ОТПЛАВАНЕ

Ангел Г. Ангелов

web

Ден след ден зелените мътни хълмчета поддуваха водата, виреха пъргавите си гръбчета и съвсем недвусмислено загатваха, че могат да пораснат. Олющените бордове на Кораба усещаха безобидната им игра, кротуваха си колкото можеха и само от време на време лениво проскърцване напомняше, че тялото му ги усеща... Трапът потъна в кал, а Вахтения непрекъснато забърсваше подовете от изкуствена материя. Хората идваха и си отиваха, Моряци слизаха и се качваха, водата край Кея омазнено въздишаше, а Корабите се чувстваха неудобно, защото й тежаха с туловищата си. Вагони се надбягваха със спрелия Кораб, но неговите вагони все не идваха, все не идваха. Кранове, разкрачени неприлично, напрягаха стави в непосилна надпревара със земното притегляне. Третия Помощник съсредоточено повдигаше с поглед люковите покрития на подозрителните Хамбари, а Капитана псуваше наум и на глас на всички езици, които знаеше. Всеобщите нерви на всички Моряци съсредоточено диреха подходящ момент за скъсване, а някои от телесните им клетки вече се самовзривиха в знак на протест. Невъзмутимото Време мъдро мълчеше, загледано в безкрая на пътя си, съчувстваше на Момчетата, но не се и опитваше да им помогне - неговият вървеж беше неизменен вече хилядолетия. "А и защо някой трябва да ни помага, когато сами можем да си помогнем", кипеше Главния Механик и по високата му глава с усилие поникваше нова измъчена коса. "Сами! Разбирате ли?", почти викаше той и посягаше към Машината. Скритите в утробата й сили се размърдваха, зарадвани, че отново са важни, разтъпкваха се на място, след това малко напред, малко назад и отново се оставяха в прегръдките на атрофиращ покой и предопределена неизвестност... В края на първото столетие Капитана, Старши Помощника, Боцмана и Някои Други от Екипажа вече бяха започнали да усещат признаци на обездвижване, както и невидимите нападения на апатията. От време на време Кораба се опитваше да си припомни движенията на крана и диферента, тромаво разкършваше прикованото си туловище, но въжетата му напомняха, че не е свободен. Това придърпване беше неумолимо, спъваше устрема му, а Хората на Борда му съчувстваха. Ден след ден се изнизваха столетията, а Вагоните все не идваха, все не идваха. Горивото все по-често и по-често изтичаше във вид на светлина, разсейваше се около Залива и макар че палубната команда се опитваше да я събира и складира в специално приготвени за целта кашони от бивши стоки, тя продължаваше да изтича. Веществото на корабното тяло чувстваше пролазваща умора, която се настаняваше непредсказуемо и натрапчиво, в пълно съответствие със собствените й прищевки. Само Главния Механик продължаваше да бърка неуморно право в Машината, тя кротко се оставяше, готова за подчинение, а получаваше попипване, леки пошляпвания, в резултат на което някои от по-дръзките бутала въртяха едри очи, а в тях се разтваряше почуда, но мястото за сладострастие си стоеше запазено и пълно с все същото очакване. Съвсем наблизо, някъде далеч от Брега, съвсем прецизно наблюдаваха как се държи Кораба, добре ли понася бреговото измъчване и не е ли възможно да се приспособи, да привикне към сухоземния начин на живот. Тези всеобщи наблюдения струваха скъпо, затова част от корабната енергия по специален канал се отвеждаше в Места с Голяма Нужда, където и се разпределяше и оползотворяваше в строго съответствие със законите на тези необикновени Места. В същото време Всички Моряци тропаха с крака, макар че когато ги питаха от какво са недоволни, те отговаряха, че просто така си ходят. Мнимата грижа за проточилото се отплаване създаваше мними въпроси, на които Всички Моряци отговаряха мнимо. Постепенно Капитана си набави срещу валута дълъг показалец и в критични моменти го насочваше към подутите гръбчета на недоволната от мазнините вода. Потапяше ги внимателно, докато още беше спокоен, но ядът му идваше и точно тогава започваше истинското мушкане, пробождане, както и опитите за достигане на дъното.

-  Хей, хей - чуваше закачливи кикотения от страна на мазната вода, но това не го смущаваше. Продължаваше невъзмутимото си занимание, от което нищо не би го откъснало освен изсвирване с уста на Борда, може би, или сварването на човек върху капитанското кресло на Мостика...

Ден след ден минаваха столетия и Всички Моряци все повече се уверяваха, че това безкрайно отплаване не е случайно. В кабината си Капитана намери кой знае как прехвръкнала летяща риба, в хрилете на която беше забучена бележка:

"В Местата с Голяма Нужда нямат нужда от бързане. А така също от непрекъснато променяне, което толкова изнервя, толкова изнервя..."

От рибята кръв краищата на хартията беше порозовяла и мокреше на пипане. Също така миришеше лошо, защото поради икономия на енергия хладилникът не работеше. Спестената енергия използваха за осветяване на Залива и подпомагането на Управлението за организиране и утвърждаване на илюминации от нов тип. В същото време Втория Помощник посредством Радиста съобщаваше колко доволни са всички, колко навременно е това чакане и колко планово е такова отплаване. Чувстваше се как Подводната част на Кораба обраства, как набъбват прилепчиви организми, неканени, прокуждани, но неунищожими. Чувстваше се как веществото им се просмуква в тялото на Кораба, отслабва го, променя го и с предимство го тласка към старостта. А в едно от Местата с Голяма нужда Сигнала на Втория помощник вече беше посрещнат с подобаващи почести, радваха му се като на жив пратеник, дошъл да ги успокои. Всички от това Място с Голяма Нужда се бяха събрали в огромна зала с тежки полилеи, стояха чинно край стените, придаваха си необходимата важност, а Сигнала вървеше и непрекъснато повтаряше, като едновременно с това и раболепно се кланяше:

-  Да, господа. Всичко е наред, господа. Вагоните са много недисциплинирани, господа. Не мъчете съвестите си, господа. На всички вас те още дълго ще ви бъдат нужни, господа...

Някой невъздържано изръкопляска и това послужи като сигнал за всеобщо действие. Полилеите размърдаха кристалните си висулки в такт с енергичните аплодисменти и в залата се настани общо благоденствие с намек, че съществува повсеместно. На всички от Мястото с Голяма Нужда започнаха да се раздават специални значки, което според тукашните правила означаваше признание и почест, извоювани при организирането и осъществяването на всеизвестното Отплаване, провеждано в трудни условия, при наличието на недисциплинирани вагони и недостиг на стоки за тяхното натоварване.

Точно по време на награждаването Диспечерите, отдалечени на хиляди гари разстояние, играеха на карти. Тяхното спокойствие на показ пред всички флиртуваше с безгрижието им, а хазартната им страст разблъскваше с лакти някогашното им чувство за дълг, което пък, от своя страна, примирено се оттегляше и гледаше отстрани какво ще стане. Нищо не ставаше, но по време на поредното раздаване всички Диспечери се заслушаха с изтръпнали сърца. Тихо, защото долиташе отдалече, се чуваше гласът на Капитана:

"Мамка иииииим... Долни копелетааааааа... В инвалиди ни превърнахаааааа..."

И макар че не се разбираше за кого точно става дума, към кого точно са отправени ругатните на Капитана, всеки помисли, че те са предназначени за него. Сплотено настръхване застрашително започна да се надига, организирано заприижда и дебнещо взе да обгръща прикования Кораб. Макар и обездвижен, с притъпени сетива и безкрайно уморен от вековното чакане, той усети коварството на начинанието, като едновременно с това разбра причината за насилието. Капитана чу:

"Не обичат да им се нарушава спокойствието..."

Кораба произнасяше думите с мъка, металните тонове скърцаха от негодувание, макар че в гласа му се забелязваше човешка примиреност. Всички засегнати ги чуха, а това беше достатъчно редиците им да станат още по-непробиваеми, погледите им - още по-лицемерни, а сред кротостта им се беше настанила зверска жестокост, примесена с чувство за непогрешимост.

В това почти безизходно положение Капитана събра всички офицери, седнаха край завинтената за пода маса в офицерската столова, а кафето им миришеше на старо - беше купено от южни страни преди столетия, по време на последния рейс.

-  Вижте, Момчета - не му се говореше много.

-   Виждаме, Капитане - не се доизказа Втория Помощник.

Всички го погледнаха - имаше в лицето му нещо, което го издаваше.

-  Оставете го - примирено махна с ръка Капитана. - Разбирам го...

-  Все пак не бива да оставяме така нещата - Старши Помощника беше настръхнал. - Аз предлагам да го свалим, но преди това да му обръснем не само брадата и мустаците, но и всички косми...

-  Човек е добър или лош не защото е обрасъл или обръснат - Капитана говореше като уморен човек.

Питащата тишина се нарушаваше само от плисъка на нетактични вълнички, които се пъчеха и се опитваха да подражават на големите извън Залива.

-  С Втория е ясно, а с непристигащите Вагони и техните подбудители какво ще правим? - искрено питаше Главния Механик.

-  Затова сме тук - едва отрони Капитана.

-  Лошото е, че те се опитват да ни правят...

Не се разбра кой изрече това прозрение, но Втория едва сега се уплаши истински. И заедно с това усети как Много Хора, облечени в специални дрехи, вземат Кораба на абордаж, как вдигат трапа - връзката с Брега - и започват наред. Искаше му се да извика, да им напомни за Сигнала, но в общата суматоха никой никого не слушаше - единственото, което всекиму се искаше, бе да оцелее. Но Хората в специални дрехи нямаха никакво време да идентифицират и отделят когото и да било. Те караха наред, защото така беше най-малко вероятно да пропуснат някого. Втория Помощник полека взе да си скубе брадата, макар че знаеше добре - това действие нито му помагаше, нито му вредеше и точно затова беше безсмислено. "Оказа се, че и Сигнала ми е бил точно толкова ненужен", мерна се в покрайнините на съзнанието му и го достраша. Не толкова поради самото изпращане на Сигнала, колкото от невъзможността сега, след прозрението, да промени каквото и да било. И за да му помогнат, Всички Офицери, начело с капитана, хорово изрекоха:

"Направеното е направено... Можеш да съжаляваш за него, или пък да му се радваш, но не и да го премахнеш!"

А неизвестен самотен глас допълни: "Понякога, поради изминал живот, не можеш да направиш нищо ново, та поне малко да възмездиш стореното..." Втория Помощник се сви, последният глас го преряза обективно, без да го съжалява, със съзнанието, че поставя нещата на местата им. А в това време Хората със специални дрехи си вършеха работата, обърсаха ръцете си в омазнени пакли и машинното масло се смеси с червеникави следи, които непосветените отдаваха на изобилието от рибя кръв на Борда.

След работата на Хората в специални дрехи, офицерите начело с капитана си отидоха по кабинетите, затвориха плътно вратите и размотаха чисти, прясно стерилизирани бинтове. След това облякоха моряшките си униформи, подръпнаха ръкави, така че всичко остана отдолу, скрито, макар че всеки знаеше за другия какво крие. Излязоха така натъкмени, всеки зае мястото си, на Бака се забеляза оживление, а Машината издаде първите си звуци, мъчително, докато падне ръждата, но с настървение след това. Кораба се беше решил! Мъчно му беше за момчетата, за него самия, за смотаното положение, в което беше изпаднал, и заедно с това проклинаше недисциплинираните Вагони и техните Вдъхновители. "Все пак Вагоните са само едни прости изпълнители", чуваше Кораба да се носи из полупразните му Хамбари и това го караше да се замисли, да си зададе въпроси, които не са за задаване. Бавно като сътворение въпросите добиваха плът, разноцветно започваха да се смесват с Екипажа, протягаха ръце, здрависваха се, а тръпката на Машината се предаваше на плътта им и точно поради тази причина бяха неотделими един от друг. Втория Помощник, обръснат навсякъде, излезе на Бака, показа се пред всички, убедиха се, че е нов и му възложиха да пусне Брашпила. Звената на Веригата се бяха сраснали, наклепаните със стара грес продълговати същности се плъзгаха като лента, което създаде допълнителни трудности на Втория. Никой не се спусна да му помогне, само внимателно го наблюдаваха от Мостика, но и никой не му желаеше неуспех. В този момент Капитана реши да внесе яснота:

- Дори и да не зависеше от вдигането на котвата, пак нямаше да му мислим злото - капитанският рупор разнасяше мнението на Екипажа далече из Залива и извън него.

Наблюдателите от Мястото с Голяма Нужда хапеха устни, готвеха нови инструкции за Хората със специални дрехи и най-чистосърдечно се питаха как да запазят статуквото, като едновременно останат в съзнанието на поколенията Борци за правдини и нов ред, за справедливост и човешка чистота. Точно това как ги мъчеше, проклинаха недисциплинираните Вагони и без да им търсят сметка (търсенето на сметка изискваше енергия, усилия и умствено напрежение, искаше самоотказване и човешки мъки - системен дефицит в Местата с Голяма Нужда), дълбоко и искрено ги ненавиждаха, факт, който те изтъкваха като сигурно доказателство за своята правоверност... Вода се плискаше върху защитните им мисли, Всеобщите Средства за Предаване пренасяха изображението й навсякъде, достигаше то и на Кораба, сребърно-синкавата му привлекателност обаче само дразнеше с агитационния си облик, защото не беше за първи път, не беше за първи път...

И Капитана реши. В същия момент вагоните останаха някъде по гарите, вече не се привиждаха никому, не ги чакаха копняно, нито ги сънуваха. Отписаха ги тогава, олекна им, макар че Хамбарите се чувстваха неудобно, пълни с тежестта на своята празнота. След решението Хората от Кораба получиха няколко степени на свобода повече, въздъхнаха, Мислите им закръжиха край тях, обвиваха ги със своята прозрачност и гледаха колкото може повече да са на показ - новото им положение в Пространството позволяваше това, макар че вятър връхлетя мачтата, а строги Наблюдатели не можеха да се примирят. За пръв път от столетия те жертваха част от драгоценната си енергия, отпусната им за лични нужди и я употребяваха за проектирането и създаването на средства за създаване на защитни средства. Кораба почувства с кила си лазеща опасност, тръпка го стегна около Кърмата, Винта направи два оборота за припомняне, а Капитана, облечен в най-блестящата си униформа, вече отдавна се намираше на Мостика. Бака беше готов, силни струи се опитваха да измият удавената от столетия котва и дори отдалече се чувстваха усилията на Брашпила. Втория Помощник все още беше прясно обръснат, по нито една част от тялото му не бяха успели да поникнат косми. От време на време обърсваше челото си и тогава с почуда и притеснение усещаше по дланта си прясно набола грапавина. Целият Екипаж беше на мястото си, Машината мечтаеше за маневра, а Радиста трескаво облъчваше околното пространство. Радарната Антена опипваше с лъча си невидим кръг, вадеше от неизвестността спотаени препятствия, а Капитана вече посягаше към ръчката на Машинния Телеграф, когато Рулевия му докладва:

-  Нула градуса, Капитане!

-  Десет... - съсредоточено произнесе Капитана и постави щайнбайна на "малък напред".

-  Десет - повтори като ехо Рулевия.

Следи от разпрана вода се разположиха около вълнореза, Кораба се радваше на хода си, но заедно с това чувстваше обезпокоителна скованост в областта на Кърмата, което в първия момент отдаде на дългогодишното обездвижване. В същото това Време всички забелязаха, че Втория Помощник се е изменил - само по челото му растеше гъста черна четина, която по-рано не се забелязваше на това място. Екипажа вероятно свързваше тази промяна с изпратения от Втория Сигнал и може би точно поради тази причина никой не му съчувстваше.

Кораба бавно излезе в открито море, но когато Капитана подаде поредната си команда - Рулевия с ужас забеляза, че курсът не се променя, колкото и да върти руля. Бърза команда се спусна в района на Винта и тогава стана ясно, че перото на руля е заклинено и може да заема само две положения - курс нула градуса и сто и осемдесет! Всички с ужас забелязаха, че са осъдени да плават само в права линия - едно направление в двете посоки!

"Но така никога никъде не ще пристигнем!" - осмели се да извика Кораба и сега разбра къде бяха вложени новоотпуснатите капиталовложения на Хората от Местата с Голяма Нужда. Втория Помощник се почувства измамен, защото мерките спрямо Кораба засягаха и него, а той вече достатъчно беше засегнат.

Зелените подутини по водата сега се бяха снабдили с бели пухкави гребени, които се опитваха да измият многовековната застоялост от корабните бордове, но Екипажа се радваше сдържано, загледан във фиксирания курс на Кораба, както и в единствената възможност той да бъде обърнат на сто и осемдесет градуса...

декември, 1988 г.
Борда на м/к "Златоград"
Средиземно море

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Оживление в мравуняка. София, 1993.