ИСТОРИИ В БЪДЕЩE ВРЕМЕ...

Ангел Г. Ангелов

web

Появата на нова книга в литературното пространство не винаги бива забелязана, а дори и да докосне литературно-критическите рецептори, те не винаги реагират, а понякога реагират неадекватно... Белетристичният сборник „Истории в минало време” от Петър Денчев, носещ знака на престижното издателство „Жанет 45”, излезе неотдавна, но вече успя да убеди своите читатели, че в българското литературно пространство се появява талантлив млад писател. Шестнайсетте разказа и новелата, поместена в края на книгата, превръщат това елегантно книгоиздателско произведение в носител на модерна съвременна литература, чиито герои общуват помежду си плахо и ранимо, поетично и същевременно с известен страх. Героите и техните преживявания са разтворени в белетристичните късове, от които са изградени текстовете, така че те се представят пред читателя като монолитни произведения въпреки първоначалното впечатление за известна фрагментарност на повествованието. Отказът на автора от традиционното сюжетно изграждане на текста предоставя на читателя възможността да участва в съзиждането на литературната тъкан и в същото време по един естествен начин се повишава художеството на текстовете. Бягството от буквалната фактологичност, онова ненатрапчиво загатване „какво се случва и какво ще се случи” е една от причините разказите на Петър Денчев да звучат модерно и актуално, в съзвучие със съвременните схващания за днешно разказване... В „Чашата на мъртвата” например историята би могла да се поднесе по тривиален, класически начин и щеше да се получи едно обикновено средно произведение, което се забравя след прочитане на последната му дума. Тук авторът е подходил по друг начин, акцентирал е върху редица странични детайли, чрез изграждането на които е помогнал на читателя да проникне в емоционалното, в душевното състояние на героя и когато чуваме трясъка от строшения порцелан на захвърлената чаша, ние всъщност чуваме една раздяла с миналото, а може би и едно естествено продължение на временно смутения живот на героя. Почти съм убеден, че този начин на повествование е избран интуитивно, формата на текстовете е дошла непринудено като подходящо сечиво за извайване на произведението. Точно такова създаване на литература (а и на какво да е друго изкуство) задължително е съпътствано от наличието на талант, а авторът на „Истории в минало време” го притежава в достатъчно количество, за да може с лекота, елегантно да ни поднася своите обикновени истории по необикновен начин...

Най-вероятно и поради своята професия (Петър Денчев е завършил режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”), но и поради особената си нагласа да визуализира литературните си видения, той ни поднася своето „разказване чрез показване”. На едно място Михаил Булгаков споделя, че той наблюдава какво се случва на сцената и просто го записва... Особената драма в разказа „Денят, в който не съм бил продаден” ни завладява индиректно, потресът идва не от ударното, агресивно разказване, а отново от привидно маловажните детайли, зад които срамежливо-тъжно надничат ужасяващите чудовища, населили всекидневието на обикновения живот. Авторът не ни натрапва страданието на сакатия човек, ние просто изпитваме желание като него да почесваме несъществуващия крак, приисква ни се да погалим изранената му Душа, чиято безчувственост не е изначална, тя е придобита с помощта на внедрените за изпитания човешки недостатъци.

В разказа „Дупката” пак става дума за сакатост, но тук тя е от друг вид, макар че ситуациите са сходни. Син на проститутка се люби с проститутка, която е дъщеря на проститутка. Така оголена, историята би звучала във всеки случай не особено интересно, ако Петър Денчев не беше успял да я превърне в литература отново чрез особения си начин на разказване, който бих си позволил отново да нарека „разказване чрез показване”. Въвеждането на проблема за децата, създадени от жени с древната професия, изследването на тяхната генетична предопределеност, на изначалния им тъжен живот обагрят разказовия облик със сенчести нюанси, характерни за нощен или дори подземен живот...

Подобни интонации могат да се забележат и в разказа „Хотел L.”, където героинята е снабдена с подобна биография, макар че тук авторът е наблегнал върху една особена импресивност, свързана с родния му град (Петър Денчев е роден във Варна). Биографичните късове са разхвърляни из различни географски обиталища и в крайна сметка хората, които живеят в разказите, като че ли са „разтворени” в калейдоскопичната материя на недетерминирания свят, изграждан от автора. Някакъв невидим сценограф създава своя театрален свят, в който живеят и умират действащите лица, населили прозата на младия автор.

В сборника е поместен един по-особен разказ - „Ще бъда бенката над горната ти устна”. В стилово отношение той прилича на останалите, но привидно обикновеното му послание е отправено към читателя по необикновен начин. Има нещо кафкианско в преобразяването на героя, нещо от магическия реализъм на латиноамериканските майстори. Обсебването на любимата жена се осъществява не както това се случва в обикновения живот - героят постепенно я изпълва със себе си, чрез вливане, капка по капка, на капки черно мастило. Тези негови знаци са белезите, които той нанася, чрез които той очертава зоните на своето притежание - черни капки мастило под лявата й гръд, от вътрешната страна на бедрото й, върху корема й, все на невидими за зрителя места. И една капка над горната й устна, същинска бенка, извадена на показ, неговото свидетелство за притежание, доказателство за общност, за докосване до Петното, което преди това е наричала „леке”. Онова петно от черно мастило, което се е преляло в нея, което я е изпълнило изцяло и дори косите й са подгизнали от тази чернота, с която го е белязала... Като всяко добро литературно произведение и този разказ притежава своето нееднопосочно послание. И въпреки че завършва с една точка, поставена с черно мастило, отвореният финал на разказа ни кара да употребим интелектуално усилие, за да досътворим авторовия замисъл, да се превърнем в своеобразни съавтори, благодарение на което читателят получава допълнителна наслада при четенето...

В края на сборника е поместена новелата „Проста история”. Верен на предишното си схващане за конструиране на текста, Петър Денчев ни повежда бавно и внимателно из сюжетната тъкан, като че ли се страхува да не подплаши читателя, преди да го е превел през стръмните, понякога опасни пътеки на човешкия живот. Още в началото читателят се сблъсква с подозрението, че в хотела на главния герой се случват необикновени събития. Бившият актьор, превърнал се в успяващ бизнесмен, като че ли продължава да изпълнява някаква роля, но вече не на театралната сцена, а в житейския театър, където се играе без репетиции, без суфльори, а може би и без режисьори. С напредване на повествованието градусът на драматизма се повишава, взема трагичен обрат и когато героят се пренася в другия свят, ние, читателите, нямаме усещането, че сме свидетели на щастлив край, макар че привидно настъпва своеобразна справедливост - противният брат-пияница на принуденото да проституира момиче бива премахнат, а с него се прекратява и тормозът над крехкото същество. Интересна е другата сюжетна линия, влюбването на значително по-възрастния актьор-бизнесмен в момичето, нейното превръщане в майка, но не от притежателя на хотела, а от сина му... Криминалната сюжетна линия е ненатрапчива, дискретно поднесена, разработена художествено. Тя е следвана не самоцелно заради ефекта, а е органично втъкана в разказа и нейната функционалност не буди съмнение. В самия край на новелата авторът е написал:

Всъщност, когато дойде Финалът, почти нищо няма значение, защото всичко се изчерпва с простотата и хронологията на щастливите и тъжните събития, ако въобще е възможно някакви събития да имат значение.

Не бива да съзираме в тези редове някаква безнадеждна примиреност, по-скоро бихме могли да открием тъжната усмивка на помъдряването, едно смирение, което неминуемо води до духовно въздигане, а защо не и до някаква форма на благородство...

Всеобщо е схващането, че поезията е литературният жанр на младостта, докато прозата е характерна за писателите, натрупали житейски опит, а значи и преживени години. В известен смисъл Петър Денчев опровергава това схващане. „Истории в минало време” не е първата книга на автора. През 2007 година неговият роман „Тъй както мъж целува жена, която обича” получи наградата за нов български роман „Развитие”, а негови разкази са публикувани в различни вестници и списания. Той е и сред авторите на списанието за литература и култура „Простори”, което излиза в родния му град. През 2010 година се дипломира със спектакъла „Слугините” по Жьоне, а през 2011 година е неговият професионален дебют с „Жената от миналото” от Роналд Шимелпфениг в Драматичния театър „Константин Величков”, Пазарджик.

С представения сборник ми се иска да подчертая, че „Истории в минало време” всъщност ни демонстрира едно писане, което се е запътило в литературното бъдеще...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.07.2011, № 7 (140)