бронзова статуя, завършен, вечен и съвършен. Няколкото години, които бяха изтекли оттогава, внимателно бяха нанесли деликатни пукнатини по плътта му, невидимото му вещество беше отстъпило пред Познанието и беше нарушило вековечната си монолитност... Но аз се радвах на днешните пукнатини - знаех произхода и значението им. Правеха ме те по-мъдра, по-зряла и по-спокойна, научили ме бяха да се смирявам, да спирам изтичащата от Душата ми кръв с помисли и Доброта.

  Тези прозрения, видението, което  живееше пред очите ми, накараха лицето ми да се усмихне, да поведрее, а цялата ми същност излъчваше смесени миризми на пролетни цветя. Не разбирах как става това, но бях сигурна, че тези случки са свързани с Колибата, със срещата ми с Ленивия... Някой искаше нещо да ми каже. Някой ме оглеждаше, проверяваше научила ли съм нещо за тия години и как го прилагам в живота. А може би просто си въобразявах - връхлетялото ме съмнение наедря, закръгли се, клекна срещу мен и в клечането му съзрях очакване. Навярно като гладен бездомен пес искаше то да се нахрани с моментното ми колебание. Несъзнателно се съпротивлявах не особено енергично, когато Ленивия извърна очи:

- Наистина те проверяват. Не обръщай внимание на колебанието... За различните хора проверките са различни...

  Спомних си предишни преживявания, спомних си Мислителя, Любовника, Киселаците, спомних си дори Мазника и Сърцето ми се сви. Всемирна жалост го изпълни, мъка го покапа и тези отровни капки го надупчиха, а дупките бяха незаздравяващи. Доплака ми се, казвах си наум: "Какво ли не съм видяла през краткия си несретен живот, какви ли не преживявания са минали през главата ми... И колко малко радост, колко малко радост в малкия ми живот..."

  Засоленя ми в очите, замигах често, Ленивия усети и ми поднесе подарък:

- Сълзите помагат... Не ги стискай - каза, като дори понечи да ме докосне с немощна ръка. - Самосъжалението ни е дадено от Бога заедно с другите добри и лоши работи, с които ни е напълнил... Аз съм се смирил. Изтърпявам си наказанието. В другия си живот...

Ленивия, помислих си, очаква да намери блаженство в някой от другите си животи. Това прозрение ме успокои. Разбрах спокойствието му, разбрах търпението му, издръжливостта, разбрах с какво ме привлича и с какво ме отблъсква. Опознаването му го правеше близък и понятен, привързваше ме към него. Разбирах и  защо не си тръгнах веднага, още тогава, преди столетия, когато влязох за пръв път в Колибата...

  Съзирах у Ленивия нещо от мен самата, съзирах предначертаната Съдба и почти пълната невъзможност да й се противопоставиш.

- Не, не - опита да се засмее Ленивия. - Аз съм си виновен. И всеки си е виновен сам.

Замълча уморено. Беше за малко.

  Винаги трябва да се опитва... Малко са нещата, които можем да променим, но трябва да се опитваме. Аз съм мъртъв, защото вече не опитвам!

  Помислих, че замълча завинаги. Толкова дълга беше паузата. Огромният плъх леко потрепваше, опашката му вибрираше страхливо, а от платняния таван беше прокапало. Козите кожи започнаха да обрасват с нещо като мъх от нови косми. Блатен полъх раздвижи вътрешността на Колибата. Чувствах се объркана, изпитвах едновременно желание да се махна оттук и да остана...

  Забелязах в това време, че Иконата отново беше оживяла и с Окото в Триъгълника пронизваше сумрака на колибената вътрешност. Загледах се в Посланията й, опитах се да бъда неподвижна и съсредоточена, подлагах се с готовност на облъчванията й, но първите два мига не усещах нищо. Спрях дъха си, сърцето си, усетих как кръвта ми спира в кръвопроводите и когато усетих пълна вътрешна тишина, чух безгласния шепот на Окото:

Леността е наказание;

И изпитание!

От което малко Хора излизат с чест...

  Може би щях да чуя още непрошепнати звуци, но въздухът ми свърши, кръвта ми тръгна и собственият ми вътрешен шум заглуши думите, извиращи от Окото. Но и това, което чух, ме притесни. Притеснявах се, разбира се, за Ленивия, но пред себе си признавах, че и за моята скромна особа се страхувах. Сигурна бях, че предопределението ми ще ме отведе сред вълшебни гори, сред приказни места за живеене, но като малко змийче страх клъвваше сърцето ми. Страх от изпитанията! Страх от цената, която трябваше да платя за това озоваване в желаното място. А не бях ли я платила вече?, ненадейно надеждов лъч ме връхлетя...

  Отпъдих го, вторачих се отново в Ленивия, като в същия миг усетих хладно полазване по кожата си, което проникваше и под нея. Уж твърдо стоях на краката си, но усещах люлеенето на козите кожи и неспокойствието на животинчето. Тичаше то като обезумяло, совваше се из малкото пространство ту тук, ту там, скачаше върху лежащия мъж, близваше го по челото с розово езиче, като че ли се прощаваше с него. Но моят световъртеж ме люлееше не от страх, а защото съзрях нещо, което ме порази. Невзрачният одър заедно с лежащия върху него бавно беше започнал да потъва. Летвените му крака, които (забелязала ги бях още с влизането) се подаваха изпод мръсносивкавото войнишко одеяло, с което беше застлан, сега вече почти не се виждаха, а самото одеяло вече опираше поли о пода, те се огъваха и видимо бяха започнали да се стелят върху самообновяващите се кози кожи. Окото беше паникьосано, дори капка усмивка не се забелязваше в излъчваното от него вещество. Миришеше на смерч, Колибата  усещаше това облъчване и може би се защитаваше, както можеше.

  Внезапно разбрах, че тялото ми, с обема си, с теглото и излъчването си нарушава колибената вътрешност, а тя от своя страна се гневеше и може би искаше да ме изхвърли от утробата си. Не й обръщах внимание и само внимателно следях кога ще ми се прииска да се махна окончателно от този свят, в който бях попаднала ненадейно и непонятно как.

Но преди това ми се прииска да изчистя Колибата. Запретнах ръкави, вдигнах козите кожи, намерих в един от ъглите купчина парцали и започнах. Не беше чистено от сътворението й. Едра стара мръсотия свойски се беше разположила по пода, стените и тавана, който въпреки честото вятърово изтръскване се беше сдобил с фин слой нечистотии, впили се завинаги в платняната му тъкан. Колибата учудено приклекна изненадана от намеренията ми, разкърши паянтови стени, а Иконата, както винаги във важни времена, запремига с магическото си око, като че ли пращаше някому сигнали.

Купчината смет, която събирах в единия край на дребната й вътрешност все повече растеше, а колибеното пространство наедряваше, като че ли досегашната му маломерност се дължеше на всепосочно разстлания боклук. Залисана в мръсната, непривлекателна работа, почти бях забравила за Ленивия, когато чух:

- За погребение ли се стягаш? - шепотът идеше от одъра, но гласът беше толкова немощен, че дори не приличаше на измъчения насилен говор на лежащия човек.

- Не, не... - побързах енергично да го успокоя, още повече че и наистина не ми беше минала през ум подобна мисъл.

Беше отворил очи, в Колибата беше просветнало и ясно видях как над него се стрелна риба, която остави след себе си сребърна диря от ситни люспи. Въпреки старанията ми не успях никъде да открия огромния сив мой познайник с дългата опашка. Животинчето или се беше скрило, така че беше невъзможно да го открия или беше напуснало многовековното си жилище. Може би чувстваше, че един Плъх, макар и умен, не може да обитава почистено пространство! Сигурно и Ленивия си мислеше за същото, защото отново отдели с мъка от оскъдните си запаси енергия:

- Ако го срещнеш някъде, не го убивай... Нахрани го...

- Какво говориш... Та бих ли могла да го убия... Такъв симпатичен плъшок... - разприказвах се повече, най-вероятно от смущение.

- Често хората убиват ей така, без причина - не мирясваше обречено Ленивия.

За миг застанах неподвижно в средата на Колибата и с ужас забелязах, че краката на одъра неусетно продължаваха да потъват в пода. Може би не много, може би само на няколко сантиметра, но досега такова нещо не беше му се случвало. Сигурна бях! Даже си спомням как изглеждаха тези грубовати одърови крака, издялани от небоядисани чамови бичмета. Стояха те здраво вкопани в колибения под, който бавно и предопределено ги всмукваше, непоколебимо усмихнат.

- Малко ми се вие свят от безтегловността... - чух пръските на гласа му.

- Не може да бъде - искрено се учудих като обикновена смотана мацка. - Та движението му е съвсем незабележимо... - изпуснах се нетактично.

- За тебе, може би... Но аз потъвам... С космическа скорост... Моите секунди са вековете на обикновените хора... - задъха се отново Ленивия.

Прехапах устни. Говорехме за едно и също нещо, а не бяхме отваряли дума нито за миг. Напънах бледите школски следи на Познанието и си спомних, че някога космонавтите са се опитвали да свикват с безтегловността като стремглаво се спускали със самолет-лаборатория към Майката Земя. Та при това шантаво вертикално препускане Тя смирявала гравитационните си сили и оставяла синовете си без тегло. Плавали те в седалките си, загубвали оковите си и Света ставал друг... Но за да се случи това на Ленивия, Скоростта му на потъване трябваше да бъде съизмерима с някоя от космическите скорости. Поне така е било едно време в ония самолети-лаборатории... Изтръпнах! Кой знае в какво участвах. Кой знае с каква скорост потъваше лежащия пред мен човек. А аз нищо не виждах. Както не се вижда движещата се голяма стрелка на обикновен часовник. Кой знае какво Време прелита през това древно тяло на младеж?

Чух звук и се обърнах към отвора, който изпълняваше роля на врата. Някаквата завеса стоеше полуотметната на една страна, замръзнала неподвижно, макар че никой не я държеше. На прага стоеше на задни лапи симпатичното животинче. В муцунката му грееше току-що откъснат минзухар. Изумено го гледах, а то въртеше очи и здраво стискаше цветето, кой знае за какво предназначено.

С мъка откъснах очи от животинчето и ги насочих към одъра. Одъровите крака вече ги нямаше! Тялото на Ленивия лежеше на някакви си двайсетина сантиметра под пода, който неумолимо дебнеше обекта на своето поглъщане. Чух цвърченето на Плъха, но не разбрах весело ли приветстваше събитието или тъга се стелеше заедно с тънките звуци. Навярно и животинчето скърбеше, разбрах го по Окото на иконата, - едри сълзи извираха след всяко негово мигване.

Съвсем скоро (според моето Време) Пода стана гладък, чист, блеснал от твърдост, запомнил последните усмихнати думи на Ленивия:

- Дори Таланта не може да устои на болната леност...

Щеше да каже още нещо, но Пода го заля и в Колибата настана празнота. Аз излязох, някакъв Ден ме блъсна, тръгнах край Патриаршията, животинчето вървя някое време с минзухар в муцунка, после ме настигна и го положи пред краката ми. Не си спомням как съм се добрала до дома, но когато след няколко месеца потърсих Колибата, там нямаше нищо. И макар че от нея нямаше следа, и до ден днешен съм сигурна, че срещата ми с Ленивия беше истинска...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.