Ехиден вятър я шибна изневиделица, но Маркизата се усмихна, насочи моминските си гърди срещу подлата му същност и я разпори със заострените им втвърдени зърна. Разкошната й копринена рокля се уви около стегнатата й  плът и дяволито загатна, че е облечена на голо. Дългата й руса коса се замята наляво-надясно, святкаше с гневни отблясъци и напояваше вятъровото тяло с аромата на скъп парфюм. Младата необяздена жена (поне така изглеждаше), стоеше непоклатимо  върху изваяните си безкрайни крака и невъзмутимо посрещаше любопитството, с което вечният вятър се опитваше да проникне между тях, да ги разтвори, да близне Онова Място, от което започваха. Тя се усмихваше все така ненасочено, с премрежен поглед, очакваща от хилядолетия Фалос пълен с топлина - облизването на вятъра тя изтърпяваше като закачка, от която ти е приятно и която предсказва идващото истинско удоволствие.

- Маркизо, Маркизоооо - провикваше се неизвестно откъде взел се мъжки глас, но тя не му отговаряше. Изправена беше все така непоклатимо, застанала върху ръба на Скалата, а долу, в бездната, пъплеха твари от биологична материя, отделяха разни миризми, които се стелеха като мараня в ниското. Но Маркизата не поглеждаше там, взорът й се рееше все така в безкрая, като че ли искаше да види откъде извира сладострастният подлец, вятърът, дето раболепно я докосваше, воден от надежда.

Маркизата беше решила да живее тук. Тя долавяше и други мъжки гласове, понякога те се преплитаха, лигавеха я, напъваха тялото и слуха й, но тя ги отпъждаше съсредоточено, защото очакваше Него и беше сигурна, че ще разпознае гласа му сред това кълбо от преплетени призиви за сладострастие. Щеше да живее тук, защото се беше изкачила на тази височина с подобие на тяло - истинското беше оставила в ниското, то беше създадено да пълзи и на тази височина не можеше да вирее, защото въздухът беше рядък. Беше дошла с това празнично тяло, защото то съответстваше на надморската височина, на бленуваната от всички възвиса. А и тук някъде живееха човешките Души, когато напускаха тромавите, лепкави от сладост, всекидневни тела... От известно време Маркизата често мислеше за различни видове тела:

- за яките кисели тела на Убийците;
- за топлите мъжествени тела на Любовниците;
- за гъвкавите безформени тела на Мошениците;
- за костеливите обезводнени тела на Мислителите;
- за пухкавите месести тела на Лентяите;
- за прозрачните невидими тела на Хитреците;
- за поддържаните изкуствено, ненаситни тела на Богатите;
- за леките изпосталели тела на Бедните;
- за спортните благовонно ухаещи тела на Благородниците;
- за няколкото вида тела на обикновените Човеци...

Маркизата продължаваше да рее взор все така на височината на очите си, но сега виждаше мислите си, дори протягаше деликатни пръсти, с които  се опитваше да докосне виденията. В новия си дом тя не забелязваше удобствата, защото те бяха неотменна част от благородническия Замък, кацнал заедно с нея върху ръба на Скалата. Кога и как се беше взел той тук, никой не знаеше, тя - също. Никой не питаше за това, защото тукашният Живот не даваше отговори. Въпросите в него бяха безмислени и ненужни - всичко се случваше от само себе си. Младата жена успокоено гледаше в бъдещето, не питаше вече утробата си кога ще зачене, не се косеше когато я любеха безперспективно, нито се ядосваше на неблагодарните мъже, които я употребяваха лакомо, задигаха даже спомена, слагаха го сред другите крадени съкровища и пет пари не даваха какво би се случило след това с някое от телата на благородничката. Този Начин на Живот (ТНЖ) понякога я уморяваше, имаше моменти, когато почти й се плачеше, но когато тези времеви мигвания отминаваха, тя отново възвръщаше непоколебимостта на гласа си, неуязвимостта на усмивката си, както и пленяващата си детска наивност - основно оръжие, с което несъзнателно воюваше и печелеше битките в предишния си живот. Младото момиче, дълго лутало се, търсеше безуспешно сегашния си образ, често му се беше случвало да участва в безсмислено чукане, да получава трохи от грандиозните удоволствия, организирани от други. Но сега... Сега, когато беше намерила най-после верното лице, когато пътят й непоклатимо се стелеше над бездните, стъпил сигурно върху въздушните мостове, започващи от Скалата - сега вече Маркизата знаеше, че до края на тукашния си живот, ще се наслаждава на грандиозни Изгреви, ще я милват нежни Залези, а между тях Замъка ще се грижи за скъпоценните й дни.

Стоеше тя изправена на ръба на Скалата и живееше интересно, както никога преди не беше живяла през своите трийсетина години. Беше се измъкнала от дотогавашното стоене зад тезгяха, полека отмиваше мислените милувки на клиентите и неусетно започваше да забравя продадените безбройни сънища на всякакви купувачи. Тази част от живота си тя полека забравяше, не защото се срамуваше от нея, а защото беше заета с новия си живот, той я учудваше, караше я да се вглежда в подробностите му, да го докосва невярващо и същевременно да му се радва. Тя не знаеше колко дълго ще продължи той, не знаеше това ли е истински добрият живот, но му се радваше, защото го беше очаквала. Може би не точно такъв, може би имаше  разлика в подробностите, но в най-важното - в очакваното вълнение - сегашният живот на Маркизата много приличаше на мечтите й. Тя не беше се променила кой знае колко - и сега можеше да бъбри край многобройните барчета в Замъка със случайни посетители по цяла нощ, неуморно, неустоимо и привличащо. Правеше го естествено, така както дишаше. Не преследваше специални цели, нямаше задни мисли. Тази й освободеност се дължеше, може би, на усмивката й. След постигането на основната си Цел Маркизата се смееше по друг начин. Смехът й стана като песен на птица...

Маркиза продължаваше да се занимава със своите си неща - иначе казано с нищо. След  маникюра, бръсненето и педикюра той възсядаше сивкав елегантен жребец и се запиляваше из горите на Замъка в търсене на дивеч. Младата му съпруга възприемаше спокойно отсъствието му, гледаше все така пред себе си, на височината на очите си и пред взора й се появяваха картини, смайващи и невероятни, като че ли създадени от гениален кинаджия, поставил си за цел да поразява с фантазиите си зрителите на своите произведения. Но истинският живот на тази изкуствено създадена съпружеска двойка се спотайваше скрито в миналото на Маркизата, от което тя така енергично успя да избяга. Сега, вече далече от оня живот тя гледаше в него немигащо, мъчеше се да различи онези негови парчета, които я отвращаваха и в същото време й бяха скъпи. Те бяха част от нея, тя не се отказваше от тях, защото в тъканта им имаше частици от нея самата. Даже носеха от нейния аромат и дори, когато бяха невидими, тя ги разпознаваше с обонянието си. Сега вече тези късове се бяха превърнали в отдалечени картини, но някога, преди столетия, тя беше участвала в сътворяването им, беше играла някои от главните роли, а Времето само ги беше запечатало върху цветните си ленти и ги беше съхранило, за да може днес Маркизата да ги разглежда понякога, да им се радва или да им се гневи, но никога да не ги преправя. Това тя си беше забранила, вярна на Правилата, които суеверно спазваше. Дълбоко някъде в същността й се таеше вярност, която нямаше нищо общо с верността на тялото й. Младото ослепително момиче караше мъжете да го гледат с очи, пълни с мътна течност, принуждаваше ги незнайно как да им се подкосяват краката, а сърцата им синкопно биеха, готови дори да спрат в нейна чест. Сега, когато стана Маркиза, тя съзнаваше своето положение, но никога не злоупотребяваше с това ново състояние - примамливо, мечтано, сладко, постигнато. Но отстрани това трудно се забелязваше от мъжете. Странното в тяхното поведение беше, че се стремяха към нея само до време. После идваше уплахата. Нейната монолитност, способността й да бъде непредвидима и последователна едновременно, хвърляше в смут мъжествеността на ухажьорите й, караше ги да бъдат нерешителни и дори нечестни пред себе си. Смазани от неуспехите си, те дори не опитваха Пътя към Победата - изоставяха го преди да са стъпили върху неравната му настилка. Тази предварителна обреченост учудваше Маркизата, тя й се усмихваше неразбиращо, клатеше неодобрително красивата си глава и дори прибягваше до помощта на астролози, само и само да разбере кое ги смущаваше. И беше ли то в самата нея, беше ли я наказал Господ да носи в себе си горчивото биле на недостижимостта или просто я привличаха точно такива недовършени Мъже...

- Маркизоооо, Маркизоооо... - отново се чу неизвестно откъде непонятен мъжки глас и младата жена отново си помисли, че може би това пак е глас на някой от познатите й недовършени Мъже. Тя се ослуша, настрои същността си към изследване и откри опит за облъчване отстрана не на един, а на много мъже. Те бяха организирали едно групово "сваляне", като неосъзнато се надяваха, че груповият подход ще им донесе успех или поне ще им позволи  да излязат по-достойно от вероятния резил, който  ги очакваше в такива случаи. Утешаваше ги многократно провереният факт, че по време на групов секс имаше голяма възможност човек да мине между капките, да му се размине и по този начин да запази надеждата, която умира последна и която нашепва: Следващият път ще докажеш на себе си и на другите колко те бива, колко си супер и как можеш да ги сложиш в джоба си всичките псевдоебачи от махалата. Гласът на надеждата обаче със своето бодрячество и неизтощим оптимизъм все повече  и повече губеше доверие сред широките народни маси и затова Маркизата гледаше тези недоправени Мъже с известно съжаление и може би досада. Те, които не винаги успяваха да се изявят пълноценно в индивидуалните сексуални изпитания, се надяваха на Групата, защото в нейните обятия се чувстваха като в утроба - защитени, в уюта на безтегловността и естествената лекота на безгрижието.

- Маркизоооо, Маркизооооо - чу отново тя и този път не се стърпя. С глас, придобит по време на новото си положение, едва въздържайки се, тя проговори силно, равно и студено:

- Какво обичате, господине?

Почти не личеше, че този въпрос й струваше усилия, стискане на зъби и вътрешно кипене. С царствено вдигната  глава стройната й фигура изглеждаше още по-издължена, почти не промени положението си и само Слънцето провря един лъч между краката й, без да остави следа върху особената й рокля. Тя се направи, че не го усеща и продължи да пита Гласа:

- Какво обичате, господине?

Тогава точно, след второто или третото запитване, се разбра, че Гласа не иска нищо - той просто проверяваше тук ли е Маркизата, живее ли още върху ръба на Скалата, Замъка грижи ли се още за нея, с една дума тук ли е още ослепителната жена отскоро настанила се в този регион и околностите му, или стройният й силует, появил се върху тъжното зарево на Залеза е бил само едно видение...

- Какво обичате, господине? - все по-студено и настойчиво продължаваше да пита Маркизата и питането й вече се бе превърнало в сплашване, в едно предупреждение за всеки, който  любопитно се провиква. Защото провикването като начин на проверка не се харесваше не само на Маркизата, а беше отречено като метод изобщо. В по-нови времена това беше постигнато благодарение на камари памук, изсипан на възлови места в теснините, през които минаваха важните Звуци. Те потъваха в памука, заплитаха се в мекотата му и умираха задушени. Разбира се, тази тишина беше подозрителна и нетрайна, защото истинската тишина беше онази, която се раждаше от липсата на звуци. Раждането на Звуци вече означаваше, че рано или късно Тишината ще умре. А умряла, Тишина пълнеше векове наред живота на Маркизата. Преди да се установи трайно върху ръба на Скалата, преди Замъка да се заеме с грижата за скъпоценния й живот, тя непрекъснато живееше, потопена в умряла Тишина. Това й създаваше невероятни усещания, полазваха я обриви, задавяха я алергични кашлици, разноцветни течения напъваха тялото й като изтичаха през различни отвори и разраняваха плътта й, създадена за наслади. Откакто живееше в Замъка, Младото момиче няколко пъти решаваше да опише усещанията си, дори заставаше пред огледало, започваше да диктува, думите й полепваха по гладката амалгамена повърхност, но после тя не ги харесваше, изтриваше записа и отлагаше намерението си за по-късно. Това отлагане се дължеше на неподготвеност, на известна умора и може би на близостта й с онези събития, които съставляваха доскоро основната част от предишния й живот. Насън и наяве тя усещаше различните видове тела на различните видове човеци, бутаха се те в нея, караха я отново да ги усеща, да вдъхва мириса им, да усеща влагата на кожите им, а понякога да изпитва насън дори забравен оргазъм, подарен й от някогашен любовник. След такива изживявания тя вземаше твърди решения да не отлага записите, но при сблъскването с първите по-сериозни трудности, при първата по-осезаема съпротива на спомена, тя се отказваше и се отдаваше на Живота в Замъка. Той беше лесен, естествен, непринуден, неусетен като дишане.

Но едно неочаквано, ярко оцветено явление я накара този път решително да застане срещу огледалото, да извади пред всички градивото на своя живот и да го подреди, съзнавайки, че подрежда част от всеобщия Живот.

Само няколко дни преди да настъпи пълнолуние, една вечер Маркизата изпрати Слънцето и се запъти към Замъка. Древните му стени се белееха сред достолепните дървета на замъковата гора, а светлините  на кулите му загатваха тайнствен живот и нашепваха стари истории. Те живееха нелепо сред модернизираната вътрешност, ставаха прозрачни и лековати, когато се докосваха до телевизори, видеомагнетофони, стереоуредби, сателитни антени и мобифони, но все пак живееха и бяха се просмукали в общото тяло на Замъка. За да изчезнат, трябваше да изчезне и самият Замък. Няколко пъти роднини на Маркиза наистина искаха да го разрушат и от материалите да построят модерно курортно градче, но съпругът на Маркизата категорично се възпротиви, не само от леност, но и защото се страхуваше от проклятията на предците. Освен това баща му, преди да умре, настойчиво му завеща да не разрушава Замъка, а да се ожени и да живее с жена си не някъде другаде, а в семейния Замък, чиято възраст се изчисляваше на хилядолетия. Древност струеше не само от лицето му, от стените и същността му, древност излъчваха и всичките му обитатели. Дори Маркизата с невръстната си младост, след влизането зад стените му, придоби известно достолепие и солидност, непривични за възрастта й. Всичко това се възприемаше от Околния Свят  като присъщо на мястото свойство и постепенно на Замъка взеха да гледат като на средство за придобиване на солидност.

Маркизата продължаваше да се радва на положението си, да се наслаждава на невероятната уреденост на новия си живот и да се сеща за онова, което беше, което тя не забравяше и към което дори понякога се връщаше. Тези връщания започваха да стават неотменима част от дните й, започваше тя да се пристрастява към тях и дори, в редки мигове на дълбок размисъл, се плашеше от тях като от наркотик.

Дълбоко някъде из дебрите на неизследваното си подсъзнание тя съзираше неосъзната опасност, която я и караше да се залъгва с настоящето и само в редки случаи поглеждаше към онова живо минало, което определяше днешния й живот. Маркизата тичаше неудържимо към Бъдещето, искаше да живее само в него и никъде другаде, но все пак, понякога, неочаквано, без да подозира защо става така, тя се връщаше към заключените дни на миналото, с ужас вдъхваше от аромата им - жив и непокътнат от Времето. Дълбоката глътка нечиста вода я зашеметяваше, опиваше я, помътняваше взора й, пренасяше я в друг свят, забравен и до болка познат, свят от който произлизаше.

Дни след такова мислено пътешествие младата жена не беше на себе си - държеше Маркиза настрана, не помисляше за любов, никого не допускаше в апартамента си, сама си приготвяше скромните ястия, а мръсното си бельо переше собственоръчно. Възстановяваше се бавно, като след епилептичен припадък и се заричаше да не се връща никога повече в опасните селения на предишния си живот. Но те я привличаха неудържимо и тя знаеше, че рано или късно, отново ще се поддаде на този порив, ще му се остави, както човек се оставя на порока.

Тези тайни пътешествия в отминалите дни бяха единствените събития, които помрачаваха новия живот на младата жена. Може би точно поради това Маркизата често ставаше рано, отиваше на ръба на Скалата и дълго гледаше Слънцето, което изгряваше достолепно и неизменно. В такава една сутрин, след мъчителните пътешествия в неизтриваемото минало, Изгревът изведнаж се превърна в Залез и Маркизата се натъжи още в началото на Деня.

Затова тя защитно настройваше същността си на светлите вълни, които излъчваха идните дни. И точно когато се успокояваше, когато тялото и Душата й, създадени за радост, започваха да се радват, върху клетата жена се стоварваше поредният Сутрешен Залез и всичко започваше отначало. В такъв един Ден с явление тя твърдо реши да не отлага повече записите...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.