Не става ясно, уважаеми читателю, защо в този Запис Маркизата не е споменала нищо за някои важни събития, които я сполетяха по време на срещата й с Ленивия. Може би си е имала сериозни съображения, може би просто ги е забравила или пък ги е пропуснала от разсеяност - това не е известно и сигурно никога не ще се изясни. Но ние сме длъжни поне да споменем за тях, защото те са част от нейното необикновено изживяване, оставило следа върху по-сетнешния й живот.

Та Маркизата нищо не споменава за онези жестоки думи, отронени от Ленивия може би в момент на умопомрачение. С отнесен поглед, зареян в небитието, далеч преди началото на потъването, той промълвил: "И твоята болест е неизлечима..." Разбира се, не би могло със сигурност да се твърди, че тези думи са предназначени за Маркизата, но някои други факти ни навеждат на мисълта, че точно нея е имал предвид, когато ги е произнесъл. Не само, че друг жив човек, към когото би могъл да се обърне, в Колибата по това време не е имало, но и съществува сигурен документ, от който става ясно, че Маркизата сепнато му е отговорила: "Какво имаш предвид?" Тук вече яснотата изчезва и мъглявина забулва тази важна сцена от колибения живот на младата жена. В този момент Животинчето сърцераздирателно е цвърчало, предчувствайки колко дълбока рана отварят в нежната Душа на Момичето думите на Ленивия... А може би тя не ги упоменава в Записа, защото не е успяла да разбере смисъла им. Ние не сме сигурни, че тя докрая на дните си е разбрала какво всъщност е направила, ставайки Маркиза. Може би не е осъзнала напълно и защо се е появил оня странен Камък с надписа. И понеже човеците са склонни да обвиняват някой друг за несгодите си, а Маркизата в предишния си живот е била едно обикновено момиче, макар и хубаво, то тя не е допускала може би мисълта, че не случайно й се случват случките, които тя описва като несправедливо сполетели я беди. И за да не бъдем голословни, ще напомним няколко известни на уважаемия читател факти. Например случайно ли Мазника се е насочил точно към нея? Случайно ли повери точно на тази млада жена несметните си богатства? Вярно, атентат й спретнаха, мъчиха я, мазни Гемиджии я докосваха, Мекици и Поетки трябваше да изтрайва, но все пак Мазника към нея се обърна... А спомняте ли си Бала в двора на Замъка, който тя организира, непосредствено след като завърши Записа за Мазника. На нея като че ли й хареса. Тази нова роля сладнеше с непознатия си вкус, пренасяше я в привидно лесен свят, където несгодите на Битието отсъстваха, но не се замисли тя какво губи, когато получава, не се замисли за Душата си...

Има и още нещо, което тя е пропуснала в този Запис. Прибирайки се в прясно ремонтирания си след гърмежа модерен свой дом, тя сварва там ново известие. Оня пулсиращ ален надпис в горния ляв ъгъл на листа недвусмислено й напомнял, както и първия път след Бала, че не е съвсем свободен човек. Разбира се, тя е могла да вземе първия самолет и да отлети в другия  край на света, да живее разкошно, да си позволи глезотии, а и каквото поиска, но ясно е съзнавала, че какъвто и живот да води, той трябва да бъде живян наяве. А от време на време на нея още тогава й се е искало да бъде сама със себе си, далече от хорски погледи и думи, далече от наелектризирания обикновен живот на незабележимия човек. Може би и затова толкова дълго е останала тя в Колибата, макар че по последни изчисления нейното пребиваване в това особено място не е продължило повече от няколко часа. Разбира се, това са били особени часове, различни от часовете  на обикновения човек и точно затова навярно тя е видяла Потъването - нещо, което в обикновени условия трае векове. Та този й стремеж към усамотяване, към своеобразно бягство и скриване се е зародил още тогава, макар че неговите най-ярки прояви изплуват значително по-късно. Може би тя затова и се е застояла в Колибата толкова дълго, въпреки подтискащата мръсотия и естествено извираща мизерия. Може би Иконата я е задържала в онова несретно пространство, може би оня симпатичен Плъшок е бил дискретно изпратеният й знак, може би... Маркизата нищо не споменава по тези въпроси и както забеляза, уважаеми читателю, в Записа тя набляга най-вече на възхода и падението на Ленивия, на преживяванията му, на мъките и терзанията му, както и на тяхното отражение върху собствения Маркизен живот. Както и при срещата й с Мислителя, така и в този Запис младата жена се описва като наблюдател, като човек, който почти не участва в случващите се събития. Може би толкова са й били възможностите за записване; може би, за да бъдат такива Записи автентични, пълни и завладяващи, е нужен специален талант, някаква дадена Божа Дарба, която Маркизата, поне в описанието на колибените си преживявания, не е проявила. Тук в никакъв случай не твърдим, че  тя въобще не притежава такава Дарба, не, може би в този случай тя просто не се проявява. Така или иначе ние трябва да споменем, че оная пухкавост, характерна за тялото на Ленивия, беше причина тя да се застои по-дълго в особеното пространство на Колибата, да полюбопитства и да се опита да надникне зад видимото и зад естественото усещане, породено от докосването до особена плът. Младата жена (и друг път беше й се случвало) се заплесна, както малчуган се заиграва с непозната, невиждана играчка и неусетно беше въвлечена в непонятно преживяване, от което си тръгна смутена, малко уплашена, стресната и неосъзната. След хилядолетните преживявания кожата й, като че ли беше удебелена, драскотините трудно оставяха кървавите си следи върху нея, Душата й се беше сгушила опакована сред тази кожена защита - омърлушено духовно същество, което не осъзнава какво го е сполетяло. Въобще в този Запис Маркизата дума не обелва за Душата си, а по наше скромно мнение точно тя понасяше и поемаше облъчването на Живота в Колибата. В този текст нищо не е казано и за онова кретане по човешкия живот, което тя неосъзнато беше изпълнявала, живеейки несретните си трийсетина години. А що се отнася до сигурния документ, за който споменахме по-горе, то той беше открит случайно, както прочие се случват много често важните неща на този свят. Колибата беше изчезнала, но в една от известните музейни сбирки* се откри Иконата и когато се вгледахме в овехтялата й патина, съзряхме Окото. Та точно на дъното му открихме запечатана картината на Колибения живот и ясно чухме думите на Ленивия. В тази сцена Маркизата (тогава все още обикновено, нищо неподозиращо Момиче) изглеждаше смутена, объркана, двуизмерна и уплашена. Струва ни се, че в Онзи Миг като светкавица е минала през съзнанието й мисъл за нейното предназначение. Разбрала е тя, може би, как всички я употребяват, как никога не ще си намери истинско (според нея) място, как старомоминство я напада, как до края на дните си ще се трепе с работа, въпреки милионите на Мазника. Всичко това е запечатано върху дъното на Окото, но тя или не знае за този документ, или просто не иска да си спомня за Оня неустойчив миг. Така или иначе Записа за Ленивия е непълен и може би неговата непълнота (умишлена или случайна) беше причина Маркизата много дълго време да не се занимава с нищо друго освен със съзерцания от Скалата. Стоеше тя там по цели дни, посрещаше Изгревите, които напоследък особено често бързо се превръщаха в Залези. Навярно това е другата причина, поради която Маркизата видимо страдаше. Повехнало лице й се появяваше, румени страни не се забелязваха и само тъжни погледи влажно бликаха върху неразбираемо красивия й образ.

При създалата се ситуация нови Записи най-вероятно не се очакваха скоро и обитателите на Замъка, разбрали интуитивно какво става, ходеха на пръсти около Маркизата, кимваха раболепно за плах поздрав и отминаваха като сенки. От закачливото весело момиче, пълно с жизнерадост, нямаше и следа, макар че скритата й Душа не беше се променила много. Не обвивката й, нейният дом беше неузнаваем. Маркизата боледуваше и поредният пристъп на неизлечимата й болест беше повалил Духа й, поривите и стремленията й, беше я променил до неузнаваемост. От жена (човек) успяла в живота, последният Запис я беше превърнал в самоходна сянка, вътрешно измъчена от непреодолими несъответствия... А сутрешните залези това и чакаха. Не се прибираше тя в Замъка, застояваше се край Камъка, гледаше хипнотизирано блестящия надпис и светлината му проникваше в същността й като радиация. Кръстоска от плахост и мъка я изпълваха и притискаха ония светли спомени от общуването, пътешествията и живота с Мислителя.     Онази Маркизина част, която съхраняваше тези преживявания беше обзаведена по специален начин, снабдена беше тя със специална озонаторна система, както и с устройства за подходящ климат, обеззаразяване и избиване на вируси и микроби. Плахо посягаше тя към тези скрити кътчета, любуваше им се неосъзнато, както човек се любува на имане, и продължаваше безразсъдно да крачи с дневните си крачки сред неминуемите самозараждащи се несъответствия.

Не беше ясно какво ще стане, как ще излезе от това състояние обитателката на Замъка, ще сътвори ли нови Записи, а и въобще как ще продължи да живее с неусетно новородилите се мъки.

Объркана и безпътна, тя показваше на себе си и на света желязна непоколебимост, усмихната неуязвимост и висока успеваемост в жизнените начинания. Маркизата живееше измисления си живот, защото така искаше да го живее, защото така беше намислила да го живее. Отдавнашната й програма за живеене, може да се каже, почти беше изпълнена, почти бяха поставени на местата им отделните строителни късове, от които трябваше да го съгради. И точно сега започваха от време на време да се появяват неочаквани странични явления, за които дори не беше подозирала. Никога не беше допускала например, че Записите така ще я нападат, ще я мъчат коварно и дори след записването им, ще продължават да идват в сънищата й като отломки от мъчен живот...

Все пак младостта й, най-вече биологичната, вземаше връх над мътните вълма подземен живот, от който се раждаха мислите, стиснали Сърцето, Душата, Разума на Маркизата, както и неунищожимия й вкус към живеене. Вътрешните напрежения, които я разпъваха, не бяха предвидени, не влизаха те в някогашните й планове, когато реши да става Маркиза. Райски живот и безметежност, цветна тръпка и вечно спокойствие, усмихнат ден и весели нощи се мяркаха из плановете на неизвестното красиво момиче, което беше усетило, че му е отпусната Божа дарба - незабележимата власт над хората, способна да им влияе с усмивка, чар и неосъзнато облъчване бяха все дарове, които то не знаеше защо е получило.         По-късно, когато заживя в Замъка, когато дискретно ликуваше и вътрешно празнуваше, младата жена забеляза пукнатините в Битието. Радостта от лесния живот помътняваше, пропукваше се лакираната повърхност на видимата му страна, бушуваше скрита същност, сътворена от неспокойни въртопи, но запазваше тя приличие, спокоен изглед и външно достолепие.

Между ненаписаните редове в последния Запис и отново появилите се Сутрешни Залези навярно не съществуваше никаква връзка, но Маркизата се косеше предопределено и по най-лесния начин си обясняваше тяхната поява, свързвайки смущаващото им облъчване с цялостното си неясно Бъдеще. Пращяха изопнати връзки, обтегнати по вътрешната страна на същността й, кървяха спуканите вени на някогашните й дни, давейки се в мътната мокрота на гъста течност. Показваше устни над повърхността, грабваше глътка въздух и се оставяше на съпротивата си, без да знае на какъв бряг ще я изведе и ще стигне ли някога до някъде. А и стреми ли се да достигне. Маркизата вече беше от човеците, които са постигнали някои от мечтите си - опасна хорска порода, стъпила с единия си крак в собствения си провал. Вкусила от дрогиращата привлекателност на частично осъществената мечта, Маркизата беше хукнала през хребетите и долините на изкуствените и естествени препятствия, делово поставяни от Дявола и Бога по пътя й. Не я изпитваха, вършеха си работата - беше тя една от многото, устремили се към замъков начин на живот, та трябваше да се отсеят годните от негодните, да се постави в съответствие можещия от неможещия, както и ония, предопределените. Всички тия неща от живота не намираха място в Маркизините Записи, но не го правеше тя нарочно, нито пък от разсеяност. Тя записваше само Случките, а тълкуването, подреждането, тяхното сортиране, номериране и съхраняване беше оставила на неунищожимото Време, в чиято власт беше всичко на тоя и другите Светове...

Една утрин, носейки царствената си походка към Скалата, Маркизата срещна задаващ се Изгрев, но не го различи, взе го тя за поредния Залез и тръгна обратно. Съзря Камъка и отбеляза с крайчеца на Съзнанието си, че надписът е друг:

Хитреците са особена порода;
Разтворени са те в Живота ни;
Тяхното "да", никога не е "да";
Тяхното "не" обикновено не се знае какво е...

След тия пулсиращи думи Маркизата се затвори за няколко денонощия и по всичко личеше, че пак е настъпило Записово Време, та в Замъка се съобразяваха. Този път, обаче, младата жена се беше снабдила със специално устройство за записване, което можеше да предава не само фактите, но и интонациите, с които те биваха описвани...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.