След този Запис Маркизата стоя два дни на Скалата, гледаше Изгревите, но Слънцето се показваше за малко и залязваше още сутринта. В Замъка бяха свикнали с чудатостите й, не се тревожеха много, но все пак, когато вечер се връщаше със сълзи на очи, Маркиза проронваше: "Време е да забравиш всичко, скъпа... Животът е прекрасен..." И сядаше зад огромната маса в трапезарията, където прислугата чинно чакаше Маркизата да се настани срещу него. Хранеха се мълчаливо - той с видимо удоволствие, а тя отнесено побутваше със сребърната вилица отбраните ястия, поднесени в изящни, скъпи блюда... Маркизата беше в  Замъка, живееше лесния живот, който той й предлагаше, но беше другаде. Тялото й се наслаждаваше на удобствата, но Душата й блуждаеше в друго Време, където беше пълно с кръв, унижения и грубо насилие. Връщаше се тук, само когато прослушваше неотдавна направения запис и разбираше, че още много детайли и нюанси трябваше да запише. Защото тя не споменаваше никъде, че седем месеца след като Киселака я остави пред дома й, се лекува, с надежда да се избави не само от миризмата на кисело, но и от кошмарите, които сънуваше. След това отиде в манастира, който се намираше надалеч от Града. Там се опитваше чрез пост и молитви да помогне на Душата си, защото и тя не намираше покой след този, макар и принудителен разстрел, който тя със собствените си ръце извърши. Не беше записала и историята с убиването на тримата Киселака. Няколко пъти гневният Киселак й се обаждаше и приказваше глупости, които тя едва изтрайваше. Например той твърдеше, че е разстреляла Тълпата, защото тя се е гаврила преди това с нея, та стрелбата е била за отмъщение. По същата причина, според Киселака, тя е убила и тримата му колеги. Истината, разбира се, беше друга - Главния Бос беше наредил тия тримката да млъкнат, защото малко нещо напоследък се занимавали с пеене. А пеенето в тоя занаят е противопоказно. Но основната цел на това отвличане беше приобщаването на момичето към Киселаците. В момента, в който тя изпълни поне една екзекуция, се появява Миризмата и затова Киселака й повтарял на няколко пъти, че е от техните... Дори днес, след толкова време, въпреки лечението на тялото и Душата, Маркизата усещаше понякога, в мигове на яд и омраза, как се долавя лекия полъх на Киселака.

Живееше Маркизата в Замъка, живееше желан живот, но миналото неизтриваемо вървеше до нея, препъваше я, ядеше по малко от плътта на Душата й, като по тоя начин организираше един постоянен тормоз, който вгорчаваше мислите и редките усмивки на младата жена. На своите невръстни години тя имаше тяло на момиче, но я спохождаха мисли на старица, която бяга от истинските дни в спомените, но не защото много ги желае, а защото не може вече да произведе нов живот.

Не беше съвсем се възстановила от току-що направения Запис и вече мислеше за друг. Но този път записваше по-приятни случки и събития, в които имаше трепети и сладка тъга, по която човек може дори да въздиша...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2000
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Сутрешни залези. Велико Търново: Слово, 2000.