СЕМЕЙНА  ПОЧИВКА

Ангел Г. Ангелов

web

Оловен бокс виреше среден пръст към Слънцето и се опитваше да бъде ръка, силна и непоколебима ръка, която умее да нанася удари. Беше надянат той върху истинската ръка на Съпруга и му носеше увереност, желано успокоение и измислена защита срещу естеството на Нещата. Той се смееше за кураж, смехът му достигаше до Жената, обгръщаше предизвикателните й форми и по този начин искаше да ги предпази от чужд допир. Любовника се спотайваше в багажника на Колата, а тя пърпореше, пришпорена от неудържимия порив към Семейна Почивка.

- Нали ще прекараме чудесно, скъпа? - питаше Съпруга, като не чакаше отговор. - Всички ще ни завиждат. Ние сме едно чудесно семейство, нали?

Жената не отговаряше, гледаше пътя, избягваше големите дупки, Колата съзаклятнически й помагаше да вървят в правия път, като пресвяткваше с фарове отвреме-навреме, все едно, че се усмихваше наум. Жената пътуваше целеустремено, возеше в багажника Любовника, държеше го за ръка, като за целта се пресягаше през цялото купе, а Съпруга недоумяваше какви са тези жестове от нейна страна. Планините тичаха срещу тях, разгърдваха рошави пазви и недвусмислено ги канеха да изчезнат в дебрите им.

Бокса сви пръсти, смири се временно, защото обстановката се усложни и това му пречеше да употреби енергията си в правилна посока. Беше приятел на Жената и не искаше да удря къде да е - оловната му съвест искаше да е спокойна и затова разбиването на лица, според него, трябваше да е почтено. На съсредоточаването му пречеше най-вече пътното тръскане, но и оня общ въздух, който се получаваше от едновременното дишане в едно и също Пространство на Съпруга и Жената. Несъзнателното дишане на Съпруга пречеше преди всичко на Любовника, по-малко на Жената, защото тя беше заета с шофиране, а почти не разбираше за какво става дума. Приятелското семейство. То се возеше в съседната кола, търсеше несъществуващи повреди и се чудеше защо тяхната приятелка, Жената, непрекъснато мисли за д р у г о.

- Ще стигнем ли най-после? - провикваше се Съпруга и придърпваше Планините към изгладнялата си снага, като умишлено се издуваше до невъзможни размери.

- Как го правиш? - не отговори Жената, колкото да каже нещо. Тя продължаваше да мисли за с ъ щ о т о, Любовника й помагаше, като незабелязано подхвърляше към небосклона едри, добре калайдисани луни. - Дори и да стигнем палатките, едва ли ще бъдат за двама. Освен това в Планините има мъгли...

Съпруга понесе това зашлевяване достойно, държеше се така, все едно че нищо не се е случило, но запомни тона, с който Жената изрече тия думи. Нито за миг тя не забравяше, че и двамата я слушат. Чуваха думите й и членовете на Приятелското семейство, но техните мисли интересуваха Жената значително по-малко. Най-важното в сегашния си живот Тя беше скътала в багажника, сред провизиите, сред разнообразните питиета и огромните дини, които от неравностите на пътя побутваха различни части на изтръпналото му тяло, което от своя страна му напомняше, че е жив.

Бързаха така, устремени към очакваната Семейна Почивка, а когато започнаха да си отчупват първите залъци от привидно вкусната й плът, Съпруга разбра, че има проблеми с преглъщането. Нарочно беше отгледал тялото си, защото се гордееше с висококачественото си преглъщане, което трябваше някак да реализира. И сега предчувстваше насладата от преглъщането и точно поради това разочарованието му беше зашеметяващо. Палатките клечаха сред ланшния сняг, неуморими червейчета показваха на Семействата своята неунищожима вечност и тихо се надсмиваха над плахите им опити да бъдат щастливи. Хората от Колите не съзнаваха своята преходност, правеха каквото могат, за да живеят д о б р е, и някои дори успяваха. Любовника тъгуваше наум, криеше се зад усмивките си, правеше се на супермен и временните му успехи заблуждаваха околните...

Бивакът на почиващите се оживи от огън, който лумна неочаквано и от само себе си. Танцуващи пламъци се опитваха да изиграят познат на всички танц, но освен изгаряния от ниска степен не успяваха да постигнат нищо друго. Любовника излезе от скривалището си, вплете уморено тяло сред тяхната гъвкавост и се опита да танцува. Унесен, той се загледа в трапезата на Семействата и разбра, че обедът им навярно е вечеря, а сегашният им Живот, може би, е вчерашен. От високата температура част от сълзите на Любовника потекоха, зацвърчаха от допира с пламъците, водата им се изпаряваше и върху пепелта от огъня оставаха само бели солени кръгли следи. Разбра, че нищо не може да се направи, разбра, че Жената не иска да е тук, но винаги щеше да е част от Семейството, поне в този си Живот. Времето я зовеше в далнините си, тя тичаше към своя следващ Живот, където обедите щяха да са обеди и Семейните почивки щяха да са истински, а Любовника нямаше да се крие в багажника на изстрадалата й Кола. Това Време беше далече, никой не знаеше кога ще дойде и дали някога ще дойде, но тя се стремеше към него, мечтаеше за него и го викаше със стихове. Съпруга се чудеше на акъла й, махваше с ръка и подновяваше опитите си за висококачествено и пълноценно преглъщане. Монолитността на Семействата смущаваше Любовника, той се чудеше какво прави високо в Планината, чудеше се на неочакваните си сълзи, както и на невероятния факт, че е жив. "Защо съм тук?", питаше Той неуморно, като продължаваше да танцува заедно с пламъците, които ехидно го изгаряха, но той им се оставяше и заедно с това се надяваше, че им доставя удоволствие. Знаеше Той, че са временни, че малко им остава да живеят, затова самопожертвователно предлагаше древното си тяло за гориво, та по този начин да удължи още малко живота им. Жената гледаше този зловещ танц и усещаше как сърцето й бавно чезне, как плътта й, невероятната й благородна плът се руши от самоубийствения живот, който й се е паднал и който тя в несвяст живее. В един миг се опита да прогони Семейната почивка, да издуха тези видения, танцуващите пламъци и целия този Живот, но оловна ръка се пресегна, нежно я обгърна през кръста и тя усети, че се задушава. Отдаде този задух на дима от огъня, закашля се, но безобидната й защитна кашлица се превърна в плач на Жена. Точно в този момент Любовника си тръгна, защото беше слаб човек и не можеше да гледа женски сълзи. Те късаха сърцето му, убиваха го и затова заряза пламъците, удобствата на пътуването с кола и тръгна пеш по стръмните пътеки на Планината. Остави всичко, както си беше - недовършено, неизяснено, почти съсипано от нерешителност, примирено и отчаяно, такова, каквото му се полагаше. Вървеше Той, оставяше се Планината да го води, плачеше наум и това беше всичко, което можеше да направи.

- Хей, приятелююююю - чу някъде далече зад себе си, - ела да видиш как хубаво си живеем. Семейната почивка е важно нещо, да знаеш. Семейство без Семейна почивка не може... Чу ли?

Любовника, оня жалък човек, който доскоро се беше пъхал в багажника на Колата, се досети, че това е гласът на Съпруга и почти въздъхна с облекчение. "Чудесно, каза си той, сега отново всичко е наред! Аз отново съм един порядъчен човек, който не руши чуждо щастие и върви от Живот в Живот лесно, без да се задъхва, без да оставя след себе си отломки от счупени чувства и попиляна плът..."

Жената тихо продължаваше да плаче и това беше единственото средство против обикновения страх. После стана, плисна няколко шепи изворна вода на лицето си, усмихна се със своята си Усмивка и героично се провикна:

- Оооо, я стига!

Планинското ехо подхвана безсмъртната й бодрост, понесе я между върховете, те дълбоко вдъхнаха свежест и надежда, която ги направи зелени, засмени и спокойни. Любовника вече беше далече, та не видя как палатките отегчено станаха за двама, Мъглите се разнесоха, а Семейната почивка продължаваше пълноценно...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.01.2002, № 1 (26)

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Плах опит за докосване. Велико Търново: Абагар, 2002.