След столетия, когато изследваха този Запис, бяха открили дори цветовите оттенъци от гласа на Маркизата, но редица други важни факти и интонации така и не бяха намерени. Въпреки подробните описания, с които беше удостоена връзката на Маркизата с Момата, никъде не бяха открити звуци, съпровождащи любенето им. Нещо повече - там съществуваха непонятни звукови картини, които някои от специалистите по разгадаване на стари записи свързваха с наличието на насилие, опити за психологическо въздействие, както и недействителни оргазми, симулирани като в театрална постановка. Разбира се, специалистите понякога допускаха грешки, пък и цел на самото изследване на Записа беше преди всичко да се установят начините на записване, както и средствата, с които са осъществявани. Смисловата същност на Записа беше изследвана по-късно и точно тогава бе установено, че днешната Маркиза не е отразила редица важни моменти от общуването си с Душицата и Момата. Оказва се, че тя е познавала и много други хора от този вид, за който в Записа няма нито дума. Не се споменава нищо и за душевното състояние, в което се е намирала младата жена след срещите си с изпрозрачняващите пред очите й хитровати същества. Сред някои от изследователите съществуваше мнение, че тя умишлено се е опитвала да забрави за изтерзаната си Душа, като по този начин се е надявала да добие Свобода, Охолоство и Независимост. Столетия по-късно тя е разбрала наивността си, но тогава, по времето на ония срещи тя е била прекалено млада с всичката произтичаща от това незрялост. А и стремленията й по онова време са били остро насочени към изгодно омъжване, към финансова независимост, като средствата за постигането на тези цели са били доста разнообразни. По принцип Маркизата никога не е държала на физическата вярност, никога не е смятала, че това е нещо важно, някакво правило, от спазването или неспазването на което би могло да зависи нещо в живота й. Това й схващане особено ярко взе да се проявява, когато красивата млада жена започна (кога се случи, не разбра) да усеща как се скъсява отпуснатото й време, как се изнизва то като ехидно влечуго сред неразгадаемите дебри на необхватните житейски шубраци. Това откритие я стресна, тя се разбърза, стана решителна и това ново състояние отне малко от всеизвестната й женственост.

- Стига  сте ме мамили - чуваше се начумерения й глас при общуване не само с Моми и Душици. - Всеки иска и иска, никой нищо не дава... - почти се разплакваше бъдещата Маркиза и в тези мигове беше безкрайно далече от истинските усмивки, които й препоръчваше Мислителя.

По време на такива пропадания тя се мяташе ожесточено и безпомощно, зъбеше се неусетно, хапеше железните пръти на  неочакваната си клетка, после, изтерзана от вътрешно бушуване, се отпускаше безволево, чукаха я къде кой свари, докато най-после се съживяваше, Душата се връщаше в познатото тяло, тя ставаше, изправяше снага, изпъчваше гърди, усмихваше се с истински усмивки и поемаше по пътя, който продължаваше да търси. Усещаше тя, че постоянните изпитания я износват, уморяват я неусетно и това й разбиране още повече втвърдяваше решението й да стане богата. Ставаше дума за истинско богатство, за Свобода, за Душа пълна със светли вибрации... И за всичко това в Записа няма нито дума.     Изследователите само подозираха действителните причини, поради които Маркизата е премълчала тези факти, цветоопределящи факти, сътворили преживяванията й.

Така или иначе след този Запис тя се държеше сравнително спокойно, ходеше на Скалата умерено, гледаше Изгревите с надежда, но съпругът й, както и помощният персонал към Замъка бяха нащрек, познали и свикнали с чудесиите на Маркизата. Това време съвпадна с годишния прием, даван традиционно от векове. От пръв поглед ставаше ясно, че гостите са богати хора, истински богати хора, които можеха да си позволят каквото искат и когато искат. Можеха да отидат където си поискат и с когото си поискат. Разбира се, ставаше дума за материално богатство. То притежаваше своя блясък, атрибутите си, беше преходно, нетрайно, мъчеше притежателите си, видоизменяше ги понякога неузнаваемо... Маркизата се разхождаше независимо сред гостите с чаша в ръка, позволяваше да я поздравяват - ръка й целуваха, усмивка й отправяха, всякак я поглеждаха, а тя продължаваше да се разхожда отнесено. Почти в края на Приема гостите бяха усвоили цялото пространство около Замъка. Питиета, закуски, вкуснотии бяха разположени върху нетрайни масички, пръснати из околностите. При второто обхождане на гостите Маркизата се натъкна на Камъка. Дремеше той, приспан от вялите, безсмислени разговори, затрупан със скука, навлажняван понякога от шампанскови пръски, омирисван от лепкавия пушек на печени върху скара мезета. Не се наведе тя, а само му отправи милувка с поглед, събуди се той, проблесна твърдината на лицето му, звезди изгряха от плътта му, подредиха се полека и чрез светлината си написаха:

ненаситни са телата на богатите;
тяхната ненаситност се поддържа изкуствено;
при истински богатите тела ненаситата е естествена...

Грееше така Камъковото лице, звезделиновата му светлина се размножаваше върху Маркизената чаша, роеше се в очите й, пречупваше се през дискретно оцветените й лещи, когато отмести поглед и тръгна пред себе си, Камъка умря, загърнат в хилядолетната си безцветна дреха. Ала Маркизата носеше във вътрешния си поглед трептящите букви на Камъковите думи. Пронесе ги тя покрай всички гости, занесе ги в покоите си, допи златистите кристали, които живееха и умираха върху широкото дъно на скъпата й чаша и заряза Приема.

Още тогава Маркиза разбра какво ще се случи, подуши настъпването на записово време и дори по навик погледна към Слънцето. То все още следваше хода си, но колебливо се обръщаше, поглеждаше към изгрева си, като че ли се канеше да се върне, изоставяйки пътя си, объркало дни и нощи, както и зависещите от тях човешки животи. Маркизата усети колебанието му и, може би, това беше последната подкана за сътворяването на поредния Запис. Разбира се, ако не бяха Камъковите погледи, ако не бяха особените думи, изгрели върху твърдината му, тя може би пак щеше да ходи на Скалата, пак щеше да се заглежда в Слънцето, щеше да следи Изгревите дали са изгреви, а Залезите по кое време се превръщат в Залези, но към поредния Запис навярно щеше да пристъпи не веднага.

Все пак основният и най-важен подтик беше организирането и провеждането на Приема. Особените тела на богатите я възбуждаха, връщаха минали столетия заедно с миризмите и цветовете им, както и хората производители и употребители на тогавашните събития. В онова време, за което се канеше да записва, Маркизата беше заровила и част от съкровищата си, придобити или подарени от тогавашните хора...

Записа тръгна неусетно, но авторката не подозираше какви неочаквани преживявания ще й донесе това вглеждане в намотаното време.

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.