ПАДНАЛ МЪЖ КРАЙ ПЪТЯ...

Ангел Г. Ангелов

web

Не личеше от пръв поглед. Канавката минаваше през Градския парк, а Пътя нехаеше за трудностите, които създаваше на обикновените минувачи. Взираха се те, гадаеха, приближаваха се плахо и внимателно, без да разпознаят това спящ човек ли е или мъртвец. После отминаваха облекчено, доволни, че не им се е наложило да се включат в някакъв вид помощ. Оглеждаха се гузно и като не усещаха никакъв повик, забързваха по пътя си все едно, че нищо не се е случило... Една Жена, дребничка и съсухрена, една Жена почти без лице и снага, се наведе и в този момент из околното пространство се разнесе немощният й глас без възраст:

- Ой, горкия... Ой, завалията... Че и се е ударил при падането...

Не викаше тя никого, не зовеше забързаните минувачи за помощ, а сама се наведе, подхвана човека под мишниците и се опита да го обърне по гръб. Това непостижимо за нея усилие отекна измъчено край Пътя и дори привлече вниманието на двама Обикновени Минувачи. Отначало те се направиха, че нищо не забелязват, и едва след настойчивите й погледови викове се спряха с неохота.

- Трябва да го вдигнем - запъхтяно и смирено промълви тя.

Не й отговориха, но се наведоха, поизправиха едрия тежък мъж, мърлявото му облекло се изплъзваше от вялите им длани, а под него напипваха отпуснатото, мускулесто тяло на бивш спортист. Съзряха те някакъв останал живот в падналото тяло, като несъзнателно се опитваха да надзърнат в очите му. Все още не успяваха да обърнат лицето му към небето, но усилията им продължаваха - борбата със земното притегляне не беше от вчера, но сега те усещаха безсмислието й. Бяха се оставили на някогашен древен инстинкт, подобен на делфинския - тези животни могат да поддържат с часове потъващия на повърхността. Опитите на Жената и Случайните Минувачи да изправят на крака Падналия Мъж продължаваха с променлив успех. И когато най-после лицето му, с охлузена скула, се загледа в невидимите дневни звезди, из Околното Пространство отекна оглушителен шепот:

- Той е... Той е... Това е... Това е... Да, да, Той е...

Жената и Случайните Минувачи не обръщаха внимание - за тях най-важно беше да го изправят на крака, а не кого ще изправят.

Полулегналото тяло изскимтя с облъчените си вътрешности и се загледа в бляскавото си минало, което в момента нямаше никакво съществено значение. Съставните частици на Тялото също бяха паднали, та повличаха те Мъжа след себе си. Само така можеше да се обясни озоваването му край Пътя, сред пребледнялата шума на оголелите зъзнещи дървета...

- Дали да не повикаме... - полурешително промълви единият от Случайните минувачи.

Жената не му отговори, а другият Случаен Минувач за момент пусна Тялото и погледна дланите си. Те бавно се зачервяваха, затопляха се те от невидима енергия, което будеше недоумение. Пътя минаваше през Града, а той скъпеше енергията си, не я пилееше току-така, че да отоплява с нея случайни длани. "Най-вероятно идва отдалече" опита нелепо обяснение притежателят на обгорените длани. И отново хвана Падналия Мъж под мишниците. Жената забеляза с периферното си зрение постъпките на своя помощник и също погледна за миг дланите си. Лъчист повей я лъхна и кървавите петна по дланите й зачервиха широко отворените й очи. Когато и другият повдигач на Падналия Мъж на свой ред се загледа в ръцете си, забеляза същото я в л е н и е. Никой от тримата благотворители обаче не отваряше дума за своите съмнения, за подозренията си, за смразяващите кръвта свои опасения, за обикновения страх, полазил ги като пукнатина. Продължаваха те бодро да се напъват, почти несъзнателно. Внедрено им беше бодрячеството в непонятна програма, непонятно от кого и, може би, единствено понятно защо. Това тъй човешко стремление течеше в същността им, както кръвта течеше във вените.

Денят се лееше по Пътя, градивните му късове подминаваха Мъжа и неговите спасители, които трудно усещаха течението на Времето, загледани в дланите си. Бавно съвземаха те някогашния Човек, източваха адовата светлина от падналото му тяло, като че ли можеха да я източат. Поемаха я, без да знаят какво вършат, и само дланените изгледи смутително им подсказваха, че нещо непоправимо и недопустимо се случва в Живота ни... По време на опитите си да го изправят на крака Жената и Обикновените Минувачи няколкократно виждаха Мъжа по някогашни екрани, вестници, списания, чуваха го да говори по различни радиостанции, но тогава дрехата му беше нова, блестяща, отличията му светеха с иридиево-платинен блясък и с нищо не подсказваха за днешната Канавка край Пътя.

- Навярно е от лъченията... - плахо се обади Жената.

- Той беше предводител на най-опасните местности... - единият от Случайните Минувачи може би искаше да подкрепи Жената.

- Лъченията са навсякъде - не се стърпя другият Случаен Минувач.

- Да, да - с готовност го подкрепи Жената - те проникват въобще в Живота ни.

Не стана съвсем ясно дали беше чул разговора или просто му беше дошло времето, но Мъжа сам се опита да се надигне и дори се чу нещо като човешки глас:

- Всичко се плаща... Всичко...

Измъчено мълчание се опитваше да му осигури принудителна почивка. Миговете се бутаха нетърпеливо, но неумолимото Време не им обърна внимание.

- Ако не в един Живот, то в друг, но винаги, винаги... - задъхано не довърши Мъжа.

Жената и двамата Случайни Минувачи се спогледаха и с дружни усилия мъчно го изправиха. По мърлявата му дреха оставаха следи от осветените им длани, а гумените му крака караха минувачите да се заглеждат и да цъкат с език. Неговите подкрепители осъзнаваха, че дълго не ще издържат с това тежко, порутено тяло, но продължаваха да се тътрят между асфалтовите каверни. По същото време се беше разчуло за скандала с Падналия мъж и, разбира се, бяха взети мерки. Закрита камионетка в защитни цветове и отличителни знаци, призоваващи към внимание за о п а с н о с т, приклекна край Мъжа, разбута Жената и двамата Случайни Минувачи и го погълна в утробата си. Хукна със свистящи гуми, а тримата благодетели, останали без работа, отпуснаха уморено ръце, от чиито длани вече прокапваше негодна кръв.

- Сигурно на Пътя има още Паднали... - промълви на себе си Жената.

- Да, да - угоднически побърза да се съгласи единият от Случайните Минувачи.

- И сигурно чакат... - вяло изказа нечута мисъл другият Случаен Минувач.

После всеки тръгна пред себе си, понесъл чуждите си, обречени длани...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2001, № 5 (18)

Други публикации:
Пламък, 2001, № 3-4.
Ангел Г. Ангелов. Плах опит за докосване. Велико Търново: Абагар, 2002.