Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПИЛАТА

Александър Бакалов

web

Аз бях предполагам.

Или поне дяволски приличаше на мен.

Всичко с изключение на моралните устои.

Дали наистина бих бил аз, ако ги нямаше моралните ми устои?

Всъщност какво точно представляват тези морални устои? Черупката, която ме ограничава и обезличава, превръщайки ме в поредната малка костенурка, заела отреденото й място в огромната костенурчена колония, разстлала се на няколко континента или онази невероятно важна съставка, прибавяща Сапиенс-а към Хомото?

 

* * *

Това беше денят, когато пуснах Ада в себе си. Предполагам, че той щеше да си влезе така или иначе, щом като веднъж беше решил да го стори, та затова реших да го пусна доброволно. Дали трябва да се чувствам гузен от този факт? Да се самобичувам, задето не съм се опитал да се противопоставя на злото. Надали. Най-малкото, защото аз никъде не го видях това зло, дето спекулират с него под път и над път. Нямаше демони с искрящи червени очи, закривени рога и олигавени челюсти, които да разкъсват телата на девици край огромен огън. Ако бях видял нещо подобно, сигурно наистина щях да се възпротивя. Но нямаше нищо такова. Адът беше просто една пила. Средно голяма и сравнително неупотребявана с удобна гумена дръжка. Поех я нежно в ръката си и тогава видях решетките. И защо се очаква да се чувствам виновен? Защото прерязах решетките с пилата? А вие какво бихте направили с пила и решетки?

* * *

Стъпките ми отекваха глухо по плочките на тротоара. Звукът се променяше на неравни интервали, когато обувките ми срещнеха метален капак на канализацията. Единствено разнообразие в монотонния шум. Безкрайните редици от бетонни шестоъгълници се нижеха пред очите ми в спускащия се здрач. Мъглата заплиташе бледите си пипала в клоните на храстите, разделящи улицата от пешеходната зона и образуваше странни фигури сред мъртвата, изсъхнала дървесна плът. Някакво куче се затича край мен, размахвайки щастливо опашка и опитвайки се, по някаква неизвестна ми причина, да завре влажната си, мръсна муцуна в полите на шлифера ми. Спрях се на място и го изгледах. Животното се отдръпна една крачка назад. Опашката му се вееше значително по-неуверено. Протегнах облечената си в ръкавица длан към него, мърморейки с успокоителен тон обичайните глупости, които бях чувал да произнасят хората в подобни ситуации.

- Пупи, на мама сладичкото кученце!

Точно такива. Викът дойде от другата страна на улицата. Пупи, защото мършавият помияр пред мен очевидно се казваше така, наостри проскубаните си уши, включи двигателя, въртящ опашката му, на по-висока предавка и се шмугна между храстите. На отсрещния тротоар се виждаше тъмният силует на жената, представила се като мама.

Наведох глава на една страна, загледан в отдалечаващата се задница на кучето.

Колата се втурна в пряката сред режещия звук от свистене на гуми. Какофонията бе допълнително подсилена от нервното пищене на клаксона, стреснатото квичене на кучето и викът на мама. Ударът беше изненадващо силен. Простъргващият протест на огънатия метал срещна пращенето на костите и звука от раздираща се плът. Мъглата се отдръпна леко, за да пропусне воя на кучето. Спирачките на автомобила бяха приведени в действие, но спирането на няколко тонната маса не беше нещо, което можеше да стане отведнъж. Животното се влачи поне десетина метра, заклещено под предната броня, без да спира да квичи. Мога да се закълна, че чувах, как вътрешностите му се размотават по платното с тихо плякане.

Прескочих храстите и се насочих към мястото, където колата най-сетне беше успяла да спре. Видях, че мама тича от другата страна, крещейки нещо. Кучето започна да се влачи към нея с помощта на това, което бе останало от лапите му, оставяйки след себе си кървава диря, в която се забелязваха туфи козина и късове месо. Шофьорът на колата изскочи с цветиста псувня на уста и отиде да огледа пораженията по бронята си. Мама плачеше с глас. Кучето беше спряло да квичи и издаваше някакви нечленоразделни гърлени звуци, докато се давеше в кръвта си.

* * *

- Защо се усмихваш?

- Приятно ми е. Чувствам се... в хармония със себе си. Предполагам, че това е думата. Хармония.

- Защо? Стана нещо лошо.

- Да.

- Заради това ли се чувстваш добре? Заради смъртта на кучето?

- Предполагам...

- Искаше ти се то да умре, нали? Беше отвратително животно. Опитваше се да си завре олигавената муцуна в дрехите ти.

- Да.

- Защо тогава не го уби ти, а остави всичко на случайността?

- Аз се опитах. Исках да...

- Опитваше се да го примамиш, за да го изриташ. Така щеше просто да го нараниш леко.

- Сигурно.

- Нали вчера си купи пистолет за самозащита. Защо не го застреля, вместо да го риташ и да си цапаш обувките?

- Но това не е...

- Не е какво?

* * *

- Убиец! - задавеният вик на мамчето отекна сред високите сгради. Главата на вече мъртвото куче лежеше в скута й. Беше около четиридесет годишна, пълна женица, облечена в развлачено кафяво палто, под което се подаваха краищата на ярко розова рокля.

- Кажи го още веднъж и ще те размажа на асфалта до шибаното животно, ей! - Изръмжа шофьорът, мъж с вид на гладко обръсната и облечена по последната мода сравнително човекоподобна маймуна. - Виж ми колата, бе. Виж ми бронята дееба и мръсното животно, дееба. Двеста са поне това, като сложим и боята.

- Убиец - повтори жената, с пресипнал, отчаян глас.

- Да - обадих се, пристъпвайки още една крачка напред. И двамата не ме бяха забелязвали до този момент. - Да, убиец.

- Къв си ти, бе?! - изръмжа горилата, извръщайки се рязко към мен - Като да се ебаваш нещо май с мене?

Усмихнах се.

- Може да се каже.

Пресегнах се към пилата, впил поглед в решетките с решително изражение.

Пъхнах ръка под шлифера си и обвих пръсти около дръжката на пистолета си. Леденият метал се сля с топлата ми потна длан.

Зъбчетата на сечивото се врязаха в първата стоманена пръчка с тихо скърцане.

Очите на мъжа-горила се разшириха от ужас, агресивното изражение на лицето му се стече, подобно на козметична маска, размекната от слънчевите лъчи. Освободих предпазителя.

Стърженето се усилваше прогресивно с всяко следващо движение на ръката ми.

Показалецът на дясната ми ръка се сви, водейки спусъка със себе си. Освободеното парче олово се стрелна напред. Куршумът се заби малко под лявото око на мъжа, оставяйки върху скулата му спретната тъмна дупчица. Задната част на главата му експлодира части от секундата по-късно. Парченца кост, мозък и плът полетяха заедно, освободени от затвора на тялото. Свободни.

Първата пръчка се счупи в ръцете ми. Изсмях се диво.

Изсмях се диво, доката огромното тяло на шофьора се строполяваше в краката ми. Ръката ми леко трепереше.

Втората стоманена пръчка подаде. Удвоих усилията си.

Мамичка клечеше, прегърнала трупа на мъртвото куче и ме гледаше тъпо. В погледа й нямаше страх. Нещата явно й се струваха твърде объркани и нереални, за да може камбанката на паниката да зазвъни. Само сълзите, които допреди малко се лееха от очите й бяха пресъхнали. Пристъпих крачка към нея.

Третата пръчка вече се клатеше застрашително.

- Кучето ме дразнеше - отбелязах тихо - Пупи.

Вдигнах пистолета към лицето й. Острият мерник сочеше челото между два кичура изрусена коса. Продължаваше да ме гледа тъпо. Не разбираше. Изместих ръката си леко надолу и вдясно и натиснах спусъка. В палтото й, от дясно на гърдите, разцъфна дупка, от която след миг колебливо се проточи кървава струйка. Жената изпищя и изтърва кучето. Свлече се на колене, а треперещите й пръсти се сключиха над раната.

Четвъртата пръчка. Вече ясно виждах зелените, огрени от мекото пролетно слънце ливади, простиращи се отвъд безлично сивите, грапави стени на килията ми.

- Наистина ме дразнеше. Искаше да ми изцапа дрехите.

Жената безпомощно протегна към мен окървавената си длан, обърната с шепата нагоре, сякаш очакваше милостиня. Плътта в основата на шията й се взриви. Яркочервен фонтан ознаменува разкъсването на сънната й артерия. В изцъклените й очи най-сетне се четеше неподправен ужас. Усмихнах се доволно и върнах мерника си между двата руси кичура. Куршумът се изплъзна от невъзможно черния мрак на дулото, завъртя се във въздуха и се стрелна към плячката си.

Последната пръчка. Избих я навън със силен удар.

Главата й се изметна назад под невъзможен ъгъл и след кратко колебание гравитацията придърпа тялото на мамичка и почти нежно го положи до разкъсания кучешки труп. Мъглата нежно ги зави с белия си юрган.

Погледнах пистолета в ръката си. Усмивката не слизаше от лицето ми. Отчаяно се мъчех да си спомня колко точно струваше железарията. Ясно си спомнях, че таксата за курсовете и изкарването на разрешително ми излязоха към сто и петдесет. Не че имаше особено значение.

Приведох се, за да не си ударя главата, и прекрачих през освободения от решетките прозорец. Преди да прехвърля и другия си крак, се обърнах назад и пуснах вече ненужната ми пила.

Пистолетът силно издрънча, когато срещна асфалта.

Прекрачих отвъд

и с отмерена крачка поех

нанякъде

потъвайки в мъглата

свободен.

 

 

© Александър Бакалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2001, № 2 (15)