Когато за пръв път застанах срещу този сух, костелив човек не помислих дори за миг, че така ще ме обсеби и толкова дълбоко ще влезе в мен. Тънкият лед, който ни разделяше при тази първа среща беше пречка, защото не знаех какво крие под нежната си крехкост. Може би под него зееха бездни, може би покриваше някаква двусантиметрова вадичка или пък беше поставен в Мирозданието като несполучлив декор. Така или иначе ние стояхме на двата му срещуположни бряга, гледахме се, протягахме ръце, за да се здрависаме, но така и не успявахме, най-вероятно защото разстоянието беше малко повече от два метра. В един миг, едновременно се разсмяхме, смело нагазихме в студената снага на синия лед и тогава взаимно усетихме топлината на ръцете си. Ледът навярно беше изкуствен, поставен там, колкото да ни провери, защото дори не изхрущя под плахите ни нозе. Костелививят обезводнен човек срещу мен държеше нежната ми ръка с добре поддържан маникюр и вече няколко дълги мига забравяше да я пусне. Аз не се дърпах, чаках да видя какво ще стане и дори си помислих, че част от топлината и енергията ми се преливат у  този сух човек. Само очите му бяха големи, влажни и блестящи. Като че ли всичката влага, която съдържаше лекото му тяло, се беше събрала в очите.

- Очаквах ви, госпожице - усмихна се отнесено - Но не очаквах, че сте толкова хубава.

Беше естествен, безхитростен, не преследваше нищо с тези думи. Видяла му се бях хубава и той като дете си го казваше. Би трябвало малко поне да се смутя, но аз отдавна бях свикнала с красотата си и това, че някой я забелязва, ми носеше някакво удоволствие, но в никакъв случай не му отдавах кой знае какво значение. Този мъж, вече на години, беше останал невръстно чист, окончателно запътен към непонятните за обикновения човек далнини на  мисловното познание. Това, аз разбрах много по-късно, но дори в този първи миг на съприкосновение усетих, че е човек от друг свят, дошъл на Земята с някаква мисия.

- Нали знаете, госпожице, всеки човек, който не мисли, е роб... - продължи ненадейно човекът, когото от този момент скришом започнах да наричам Мислител. - Всички мъчнотии се разрешават с мисълта - благо и библейски мъдро продължаваше да ми говори Мислителя.

Чувствах как искам да отворя уста, да му кажа нещо, с  което и аз да се включа в разговора, но не можех, не смеех или пък някой не ми позволяваше да го сторя, затова само го гледах, вграждах неосъзнато в себе си Думите му и очаквах нещо да се случи. Стояхме в средата на Леда и започнах да усещам как студ прониква в стъпалата ми, лази той нагоре и се смесва с кръвта ми. От страх ли беше или от неизвестност? Исках да прегърна този Човек, да заровя лице в сивеещата му дълга брада, да помилвам спускащите се по раменете му бухнали коси, да усетя допира му, да се сгуша сред топлината на непознатата му Душа, да сгрея зъзнещите си ходила, да се потопя в небесния лазур на очите му... Той се усмихваше добродушно, нашепваше всевечните  късове мъдрина, аз им се радвах и все повече се убеждавах, че не са те от мира сего, че са изпратени във вид на специални послания към Душата ми - най-застрашената част от същността ми.

Ледът се размърда, ние хукнахме към единия от бреговете му, но той се разтвори със смях и показа едно дъно застлано с мозайка, която служеше и за под на залата, в която се озовахме. Най-вероятно това е бил внушителен храм или някаква древна обществена сграда, в която са се провеждали грандиозни общи събрания. Не можех да отгатна в първия миг, а освен това Мислителя ме занимаваше по-силно, отколкото Залата. Неговият глас ми се беше обадил по телефона, в един безличен миг, когато не съм чакала нищо и никого. Но по-късно този миг доби име, смисъл и значение за мен - беше вече Мига на Мислителя... Та по телефона той ме покани да се видим, определи ми среща точно в тази полуизоставена сграда и, което е най-странното, аз веднага се съгласих. Много по-късно, когато анализирах собственото си поведение, се замислих върху един колкото прост, толкова и показателен факт - не се уплаших от това, че отивам на среща с непознат човек, не се замислих, че може да ми се случи нещо лошо, нещо неприятно. Носех в себе си слънчевото усещане, че ме очаква нещо важно, съдбовно, приятно, нещо, което съдържа в себе си божествени искри, изтъкано е от слънце и амброзия. По-късно това ми усещане се оказа вярно, не беше ме подвело то и точно затова сигурно бях тръгнала на Срещата с такова засмяно настроение и с предчувствие за Добро.

- Някой се опитва да ни смути... - през смях ме гледаше Мислителя. - Искаш ли да повървим заедно? В една посока...

- Да - отговорих машинално.

А и как иначе бих могла да отговоря - дори накрай света да поискаше, можеше да ме заведе в този миг.

- Сред древния въздух мисленето е по-ефикасно... Не му влияе толкова силно съвременността... - говореше човекът до мен и крачеше по стария мозаечен под.

Не знаех какво да го питам, но и не исках да го питам нищо. Просто ми беше хубаво в този миг,  живеех в това състояние и без да мисля чрез думи, усещах, че искам това състояние да не свършва. Не можех да спра Времето, но мислено се опитвах да му въздействам поне да забави неустановимото си тичане.

  И като че ли беше отгатнал какви мисли се въртят в красивата ми глава, той ме хвана за ръката малко над лакътя, леко ме притегли към себе си, погледна ме в очите и каза:

- Сигурно вече се питаш защо те извиках?

- Не, не - побързах да се възпротивя.

И пак млъкнах.

- Хубавото е, че не винаги Човек просто мълчи. Много често точно мълчанието е белег за силна мисловна дейност...

Не разбирах накъде бие, но някакъв вътрешен глас ми подсказваше, че и без да питам, след време всичко ще ми стане ясно... Крачехме по древната мозайка и все не стигахме края на тази Зала, а пред себе си виждах  Безкрая, забулен в златна мараня да ни мами, да ни полъгва с неземната си привлекателност. Усещах въздуха, сгъстен от вековете, той ни обливаше хладно и осезателно. Движех се като в басейн, пълен с рядка вода, роклята ми залепваше за тялото, зърната на гърдите ми се втвърдиха от хладината, но Мислителя не поглеждаше към тях. Взорът му следваше някакво предначертание. И аз покрай този странен човек вървях към него, без да осъзнавам какво точно представлява и какво ще заварим там, когато го стигнем.

- Никога не се стига... - пророни Мислителя и се усмихна на моето учудване. - Важното е да вървим. Важното е да не спираме - продължаваше да говори, като че ли на себе си човекът с библейска осанка.

- Вие защо ми се обадихте? - престраших се да го попитам ни в клин, ни в ръкав.

Той се усмихна отново, аз надзърнах в очите му и съзрях там неочаквана красота, простор, хармония, която не знаех как да си обясня и нещо, което никога не бях виждала на Земята. Най-вероятно този извънземен пейзаж той носеше в себе си от някой предишен живот. А вместо отговор чух:

- Мисълта върви с грамадна бързина. Движението на светлината, в сравнение с нея, е като бързината на биволска кола...

- Вие защо ми се обадихте? - повторих въпроса си все едно, че го задавам за пръв път.

Мислителя не ми отговаряше, думите му бяха съвсем други - все едно, че говореше с друг човек, все едно, че не вървях до него.

- Отрицателната мисъл може да парализира човека - положителната може да го освободи... - почти изрецитира моят спътник.

Все пак не се стърпях и попитах отново:

- Вие защо ми се обадихте?

Безкраен къс Време се изтърколи в неговата си посока, аз чух громола му, загледана в Безкрая, устремена към нещо, което ми се изплъзваше. Усещах първите тръпки на отчаянието, споходилата ме Радост от срещата с този човек взе да помръква, губеше силата и блясъка си, полека се превръщаше в отминал спомен, по който понякога тъгуваме. Но това бяха мои мисли, на друго мнение беше Мислителя.

- Сега само трябва да вървим, моето момиче. Трябва да вървим с Мисъл. По-точно Мисъл трябва да ни води...

- Не знам вече дали трябва да питам нещо. Вие не ми отговаряте на въпросите...

- Ще дойде време, когато ще получиш Отговорите... Ще ги получиш. Сега само трябва да вървим. Искам да те науча на добри работи. Остави ми се...

Несъзнателно съм го погледнала с най-предания си поглед (много по-късно той самият ми го съобщи), който всъщност е изразил и моята безрезервна готовност да го следвам... Сега, през далечината на отминалите векове, съзирам Мисли на Един Учител, които Мислителя ми подаряваше не чрез думи, а чрез трептенията на своето астрално тяло, което по онова време ме прегръщаше почти влюбено, а аз му се оставях страстно... Залата свърши, навлизахме в слънчева сянка, тя ни пронизваше, не виждах вече оскъдните си дрехи, но не се срамувах от голотата си.

- Много си хубава... И Душата ти трябва... - не се доизказа Библейския Човек. - Затова съм дошъл... Аз ще се погрижа...

Мълчах, но гръмко чувствах как искам да му дам знак, как бумтеше у мен желанието за себеотдаване. Точно на него, точно на този вселенски пратеник, точно на това звездно същество... Доближих го плътно. Не чувствах никакъв мирис на плът, не усещах дъха му. Може би само тайнствен елексирен полъх ми показваше, че го има. Нямах кой знае какво, затова го прегърнах неустоимо, увих се около него, намерих устните му, запих дъха му, като в същото време вече не докосвах Земята, носехме се над нея, легнали на въздушен одър, готови за неземно любене пред очите на света. Мислителя ми пошепна задъхано:

- Защо съм ти? Защо го правиш?

- Нямам какво друго да ти дам...

- Аз съм този, който дава...

Упорствах, не се предавах, погалих сухото му тяло, целувах го, чувствах как радост напъва утробата ми, как ликува съществото ми, усещах вече своята победа. Тогава този мислещ човек каза:

- Да беше ми дала Душата си...  Тялото можеш да го дадеш на всеки...

Но каква Душа имах аз, колко Душа беше тя, че да я давам на човек като Мислителя? Не знаеше ли той, че му давам най-хубавото, което имам.

- Най-хубавото, но не най-ценното... - отговори ми с развълнуван глас сухият човек.

Беше се овладял и аз съзирах своето поражение, което се приближаваше неумолимо, плаващо сред мътните вълни на земното ми мислене.

Твърда изсъхнала трева лесно пробиваше тънкото ми наметало, съвсем близо до мен също беше полегнал направо върху тревата Мислителя. Недалече усещах неговия Дух, който се заплесваше с уязвимата ми Душа, чувствах шантавия им флирт, но това като че ли не ме засягаше - нещо от мен се беше отделило, запратено беше в Безкрая, а жалката ми биологична обвивка лежеше сред пустошта и само изсъхналото тяло на Мислителя все още държеше жива увехналата ми надежда...

Кое ме съсипа толкова непоправимо? Нито едно дърво, нито една жива тревичка не се съзираше наоколо - светлинни години пълни с мъртвина. Това ли? А може би очакващата ме жажда и мъчителната пустинна смърт? Все още не ми се пиеше. Бях свежа и физически енергична. Но загубих интерес към Живота. Тръпката, оня необясним трепет - нужната подправка на тукашния живот - тя беше отлетяла. Обяснявах си внезапното си рухване и с нежното отблъскване, което Мислителя ми устрои почти толкова естествено и неизбежно, както неминуемо изгрява и залязва Слънцето.

Мъчно станахме, за да продължим Вървежа. Мислителя изсъхваше пред очите ми, забелязвах аз, че дори влагата в очите му помръква, че се отнася нанякъде поривът му към мен, а в далечната мараня пред нас просвирваше непонятна гайда, обагрена  от пустинната жега. Крачех обезкуражена, разочарована, уморена от неувенчаното ми усилие.

- Извинявай! - промълвих омаломощено.

- Не искай прошка. Ти го направи с добри помисли. Благодаря ти... Полека-лека ще започнеш да различаваш стъклото от елмаза - шепнеше ми бащински Мислителя, като докосваше с устни разпилените върху ухото ми коси. - И за мен беше изпитание. Те, изпитанията, затова са ни дадени. Чрез тях си проличава кой какъв е...

Като ми говореше така, вървейки, забелязах, че краката ми олекват, босите ми стъпала вече не ме боляха изранено, а Душата ми беше разперила неукрепнали криле и се опитваше да лети. Никога по-рано не бях забелязвала такива пориви у нея, никога не беше ме карала да се гордея с нея, почти никога не я забелязвах.

- Току-що преживяхме едно малко спасение... - с взор пред себе си промълви Мислителя. - Току-що направихме една малка крачка към Света, в който живее бъдещата раса човеци...

И аз гледах пред себе си, но при тези негови думи обърнах глава и втренчих поглед в изтънчения му профил. Въпросът ми се препъна в зъбите ми, сдъвках го, преглътнах го несръчно и отново се загледах напред.

- Озарението може да изплаши нежелаещия просветление... - смути погледа ми Мислителя. - Красотата на Битието е в устрема към Красота - продължи да ме залива с мисъл, крачейки невъзмутимо към близките подстъпи на Безкрая.

Вървях до Него, претръпнала от току-що преживяния неуспех-спасение и си мислех, заразена от присъствието му:

        Би ли могъл с мисъл да премахне Кисела Миризма?

А може ли Мислителя да изтрие ужасите, населяващи клетото ми съзнание?

Може ли този човек да ми каже как да живея отсега нататък?

А би ли могъл с мисъл да ме направи друга?

        Босите ми крака оставяха неясни стъпки в горещината на светлия пясък и аз вървях машинално, помамена от светлината на Безкрая, сигурно по същия начин, по който нощната пеперуда се устремява към светлика на нощния фенер.

Така вървяхме с години...

А когато Времето спря за малко, колкото да отдъхнем, аз докоснах порасналата още повече брада на Мислителя, тя погали уморената ми кожа, усмихна се чрез лицето, върху което беше поникнала и ми даде знак, че времето ни е малко. Забелязах тогава, че въпреки многогодишното вървене не чувствах умора, нито отегчение от еднообразието на пейзажа и мълчаливата компания на Мислителя. Знаех, че това не е случайно, но не знаех, че по време на вървенето ще се натъкнем на толкова необикновени и бих казала, изкривени събития...

Бяхме сред пясъците на пустинята, когато поседнахме, а сега започнах да усещам прохладата, която извираше от дебелите каменни стени на вековен храм. Куполът му се губеше някъде високо сред звездите, тънеше в полумрак и очертанията му не се виждаха съвсем ясно. Заедно с хладината огромните кораби се пълнеха и с благовония - тамян и смирна гонеха въздуховите частици, наместваха се между тях и закачливо гъделичкаха ноздрите ни, като че ли за да ни възбудят и освежат и по този начин да ни накарат да забравим хилядодневното ходене... Мислителя седеше до мен, опрял гръб в дебелия зид, седнал направо върху хладните каменни плочи, с които бе покрит пода. Седяхме един до друг, гледахме в една посока, погледите ни се пресичаха с незнайно как проврял се дебел слънчев лъч и наред с благовонията съзирахме цветните звуци на пеещи хора. Не се виждаше откъде идват, нито кои са хористите, но забелязахме, че сред човешките звуци от време на време властно и недвусмислено се намесваха неземните въздишки на гайда и органов глас. Странно ми се стори това съчетание, но Мислителя продължаваше невъзмутимо да гледа в своята посока, а на лицето му се бе появила загатната полуусмивка, примесена с прикрита тъга.

- Сега, съвсем скоро, ще видиш нещо, което не бива да те учудва, нито да те гневи - кротко изрече изпосталeлият човек.

Не му отговорих, дори не промених положението на главата си. Просто продължавах да гледам в неговата посока, като знаех, че рано или късно ще науча всичко, което ми е дадено да науча.

Странният  човек до мен, с когото години вече вървяхме към Безкрая, се заслушваше в песните на Хора и Органа и не помръдна, когато в далечния край на Храма се появиха някакви сенки. Носеха те някакви була, върху които блестяха златни кръстове, а някои от тях размахваха димящи кандилници, като същевременно непрестанно говореха, но звук така и не се чуваше. Стори ми се, че глухонеми разговарят помежду си, при това въобще не опитваха да се разберат. В същото време някакви същества, облечени в дяволски костюми, притичваха между групата, плисваха някаква огнена течност, която помагаше на някакъв тлеещ помежду им огън да лумва точно когато ни се струваше, че вече е затихнал. Най-странното в тази гледка беше развалата, която се самозараждаше по местата, през които минаваха. До зида ли се опираха или просто присядаха върху каменения под и веднага в плътна близост до тях полазваше тление и развала. Мазилката на зидовете започваше  да се рони, тухлите лигаво се сипеха като прокажени.     Непоклатимите на вид тежки плочи омекваха, плачеха с каменни сълзи, като че ли бяха поляти с разяждаща течност. Мислителя ме докосна по ръката и прошепна, без да откъсва поглед от Сенките...

- Искат да са единствените наместници на Бога... - замълча отнесено, но продължи с тъга в гласа. - А Бог не ги е молил за това. Бог е във всеки един от нас... Няма нужда от прекупвачи...

Аз си мълчах, но последните му думи не разбрах много-много. Допусках, че не е доволен, допусках и че знае как трябва да бъде. Но през годините, в които вървяхме заедно, бях забелязала, че понякога думите му изглеждат по един начин, а означават нещо съвсем друго.

По това време в Храма заприиждаха богомолци, смирено падаха на колене, вдигаха молитвено взор към Всевишния, а Сенките се спъваха в тях или ги заобикаляха, като че ли им пречеха. Молещите се хора бяха вглъбени в общението си с Бога и почти не забелязваха Сенките, които се опитваха да ги настигнат, за да ги поведат.

Чувствах, че започвам да разбирам как се появява развалата, как тлението обхваща нищо неподозиращото Естество в близост до самозваните. И се попитах: Защо, Господи, до каквото се докосне човекът, все го разваля, кому са нужни тези разноцветни Сенки освен на самите тях? Помагат ли те на богомолците, помагат ли на Човека да стане по-съвършен, по-благороден и възвишен, помагат ли му да мисли с обич за братята си? Разбира се, че не си отговарях, а само се питах или ако имах някакви отговори, то те бяха половинчати, непълни отговори, във верността на които никак не бях сигурна.

- Мислителю, дълго ли ще седим тук? Чувстваш ли как дъхът на тлението надвива благовонията... - плахо му пошепнах.

Той продължаваше невъзмутимо да наблюдава близката далечина на храмовото пространство и макар че не ми отговори, подозирах, че съзира нови движения и събития, които аз все още не виждах.

Там, в пространството отпред, хора,  може би същите като нас, със същата конструкция и химически състав, творяха нещо, което Мислителя не би направил при никакви обстоятелства. Помислих си, че Творецът ги е създал, за да покаже на останалите си творения, какви не трябва да бъдат. Помислих си и че нищо не би могло да ги промени - така бяха създадени и такива щяха да си умрат. Бяха  различни на цвят, но ги обединяваше общият им неизтребим стремеж към надмощие. Като че ли бяха роботи, в чиято програма е вложена една-единствена команда - убивай! Невероятни хватки от различни бойни изкуства се носеха из храмовото пространство, откъснати  крайници (впоследствие забелязах и откъснати озъбени летящи глави) и други човешки органи кретаха из трите видими измерения, но оставяха те следи и из невидимите координати на Всемира. Нищо не можеше да изтрие тези следи, оставяха те формите си в бъдещия строителен материал, от който щяха да бъдат изградени дните на следващите поколения... Тръпки ме побиха, погледнах към Мислителя, но той беше все така невъзмутим, леко блед и напрегнат. После едва забележимо се усмихна и стана:

- Да вървим!

Не попитах къде, защо и как - просто станах и го последвах. Въздухът се сгъсти, обгърна ме, дъхът на кръв, пот и екскременти се обедини, посрещна ни дружно, но ние го разочаровахме с нашето безразличие. Вървяхме срещу сърцето на бойните действия, но не успявахме да ги доближим - те се отдалечаваха неусетно, не затихваха, не се разгаряха, живееха престъпния си живот с едно и също темпо и създаваха впечатление, че са вечни. Мина ми през ума, че някой ги подклажда умишлено, заради хаоса, заради дяволската наслада да сътворяваш страдание. Сенките все по-рядко се мяркаха, свършили зловещото си дело, убили Вярата на хората, утолили неутолимата си жажда за властване и себепоказ. Но Мислителя си знаеше своето - безкрайното вървене беше неговият начин на живот. Нямах избор - крачех до него, при това (едва днес го осъзнавах), без да се питам колко ще продължи дългото съвместно движение... Храмът изчезна, нагазихме отново в белите пясъци на пустинята и там, под лъчите на оголеното Слънце, Мислителя започна:

- Надявам се, че разбра какво видяхме в Храма?

Не му отговарях, защото знаех, че той не чака отговорите ми. Той щеше да продължи:

- Сигурно и разбра защо не се намесих... Има неща, които така са създадени от Твореца. Те са изпитанията за човеците...

Оставях го да говори, не само защото не смеех да го прекъсна, а и защото аз бях тази, на която й предстоеше да научава за градежа на Мирознанието. Всякаквите мисли, които непрекъснато излъчваше, го обгръщаха като синкав облак... Нощ се запромъква по петите ни, но ние крачехме неумолимо и само след няколко столетия  зърнахме от пясъка да извират устремени към заспалите звезди сребърните гейзери на алуминиево-стъклени небостъргачи - рожба на бъдна архитектура. Светеха те с лунната светлина на студено небесно тяло, достолепно висиха огледалната си куха плът и макар че изглеждаха съвсем нови, стояха така, все едно, че винаги са били на това място.

- И тук ще видиш Сенки... Но тези са по-различни...

При предишната среща, в Храма, бях забелязала, че мен и Мислителя не ни забелязват, все едно, че сме невидими. Беше ми любопитно дали и сега ще бъдем незабележими наблюдатели или събитията ще ни включат значително по-активно във водовъртежа си.

Съвсем скоро стъпихме върху някаква настилка, приличаща на бял асфалт, оформена като невиждани просторни алеи. От сградите излизаха хора с маски на лицата, като почти всички носеха огромни прозрачни торби пълни с разнообразни скъпоценности.

- Изпразват Складовете за съкровища... - прошепна ми Мислителя.

- Защо? - попитах наивно.

- Вземат ги за себе си - тъжно поклати глава изсъхналият от ходене човек.

Едва сега разбрах, че лъскавите небостъргачи са Складове за съкровища, строени от всичките хора.

Едновременно отворихме уста и щяхме да изречем едно и също:

- Виждам как се роят бедняците. Виждам как нищетата се рои. Виждам как развала полазва из близкото пространство за обитаване.

- Цялата Система за изнасяне на съкровищата (СИС) е измислена и създадена отдавна. Сега виждаме само нейното действие. Не се учудвай... Спомни си Киселаците, Мазника, Гемиджията...

След тези думи наистина се учудих - толкова време вървяхме заедно, но никога не бе ставало дума за тези отдавнашни мои познати. Откъде знаеше за тях?

- Има неща, които зная, без да ми е казвал някой за тях... - усмихна се изсъхналият от мислене човек. - Те са като пороците - вечни, привлекателни и неунищожими. Борбата и възмущението ни срещу тях са част от живота ни...

Нежност към него бликна в Душата ми при тези му думи. Знаел е всичко за мен през цялото време. А се държеше като с нормален човек. Благодарих му мислено и подозирах, че той знае за топлината, която храня към него.

Бяхме спряли под сянката на изкуствено дърво. Целият внушителен пейзаж се виждаше като на длан. По чистия бял асфалт, сред подреденото доскоро светло Пространство, неусетно се наместиха окъсани просяци, прокажени протягаха сакати ръце за милостиня. Проветреният въздух се насити с тежкия задух на мизерията... Почувствах се скверно, бях свидетелка, а може би и участничка в разрушаването на нещо, сътворявано хилядолетия.

Внезапна мълния сряза напрегнатото ми съзнание. Пред нееднозначния ми взор се мярна Носач, в чиято прозрачна торба съзрях същия блестящ лист с пулсиращо послание, какъвто бях получила след едно градинско увеселение, което преди време лекомислено организирах. Това беше някакво послание от Мазника, с което той недвусмислено ми напомняше колко съм богата с неговото имущество. Смути ме и това, че въпреки маската на лицето този Носач по походка и фигура много приличаше на Мазника...

- Не те утешавам, но си имала и по-големи изпитания... Би трябвало вече да знаеш някои неща - чух Мислителя да казва с цел да ме успокои навярно.

Погледнах го благодарно, а в очите ми е имало сълзи, защото той посегна и нежно ги избърса. Стегнах се и ми се прииска отново да вървим. Имаше някаква Надежда във вървенето. Неусетно ме крепеше тя, полъгвах се по изменящия се пейзаж, очаквах той да стане такъв, какъвто съм си го представяла, да стане оня желан живот, към който се стреми човек. Разбира се, колкото минаваха Хилядолетията, толкова повече разбирах, че стремежът към Добър Живот е като движението към хоризонта - колкото по-бързо вървиш към него, толкова по-бързо той се отдалечава.

- И сега ли няма да се намесиш, Мислителю? - попитах плахо.

- Друга е моята намеса на Земята...

Преди още да попитам каква е тя, Мислителя продължи:

- Ето ти нямаше да видиш Сенките, нямаше да забележиш Носачите, нито щеше да се докоснеш до Нищетата, ако не бях те превел през Пустинята. Ако успея да нарисувам тези и подобни картини в съзнанието и на останалите Човеци, значи не съм тук напразно...

- Добре, аз виждам всичко това, осъзнавам го, тормозя се заради просяците, гнетят ме раните, гнойта и вонята, но аз нищо не правя за тяхното премахване...

- Не правиш сега - мъдро се усмихна Мислителя, - но в някой от следващите си Животи ще правиш...

Замълчах обнадеждена, дори усмивка полази по прашното ми лице. Исках да му кажа толкова неща, толкова неща. Нямах сили, а навярно и не ми беше разрешено. Освен това Мислителя знаеше всичко. Думите ми щяха да го разсмеят, щяха да са ненужни и празни като досегашния ми живот. Замислих се за него ненадейно, натъжих се и стигнах до познатия ми извод: Животът е случайност, от която искаме да получим само удоволствия...

Знаех добре, че истината е друга, че всемирната предопределеност здраво ни държи в неумолимите си правила. Но колко приятно, колко облекчаващо се отразява върху собствената ти самооценка една чужда, всемогъща Воля, на която си подвластен.

Мислителя продължаваше да гледа помръкващите Складове, аз гледах в същата посока, но виждах не само това, което се виждаше. Не ще скрия, че Любовника също оживя, макар че сега, под сянката на изкуственото дърво той не ми носеше радостта, с която го бях запомнила. Минали бяха само няколко века, а в моето съзнание този времеви къс беше натежал от тъга. Това състояние на човешката Душа имаше способността да възниква, да се възпроизвежда и да живее независимо от рожденната му дата, независимо от времето, през което е съществувало и през което е радвало или мъчило човека, в чиято Душа се е вселило. Спомних си и за клетия си баща, за нескопосната ми последна среща с него. И други образи и случки си спомних, което помогна на споходилата ме тъга да се разрасне, да наедрее и да ме изпълни повече, отколкото можех да понеса. Мислителя беше безмълвен, но навярно вътрешна работа го изпълваше, защото долавях някаква скрита напрегнатост. Многовековното му наметало блестеше снежнобяло и само при някое неволно движение то показваше подплатата си от свила, неподвластна на тленното. И друг път се бях замисляла върху това необикновено състояние, в което се намираха дрехите и тялото на Мислителя. Те никога не се цапаха, не миришеха на пот, нито пък той самият някога се уморяваше. В това отношение по време на вървенето аз имах значително повече проблеми и въпреки че той ми помагаше дискретно и се съобразяваше с жалката ми тленна обвивка, за мен вековете през Пустинята си бяха едно изпитание.

- Освен това - като че ли да продължи започната мисъл, промълви сухият човек - ти можеш да избираш. В един от Животите си ще се заемеш със Сенките, в друг - с Носачите, в трети - с Мазника и компанията му...

- Но хората през това Време ще страдат... - наивно се обадих.

- Хората живеят така от Хилядолетия. Важното е да не  загубят стремежа си към Добър Живот...

- Мислителю, да разбирам ли, че самият Добър Живот е невъзможен? - престраших се да го попитам направо.

- Възможен е, възможен е, мойто момиче, как да не е възможен. Може би милиони водят Добър Живот. Невъзможен е Всеобщ Добър Живот!

  Изумено го погледнах. Колко просто е всичко. Как не се бях сетила досега. Та нали през хилядите години Човечеството непрекъснато се е опитвало да построи общ дом за Душите на хората. Та нали всички богове, религии и учения обещават и подтикват нещастния човек все към този извечен стремеж. Още първобитният получовек, когато се е сетил да вземе заострения кол и с него да промуши дивеча, е усетил нещо като комфорт, усетил е, че животът му става по-добър, по-лесен, това е била неговата първа придобивка, крачка към хилядолетното вървене по пътя към материалното благополучие.

- А първата скална рисунка в студената му пещера е била първата крачка по пътя, който води към съвършенството на Душата - ненадейно продължи мисълта ми Мислителя.

  Не знаех какво да му кажа, мълчах в очакване и даже приседнах под сянката на изкуственото дърво. Моят многовековен спътник стоеше все така изправен, сух, с впит взор в бъдното. Постепенно се отпуснах, облегнах се на ствола, усетих изкуствената му хладина и започнах да се чувствам като попаднала в друг свят. Все пак усещах бодливата трева, кората на дървото грубо милваше кожата на гърба ми, прониквайки с лекота през окъсаното ми древно наметало, което от дъждовете и пустинния пек беше придобило неопределен цвят. Съзнавах болезнено, че съм тленна, че поне сега, в този ми отпуснат Живот мога да върша само земни добрини и грехове. Но в мозъка ми блесна и друга мисъл: Аз можех да запомням! Някога, в следващите си Животи щях да знам за Киселаците, за Мазника, за всичките земни гадости и, може би, вече щях да се опитвам да ги поправя...

Останал от миналото вятър повя уморено, пясъкът извън асфалта се надигна, усетих го между зъбите си, мъглата му забули околния пейзаж. Реших, че трябва да вървя. Не можех да седя повече тук. И още нещо разбрах - някак си не се интересувах вече от Мислителя. Като че ли ми беше дал той всичко, което трябваше да ми даде и сега беше настанало време да се разделим. Чувствах, сигурна бях, че никога не ще го забравя, че винаги ще помня уроците му. Носех дълбоко в себе си неизтриваемия спомен за спасението, нямаше да забравя онези Мислителюви възгледи за стремежа, за онази човешка обреченост, която ни крепи и която Бог е сложил в крехката ни същност, за да я движи, да я държи жива и жилава, а и да ни отличава от другите живи твари, пак негови творения.

Притъмня, станах, огледах се за Мислителя, не го видях, но чух:

- Добър да е по-сетнешният ти живот, момиче! Не забравяй нашето вървене. И Мисълта за Доброто... Бог да ти помага...

Не се опитвах да го търся с очи. Усещах как се отдалечава гласът му, как оставам сама в Пустинята със Складовете и как унесът на древна умора ме обладава непреодолимо.

Когато дойдох на себе си, Слънцето беше високо, по белия асфалт пъплеха пълчища лъскави автомобили, а изкуственото дърво, до което се бях прислонила, се беше раззеленило и пърхаше в пречистения въздух с невръстните си листа. Станах, стъпих на асфалта, до мен приклекна жълто такси, аз безмълвно седнах на задната седалка и не знам след колко време бях пред прясно ремонтираната външна врата на обгореното си от взрива жилище.

Мислителя не видях никога повече, но и до ден-днешен помня всяка черта на лицето му, всяка бръчица и косъм, както и цвета на гласа му. Да не говорим пък за очите му, събрали в себе си оскъдната влага на изпосталялото му тяло на свят човек...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.