"ЧАСЪТ НА ВЕЩИЦАТА" ОТ МАЙЯ ДИНЕВА

Яна Добрева

web

„Часът на вещицата” е първата книга на Майя Динева. Вътре са събрани романът „Часът на вещицата” и две новели - „Кошмарът” и „Убийцата”. Мисля, че една основна линия обединява и трите произведения - и тази линия е разрушителността на неосъществеността.

Героите в тази книга са възел от болка, от нереализирани мечти, от потънали надежди, от непреглътнати разочарования. Те са били трептящи деца със светещи сърца като светулките, които са пълнели нощите от детството на главната героиня от романа „Часът на вещицата”. Постепенно са се превърнали в мрачни неудачници, намразили себе си и другите. Как се случва това? Как от пълната с живот и радост къща при баба и дядо се озоваваме в снобски житейски сериал или в тъмния ад на самите себе си между четирите стени на панелния си апартамент, придружени от много бутилки алкохол?! Къде отива любовта? Къде се скрива? Кой я убива? Кой нас ни убива, превръщайки ни в невротизирани, полудели, неуспели, корабокруширали в айсбергите на собствените си амбиции бивши мечтатели?

Липсата на любов крещи от книгата на Майя Динева. Загубата на обожанието между мъжа и жената, съпругата, способна на убийство, защото Той е излъгал надеждите й, детето, обесено зад входната врата, защото майка му не го обича. Все страшни образи, които страшно се врязват в съзнанието.

Констатация на разрушението.

Констатация на загубите ни.

Вивисекция на днешния съвременен човек, който търси и не намира никъде своето място.

Може би защото сме възпитани без Бог. Или както казва Майя Динева - „Ристос и Богоройца” мислех за мъж и жена. Никой не ми обясни кои са. Сама разбрах, като пораснах, когато тръгнаха да ни гонят от църквите по комсомолска линия”. И продължава - „Сърцата ни тежки и горди. Душите - преломени от лъжи, как да се обърнем към Бога?”

И ако трябва да обобщя за какво най-вече става дума в книгата на Майя Динева - струва ми се, че е точно това - как поколение, израснало без Бог и смирение, провалило се в амбициите си да реализира велики дела, ненаучено да прощава, поколение „без пари и без перспектива, дето не успява да си плаща нито данъците, нито парното, задлъжняло и на зъботехниците, и на зъболекарите, и на приятелите, и на държавата”... отказало се от цигарите и от толкова други неща, че вече дори не страда. И страданието е напуснало това поколение. Както и радостта, само че много отдавна... Този е образът на поколението си, който изгражда Майя Динева. На неприспособимите и непригодните, загубили пътя... И светлината на светулките.

И макар да не е казано направо, но някак от целия роман прозира едно разочарование от епохата. Днешната цивилизация, която издига конкуренцията като водеща сила и тази конкуренция засмуква човешките души, без да им остави дъх - в тази днешна цивилизация и сред тази конкуренция загива човекът. Съвременната цивилизация - време без Бог, убива истинската човешка същност - онова духовно ядро, което Майя Динева търси и намира в детството си, онези чистота и радост, които би трябвало да са основната ни същност. В това вълче време и сред вълци авторката иска да опазим душите си. Защото според Майя Динева е настъпил Часът на вещиците... часът на синята мъгла... на залез... когато най-трудното е да опазим душите си. По-трудно от всичко останало.

Въпреки тежките присъди, никъде не открих обвинение у Майя. Нито към малката сестра на майка й - хитрушата, която намира елегантен начин да открадне шоколадовите зайчета и бързо да ги изяде, използвайки наивността й. Нито към комунистическата власт, която убива любимия й дядо като го изпраща на каменните кариери, естествено преди това конфискува имуществото му. Нито към Бог, задето детството на авторката е свършило така както багерите са разградили съседния двор и така както е изчезнал цъфтящия бял храст, за да се появи на мястото му сив панел. Майя Динева знае, че всяко детство приключва така. Това е първата смърт. И авторката продължава нататък, за да изследва процеса на разпадането. Произведенията й в тази книга са като че ли опит да обхване колко пъти човек умира преди действителната физическа смърт. Прави го и аналитично, и емоционално, със забързано, но точно перо, което не ти оставя място да си поемеш въздух. Много добрият диалог на Майя Динева не е изненада, тъй като тя има няколко пиеси зад гърба си. Но докато в драматургията й може да се открие многословност и бъбривост, в прозата си Майя владее един изключително изчистен изказ.

Майя търси причините във вътрешните лабиринти на самия човек. Тя не дава отговори. Не посочва изходи. Напротив, героите й са обезсърчени и самоубийството е основен мотив в произведенията й. В чисто човешки план аз не приемам този край за отговор на живота. Мисля, че и Майя не го приема, въпреки че е ситуирала по този начин съдбите на героите си. Най-малкото защото тя е зодия Овен, а досега не съм видяла Овен да се е предал. Поне не без бой. А Майя е яла бой - и в личен, и в литературен план - не клюкарствам, има го в книгата й. Но самата поява на бял свят на „Часът на вещицата”, първата книга на Майя Динева (надявам се от многото следващи) е доказателство, че винаги има надежда, че никога не умираме съвсем и че мечтите ни понякога се сбъдват дори след края на детството.

© Яна Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2006, № 7 (80)