Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМСКИТЕ МАЛЦИНСТВА И БЪЛГАРСКИТЕ МНОЗИНСТВА В УСЛОВИЯТА НА ПРЕХОД

Анна Димова

web

" - Е, след като вече се познаваме - каза Еднорогът, -
ако повярваш в мен, и аз ще повярвам в теб. Става ли?"
Луис Карол
"Алиса в огледалния свят"

Каквото и да кажа за ромите въобще, то ще бъде безкрайно субективно, тъй като не знам много за тях. Самият факт, че аз самата принадлежа към българското мнозинство, превръща ромската тема в екзотична джунгла, в която се движа почти слепешком. Енергията, която ме тласка да надникна в тази джунгла, едва ли е свързана с някакъв неизразходен излишък от хуманност, нито пък с неутолим интерес към самите роми. По-скоро изпитвам едно почти абстрактно любопитство към Другия, различния от мен, породено от откритието, че колкото повече знаем един за друг, толкова по-конструктивно, приятно и смислено би било съжителството ни.

Теоретично аз харесвам ромите. Романтичната представа за тях ме привлича чисто естетически - красиво е да пофантазираш за хубави циганки с развети от вятъра коси, смугли цигани с томителни погледи, шарени катуни, песни и разточително веселие. На такъв фон средният българин изглежда блед, съсухрен и скучен - чак да те хване яд, че не си циганин. От друга страна, реалността е ужасяващо неромантична. Срам не срам, признавам си, че видът на роми в автобуса ме кара инстинктивно да притисна чантата си, а при мисълта, че мога да ги срещна в тъмното, ме побиват ледени тръпки. Няма какво да се лъжем - когато ние, мнозинството, и те, малцинството, се засечем някъде в пространството, обикновено срещата е неприятна и за двете страни (предполагам). Българските нагласи към ромите варират от крайните националистични настроения на скинарите, през обикновената неприязън на болшинството сънародници, до лицемерния морал на такива като мен, които съчувствено цъкат с език при зловещия вид на гетата, но гнусливо заобикалят омазаните с лепило циганчета по улиците.

По тоталитарно време тези взаимоотношения се озаптяваха и регулираха от силната десница на управляващите, които с променлив успех се опитваха да побългарят ромите (и всички малцинствени групи) и недвусмислено да им напомнят къде им е мястото. Ромите си ги имаше, но не смееха много-много да се пречкат. После дойде демокрацията и настъпи бъркотия. Циганите сякаш изпълзяха от гетата и започнаха да ни обират, да ни плашат, да ни врачуват, да въдят ромски организации и претенции - с две думи, да ни притесняват. Мнозинството и малцинството заприличаха на деца, внезапно изоставени от здравата, въдворяваща ред, родителска опека, която да утеши добрите българи и да издърпа ушите на лошите цигани.

Някогашните репресивни издевателства над малцинствата несъзнателно бяха заселили в умовете ни вина, която се бе трансформирала в сподавен страх от реванш и сега избухна в неудържима параноя. В неин брутален изразител се превърнаха скинарите, които станаха карикатурно-зловещо въплъщение на изпълзелите от бутилката духове. Тяхната поява беше опит да се компенсира загубената твърда ръка, която да защити застрашената сигурност на българина. Страх беше сковал умовете и сърцата и по същото време медиите поеха функцията на говорители, които отразяваха най-страховитите ни, често несъзнавани фантазии като в увеличително огледало. Периодично пресата гръмваше с поредната смразяваща новина за българин, пребит, обран, изнасилен, разфасован и изяден от циганин. Затова, когато научихме, че скинарите са почнали да правят същото с ромите, част от нас въздъхна доволно и облекчено. Така де, око за око, зъб за зъб! Бързо обаче съобразихме, че е грозно и неприлично да се чувстваме така - съседите ще ни помислят за лоши хора, да не говорим как ще ни презрат в Европата, ако научат! Сякаш там, навън в белия свят, бяхме изнесли не само емигрантите, но и Суперегото си и сега то заканително размахваше пръст. Общественото мнение с комсомолски плам заклейми осъдителното поведение на скиновете и бързо ги превърна от закрилници във врагове. По-късно страстите поутихнаха, скинарите преминаха в статуса на обикновени особняци, а циганите трайно се настаниха в приказките, с които възрастните плашат децата си.

Така е и до днес. Светът ни надяна шенгенската усмирителна риза и по болезнено очевиден начин ни показа, че не ни иска. Ние пък правим същото с циганите - е, неофициално, разбира се. По закон всички сме равни, но на практика не сме. Ако не сте сигурни в това, посочете ми поне един случай, в който сте засекли циганин на обичайно за вас място - например пицарията, в която обядвате, университетът, в който учите, бутикът, от който пазарувате или клубът, в който разпускате вечер. Да, знам, че има изключения, но те са капка в морето също като заможните българи, които живеят охолно в центъра на Лондон. Не, това не е защитна пледоария, а просто констатация. Факт е, че ние дискриминираме ромите и в душата на всеки от нас дреме по един скинар, който, ако не беше страхът от безмилостното Суперего, не ми се мисли какво би направил...

След всичко казано дотук, логично идва въпросът - добре де, защо е така? Защо е тази вражда? Не можем ли просто да си живеем мирно и тихо и да се обичаме като братя? Моят отговор е: не, не можем. И се сещам за най-малко три причини за това.

Първата причина е свързана с факта, че малцинства има откакто свят светува и във всяка социална структура присъства някаква малцинствена група. В тази роля, поне теоретично, могат да се сменят неограничен брой хора или групи, но мястото си остава, така да се каже, вакантно. Явлението е толкова устойчиво, защото малцинството винаги обслужва мнозинството по някакъв начин. Най-често то се превръща в мишена на проекции, с които се идентифицира, като така ги потвърждава повторно, усилва ги и цикълът се затваря. Близо до ума е, че проектираните неща не са приятни - иначе защо човек да се хаби да проектира? В нашия случай, ние изнасяме вън от себе си всяка вътрешна заплаха и я вменяваме на ромите и колкото по-тревожни сме, толкова по-склонни сме да го правим. Тази наша склонност носи отпечатъка на някогашния тоталитарен режим, в който битуваше наивният възглед, че светът е разделен на добри и лоши и наш партиен дълг е да разобличим лошите и да наградим добрите с партийно членство. Аз самата си спомням как, когато майка ми ме водеше на кино, постоянно я питах кой е лошият и колко смаяна и потресена бях веднъж, когато тя ми отговори, че това е относително. Тогава нещата бяха по-лесни, ясни и подредени, защото главният враг имаше образа на прогнил буржоазен капиталист, който беше някъде далеч отвън, зад стената. После нещата се промениха - днес предпочитаме да станем американски щат, вместо руска република, а опасният буржоазен капиталист се превърна в желан западен инвеститор, в когото изведнъж съзряхме спасението си. Но нуждата от враг си остана и ромите се оказаха идеални за целта обекти. Сякаш заедно с битовите си отпадъци, изхвърляме целия си емоционален боклук някъде в ромските гета, а после не смеем да минем оттам дори с хеликоптер. Циганите, на свой ред приемат тези правила, първо, защото не се сещат за други, и второ, за да могат все пак да живеят с нас. Иначе би се повторила историята с Косово.

Втората причина е свързана с ниския жизнен стандарт, който, за съжаление, всички споделяме. Стара истина е, че колкото по-гладен е човек, толкова по-алчен и завистлив става. В момент, в който ние самите се чудим как да свържем двата края, ромите са ни като трън в очите, понеже живеем в постоянно и мъчително съмнение, че благините са на свършване и няма да има за всички. Когато си нахранен и сит, и знаеш, че хладилникът ти е пълен, можеш да понесеш присъствието на Другия по-спокойно. Средният европеец е свикнал да гледа на изобилието около себе си като на нещо, което се подразбира и множи от само себе си и чийто извор е непресъхващ. Той знае, че за всеки има място под слънцето, че ще яде точно толкова, колкото е работил и стига да се понапъне, може да забогатее за чест и прослава на родината си. Затова снизходително и великодушно приема около него да щъка всякаква човешка шарения, стига никой да не му се мотае в краката. Понякога и той гледа малцинствата си малко изпод вежди, но проблемите му с тях са от съвсем друг порядък и са бял кахър на фона на нашите. В главата на средния българин обаче благата са малко на брой и в ограничено количество, така че който не сколаса да грабне по-голям комат, ще си остане с пръст в устата. Нашенецът е наясно, че колкото и да работи, все ще яде малко, а ако случайно успее да се позамогне, заживява в постоянен страх, че някой ще го обере, рекетира или заподозре в нечисти дела. На всичко отгоре, често опасенията му се оказват напълно основателни. Затова във въображението ни циганинът се превръща в коварен и алчен съперник, което само ни дебне, за да грабне и малкото, което имаме. А всъщност, по вече познатия начин, ние просто го замеряме с нашата собствена завист и алчност, а после почваме да го сочим с пръст и да се плашим от него. В умовете ни типичният ром е по дефиниция злонамерен и се чуди как да омаскари всеки наш оскъден добър обект. Тъкмо пребоядисаме някоя улица, та да светне като нова, и мръсни циганета се юрват по нея да просят, да дишат лепило и да я грозят. Един път да се излъже принц Чарлз да се отбие насам, пък вземе да се завре баш в Столипиново, все едно ние не сме хора! Разни нахални фондации вдигат тревога за ромската мизерия, сякаш ние сме цъфнали и вързали. Говорят даже за човешките им права, моля ви се, а нас - кучета ни яли! Врачките по градинките само се чудят как да ти оскубят и последния лев, все едно че парите ги ринеш с лопата. И така нататък - знаете.

Третата причина е свързана с несигурността в собствената ни идентичност. Когато знаеш кой си, къде се намираш, с кого, как и защо, нечия различност трудно би нарушила покоя ти. Обратно, когато не си сигурен в тези неща, Другият само усложнява и без това незавидното ти положение. Не знам дали това е пряко следствие от условията на преход, но днес българите масово сме обзети от екзистенциални колизии, които раздират душите. Докато си отиваше, комунизмът отнесе със себе си и някогашната ни представа кои сме и защо живеем на таз земя. Някога човек нямаше кой знае какви грижи, освен да служи на партията. Някои избираха да се преживяват като бунтари и дисиденти, но това беше също приемлив вариант на съществуване, при това героичен. Когато обаче демокрацията развя знамената на свободата, нещата изведнъж се скофтиха. След като еуфорията от митингите попремина, се прибрахме по къщите си и потънахме в мрачен размисъл. Доскоро знаехме, че българинът е благо и гостоприемно същество, което упорито се труди, обича родината си и служи на народа. Сега наизлязоха истини, които направо не са за казване. Някогашната уютна сигурност я нямаше вече и всички тутакси забелязахме, че наоколо не е останало нищо стабилно, към което да се прикачим и да изградим новия си идентитет. Започнеш работа - съкратят те, вложиш пари в банка - тя фалира, натъкмиш си месечния бюджет - вдигнат цените, запишеш се в нов университет - окаже се менте, купиш си нов телевизор - откраднат ти го. Чувал си, че който учи ще сполучи, а сега си безработен с две висши. Като малък си пял до прегракване за високите сини планини и други прелести на татковината, а четеш във вестника, че край морето има свлачища и чужденците вече не идвали, понеже било мръсно. Учили са те, че трудът краси човека, пък огледалото казва друго. И като капак откриваш, че чистата българска нация е тотално замърсена с всякакви малцинствени навлеци. Просто не знаеш на кой свят си. Е, сигурно е очевидно и логично, че на такъв фон ромите, с тяхната шумна самобитност, ни лазят по нервите. В повечето от нас се таи ужасяващият страх, че единствено численото ни превъзходство засега ни спасява от циганско робство и претопяване на остатъците на изнемощялата ни култура и идентичност. Как да не ги мрази човек тези душмани!

И какъв е изводът? Всъщност не знам. Сигурно част от проблема ще се поуталожи спонтанно с времето. Аз съм оптимист и вярвам, че един ден икономиката ни ще се съвземе, жизненият ни стандарт ще се повиши, доброто ще стане повече и по-щедро и страхът, че ще останем гладни ще спре да ни тормози. Все повече българи ще намерят себе си и заплахата от ромска асимилация няма вече да смущава съня им. Дай боже, ще помъдреем, ще поопитомим вътрешните си чудовища и ще намалее нуждата да ги пращаме по ромските дворове. Ще станем по-любопитни към Другия, ще научим повече за него и това ще влее пъстра дъга от цветове в досегашния ни черно-бял свят. Не знам кога точно ще се случи това, но съм убедена, че вече е крайно време. Нали до началото на Новия век ни делят броени дни, а толерантността би била входния ни билет, за да прекрачим прага му. Простете за внезапно обзелият ме патос, но наистина мечтая всичко това да се сбъдне...

28 май 1999

 

 

© Анна Димова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2000, № 8 (9)