ПАК ДУМИ НА АВТОРА

Когато завърши Записа, Маркизата отново стоя няколко дни на Скалата. Гледаше право пред себе си в далечината, Безкрая й се откриваше мамещо, но тя не му обръщаше внимание, може би, защото знаеше какво крие в себе си. Обитателите на Замъка не бяха така притеснени, както при първото й стоене на Скалата, но въпреки това се чувстваше някакво необяснимо напрежение. Говореха шепнешком, поглеждаха се крадешком, думите им замръзваха недоизказани, някаква всеобща гузност се носеше във въздуха и караше Замъка да изглежда като болен. Маркиза не се опитваше да влиза в какъвто и да е контакт със съпруга си - знаеше, че е безполезно. Страхуваше се за здравето й - на Скалата живееше постоянен тънък вятър, който кога делово, кога закачливо не преставаше да вее полите на елегантната Маркизина рокля и да пронизва стройната й снага. Въпреки това тялото й не боледуваше, болестите й бяха другаде... Прибираше се понякога тя в Замъка и тогава в него се настаняваше някакъв шепот, в който, ако се вслушаш, можеше да се долови:

"Любовта е изгрев, безлюбието - залез..."

Тази мисъл се повтаряше през равни интервали, като не беше много ясно откъде произлиза. Някой обаче упорито я повтаряше и, който я чуеше, започваше да кима одобрително в знак на съгласие, като че ли от невръстен е закърмен с тия Думи. Когато се случеше близо до Шепота, Маркизата се заслушваше, тъжно се усмихваше и продължаваше безшумния си ход с гордо вдигната глава. Дългите й руси коси я следваха, разнасяха аромата на скъп парфюм, а невидимите обитатели на Замъка въздишаха по нея и тайно завиждаха на съпруга й.

Понякога се чуваше и Шепот с друго съдържание, но и него Маркизата приемаше спокойно, защото знаеше произхода му. За това обаче тя никога с никого не разговаряше. Сутрин, когато посрещаше Изгрева, тя чуваше:

"Човек трябва да живее в Любовта така, както живее в светлината и въздуха..."

Носеха се и Шепоти с друго съдържание и всеки път големите й светли очи се овлажняваха от сълзите на спомена. Слънцето в такива случаи размножаваше лъчите си, превръщаше се в огромна руса детска глава, която запълваше взора й, ближеше сълзите й, милваше я и галеше косите й със златните ръце на светлината.

Тъгата на Маркизата като че ли извираше, не секваше тя, неподвластна на Времето, пазеше силата си, защото, може би, се надяваше, че ще й потрябва. Преживяванията, към които се върна по време на Записа, витаеха край нея, на някои се радваше, други я натъжаваха, но си бяха нейни. А и един от Шепотите, като че ли беше създаден специално за нейния случай: "Всяка затворена Врата говори за неразбрана Любов".

А Вратата беше отворена! Вярно, за кратко време. Но беше отворена. А това не се забравя... След толкова отминало Време, след толкова други преживявания, Маркизата пазеше живи усещанията си от ония дни и нощи, не искаше да се раздели с тях за нищо на света. Търсеше сега причината за затворената Врата в смисъла на Шепотите и изведнъж чу:

"Когато слабият стои на пътя на Любовта, тя го заобикаля, за да не го прегази..."

Сепна се младата жена от този Шепот, спря по средата на пътеката към Замъка, погледна Небето, зърна там, в края му, отиващото си Слънце и разбра - нищо случайно не става в Мирозданието! Видя пред себе си тъжния човек - баща си - усети в ръцете си парещото желязо на лаещия инструмент за убиване, чу повика на нагона, усети цялото си минало лекомислие, неистовия си стремеж към днешния живот, сети се за средствата, с които го постигна и въздъхна:

"Боже, колко е трудно да не съгрешиш..."

Месец по-късно Маркизата яздеше алест жребец из горите на Замъка, листата на дърветата замираха прехласнато, клоните се отдръпваха, косите й се вееха величествено, а по лицето й пролазваше спотаена усмивка, която не вярваше, че й е дошъл ред за изява. Животът изглеждаше красив и безметежен, но тя знаеше и чакаше следващия пристъп. Той не закъсня. Заразата беше неунищожима и временните подобрения в никакъв случай не означаваха окончателно оздравяване. Беше бременна с преживявания, затова я напъваше неизтощимо желание да ражда, да се освобождава от тегнещото бреме на миналия живот. Разбира се, почти никой от обитателите на Замъка не се и досещаше за Маркизините терзания и разбираха, че нещо се случва само по временното й изчезване за няколко седмици. През това време, заключена в апартамента си, тя сътворяваше следващия Запис...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.