Нощта беше прекрасна. Една от онези безлунни нощи, когато звездите светят два пъти по-ярко от обикновено и човек на бърза ръка забравя за всички научни глупости, съзерцавайки тези дупчици в черния купол над света, през които прониква вечната слънчева светлина.

Отклоних поглед от прозореца. Ъгълът, под който наблюдавах небето, ме навеждаше на някои нерадостни мисли, свързани с моментното ми положение. Пак бях паднал от леглото. Натъртвам на пак. Отакто си бях легнал, след края на сериала, вече за четвърти път се убеждавах, че мокетът на стаята отдавна не е виждал прахосмукачка. Повярвайте ми, не съм някой идиот, който се бори с мечки насън, просто леглата в този мотел са не по-широки от половин метър.

Дойде ми наум, че е крайно време да се върна обратно между чаршафите, но нещо ме мързеше да стана, пък и се бях разсънил. Надигнах се на лакти и се загледах в червената лампичка на касетофона ми, настанен на масичката отсреща. Гари Мур продължаваше да дрънка на китарата си и да пее за любов, което по мое мнение бе достатъчно отегчително и приспивно, за да му позволявам да го прави по цяла нощ. Касетата вече за нищо не ставаше от въртене и бях решил в най-скоро време да си купя нова баладична простотия за приспиване.

Мур тъкмо си затвори устата и започна едно соло на китарата, което си заслужаваше слушането и в будно състояние, когато се чу припукване и песента бе брутално прекъсната. От тонколонките долетя невъобразим шум, заглушаван на моменти от шума на лентата, а после над всичко това, се разнесе смразяващ кръвта писък. Вик, изтръгнал се не толкова от дробовете, колкото от душата на човек, изпаднал в плен на невъобразими ужас и болка. Писъкът отекна за миг между стените на стаята и после рязко заглъхна, оставяйки ми единствено шума на лентата. Тъкмо когато си мислех, че ще полудея, останал сам и заслушан в ударите на сърцето си, записът припука отново и Гари Мур се върна.

Седях на пода, без да мога да помръдна. Чувствах как ужасът ме е сграбчил за гърлото с ледените си пипала. Не можех да отделя очи от касетофона, който в този момент неприятно приличаше на черния едноок котарак от един разказ на ужасите, който четох наскоро. А под масичката. . .

Светлина! Светлина! Светлина!

Чувствах, че ще полудея в тази тъмница. Нощта вече хич не беше романтична. Обгръщаше ме като гроб. Черен гроб. Дълбок гроб.

По дяволите! Нощната лампа бе по-далеч от вратата, затова хукнах към добре осветената кухня. Добре, че не пестях тока. Останах на прага, дишайки тежко и зяпайки остатъците от вечерята си. На светло нещата не бяха толкова лоши. Дори кетчупа по пицата не ми напомняше за кръв. Тъкмо направих горното заключение, когато токът реши да си отмъсти, задето не го пестях, и взе, че спря.

Пак по дяволите! Сега, когато и музиката заглъхна, нещата съвсем се скофтиха. Навън някакъв щурец, явно зарадван от временното уволнение на китарния виртуоз, стържеше, та се късаше. За миг се зачудих дали да не напусна бунгалото и да не изтичам при него, но наместо това се върнах в стаята си. При касетофона.

Беше крайно време да си задам въпроса дали аз съм луд или някой наистина е записал писъка си на моята касета и то, докато съм спял. И на вас ли първото ви изглежда по-вероятно? И аз стигнах до това заключение и реших, че ще е най-добре да успокоя сърцето си и да потърся причината за разните му там писъци, дето ги чувах по никое време, в дивотиите, дето ги четях пак по никое време. Първо трябваше да се убедя, че касетофонът ми не е котката от разказа на Едгар Алън По.

Кръв! Мили Боже, само не кръв, моля ти се! Сега ще затворя очи и когато ги отворя...

Там си беше. Съмнително черната, в мрака, течност беше заляла по-голямата част от масата, а две малки локвички от нея се мъдреха върху копчетата на старата ми музикална кутия. Тънка струйка се беше стекла покрай надписа "AIWA".

Струваше ми се, че след като не усещах миризмата на кръв е редно да потопя пръст в течността и след това щателно да го оближа, както бях виждал да го правят по филмите. Така щях да установя, че халюцинирам или, примерно, че става дума за смазка...

Отстъпих няколко крачки назад. Майната им на филмите. Злато да ми даваха, не бих докоснал онова нещо. Боже, ако оцелея след този кошмар, сигурно никога повече няма да чета или да гледам хорър.

Пак погледнах към масата. По пода около евтината мебел също имаше доста съмнителни петна. Сега можех да забележа и класическата кървава диря, водеща делово от масичката с касетофона към тъмното коридорче. Поолюлях се, но закърмените ми с трилъри нерви отново ми спестиха припадъка.

Дали все пак не халюцинирах? Отново затворих очи, но се уплаших и бързо ги отворих. М-м-дааа. Знаех какво е станало. Идеята проблесна в съзнанието ми и в следващия момент вече бях абсолютно сигурен в правотата си. Някой извратен маниак, като пича с маската от "Хелоуин" или примерно като Фреди Крюгър, е набарал жертвата си в моето бунгало и я е ръгал с ножа си, докато му е отмаляла ръката. Добре де - мушнал го е един-два пъти, колкото да ми изцапа масата. Както и да е. Докато се е съпротивлявала, жертвата, без да иска е натиснала копчето за запис на касетофона ми и е увековечила предсмъртния си вопъл. Убиецът се е усетил, бързо е пуснал обратно музиката и е извлякъл трупа навън.

Тъппо-о-о! Сценаристът - на кладата! Уес Крейвън никога не би заснел филм по такава тъпа история, но в реалния живот...

Добре де, как тъй съм спял, докато са се трепали? Приемам, че изродът е въвлякъл жертвата си в първото попаднало му бунгало, за да си я убие на спокойствие, приемам дори, че целият джангър не ме е събудил, но откъде накъде съм още жив? Не че се оплаквам, но не е логично. За да се чуе записът на писъка, са се извъртели минимум страна и половина от касетата на Мур, което значи, че убийството е станало най-малко преди четиридесет и пет минути. Може убиецът да си ме е оставил за десерт и после да ме е забравил. Току-виж се окажа по-голям късметлия, отколкото смята лелката, от която всяка седмица си купувам лотариен билет. Дори и така да беше, оставаше въпросът "А сега к'во?", който висеше над мен като Махалото на смъртта от филма "Ровът и махалото". . .

Добре, разбрахме се! Преставам да цитирам ужасии и се съсредоточавам.

Най-логичното решение бе да навъртя 911 и да си кротувам. Не е зле, но за целта разполагах само с джобен калкулатор... Отпада.

Класическо решение беше да се въоръжа и смело да поема по кървавата следа. Хубаво, ама като нямах дори нокторезачка. Бях тръгнал на посещение при леля си, по дяволите, носех си само касетофон и чанта с дрехи. По беззащитен и от Червената шапчица. И това отпада.

Най-импулсивното решение пък бе да си плюя на петите, но този вариант неминуемо включваше проследяване, поне до някъде на кървавата диря, както и среща с мрака на коридора, където все още можеха да се гушат труп и/или убиец. Друг път нямаше, защото прозорецът, през който преди малко бях съзерцавал звездите, се явяваше единствен за бунгалото и бе надлежно закован.

Мамицата му!

След двуминутно напъване събрах достатъчно смелост, за да надзърна в коридора. Външната врата зееше широко отворена и кървавата диря се губеше в нощта. Нямаше трупове, нямаше убийци. Не си дадох време за размисъл и хукнах навън.

Спрях се, стъпил върху изтривалката с надпис "БРЕ ДОШЛ" и се огледах страхливо. На около двеста метра от мен се намираше централната сграда на мотела. Вътрешността й бе осветена от трепкащата светлина на свещи. Поех си дълбоко въздух и с бодра крачка тръгнах ... по кървавата диря, която свиваше точно в обратната посока и водеше към храсталаците зад бунгалото.

"Спри! Луд ли си?!? Къде отиваш, бе, тъпо копеле?!?" крещях си аз на ум, смътно осъзнавайки, че щом се ругая с такъв хъс и осъзнавам каква глупост правя може би, само може би, не се движа по своя воля. И може би не бях луд. Продължих по следата, оставена от нечия телесна течност.

Стигнах до храстите и тъкмо успях да се поразсея с въпроса през колко ли тръни и трънчета ще ме прекарат изплъзналите се от контрола ми крака, когато взех, че спрях. Бързо отскочих назад, доловил някакъв приглушен, стържещ шум зад стената от гъста растителност. Двигателната ми система отново бе попаднала под зловредното влияние на сивата мътилка в главата ми. Какво искаше да ми каже незнайното провидение, подбутнало ме за малко? Показах ти пътя, но съдбоносният избор си е лично твой?

Подскочих на място, за да се убедя, че не съм нечия марионетка. Поне не в прекия смисъл.

Защо се мотаех? Шумът, който чух, може и да бе издаван от катеричка, гризкаща лешниче, но по ми мязаше на лопата, забиваща се в пръст. Значи изключваме катеричката от кръга на заподозрените, защото споменатият инструмент не й е по мярка. Кой ли може да се поти над селскостопанското сечиво по това време на денонощието? Градинар, садящ лалета? Земеделец, прекопаващ царевицата си? Извратен убиец, закопаващ труп? Бинго!!! Поздравления! Току-що спечелихте голямата награда - надлежно разфасоване, извършено от професионалист. За да получите наградата си, просто надникнете в близките храсти.

Водейки крайно остроумен диалог със самия себе си, аз все пак продължавах да стоя на място и то, пак подскочих, за всеки случай, по свое желание. Защо? Пред мен беше смъртта, чието търпение всеки момент можеше да се изчерпи, а зад мен се простираше животът, представен в случая от дъсчена барака, осветена от свещи, и пиян, но въоръжен пазач. Просто като самия мен! Или...

Пред мен бяха отговорите на изгарящите ме въпроси, а зад мен мъчителното неведение. Нездравословна гледна точка, но все пак... Това, че бях тук, на прага на голямото разкритие не беше случайно. Това, че една част от мен изгаряше от желание да тръгна по следата, също. Поне така си мислех. И ако имах само мъничко, съвсем мъничко кураж...

В този момент токът, явно простил ми разхищенията, отново нахлу в лампите, разположени покрай бунгалата. От прозореца на моето се чу китарата на Гари Мур.

Заобиколих храстите.

Трудно ми е да ви опиша онова, което видях от другата страна. Още по-трудно ми е да споделя с вас всички мисли и чувства, които преминаха през съзнанието ми в един единствен кратък миг. Парчетата от мозайката наистина започнаха да падат по местата си, но се оказа, че аз съм застанал на пътя им. И те започнаха да се забиват в мен, подобно на куршуми, разкъсваха ме, рушаха всичко, което бях, всичко, в което вярвах, всичко, което обичах и мразех, всичко... Всяко парче мозайка, всеки отговор, отнасяше със себе си частица от мен и аз оставах гол и безчувствен, готов да посрещна жестоката истина без страх, без недоверие. Да разбера, че за мен не е имало друг път, освен кървавата диря, каквото и да си бях мислел в определени моменти.

Видях мъж. Плешив мъж, който копаеше яма. Гроб. Беше с гръб към мен и не забелязваше присъствието ми. Целият бе облян в кръв и пот. Потта без съмнение бе негова. Забиваше лопатата в гръдта на майката земя със същото усърдие, с което пронизваше с ножа си човешка плът. Вляво от него, в края на кървавата следа, насред обраслата с коприва полянка лежеше труп. Светлината на близката лампа отразяваше изцъклените му очи, галеше ледената му кожа.

Познавах това лице. Парчетата от мозайката започнаха да падат. Искаше ми се да пищя.

Да пищя отново.

Наместо това се прокашлях. Убиецът рязко се извъртя и замахна с лопатата си. Съвсем инстинктивно вдигнах ръка, за да се предпазя и чак сега видях, че тялото ми е полупрозрачно. Сечивото премина през мен като през въздух. Мъжът ужасено заотстъпва назад.

Погледна към трупа ми и след това към мен. После започна да пищи.