В този Запис Маркизата е пропуснала някои важни моменти от своите преживявания, та ще се опитаме да внесем необходими пояснения. Тя, например, никъде не споменава, че много от думите на Мислителя са откровени цитати от учението на Учителя Беинса Дуно. Не става ясно дали Мислителя е бил Ученик, в смисъл последовател на Учението или просто е стигнал до прозренията, които са залегнали в основата на Словото на Беинса Дуно. Също така не става ясно дали Мислителя е познавал Учителя или неговите мисли, с които дълго време е живяла Маркизата, са универсалните мисли, които естествено изграждат Учението, добило мирово разпространение и известност. Може би от скромност, може би от разсеяност, но Маркизата никъде в този Запис не показва как й е повлияло многогодишното съжителство с Мислителя, отразило ли се е то върху състоянието на Душата й, на духовното й лице, както и върху схващанията й за Света. Разбира се, в този Запис тя е описала най-вече своя потрес от срещата със Сенките и Носачите, опитала се е да покаже своята обреченост, невъзможността си да се отърве някога от Киселаците и Мазника, но все пак уважаемият читател на тези Записи не може да не е забелязал, че тя е преживяла и едно спасение - нещо, което при други обстоятелства не би могло да й се случи. С други думи, настъпила е някаква промяна, най-вече в нравствено и духовно отношение, което очевидно внася нови черти в образа на Маркизата.

Многогодишните й митарства из Пустинята, доброволното й отшелничество пък показват навярно, че Мислителя е оказвал силно въздействие върху младата жена, привличал я е той, може би като противотежест на онова нейно нечисто допиране до Мазника и неговото обкръжение. Въобще този Запис не приличаше много-много на предишните, но обяснението се съдържа навярно в новите, невиждани до този момент преживявания на Маркизата. Какво й се беше случвало досега? Миризливо общуване с Киселаци, гнусен допир до Мазник, Гемидживя, Поетка, Мекица и други мутанти, представители на странната фауна, населяваща общественото пространство на един изкривен мир. Е, беше преживяла и няколко незабравими мига с Любовника, който в крайна сметка отново й донесе разочарования и нов, незарастващ белег върху изтерзаната й Душа. Вярно, тя знаеше, беше научила, че Съдбата на човека може да се променя само в подробностите, в ония незначителни финтифлюшки, които придават оттенък на общия Живот, без да могат да променят неговата същност. Тази важна подробност Маркизата беше научила благодарение на многовековните си странствания по всякаквите пътеки на неуредения си живот. За пръв път се срещаше с Човек от Друга Раса, та затова навярно и беше така неспасяемо завладяна от излъчването му, от онази  друга материя, от която беше сътворен...

Няколко дни вече Маркизата блуждаеше из пътеките на Замъковата гора, стоеше неподвижно на Скалата, прекарваше пред вътрешния си взор многобройните събития, случили се по време на безкрайния й млад живот. Хората, които не от лоши чувства я наблюдаваха скришом, установиха, че усмивките, доброто настроение и душевната пълнота бяха значително по-малко и Маркизата беше обладавана предимно от терзания, вътрешни разкъсани душевни рани и скрити сълзи, потапящи в соленината си курортната безгрижност на Замъка и неговите околности. Особено се усилваше влагата на невидимите й сълзи, когато минаваше край оня невзрачен камък, върху който неизтриваемо тлееше Вечния Надпис:

"...Раните по Душата й оставяха невидими белези. Тяхната болка беше неизлечима!"

Не много пъти мина Маркизата край камъка, но колчем го сторваше, усещаше пулсиращо да запламтяват раните й. Опитваше се да ги гаси с медитация и самовглъбяване, да пренася личността си чрез мисъл в приятни кътчета и там да изживява кратките мигове на самоуспокоението.

След Записа за Мислителя Маркизата почти изцяло подмени гардероба си. Дрехите й станаха строги, следваха някаква почти официална линия. Промяна се чувстваше дори в походката й, общуваше с обслужващия персонал на Замъка сдържано и хора, които я виждаха за пръв път, си мислеха, че е студен човек. Маркиза, който съвсем се беше вглъбил в празните си занятия, почти забрави за съществуването на младата си красива жена. Трябва да се отбележи, че Маркизата също не се интересуваше от съпруга си. В началото на тяхното познанство много от нещата на новия й бит изглеждаха привлекателни и интересни. Когато обаче Маркизата свикна с тях, нямаше грижи за всекидневието и не беше самотното хубаво момиче за задиряне, тя се успокои, придоби някаква солидност и тежест, което навярно беше и причината да я канят на разни сбирки, които понякога организираше кметството на селото, разположено близо до Замъка.   Там обикновено се събираха по-известните хора от околността и, разбира се, Маркиза. От векове неговото семейство се ползваше с особено уважение сред местните хора. Маркизата се замисли на какво се дължи този факт, след като нито съпругът й, нито баща му, нито пък неговият баща се отличаваха с някакви особени качества. Вярно, по майчина линия  Маркиза имаше далечен правуйчо, който беше открил как се приготвя кисело мляко, в резултат на което околностите на Замъка са били превърнати в стопанство за отглеждане на говеда. Тази дейност на Маркизовия роднина му бе донесла слава и неприятности - прочул се надалече с ценния си продукт, но благородните му роднини го натирили извън семейството, защото смятали, че не е прилично един благородник да се занимава с производство на кисело мляко. Може би Съдбата решила да помогне на този човек, защото Старата Маркиза се разболяла тежко от сърцебол и отичане. Видни лекари от всички краища на държавата се опитвали да я излекуват, но всичките им усилия били напразни. Една сутрин Вуйчото застанал пред портите на Замъка с калено гърне в ръце и помолил да го пуснат в покоите на Старата Маркиза. Болногледачите отказали, но той не си отивал и накрая, с помощта на някакъв свой братовчед успял все пак да влезе при знатната болна. Макар че и тя помогнала за неговото прокуждане, сега когато чакала Смъртта, нещо трепнало в болното й сърце, кръвта проговорила и тя му подала немощната си ръка. Вуйчото я целунал, поклонил се и казал:

- Мила лельо, осмелявам се да Ви обезпокоя, защото искам да помогна здравето отново да се върне при вас, изцелението да ви споходи час по-скоро...

- Много мило от твоя страна, многоуважаеми, но това едва ли е възможно - тъжно поклатила глава възрастната жена.

Тогава откривателят на киселото мляко отхлупил гърнето и казал, че в този невзрачен на вид съд се намира онова чудодейно лекарство, което ще изцели уважаемата дама. Нужни били много усилия, докато се съгласят да приложат странното лечение. Най-после, след неколкомесечни грижи, Вуйчото успял да приложи строг лечебен режим, от който настъпили видими положителни промени в здравословното състояние на Старата Маркиза. Вярно, не било лесно и човек трябвало да притежава силна воля и силна вяра, за да не зареже насред път започнатото трудно лечение. Когато болната оздравяла, Вуйчото открил пред всички тайната на своето чудодейно лекарство. Това било обикновеното кисело мляко, приготвено по една от специалните рецепти на Вуйчото. След неколкомесечно лечение той успял да върне към живот знатната дама и от този момент нататък прокуденият роднина заел почетно място в родословието на многовековния благороднически род.

Та на събиранията в кметството винаги ставаше дума и за Вуйчото. Но напоследък, на тези събирания по-интересно за присъстващите беше споменаването, обсъждането и подробното запознаване с живота и дейността на младата съпруга на Маркиза. Нейните странности, потайността й, недостъпната й красота, както и необикновеният камък, кой знае откъде появил се неотдавна край пътеката за Скалата, караха гостите на кмета да се връщат към разговорите за Маркизата, независимо какво  бяха обсъждали преди това. Този неизчерпаем интерес към младата Маркиза не стихваше през вековете и в родословната история на Замъка тя щеше да заема все по-трайно и все по-престижно място.

Трябва да отбележим, че в последния Запис за Мислителя Маркизата не беше споменала и за още едно свое важно преживяване. Някъде към края на своите странствания, малко преди да се раздели със сухия богообразен човек, тя зърна в небето на Пустинята Светъл Лъч, който извираше направо от свъсените черни облаци, от които никога не капваше капка дъжд. Взорът й се покачи по него, опита се да стигне до източника му, но облаците го пазеха и Маркизата само успя да опре поглед в черната им твърд. За това пък ясно чу глас на медна тръба, който недвусмислено се обръщаше към Мислителя и неговата спътница. Маркизата стреснато го слушаше и в първите мигове не разбираше какво става, но постепенно взе да различава думите и смисъла им. И до ден днешен не е ясно защо всичко това тя не е описала в Записа, макар че тогава отчетливо се чувало:

Няма ли Обич, няма и Живот...

Само Мислителя и Расата му могат да ви преведат през Времето...

Маркизата дълго мисли над това, което видя и чу, така че не е възможно да е забравила това свое необикновено преживяване. Най-вероятно други съображения са я накарали да спести описанието на това явление. Защото то не свърши само с думите, които изричаше медният глас. Съвсем близо до тях, в самата Пустиня, Мислителя и Маркизата (която тогава още не беше никаква Маркиза) забелязаха странно същество, облечено в черно, с тъмна шапка, която беше изпъкнала над ушите му, като че ли покриваше някакви непонятни издутини по главата му. Възседнало беше това същество лъскав вседеход, който изглеждаше нелепо, или поне непонятно, толкова далече от каквото и да е населено място. Появяването му беше неочаквано и смущаващо и може би нямаше да го забележат, ако не бяха чули сатанинския му кикот, пръдните и вонята, която го обвиваше като прозрачен или дори  невидим балон. Стъписани бяха двамата многогодишни странници, не знаеха какво да мислят за неочаквано сполетялата ги среща. Но не след дълго тъмният мотоциклетист им помогна. Насочи той снопа машинна светлина, която извираше от фара на шантавото му превозно средство към Лъча и там, където двете светлини се кръстосаха, избухнаха зелено-жълти пламъци, като че ли гореше човешка плът. Смразяващото кикотене на Черния накара Маркизата и Мислителя да замръзнат по местата си в очакване на следващите стъпки на това пренеприятно същество. Те не закъсняха и машинната светлина започна да трепти, тези трептения отслабваха и по този начин се превръщаха в някакъв метален дрезгав глас. Мислителя поклати разбиращо глава и Маркизата чу шепота му:

- Това пък ще е неговото послание...

И металният глас изпълни пустинното пространство:

Докато има Човеци, ще има и страдания!

До каквото се докосне Човек, разваля го...

Слаб е Човек и аз му помагам да се наслаждава на своята слабост...

Човек може да бъде добър само временно...

Доброто е само неговото пожелание...

В това време Светлия Лъч усили своята яркост, уплътни се и раздвижи светлинната си плът, така че покри по-голямата част от обозримото пространство на Пустинята. В мига, когато той попадна върху Черния, Маркизата и усмихващия се Мислител ясно видяха как моторизираното същество се стопява в пространството и от него и от дяволското му возило не остава и следа. Все пак следа имаше, защото там дето беше избухнал зелено-жълтия пожар, пясъкът тлееше със същата адова светлина...

Та всичко това Маркизата беше спестила в Записа за Мислителя, но едва ли защото го беше забравила. Вярно, в по-сетнешно време Мислителя надълго и нашироко й обясняваше какво точно се е случило, но тя остана някак си равнодушна към думите му. Дългогодишният й пустинен спътник се усмихваше с усмивка на мъдрец и не се отказваше от намерението си да я посвети в същността на станалите събития.

Но в Записа те така и не намериха място, защото Маркизата още не беше готова да разбере на какви събития беше станала свидетел. Вярно, Мислителя тогава се опита да й помогне, но той знаеше, че не бива да прекалява с обясненията, знаеше че тя сама трябва да разбере какво се беше случило. Така че най-вероятното обяснение за липсата на тези събития в Записа на Мислителя е точно Маркизината неподготвеност, а не някакво забравяне или обикновен пропуск. По-късно, в някои от следващите свои Записи, Маркизата може би щеше да се върне към тези събития и да им даде подобаващо обяснение.

Сега обаче тя беше обсебена от мисълта за друго свое преживяване и по всичко личеше, че тя отново усилено записва. Налице беше поведението й, което характеризираше Живота й по време на Запис - почти пълна изолация, отнесеност, аскетичен отказ от земни радости, както и едно невидимо пренасяне в друг свят, който не се знаеше дали не е истинският Маркизин свят...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.