Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОГАТО КОТКИТЕ СЪНУВАТ

Анна Димова

web

"...- Де са хората? - обади се най-сетне малкият принц. - В пустинята човек се чувства малко самотен.
- Човек е самотен и между хората - каза змията..."

А.С. Екзюпери
("Малкият принц")

8.00

Сънувам някакви небивалици - мен друго не ме бива да сънувам. Веднага забравям какво съм сънувала, но някакво усещане за бледа и хлъзгава тревога е полепнало по мен. Студено ми е. Пак съм заспала на дивана пред телевизора. Котката спи върху мен и е затоплила приятно корема ми, но останалата част от мен е изтръпнала и замръзнала. Телевизорът работи - върви някакъв сутрешен забавно-информационен блок. Усилвам звука, за да чуя хороскопа си за деня. Зодията ми е от последните и докато чуя хороскопа на останалите, задрямвам отново. Когато се събуждам, вече е започнала емисия новини. Сменям канала, защото не ми се слушат гадости. Пускам MTV и неохотно се затътрям към банята.

8.10

Естествено снощи съм забравила да изтрия туша за мигли. Тъмните кръгове около очите ми придават драматичен и леко упадъчен вид. Докато водата се стича по тялото ми, се чудя дали изключих бойлера преди да вляза под душа. Водопроводчикът ми каза винаги да го изключвам - ако станело късо, докато се къпя, бойлерът щял да ме убие на място. Случвало се веднъж на милион, но се случвало все пак. Докато се опитвам да пресметна възможността да стана точно този милионен случай, съм вече готова. Поглеждам все пак. Не съм го изключила.

8.20

Правя си кафе и нахранвам котката. Тя се върти в кръг около мен, гали се в крака ми и така се вълнува, че връхчето на опашката й леко потреперва. Знам, че е вредно да се пие кафе на гладно и особено да се пуши, обаче сутрин нямам никакъв апетит. Миналата Коледа майка ме помоли да се закълна, че никога няма да излизам от къщи незакусила. Аз лекомислено обещах, защото и без друго живея сама и прецених, че никой не би могъл да разбере дали съм закусила или не. Въпреки това, докато отпивам кафе и паля първата си цигара, се чувствам леко гузна.

8.30

Влизам в интернет да си проверя мейла. Имам няколко писма и една покана да участвам в онлайн-игра - обещават ми да спечеля няколко хиляди долара. Нито едно писмо не е от него. Е, вярно е, че е по-лесно да се чуем по телефона, но нищо нямаше да му стане да ми драсне някой ред - ей така, да ми стопли душата. Вкисвам се леко и изтривам писмата, без да отговоря на нито едно. Мисълта, че току-що загубих шанса да спечеля няколко хиляди долара, ме кара да се чувствам като човек, който е над тези неща. Така де.

8. 45

Обичайната сутрешна истерия "нямам какво да облека". А пък след около час съм на интервю за работа. На рамото си имам татуировка-лепенка - някакъв неясен магически символ. След кратък размисъл, решавам, че е по-разумно да я изтрия. Все пак бъдещият ми работодател може да е с по-консервативни разбирания. Не си струва да загубя работата заради някаква си татуировка. Имам чувството, че този панталон ме прави малко дебела. Карираният ми гащеризон ми стои добре, но с него приличам на тийнейджърка - пък ми се ще да вдъхвам малко респект. Синята рокля е супер, но е твърде романтична, не върви. Дънките ми са за пране. Зеленият ми комбат не е лош избор, но е целия в брокат от последното електронно парти. Мисля, че полудявам. Накрая обличам първото, което ми попада. Важното е да съм спокойна. Не съм.

9.00

В тролея потъвам в тежки размишления относно хигиената на българина. От седящия до мен мъж се носи зловоние, което може от сто метра да умъртви бизон. От другата ми страна се полюлява момиче на средношколска възраст, от което ме лъхва на наливно "Армани". Двете миризми някак си се смесват, а към тях залепва мирисът на бензин, прах и още нещо, което не мога да определя. Почва да ми се повдига - може би наистина трябваше да закуся. Слизам на следващата спирка и продължавам пеша.

9.15

Подранила съм. Докато чакам да стане време, си купувам вестник. Прочитам първо неговия хороскоп - денят бил подходящ за позитивни промени. А дано. Мен ме съветват да не пътувам днес и да проявявам разбиране към любимия човек. Как ли се проявява разбиране към някой, който не иска да бъде разбран... На интервюто ще казвам истината и ще гледам интервюиращия право в очите. Така се вдъхвало доверие и шансовете ти се увеличавали. Време е вече да влизам.

9.30

Чукам внимателно на вратата. Отваря ми преждевременно състарено момиче с угрижен вид. Моли ме да изчакам. След малко ме кани да вляза. Шефът го нямало, така че се налагало тя да проведе интервюто. Казва ми, че фирмата е просперираща и търси хора, които искат да се развиват и да дадат всичко от себе си. Понякога се налагало да се остава след работно време - работата преди всичко. Гледа ме изпитателно, сякаш преценява колко точно съм готова да дам от себе си. Пита ме защо съм напуснала предишната си работа. Отговарям уклончиво и неопределено, както само аз умея. Чете автобиографията ми. Има вид на лекар, който се кани да съобщи лоша диагноза и още с горчиво-тревожния си поглед изкарва акъла на пациента. Бас ловя, че си пада по шефа и мрази жените, защото ги смята за конкуренция. Затова се държи кофти с тях, та да ги откаже още в началото. Щели да ми се обадят, като приключели интервютата. И двете знаем, че няма да ми се обадят. Майната им.

10.00

Докато се чудя накъде да тръгна, иззвънява мобилният ми. Подскачам, естествено. Може би най-после е решил да си признае, че му липсвам. И аз ще му кажа, че ми липсва. Ще му разкажа за интервюто, за да не си личи, че се вълнувам от обаждането му. Докато обмислям репликите си, все пак поглеждам кой ми звъни. Не е той. Една приятелка. Предлага да обядваме заедно. Приемам. Но ми е криво. Съзирам отражението си в една витрина и откривам, че ми личи.

10.30

Решавам да убия времето до обеда, като изпия едно капучино и си дочета вестника. Докато ме забележи, сервитьорката дълго разчиства съседните празни маси - близо половин час. Стигам до логичния извод, че днес всички са против мен. Зяпам минувачите и се опитвам да отгатна кои от тях отиват на интервю за работа. Кои са слезли от тролея скоро. Кои обичат някого.

12.00

Приятелката ми вече ме чака в пицарията. Усмихва ми се малко пресилено. Изглежда съсипана. Проблеми с приятеля й - напоследък се отдръпнал. Не й се обаждал. Уплашил се някак - от нея, от себе си. Не бил готов за сериозна връзка. Казвала му, че и тя не е готова, но той не вярвал. Иначе са заедно от доста време и се разбират страхотно. Чопли пицата си едва-едва и брадичката й потреперва. Несръчно се опитвам да я развеселя, като й разказвам виц. Погледът й ме кара моментално да млъкна. Не знам какво да й кажа. Искам да я утеша, но не знам как. А пък я разбирам. Боже, колко добре я разбирам само...

14.00

Опитът ми да успокоя приятелката ми, претърпява пълен провал. Предлагам й да се напием посред бял ден. Не иска. Пробвам да я заинтригувам с идеята да идем на мъжки стриптийз, да пъхаме банкноти от един лев в слиповете на стриптийзьорите и да ги щипем по задниците. Това пък било простотия. Накрая я каня просто да се поразходим из магазините - изпитано средство. Не, щяла да се прибира. Обещавам да й звънна по-късно.

14.10

Пред една витрина съзирам най-изчанчените обувки, които съм виждала. Чак дъхът ми спира от възторг. Приличат на бели луноходи с някакви неясни знаци, апликирани на върховете им. Ако майка ме види с тях, сигурно ще се отрече от мен. Освен това тези пари съм ги предвидила да си платя телефона. Ако остана без телефон, той няма да може да ми се обади, ако реши. Обаче от друга страна усещам, че оттук нататък, без тези обувки, животът ми просто загубва смисъла си. След жестока, но кратка вътрешна борба, излизам от магазина с новите обувки. С тях малко приличам на патето Яки, но това изобщо не ме притеснява. Като ги види, той сигурно ще каже, че съм откачена. Голяма работа - стотици пъти ми го е казвал. Щастлива съм. Бях чела, че жените се справяли със стреса, пазарувайки. Има нещо такова.

14.30

В едно тайно джобче на портфейла ми откривам забутана петдесетачка - значи и телефона ще мога да платя. И той ще може да ми се обади. Новите обувки малко ми убиват - ама с нови обувки винаги е така. Трай, моме, за хубост. Докато стигна до пощата, вече леко накуцвам, но все пак животът е хубав, обувките ми са истинско бижу, а сметките ми са платени.

15.00

Обичам да минавам през "Славейков" - харесва ми мирисът на книги, шарената тълпа, дори наглостта на продавачите. Отдавна се каня да си купя книга за здравословното хранене. Не че съм убедена, че ще я прочета, но някак си ми звучи шик да имаш такава книга. Самата мисъл за това ме кара да се чувствам като здрав и духовно израснал индивид. Пък и ще се издокарам пред майка ми. Току-виж съм се научила и да готвя. В книгата, която прелиствам, има дадени и примерни рецепти - "парижка салата с аспержи"... Аспержите бяха някакъв зеленчук, ако не се лъжа. Нещо подобно на пресен лук май. Книгата е дебела и респектираща. Скъпичка е, но долу-горе толкова струват няколкото милки със сметана, които иначе бих изяла през следващите дни. Купувам я. Никакъв шоколад повече. От днес съм нов човек.

15.30

Новите обувки са ми направили пришка и вече едвам ходя. Искам да си ида у дома и да събуя веднага проклетите обувки. В таксито си мисля за преходността на нещата в човешкия живот. Сещам се, че си бях обещала от днес да тръгна на фитнес. Явно няма да е от днес. Искам да съм вкъщи, да съм боса и да не правя нищо. Това, че съм безработна, ме депресира, ама имам приятелка, дето беше така повече от половин година. А на мен ми е едва втори месец - значи нищо не е загубено. Дали е възможно да намеря съобщение от него на телефонния секретар?

15.45

Докато си отключвам, чувам как котката радостно и гръмогласно мяука, посрещайки ме. Хубаво е, когато някой те обича и те чака, дори той да е котка. Има пет нови съобщения и нито едно не е от него. Събувам новите обувки и мрачно оглеждам огромната пришка над петата ми. След време сигурно краката ми ще свикнат. Дотогава ще си ходя със старите обувки. Неусетно задрямвам на дивана. Явно за днес емоциите са ми дошли в повече.

16.30

Събужда ме телефонът. Баща ми. Пита ме как съм. Добре съм - как да съм. Пита ме имам ли хляб. Имам. Толкова се трогвам, че го е грижа за мене, че чак ми се доплаква.

16.40

Наливам си чаша диетична кола (няма захар в нея - поне така пише на бутилката) и се концентрирам върху книгата за здравословно хранене. Пише, че не бива да се яде след 20.00 часа - божичко, а аз тъкмо тогава огладнявам свирепо. Цялата работа била в това да не смесвам въглехидрати с белтъчини. Сиреч трябва да се лиша от любимия ми сандвич с шунка и горчица. Да бе, да. Докато чета, почва да ми стърже на стомаха. Режа си филия хляб, наблюдавам с едно око шунката и водя вътрешна борба. Накрая си намазвам филийката с маргарин. Не ми е много вкусно, но пък се чувствам духовно пречистена и здравословно живееща. Защо не може сега мама да ме види отнякъде.

17.00

Звъня на приятелката ми да я чуя как е. Плаче. Пробвам да подновя поканата за мъжки стриптийз - разплаква се още по-силно. Одеве й звъннал и предложил в прав текст да не се виждат повече. Обичал я много, но искал първо да си стъпи на краката и тогава да мислел за обвързване. Аз също се просълзявам. Мълча, а тя подсмърча. Каня я да дойде у нас и да си сготвим нещо здравословно. Съгласява се.

17.30

Влизайки в супера, си нося листче със списък на продуктите, които трябва да купя - нискомаслено мляко, диетичен хляб, минерална вода, замразен грах, царевица и пилешко месо. Излизайки, забелязвам, че в торбите нося огромен пакет чипс, две бутилки вино, майонеза, шунка, бял и ужасно калоричен хляб (ами беше още топъл - сърце не ми даде да купувам от оня сух, диетичен боклук!) и милка със сметана. Добре де, човек не може да се промени за един ден. Ще запазя листчето и следващия път ще купя каквото трябва. Докато се прибирам, имам чувството, че всички ме гледат в торбите и ми се присмиват, задето съм се издънила. Сещам се, че горе имам картофи - значи все пак можем да си сготвим нещо здравословно.

18.00

Малко е поразхвърляно - да взема да поразтребя, докато я чакам. Не мога да повярвам, че тази камара фасове е цялата от мен. Отдавна се каня да спра цигарите, но ме е страх да не надебелея - иначе воля имам. Пускам телевизора - тъкмо почва "Вкусно". Ути Бъчваров, като истински демон-изкусител, се опитва да ме вкара в грях, учейки зрителите как се готвят кюфтенца по панагюрски в млечен сос. Горкият Ути дори не подозира, че се каня да саботирам намеренията му с новия си начин на хранене. Въпреки това усещам, че пак ми стърже на стомаха. Дали да не хапна малко чипс? Какво толкова, нали пак се прави от картофи.

18.30

Приятелката ми звъни на вратата. Носът й е червен. Отварям двете бутилки вино и й подавам едната. Търся картофите - бяха в едно пликче. Накрая ги намирам в шкафа при тенджерите и едва сега разбирам откъде е идвала тази ужасна миризма на разложен труп. Не знаех, че картофите се развалят и вонят така. Вече знам. Поръчвам пица по телефона и вътрешно си обещавам да е за последен път.

19.30

Бях приготвила да покажа на приятелката ми една книга - "Мъжете, които не умеят да обичат". Знам, че тъпите американци бълват с тонове подобни бози, към които не бива дори да поглеждам. Но това заглавие някак ме беше жегнало. И двете единодушно подозираме, че нашите любими са точно от тези мъже. Четем на глас абзаци от книгата и неусетно потъваме в тежка, философска беседа за екзистенциалната криза на нашето поколение. Ами да - мъжете също се нуждаят от любов като нас, но по-трудно понасят промените в цивилизацията и новите предизвикателства на нашето съвремие. От време на време тя отново се разплаква, а аз се чудя дали все пак утре да не му звънна. В края на краищата, някой трябва пръв да спре да се инати. Пък и от едно обаждане нищо не следва. Какво толкова. Ще му кажа, че напълно разбирам духовната криза на днешния млад мъж. Не, ще му кажа, че е типичен мъж, който не умее да обича - даже ще му цитирам книгата. Не, нищо няма да му казвам. Виното ме удря в главата вече.

22.00

Просната съм на дивана и гледам някакъв сериал. Тя му удря шамар, разревава се и изкрещява "Върви по дяволите, Хулио!". Приятелката ми първа сдаде багажа и спи в скута ми. На масичката се е образувала купчинка от празните кутии от пица, още по-празните бутилки от вино и два пълни пепелника. Усещам нещо топло до бедрото си. Котката спи на кълбо и тихо проскимтява насън. Мустачките й помръдват. Явно сънува нещо. Какво ли може да сънува една котка?

23.00

Опитвам се лекичко да отместя приятелката ми, без да я събудя. Тя обаче се размърдва и пита колко е часът. Трябвало да се прибира, защото нямало кой да нахрани кучето. Поръчвам й такси. На вратата се прегръщаме и си прошепваме, че всичко ще се оправи. Не е ясно какво точно трябва да се оправя. Важното е, че се разбираме. Не знам какво щях да правя без нея.

23.30

Май прекалихме с виното. Докато повръщам част от пицата, забелязвам, че котката е дошла с мен и любопитно ме наблюдава. Кой знае защо, ми става неудобно. Изгонвам я, за да си повърна необезпокоявана.

23.45

Не ми се иска пак да заспивам на дивана, но нямам сили да се довлека до спалнята. Пък и там ми е някак си гадно, чувствам се изолирана и сама. В хола е по-уютно - котката е наблизо и говорът от телевизора създава усещане за човешко присъствие. Защо хората бягат един от друг точно когато се обичат? В оная книга пишеше, че това било от нарастващата алиенация - една от язвите на човечеството днес. Сещам се, че майка ме заплашваше, че ще пипна язва на дванадесетопръстника, ако продължавам да карам на сандвичи. Добре де, купих си книга за храненето. Като за начало не е зле. Утре ще потърся аспержи на пазара.

00.00

Вече заспивам. Няма да ходя в спалнята, тук ще си остана. В просъница се сещам за онова момиче днес на интервюто и ми става съвестно, че я мразех толкова. Обзема ме една такава човешка топлота. Чак се разсънвам леко. Тя сигурно също е будна в момента и е самичка. Не биваше да поръчвам гадната пица. Още ми се повдига. От утре почвам да закусвам с овесени ядки. Мама няма да ме познае.

00.30

Наистина заспивам. Котката лежи върху корема ми, грациозно подвила лапички. Примижава доволно и тихичко мърка. Бях чела, че домашните любимци намалявали риска от сърдечно-съдови заболявания. Е, аз съм млада още, ама друго си е да знам, че няма да умра от инфаркт. За миг се замислям как ли би реагирал той, ако неочаквано умра. Айде стига глупости. Не бива да умирам сега - иначе как ще си намеря работа? Пък и кой ще се грижи за котката?

Толкова я обичам. Дали и тя ме обича?

Сигурно ме обича. Какво като е котка....

25 август 2001

 

 

© Анна Димова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.09.2001, № 9 (22)