ГЪРМЕЖЪТ

Ангел Г. Ангелов

web

Онази Част от Завода все още се гушеше в ниското, стъпила върху несигурната гръд на някогашното блато. Бетонът я крепеше и това беше незабележимо като постоянната тръпка, полазила по работната й снага. Тази вечер Полковника не дойде. Момичето го чакаше, както обикновено, осемте й часа течаха, както друг път - нито бързо, нито бавно, - сред бляська на стъкларията. Преди разсъмване я обзе позната умора, тогава направи кафе на себе си и на другите лаборантки. Вареше го в стъклено огнеупорно канче, разграфено в милилитри, и в стъклените мензурки, в които го пиеха, почти не приличаше на кафе. Полковника не дойде, но Момичето не се измъчваше, както друг път. Сега вече сърцето й не замираше само като зърваше джипа, който спираше край Онази Част от Завода, в която беше и нейната лаборатория. Сега тя пак му се радваше, но радостта й се беше успокоила. Все по-ясен й ставаше, все по-често обикновените докосвания носеха в себе си изгаснали искри. Посрещаше го пак така топла, облякла бяла, леко прозрачна манта на голо, откъсваше се от работата си, сядаха в стаята на Началника, който вече беше излязъл. Полковника тръшваше енергично набитото си тяло в тръбния никелиран стол и той изохкваше. Обличаше пред нея нов лъскав мундир, изиграваше нов етюд, размахваше пъргаво дребни юмруци към Неуредиците и Момичето му вярваше. То знаеше, че Той не е истински, но знаеше също, че му завиждат, тайно се гордееше, че Полковника идва при него, а ругатните на Хората по негов адрес пропускаше край ушите си. С далечни части на същността си то съзнаваше, че също играе, че тази игра му харесва, но тя не му беше нужна, така кактона него. За Полковника играта се беше превърнала в защитен цвят. Само благодарение на нея Той оцеляваше. С годините я усъвършенстваше, успяваше да намери нови средства, тънко шлифоваше подробностите; непосветеният, особено първия.път, неминуемо биваше смаян. За Полковника любовта беше част от системата за Командване на Завода... Момичето протегна ръка, той се допря до кожата й и скришом хвърли бърз поглед към желязната кушетка, застлана със сиво войнишко одеяло - единственото обзавеждане в стаята на Началника освен бюрото. Дългите й коси, влажните й големи очи, алените чувствени устни, стройните й бедра, високата й гръд, цялата й красива същност се запъти, превърна се в щедрост, в едно обилие, на което трудно се устоява. Тя си спомни: 

Полковника я милваше;
Лежеше до нея като единствен представител на друг биологичен вид:
Набъбналият корем, позатлъстялото му тяло, късите крайници и най-вече малките му енергични юмручета стояха край съвършеното й тяло нелепо и неочаквано;
Сърцето на човека по големина е колкото юмрука му;
Неговите малки енергични юмруци се сгъваха и разпускаха;
Лазеха ненаситно по плътта й;
Устните му, с лек дъх на метал, я пиеха; 
Обладаваше я;
Грабеше я;
Тя дълго се къпеше;
И все пак го правеше с него...

Момичето тръсна глава. Спомените не се разсипаха, тресяха се заедно с разкошните й коси.

- Ще трябва да тръгвам - казваше й след това.

Тя кимаше безразлично и не се вричаше в нищо. Вземаше подноса с чашките за проби, статива с епруветките и той виждаше многозначителната й снага, ханша, полюшването на бедрата, в което нямаше умисъл, защото беше част от същността й на хилядолетна жена, предназначена да ражда. Виждаше я чужда и далечна още в момента, в който вече не я докосваше. Тогава той ставаше енергично, делово подкарваше джипа, съпроводен от завистливи погледи, съпроводен от недоволни погледи, защото се знаеше за неговата любов. Полковника я играеше, както играеше живота си, с поглед, устремен нагоре, чрез неумолими команди. Изкачваше се в огромния си кабинет и по вътрешната уредба викаше всички при себе си. Изключваше Каналите за Връзка с Външния Свят (КВВС) и изиграваше един от най-неприятните си етюди. Полковника беше Полковник-Артист и понякога до такава степен се вживяваше в ролята си, че като нямаше подръка друго за хвърляне, хвърляше телефони. Излизаше малко скъпо, но затова пък спектакълът беше ефектен. Точно в това време Различни от Завода се мъчеха в борба с неизбежната разруха на Естеството, но помощ не чакаха от Кабинета на Полковника. Можеха да получат само команди. И като добавка - някоя и друга ругатня. Спектакълът обаче ставаше съвсем различен, когато се налагаше да бъдат включени КВВС. Полковника се преобразяваше. Бликаше тогава от същността му на командир една далновидност и грижа за Завода, струеше мъдрост, която възхищаваше тези, които не познаваха дарбата му. По върховете се чуваха искрени потупвания по рамо и Полковника чувстваше с непогрешимата си интуиция, че е завоювал аплодисментите с таланта си. Усещаше как пагоните му натежават, а кобурът му вече не побира наедрелия револвер.

Точно по това време Различни Части от Завода се свиваха от болки, ревматични стави непоносимо ги въртяха, задух ги мъчеше, изтъняла кожа кървящо се разкъсваше, но Полковника със замах и непоколебимост заповядааше да ги превържат с нови превръзки, които бързо остаряваха. Стояха те като кръпки по снагата на Завода и унило предричаха неизбежни катастроф_и...

Тази вечер Полковника не дойде, но Момичето не се измъчваше, както друг път. Нощта се нижеше край изкрящите цветове на стъклариите и То знаеше, че Той пак е заедно с повечето от тези, пред които с най-голямо вдъхновение изиграваше етюдите си. Защото той се вдъхновяваше особено плодотворно от присъствието на подчинените си, защото Той беше един Полковник-Артист и се ласкаеше от аплодисментите им, макар че не беше сигурен в искреността им. Всичко беше наред - ръкопляскаха му, хубави момичета се любеха с него, получаваше подаръци, пагоните му блестяха, беше на почит. Но нещо все не му достигаше и тази вечер разбра. Трябваха му ръкоплясканията на Момчетата. Тази вечер сред разкоша на необятния си апартамент той ги беше довел. Докарал ги беше направо от Завода, веднага след смяната и дори не беше им позволил да съблекат омазнените си тъмносини работни гащеризони. По лицата на някои Момчета от по-ниските коти още личаха следи от противогази. Тази вечер безкрайният апартамент се беше превърнал в място на необуздано веселие, прекъсвано от време на време от командите на Полковника. Жените го гледаха благоговейно, част от мъжете искрено му се възхищаваха, а по-умните учтиво ръкопляскаха, като се стараеха похвалата им да не изглежда като ласкаене. Момчетата изпиха първите чаши достойно и все не успяваха да се включат в ръкоплясканията, защото ръцете им продължаваха да бъдат заети с инструментите, които си носеха от Завода. Полковника им беше заповядал да бъдат такива, каквито са, така искаше аплодисментите им, та затова бяха дошли с инструментите си. Може би точно затова все още не ръкопляскаха. Полковника обаче се надяваше, че с времето ще се променят. Чашите идваха непрекъснато, кристални искрящи, Момчетата оставяха внимателно инструментите си върху дебелия килим, вземаха чашите, но след като ги изпиваха, отново поемаха инструментите и така, с тях, облечени в работните си дрехи, изглеждаха вечни. Полковника беше почти сигурен, че най-после ще чуе аплодисментите им, но в този момент ясно се чу една от въздишките на Завода. Тогава Част от Xората Край Него започнаха да ръкопляскат по-силно и макар че Полковника чуваше въздишките, аплодисментите звучаха по-силно, а и по-приятни бяха за ухото. Домакинът беше недоволен и въпреки че беше Артист по душа, не успяваше да потисне яда си. Командите му ставаха зли, някои от Момчетата усетиха през лицата си алени следи, а част от жените се надяваха да видят спектакъл, невиждан досега. Въпреки командите Момчетата от Завода се разположиха удобно в светлобежовите модерни фотьойли и макар че продължаваха достойно да пият, не изпускаха от ръце нито за миг работните си инструменти. Дори когато Полковника им заповяда да поставят противогази на лицата си, Момчетата невъзмутимо продължаваха да си седят на местата и сaмо дето не усещаха вкуса на цигарите, защото димът им минаваше през дихателите на противогазите. След това всички станаха едновременно, свалиха ги от лицата си, благодариха за гостоприемството и си тръгнаха. Жените учудено забелязаха, че по фотьойлите не е останало дори едно петънце въпреки омазнените гащеризони на Момчетата... Нощта вървеше към края си, Полковника чувстваше първите признаци на умората, а неудържаната победа го караше да усеща отегчение и нервност, както и желание да смени компанията. Точно сега се сети, че Момичето е на смяна. Погледна часовника си, заряза всички и подкара джипа към Завода. Скоро щеше да съмне, затова бързаше. Скоро слънцето щеше да го погне по петите, а когато го гонеха, ставаше неспокоен и непоколебим... Нощта вървеше към края си и Момичето по време на смяната си помисли:

Дали знае какво му давам;
Дали знае истината за нещата;
Дали нарочно не чува въздишките на Завода;
Знае ли какво може да се случи;
Дали не е вреден такъв човек;
Откъде се взе;
Кой ги ражда такива;
И защо толкова дълго ги потупват по рамото;
А аз на какво се радвах;
А аз защо мълчах;
И защо ли всички ние се възхищаваме от дрехите на голия цар?

После взе поредната проба, опита въздуха и усети, че в него се долавя особен мирис, примесен с мъка и дъх на предопределеност. Момчетата от Командната сънливо се взираха в приборите, неспокойното потрепване на стрелките ги караше да бъдат нащрек. "Може би е дошъл оня съдбовен момент" - минаваше им през ум, но отлагаха отговора, както става обикновено с неприятните въпроси. Момичето мина край всеки, помилва го с поглед, усмихна му се, сведе дълги мигли и тръгна. Беше като сбогуване. Отиде в лабораторията и там пак усети, че Онази Част от Завода все още _се гуши в ниското, свиват я ревматични болки, задух я мъчи, изтънялата кожа на тръбопроводите кървящо се къса...

Нощта вървеше към края си, джипа вече приближаваше Завода и Полковника си спомни:

Онова паметно хвърляне на телефони, при което едва не уби един от заместниците си;
Онова паметно веселие в бара на Заводската почивна станция, когато показа на всички кой е кум и кой - сват;
Оня невероятен спектакъл в Командната, когато сам пое командването на Завода... Хората и до днес шушукат;
Оня невероятен спектакъл, изигран пред Министъра, който си отиде убеден, че на Завода всичко му е наред;
Невероятната...

Мислено щеше да произнесе "Невероятната омраза, която съзирам понякога у Хората, които командвам"; но съзнанието му възпря тази мисъл. Джипът го тръскаше безпощадно, впитият му модно скроен брич неприятно притискаше тестикулите му. Точно в този момент Полковника си помисли, че животът е тежък: "Все по-трудно става изкачването, все по-често трябва да командвам без вдъхновение..."

Вече наближаваше. От нощта не беше останало почти нищо. С небесния си пулверизатор утрото разпръскваше кръвта на деня в единия край на небосклона. Полковника опита въздуха и усети, че в него се долавя особен мирис, примесен с мъка и дъх на предопределеност. Изведнъж видя образа си върху небето пред себе си - в цял ръст, съвсем гол, с набъбнал корем и отпуснати тестиси, с огромен лъскав пистолет, препасан на голо, с космати крака, заровени почти до коленете в пламъци, сред които се мяркаше Завода. Едва сега усети неприятната тръпка на въздуха, предно_то стъкло на джипа се посипа на малки блестящи парченца, които погалиха широкото му кьосаво лице като шепа сачми, хвърлени в очите му. Полковника натисна спирачките, слезе разтревожен и видя как Онази Част от Завода, към която се беше запътил, подскочи на половин-един метър височина, огледа се наляво-надясно, полетя защурано миг-два и се тръшна върху търпеливата Земя. Въздухът се сгъсти, стана твърд като стена, която шеметно се приближава. Полковника се блъсна в твърдината й, тя го помете и когато след малко се опомни, видя джипа, обърнат нагоре с колелетата, да се въргаля край пътя. Там, където трябваше да бъде Онази Част от Завода, лумнали пламъци се опитваха да прогорят небето, самотни бетонни колони стърчаха опушени, зашеметени, протегнали ръце в почуда към небето. Полковника не вярваше на очите си и инстинктивно направи някоя и друга крачка към това видение. Точно в този миг чу Оня убийствен Гърмеж и чак след това съзря срад пламъците да се вият валма черен дим, които му напомняха нещо познато. Взря се през Ужаса и Хаоса, напъна късогледия си поглед и прозря Онова, от което най-много се страхуваше. Но беше късно. Тръгна към мястото, където трябваше да се намира Онази Част от Завода, не толкова защото можеше нещо да направи, колкото от любопитство. Беше късно да се направи каквото и да било освен прилични погребения. След Оня Убийствен Гърмеж Полковника съзря сред пламъците да се вият валма черен дим, които му напомняха нещо познато. Взря се той през Ужаса и Хаоса и в черните валма позна косите на Момичето. Въздигнало се беше със своите невръстни години, с красотата и живота си, с неживения си живот, въздигнало се беше заедно с Някои от Момчетата, полетели бяха, като че ли бягаха от етюдите на Полковника, дето се правеше на Артист, полетели бяха, без да ги е грижа кого оставят тук, чии сърца разбиват и кому какви неприятности създават... Полковника вече разбра:

Отсега нататък на друго място щеше да чува непрекъснато Оня Убийствен Гърмеж;
Отсега нататък спектаклите му щяха да имат съвсем друга публика;
Сега за пръв път нямаше да получи аплодисменти, при това за най-ефектния си спектакъл - Оня Убийствен Гърмеж;
Но точно сега трябваше да потърси съавтори...

Последната мисъл му дойде като подарък. Вкопчи се в нея, обърна гръб на пламъците и тръгна пеш към оцелялата Командна. Кръвта на Деня вече беше обагрила цялото небе. През стъклената стена на залата Полковника видя как го търсеха. Пожарникарите и Момчетата от СпасителнитеОтряди идеха неумолимо, диреха го, за да му окажат първа помощ. "Първия ги е пратил" - мина му през ум и за пръв път се видя с окачен на шията огромен старовремски хлопатар да минава по улиците на Завода, а всички прозорци и люкове припряно се затваряха, като че ли от него се излъчваше зловещо злавоние.Полковника се усмихна и си помисли:

Да, но в наше време проказата е ликвидирана!

После стана, видя в огледалото кръвясалите си очи и се приготви да посрещне Пожарникарите и Момчетата от Спасителните Отряди. Те идеха непоколебимо, но когато наближиха съвсем, Полковника им изкомандва да спрат. Най-вероятно не го чуваха, защото продължаваха да се приближават. Тогава Полковника включи външните високоговорители, взе мегафона, та да се чува още по-силно, и гласът му заехтя:

- Момчетата въобще не ми ръкопляскаха. Момчетата не ръкопляскаха. Те са за спасяване... Те са... Те...

Гласът му се блъскаше в редиците, но те се сгъстяваха и продължаваха да се приближават. Полковника беше объркан и смутен. Опита още веднъж:

- Не съм сам, не съм сааам... Спектакълът е колективно творчество... Аз съм само съавтор... Тях спасявайте... Тяях... Тяяяях...

За миг редиците се мислиха, после отново започнаха да се приближават, верни на първоначалната си цел. Тогава Полковника откачи тежкия си фелдфебелски револвер, решен да ги спре на всяка цена. Но приближаващите се редици ставаха все по-гъсти, излитащите от ръката му златни бръмбари се блъскаха в твърдостта им и зловещото им бръмчене затихваше като спомен. Стъпките на Пожарникарите и Момчетата от _Спасителните отряди вече се чуваха по аварийните стълбища, когато един златен бръмбар неочаквано се върна, клъцна Полковника по слепоочието и угаси бръмченето си. Точно в този момент Полковника отново съзря валмата черен дим и усети как литва след черните коси на Момичето. Олекна му, но за малко, защото бързо разбра, че колкото и да се опитва да го настигне, винаги ще е след него. Момчетата го погледнаха отвисоко и както си летяха, се усмихнаха и за пръв път изръкопляскаха. От това ръкопляскане Полковника, както всякога досега, усети остра пронизваща болка. Завода вдигна уморено очи, видя този едър небесен бегач, с облекчение и мъка въздъхна и се зае с работа - раните чакаха най-после истински превръзки...

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2004, № 10 (59)

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Закуска по обяд. Пловдив, 1991.