Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪДЕЩЕТО НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ

(откъс от роман)

Ангел Г. Ангелов

web

V.

Корица: Ангел Г. Ангелов. Бъдещето на отминалото време. София: Захарий Стоянов, 2006Сбирка, примъкнала се изневиделица, събра кого ли не - в Дома на Творците бяха дошли хора на изкуството, учени, известни личности, с една дума - хора, които по един или друг начин бяха надарени с някакъв талант. Наред с истински талантливите на такива места, както обикновено се присламчват и хора със семпъл талантец, нещастни в общия случай, защото съзнаваха творческата си немощ, но неистово, болезнено им се искаше да са в редиците на признатите, на живите класици и ако може - дори сред гениите. Напъните им понякога изглеждаха комични, но много често си бяха жалки, будещи съжаление, отблъскващи със своето скверно раболепие и липса на достойнство. Разговорите се водеха край отрупаните коктейлни маси, опираха до светските клюки и злобното сплетничене, но сред тази човешка материя се открояваше истински даровитият човек, заблестяваше той с необяснима светлина, без дума да пророни. Неговата скромност беше съизмерима с гигантските размери на дарбата му. Пълната му противоположност беше всеизвестният Некадърник (Н.), който, където и да се намираше, на всеослушание със силен и ясен глас изпяваше:

Нищо, че ми казват Н.
Знам, голям ще пораста.
Не ме ловят депресии,
Пиша своите импресии...

Н. като че ли беше ваксиниран против свян и неудобство - можеше той да се изпъчи пред най-изискана публика, да рецитира или да пее нескопосните си куплети, да вземе платно и демонстративно да започне портрет на високопоставена дама или пък да седне зад рояла и предвзето да дрънка мелодийките си, които твърдеше, че сам е създал. Вярваха му, никой не се учудваше, защото качествата на „творенията“ съответстваха на таланта му... На Сбирката неочаквано и бравурно се появи Б. Облечен във фрак, в който изглеждаше комично, усмирил бунтовните си телени коси с шепа брилянтин, обул скъпи бели мокасини, той пристъпяше важно, като се оглеждаше за аплодисменти. С безпогрешния си усет Н. го забеляза, допълзя близо до аурата му, докосна я с пръсти, сладки от сладкиша, който току-що беше сдъвкал, и зачака. Всичко, което правеше, опитваше се да създава и дори да твори по някакъв начин, всичко, до което се докосваше Н., ставаше различно от неговия първоначален вид, от неговото намерение за бъдещия му живот. Приклекнал, надничаше отдолу нагоре, опитваше се да надзърне под фрака и бельото му, да погледне плътта му, дори под нея, мярнаха му се за миг рога на букранион, но не разбра нарисувани ли бяха или истински, а когато съзря Люспите, съвсем изумя, провеси долна челюст и остана така, некадърно приклекнал в очакване на подаяние. Б. не му обръщаше внимание, заобикаляше го, понякога направо го подритваше, но човекът без дарба се правеше, че не забелязва отношението му, просто беше готов да служи. И когато Б. го забеляза, направо му заповяда:

- Само тук нямам свои хора. Ти, ако си от тях, ставаш мой...

Н. не отговори веднага, съобрази, че на Б. му трябва известно име, и без да мисли, изтърси:

- Аз съм известен писател и музикант, изучават ме в читанките. А вие сте всеизвестният господин Б., нали? Много съм слушал за вас...

Последва мълчание, Б. издрънча с люспи, измери с поглед питащия и не го застреля само защото го мързеше да направи това усилие. А и такива като Н. винаги можеха да свършат някоя работица, от която всички останали се гнусяха....

У., М. и И. също се появиха сред гостите в Дома на Творците, влязоха те с подправени покани, доставени от И., като се представяха за важни, високоуважавани гости, които всички трябваше да познават, уважават и почитат като богоизбрани. Това, разбира се, не се случваше и когато Б. отново попита раболепно клекналия Н. кой е той, „великият“ артист не издържа:

Нищо, че ми казват Н.
Знам, голям ще пораста,
Не ме ловят депресии,
Пиша своите импресии...

Б. на свой ред се изуми, срита „артиста“ и просташки му каза да върви на майната си. Н., когото жените не харесваха, а той ги презираше, потърси помощ у минаващата изискана дама, облечена в розов кринолин. Тя го изгледа учудено и продължи плавния си ход, все едно че не ходеше, а се плъзгаше върху ролкови кънки. „Не ви познавам, господине!“, като че ли казваше вирнатата й брадичка. Н. се натъжи, солена роса изби край очите му, неговата артистична душа се почувства наранена. Като че ли за утешение отново погледна Б. отдолу нагоре, влезе в една негова клетка, заплува в протоплазмата й, премина във вътрешностите му, за миг спря в лимфен възел, насочи се към мозъка, мръсна венозна кръв го пое, усети, че се дави, погрешно попадна в черния дроб, затърси из другите му вътрешности, изпадна в паника, носен от брауновото движение на заблудени частици, се добра все пак до бучащия бял дроб, затъна в слуз и никотинови отлагания, залута се в тясна алвеола и точно когато беше готов да се предаде, съзря разширен кръвоносен съд, усети, че просветът му е по мярка, запълзя в така открилия се тунел, по който се озова най-после сред гънките на мозъка. Затърси той Душа, натъкна се на валма от непрани косми, скупчени кълбета змии, които се сношаваха насън, птеродактили със зъби като добре наточени триони, погнуси се от мозъчната сперма, воняща на порок, отчая се от своята некадърност, заплака дори, опита да излезе през някоя по-млада епидермална клетка, но се натъкна на люспеста броня, гмурна се тогава сред вонята на червата, едва не умря сред глистите, бактериите, всякаквите вируси, гъбички и паразити - естествените обитатели на Дебелото Черво - където, с почуда установи Н., се забелязваха следи от Разум и дори Душа. По-късно изследователи извън Клетката щяха да обяснят на клетия Н., че може би Б. е бил от особената порода човеци, мислещи с Дебелото си черво, и точно поради това той е забелязал тези непонятни Следи...

Когато Н. успя все пак с първия бърз екскремент да се измъкне от обиталището, в което търсеше Б.-овата Душа, откри той, че сред участниците в Сбирката се намираха и други индивиди, мислещи с този свой високоорганизиран Орган. Н. отново изпита връхлитащо го отчаяние от собственото си неможене, от неспособността си да управлява и променя нещата от тукашния свят, изпита отчаяние от неспособността си да бъде талантлив. Въпреки генетичната липса на свян и въпреки своята естествена безпардонност той все пак осъзнаваше безпомощността си, както и отказаната му Дарба и дарения му в изобилие порив към творене. Но преобладаващото душевно състояние, което заливаше съществото му, бе омерзението от видяното сред вътрешностите на Б., от непоправимостта на пораженията, от нещастните деформации, сполетяли този някогашен човек, изживяващ се като земен Месия, в чиято власт беше моделирането и създаването на човешки съдби. „Може би, говореше си наум Н., с такава цел е дошъл на Сбирката. Може би ще ме забележи, може би ще се опита да ме моделира, може би ще съм му нужен... Може би...“ М., У., И., както и Б. и Н. стояха край коктейлните маси, вземаха си от щедрите мезета, наливаха си от безкрайните питиета, ухажваха ги като високопоставени гости, което ласкаеше самолюбието им, а по-умните от тях добре разбираха смисъла на околното внимание. Умореното добро поведение на У. привличаше вниманието на Н., който несъзнателно му подражаваше, загледан в необикновената му Дреха. Ордените, отличията, положението му в Обществото привличаха неудържимо Н., той дори не криеше желанията си, но все още не знаеше как да ги осъществи. Тяхното постигане се оказа трудна работа, срещаше той естествената съпротива на Мирозданийното вещество и по кръглото му луноподобно лице се изписваше негодувание, примесено с учудване и внезапно споходил го гняв. Това негово състояние оказваше влияние дори върху изпълнението на нескопосните му стихчета - ставаха те бодливи, още по-неталантливи, съвсем митиганджийски, без художествена стойност и без човещина. Застанал край коктейлните маси, той пътуваше заедно с наблюдателите извън Клетката, слагаше им се, спъваше се из неравностите на Пътя, псуваше озлобено всички наоколо, всички, които пречеха на изявите му (според него!) и които завиждаха (пак според него) на „високите“ му пориви, божествено предназначение и неоценени постижения. Този семпъл човечец с гигантски амбиции не осъзнаваше нещастието си, сблъсъка между некадърността и дарбата, който сблъсък се осъществяваше точно в него самия, беше той съсредоточие на сблъсъка и от него вътрешната му температура се повишаваше неимоверно, закипяваше субстанцията на неговата направа, което му носеше неосъзнато страдание, а навярно и бъдеща погибел. Движейки се заедно и успоредно с Наблюдателите, той си въобразяваше, че е част от тях, че може да се погледне отстрани, да се самооневини, да заблуди Мирозданието, да го накара да си мисли за него като за даровит човек. Като минаваше през стъклените стени, Н. се озоваваше в каменния мир на непоколебимото и безпощадно битие, което спохождаше по-голямата част от Човечеството, и точно поради тази причина не се радваше, колкото и да беше лишен от дарба. Неговата некадърност се състоеше в наличието и липсата на други качества, на други дадености, които самият Н. смяташе за низши и маловажни. Това странно и противоречиво негово схващане го правеше понякога дори симпатичен и на най-свирепите му критици. Н. носеше лепкавия си кръст, искаше му се да го захвърли и едновременно му беше скъп, трудно му беше да се раздели с надеждите си, с бленуваните си известност и признание, с неосъзнатите си мечти, които тлееха някъде из подсъзнанието му, което пък се беше заселило из околностите на хипоталамуса, самоизмъчваше се сред мътната прозрачност на вътрешната си черепна материя и се опитваше точно в този момент да я разреди с различни видове напитки, безкрайно изтичащи от разноцветни бутилки. Понякога, завърнал се в едно от времената, Н. чуваше мамещи го гласове, заслушваше се като в песни на Сирени, но само един Глас успяваше истински да прикове вниманието му: „Да осмислиш страданието си, това значи да се развиваш правилно, да те посети Духът. Да осмислиш страданието си, това значи да очакваш пролетта с радост.“* Не беше това някакво стреснато заслушване като първото чуване на Гласа от Б. или от У., не, това като че ли беше едно очаквано слушане, една помощ може би или даже някаква пътека в безпътния живот на Н. За миг забрави той фалшивите си стремления, без дори да осъзнава, стана той обикновен и дори симпатичен, почувства се друг, освободен, с усмихната Душа, необременена от оковите на неосъществимите желания, възпирани от естествената му некадърност, от вмененото му неможене, неизменно съпровождано от болезнено желание за изява. Навярно поради досегашния си живот у него се беше появил странен навик - говореше той за себе си в трето лице. Но по-смущаващо беше едно друго явление, което и най-големите специалисти по звукозапис и аудиотехника не успяваха да обяснят. Върху компактдисковете, на които записваше „гениалните“ си песнички, никога не се записваше това, което той изпяваше с фалшивия си гласец. Записваше се там само оня прословут куплет, с който беше известен из цялото околосветско пространство. Н. се косеше, гневеше се на некадърните (според него) тонрежисьори и техници, псуваше „скапаната“ техника, но колкото и да се стараеха в звукозаписното студио, колкото и да сменяха студиата, резултатът беше един и същ. Като повечето хора, които не си знаят мястото, и Н. трудно се отчайваше, не се предаваше лесно и продължаваше да упорства въпреки безсмислието, което всички наоколо забелязваха. Но когато се заслуша в Гласа, нещо се случи във вътрешностите му. Най-напред той чу шума от работата на организма си - движеха се неговите органи, вибрираха клетките, пулсираха течностите, от които две трети бяха вода, която освен че напояваше всичките вътрешни процеси, но и запомняше всичко, което се случваше. По-късно тя щеше да поднесе информацията за някогашното му състояние и бъдещият Н., който тогава щеше да се нарича с друго прозвище, нямаше да гази из тукашното тресавище, а светът, който щеше да обитава, щеше да се намира в друго Мироздание. После до него дойде смисълът на посланието, замисли се Н. и точно тогава за няколко мига той се превърна в друг човек. Усети как болните му амбиции бяха се изпарили, как изведнъж поиска да върши обикновени неща, дори да направи някому добро, да тръгне бос по росната трева на някогашните дядови ливади, да се заслуша в пролетните птичи песни, да се усмихва, защото му се усмихва, без да използва усмивката като необходима маска. Това негово преображение живя само няколко мига, неумолимостта на тукашния живот го върна край коктейлните маси, в компанията на Б., М., У. и другите, те пък го запокитиха сред непроходимите бодливи храсталаци, с които бяха обрасли необятни пространства от дните му и където се раждаха основните му мъки и страдания. Кървавите външни и вътрешни драскотини го боляха нетърпимо, посипвани със солта, добивана през денонощията на вече изживените столетия. Луташе се в тези бодливи пространства, неизбродни, непреодолими, отчайващи, сломяващи несломимите, омерзителни, гневящи поради своята непобедимост. Н. се отдаваше тогава на безпомощната си злоба, на отказа от доброта, на падението си, запътено към безнадеждността... Започваше той да чака появата на Гласа, но не защото беше сигурен, че благодарение на него Преображението, настъпило макар за миг, беше възможно. Той просто се надяваше, а така леко се живее с Надежда, така леко...

Непосредствено след думите на Гласа Н. забеляза как по изтерзаното му тяло започват да се появяват особени миниатюрни слухови органи, нещо като пори, чрез които чуваше. Не приличаха много на уши, но той беше сигурен, че именно благодарение на тях слухът му многократно се изостри, чуваше вече той нечувани до този момент звуци - делфинови песни в ултразвуковия обхват, различни клюки по негов и чужд адрес, прозрения, за които, преди да се появят Слухарите, не беше и подозирал. Още тук, на Сбирката, с почуда се заслуша в думите на Розовия Кринолин: „Бих могла да разговарям с този парников човек, бих могла дори да стигна и по-далеч, но нали преди това някой трябва да ни запознае...“ Същата тази дама, която го отмина както се минава покрай незабележима вещ, сега безмълвно произнасяше такива вълнуващи слова. Н. усети как много по-добре чуваше собствените си вътрешни звуци, как започваше без усилия да осмисля вътрешните си мъки и страдания, как тези невзрачни, кой знае откъде появили се Органи, му помагаха по непонятен начин да стане друг човек, не точно такъв, какъвто би искал да бъде, но поне по-близо до някогашните му представи. Стори му се, че точно благодарение на новопоявилите се Органи се сдоби със способности неподозирани, като че ли дарени му за търпение и издръжливост. Н. не знаеше още дали поне частично се е излекувал от болестта, дала прозвището му, но усещаше, че много от уменията, които по-рано му бяха забранени, сега като че ли го спохождат с лекота. А когато се доближи до Б. и компанията му, чу той безмълвния им разговор: „Дали да го включим? Не е ли прекалено смотан, некадърен и отнесен за нашата работа?... Но пък можем да го прежалим без усилие...“ Н. не разбра добре чии точно бяха тези думи, но подозираше най-вече Б. Щеше да познае роботския глас на У., както и другите гласове на компанията. Не успя да си отговори, когато Водещия на Сбирката тържествено произнесе: „Откривам нашето традиционно Събиране, на което, както знаете, всеки идва със собственото си Лице, а си тръгва с лице, избрано от него - уникално и неповторимо, с което всеки един от нас става отново, за пореден път, Личността, която желае да бъде. Добре дошли и на добър час!“ Вяли ръкопляскания заглушиха думите на Водещия, той спусна неопределената си Маска, която още с надяването на лицето му започна да мени цвета си. Отворите за очите станаха съвсем тесни, ушите й започнаха неестествено да растат, а устата й се разтегна в застинала усмивка. В това време дрехите на участниците започнаха да изчезват, оставаха те облечени в оскъдни прашкоподобни препаски, но затова пък маските им плътно покриваха лицата и по този начин тяхната анонимност беше напълно запазена. Дрехите на Водещия също изчезнаха и на тяхно място се появи катранено черно наметало, преметнато върху голото му, старателно епилирано тяло. Обут беше той в особени, изящни обувки с формата на кози крак, но от пръв поглед не се разбираше това копита на коза ли е, или на козел. Познавачите може би щяха да разберат по чукането, което обувките произвеждаха, движейки се по каменния под на залата... Н. също почувства как оголява, как стегнати бандажи го обгръщат, при това снабдени бяха те със специални приспособления, помагащи на притежателя им да изпадне в дълга, мъчителна ерекция. Смущението на почти девствения Н. (неговата всеизвестна некадърност пряко се отразяваше и върху общуването му с жените) беше безгранично и само току-що покаралата върху лицето му Маска донякъде го утешаваше. Опитваше се той въпреки смущението си да запомни кой с каква маска биваше снабдяван, та по този начин да се ориентира не само по гласовете, но и по лицата на Маските. Те обаче се променяха непрекъснато и скоро Н. се отказа от своите мъчителни опити за идентификация на новопоявилите се личности. Истинската му мъка обаче настъпи, когато различни Маски делово и безстрастно вкарваха различни по големина, пъргавост, обем и твърдост фалоси в някои от отворите на различни женски Маски, внимателно отстранявайки крехките задни части на прашкообразните им оскъдни дрешки. Само различните по сила, цвят и височина звуци, издавани от сношаващите се двойки, показваха тяхните индивидуалности, особености и уникалност. Движенията на ларинксите им произвеждаха различни по честота трептения, разклащаха по различен начин части от Пространството, нарушаваха целостта му, изкривяваха го, унищожаваха привидната му линейност, запълваха го с непонятно вещество, понякога приличащо на боклук, друг път - на скъпоценни камъни. Звуците, обикновени в други случаи, сега особено възбуждаха Н., може би защото ги възприемаше обемно с безбройните си, току-що поникнали Слухари. Притесняваше се за лицето си - все не успяваше да намери огледало, в което да съзре новия си образ, да сравни бившето си битие с новоналоженото му, да почувства промяната, да се похвали с новите си способности...

Изневиделица го нападнаха непознати Маски с непонятни за него желания, които бавно, но неумолимо започваха да проявяват същностите си, които стреснато го смутиха. Алчни погледи прозираха през очните цепки на втренчените в уголемения му фалос Маски. В стъклените отблясъци се долавяха страст, похот и мръсно любопитство, попипваха го, навъртаха се като акули около кървава плячка, но все още не посмяваха да пристъпят към по-осезаеми действия. Объркването на Н. от новонастъпилото му състояние още повече изостряше еректилната му мъка, чудеше се той какво да прави с този новосполетял го Орган и така объркан се движеше без определен малшрут, без ясна цел и в неустановена посока. Изведнъж Слухарите му доловиха шепот, заговорническо шушукане, хихикане с подтекст и неприкрита агресия, замаскирана под формата на сексуално влечение. Не знаеше той дали да се радва, да се ласкае, или да се плаши от заговора на Маските, да бъде нащрек, готов за подли удари или за сладостни преживявания, несполетявали го до ден-днешен, нашепвани му само от слухове и непроверени фантазии... Оралното поемане на безчувствения му твърд фалос го стресна, заоглежда се, забравил за докосналата го похот, завърнал се в довчерашния си подреден свят, сред материята на който се съдържаха и копненията му - завистта към Венеца на И., пожеланата Дреха на У. или непостижимите Дворци на Б. Н. не знаеше, не се и опитваше да разбере какво се случва с него, к а к попадна на тази особена Сбирка и к а к ще си отидат Маските, к а к ще живеят по-нататъшния си отпуснат им тукашен живот...

Похотта го стисна за слабините, подсече коленните му стави, отмаля, усети как Слухарите му притварят вътрешните си капачки, как настава субективна тишина, как левитация го напада и той поема нанякъде, но вместо горещи срамни устни, пъргави клитори, обилни сокове с дъх на мускус край него прелитаха птици, които го призоваваха да живее като тях, да е безгрижен и безотговорен, да не се съобразява с потисническия свят, в който беше израснал, в който беше измъчван, използван, измамван. Н. искаше да последва птиците, но железни пранги го заклещваха здраво за черния дроб, неудобно дращеха стомаха му отвътре и той неусетно се нареди в дълга, тъжна редица от някакви примирени същества, които чакаха да ги издоят. Не смееха да възроптаят, глас да надигнат срещу царедворци, царе с миши физиономии, бандити с мозъчета като на птичета, ловки, хлъзгави мазници, играещи ролята на политици. Чакаха си кротко в безнадеждната редица, страх от бъдещето ги тресеше, сковаваше ги и се оставяха на същото това неясно бъдеще, сътворено от друга, чужда воля. Н. се чувстваше завързан, потопен в аморфна материя без трептения, сътворена от мъртвина, която нямаше собствени градивни частици, нито биваше спохождана от някакви вибрации или други белези на живот. Мъртвилото изчезваше временно само когато задностоящият в Редицата пронизваше анално съседа си отпред, произвеждаше секс без радост и тръпка, почти като наказание от зла орисница. След умората и стинещата болка Н. отново попадаше в гъстата неподвижност на връхлетялата го тишина, а външните Наблюдатели все по-недоумяващо провираха взор през стените на Клетката. Вече трудно различаваха кой кой е, единствено лицето на Даровития беше без маска, беше си такова, каквото винаги си е било - неизменно, светло и лъчезарно, което като че ли постоянно казваше: „Радостта е признак, че Бог обича всички, а скръбта е признак, че ти не обичаш всички.“** Само него виждаха тези, които минаваха край прозрачните стени на Клетката, само той привличаше погледите им. Тънеха в мистика и тъмнина останалите обитатели, заливани от мътна тъга, правеха безполезни опити за криворазбрано щастие и живот без болка...

Н. се опита да повдигне Маската си, усети парализираща, пареща болка в неразумната си ръка, отказа се и почувства погледите на останалите Маски като укор и предупреждение, като учудено поучение, примесено със злорадство. Задъхването, липсата на живот и опитите му за издигане до равнището на гениите поглъщаха всичката му енергия, усещаше се самотен, безпомощен, забравен, неспохождан от радост и само някаква всеобща тъга се стелеше по пътеките пред него, обгръщаше тя непонятното му минало, сред което присветваха краткотрайни искри на неосъзнати надежди - струваше му се, че бяха породени може би от заслушванията в думите на Гласа. Повлечен от обикновеността на отпуснатото му Време, Н. постепенно забравяше нескопосните си стихчета, безбройните си несполучливи опити да запише „гениалните“ си творения, забравяше дори за Слухарите си, на които понякога така искрено се радваше. В това асимптотично приближаване до някакво плахо съответствие Б. прогърмя след енергичното изпиване на пълна чаша огнено питие:

- Поемам те... Огледах те... Поемам те... Щастливец си ти...

Слисаният Н. се отдели насила от Редицата, помъкна след себе си няколко валма тъжна мъка, която с всяка негова следваща крачка се разсейваше в Пространството и като че ли изчезваше. Но тя просто се добавяше към мъките на останалите човеци, защото нейното количество във Всемира беше постоянна величина. Маската му засия лъчезарно, неговите одежди засияха сред лукс и дискретна скъпотия, цялостният му образ се промени, Розовия Кринолин го погледна с неприкрит интерес, а някои от срещащите го люде понечваха да му свалят шапка. Н. беше изненадан, нарязаното му от болезнени белези сърце затуптя като младолико, енергия се вля в него, налепите по съдовете му започнаха да се топят, подмладяваше се с всяка изтекла времева единица, вървеше с бодра стъпка към мига на своето създаване. Смътното подозрение, че Б. ще го хареса, ще го приеме сред воинството си, като че ли се сбъдваше, макар че не му се вярваше. Едва когато самият Б. се доближи, погледна го с очи на собственик и пробоботи: „Ела да те запозная!“, му се стори, че наистина е забелязан. Представи му М., У., И., каза две думи за себе си, но умишлено или случайно основното внимание насочи към самия Н. Превеждаше той скромната си чета през гъсти шубраци, по обрасли пътеки, из непроходими урви и сипеи, през усойни падини и непреодолими върхове, та новият член на обществото да усети колко особени, специални и необикновени са неговите хора, как мъчно и не случайно може да се влезе в Дворците на Б., където вътрешното атмосферно налягане е повишено, а дишането понякога биваше затруднено. Въпреки несгодите, за които беше слушал, Н. се радваше, че напусна примирената Редица, в която закономерно получаваше анално Наказателен Фалос във вид на изтезание, а и самият той беше принуден да вкарва своя в предностоящи ануси с все същата цел. А беше слушал, че има Светове, в които този вид дейност се извършва за наслада и удоволствие, че е израз на висше емоционално въздигане, на чисти душевни трепети и дори Обич. Н. никога не беше спохождан от подобни трепети, не познаваше цвета на тези състояния не само поради своята некадърност, а преди всичко поради Света, в който му се беше паднало да се роди и да живее...

Изминаха хилядолетия, Н. се промени до неузнаваемост, Слухарите му вътрешно се позлатиха, като че ли се самоснабдиха с нов вид капачки, а и успя да попадне на Маската, под която живееше Розовия Кринолин. Към нея го насочи отново Б. - сегашният му благодетел и мъчител, повелител и работодател. „Някога тази Маска беше облечена в розов кринолин“, кимна с поглед Б., когато минаваха край съблазнителна пищна жена с матов тен на кожата, облечена само в розова прашкоподобна препаска. Крушовидните й гърди бяха навирили втвърдени зърна като блестящи катеричкови муцунки, а между тях се стичаше засъхваща седефена следа, оставена от неизвестен автор. Б. хвана Н. за постоянно готовото му оръдие и почти със сила го насочи към още влажната вагина на Маската. Отмести розовата прозирна преграда и грубо набута Н.-овия фалос в открилите се алени недра. Скимтежите на Розовия Кринолин се смесиха с учудените хлипове на Н., който поглеждаше от време на време към Б., като че ли искаше напътствия, указания и закрила. Но Б. като човек, който си е свършил работата, беше се отдалечил и наблюдаваше процеса, като си водеше бележки. За първи път в живота си Н. се трудеше талантливо. Сред звуците, произвеждани от Н. и неговата Маска, се долавяха елементи на наслада и следи от бегли оргазми - нещо, което в рамките на цялата Сбирка не беше често срещано явление. Векове по-късно, когато се наложи отново да влезе в утробата на някаква Маска, Н. с почуда и радост установи, че под тази Маска отново е скрита жената с някогашния розов кринолин. Позна я по вътрешния релеф на вагината й, по температурата и интензивността на движенията й, позна го и тя по неизменната му твърдост, дължина и пъргавост, но и този път не разговаряха и само Слухарите му долавяха смътно глас, идващ от женската й същност: „А можехме да се любим, когато още нямахме Маски...“

Б. отбеляза в записките си новопридобитата способност, която позволяваше на Н. да разпознава партньорката си, без да вижда лицето й, отбеляза си той, че това му ново качество би могло да се използва при решаването на задачите, които щеше да му поставя Бъдещето на Отминалото Време.

Б. отново събра Четата - искаше той официално да представи Н., да го въведе в отбора и по този начин да започне да го използва пълноценно. Интересното в случая беше как успяваше да ги разпознава сред множеството от Маски, как безпогрешно се насочваше към своите хора-творения. И. той разпознаваше по стърчащия над Маската Венец, Дрехата на У. не можеше да бъде съблечена поради естествените сраствания, с М. беше малко по-сложно, но пък той беше закачил един от най-скъпите си ордени на голо чрез имплантиране, а и неговите особени телеса го издаваха отдалече. Що се отнася до Н., него Б. разпознаваше по блестящите с новопокаралото си злато миниатюрни Слухари и по неизменно стърчащия му еректирал фалос, подкрепян от специалните приспособления на особената му препаска. Така събрана, Четата беше почти готова за действие и точно в този момент Б. разбра, че тя е малобройна, съградена от различни видове несъответствия и разнопосочни стремления. Забеляза той и още нещо - промяната в Н. след намесата му ставаше все по-осезаема. Въпреки многобройните неуспешни опити да запише диск с „гениални“ произведения, Н. не се отказваше и при един от следващите опити той успя. На диска се появи сравнително прилична мелодия, която нямаше нищо общо с онова всеизвестно скудоумно куплетче, което доскоро озвучаваше всяко Н.-ово присъствие. „Означава ли това, питаше се Н., че служенето ми на Б. се отразява благотворно върху моите таланти?“ Скрито се надяваше, че точно това се случва, че най-после ще заеме мястото в Обществото, което заслужава (според него!), че най-после ще започне да получава ония блага, които му се полагат (пак според него!). С позлатените си отвътре Слухари той обаче долавяше думи, които дълбоко нараняваха чувствителната му Душа на творец (според него самия!). Чуваше той присмеха и откровенията по негов адрес и почти с просто око се виждаше как златното покритие на Слухарите потъмнява при допира си с тези думи. Сред размазаните звуци понякога ясно се открояваха неидентифицирани гласове, които изричаха болезнени истини. Разлюляваха те отпадъците на дните му, смесваха всякаквите им вещества в непонятна субстанция, по повърхността на която изплуваше разноцветна пяна. Въпреки многовековната еректилна мъка Н. намираше сили и време да погледне хилядолетните колони от непознат масивен материал, приличащ на мрамор, който най-вероятно имаше галактически произход. Маските бяха заети с обикновените си грижи, но след облъчването на Гласа Н., по изключение, все по-често се отклоняваше от скучното всекидневие, все по-често без усилие успяваше частично да се освободи от хилядолетната си спътничка - некадърността. А когато Б. го представи на Четата, когато вътрешните канали на Слухарите се сдобиха със златно покритие, Н. еднозначно разбра, че най-после е настъпил неговият час. Връхлитащата го радост се смесваше с биологичните течности, бушуващи в тялото му, катализираше тяхното съединяване, закипяваха те в неподозирани реакции, от които се отделяха нови, непознати съединения. Колоните на залата, в която беше разположена Сбирката, леко залитнаха, посрещнаха повея стоически, вбиха основи в тайнственото подподово пространство и надменно забодоха чела в архитравите на антиблемана, който се губеше някъде в безкрая на неограниченото черно висине. Н. по-рано никога не гледаше нагоре, но сега, след доближаването до сбъднатата мечта, отправи взор към небесните светила, съзря ги през невидимия покрив на Залата и тръгна към тях. Б. го възпря, завърна четниците, събра ги край себе си и тогава външните Наблюдатели видяха през прозрачните стени на Клетката:

Изгряването на Нов Орден върху Дрехата на У.;

Обличането на М. и появата на някакво утешително отличие върху него;

Избуяването на нови листа във Венеца на И.;

Снабдяването на Б. с нов, истински фрак от бронирана материя с цвета на Люспите;

Въвеждането на Н. в Четата и освобождаването му от приспособленията за създаване на постоянна, мъчителна ерекция.

Загледаните Наблюдатели не разбираха съвсем добре защо толкова дълго и толкова внимателно се заглеждат в Н. и компанията му, защо не се показваха Даровития, неговите постижения и успехи, защо тънеше той в семпла забрава и несправедлива непопулярност. Огромните зали, през които минаваха, сменяха колоните си, попадаха в различен въздух, а всичките видения настъпваха само в пространството на Клетката въпреки нейната ограниченост. Може би този малък свят беше като света на атома, чиито електрони обикаляха като планети около своята звезда. Може би върху електроните-планети живееха също такива човеци като тези, които тичаха върху бягащата пътека и с интерес и отегчение бяха наблюдавани от Външния Свят. Може би самите обитатели на Клетката живееха, без да подозират, върху електроните на атом, невидим за Човеци от Други Светове...

Но Б. и неговата Чета не се замисляха, тичаха те забързания си живот, направлявани от улеите на лабиринта, в който бяха се родили, в който се размножаваха и в който умираха без следа. Сега вече, постигнал мечтаното несъответствие, Н. започваше да се наслаждава на новото си положение в Обществото и на следващата Сбирка не пееше вече скудоумното си стихче, нито гледаше клекнал отдолу нагоре към някой бъдещ благодетел с цел да бъде забелязан и възкачен на по-високо обществено равнище. Сега Н. се вглеждаше в направата и в архитектурата на сградите, в обзавеждането на Залата, забелязваше скритите, дискретно светещи аплици, позлатата върху тапетите, картините от стари майстори, заслушваше се в тихата изискана музика, която струеше от невидими източници, при това я възприемаше обемно, най-вероятно благодарение на неочаквано споходилите го Слухари с вътрешно златно покритие. Разбира се, той още не беше усетил несгодите, произтичащи от изпълнението на поставените от Б. задачи. Нито осъзнаваше цената, на която получаваше новото си състояние. Но най-възмутителното, най-скверното и несъответно негово излъчване бяха арахноидното упорство и непоколебимата последователност, с която утвърждаваше принадлежността си към породата на гениите. Арахноидеята, с която неусетно и нежно обвиваше съзнанието на част от Наблюдателите и по този начин ги привличаше на своя страна, беше оня неосъзнат курвенски номер, с който Н. се харасваше на Б. и отблъскваше малкото останали мислещи Наблюдатели. Още по времето на Маските той мечтаеше за тази вълшебна паяжинообразна, нежна, неусетна тъкан, под ласките на която мозъците на хората, от които зависеше неговото признание, ставаха податливи и лениво възприемчиви, подвластни на внушения и манипулации. Мечтаеше вече Н. да попадне най-после в някои от Дворците на Б., да се почувства като равен с работодателя си, да стане той не само шут, но и съветник, да забрави за някогашното си основателно прозвище, помъкнало се след него като отровен шлейф. А си беше останал същият и ако запееше онези скверни строфи, те отново щяха да прозвучат толкова некадърно, колкото и преди. Без звонковия натиск на Б. върху звукозаписните компании по дисковете на Н. щеше винаги да се записва един и същ музикоподобен звук. Но Бог му беше пратил тези изпитания не за да го изпита, а за да му помогне да се осъзнае, защото не бяха те страшни изпитания, а само подсещащи. Но беше той неспасяем и непоправим и през прозрачните стени на Клетката това ясно личеше...

 


* От лекцията на Беинса Дуно "Той създава". [обратно]

** От лекцията на Беинса Дуно "Красотата на Душата". [обратно]

 

 

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2006, № 6 (79)

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Бъдещето на отминалото време. София: Захарий Стоянов, 2006.