МЪЧЕНИЧЕСТВО И ПИРОТЕХНИКА:
Опит върху живата бомба

Владислав Тодоров

web

Тук представените размисли представляват опит на човек, в природата си нерелигиозен, да съди граждански явления с дълбинно религиозен произход. Това той прави със съзнанието за риска, който поема, да изопачи характера на тези явления поради несвойственост или грешка в способа на съждението; и така сам да се затвори в кръга на едно порочно неведение.

Врагът като предмет на знанието

Студената война остави в полза на човечеството огромно теоретично и приложно знание. Тероризмът го направи невалидно.

Денят е четвърти октомври, годината ­ 1957. Съветският съюз изстрелва в орбита едно невиждано по рода си изобретение, първия изкуствен спътник на земята. Събитието е водоразделно по своето научно и политическо естество. Балансът на силите на планетата Земя е очевидно нарушен със стъпването в космоса на една от суперсилите. На този ден съветският строй става реална, стъписваща в своята непрозрачност заплаха за превъзходството на Запада.

Новината, че съветски спътник изведнъж надвисва над света, идва до такава степен неочаквано за Америка, че американският Конгрес обявява спешна необходимост от национална образователна стратегия за изучаване на врага. През следващата, 1958 година, администрацията на Айзенхауер реагира на спътника с приемането на Образователен акт по Националната отбрана. Той предвижда значителна целева субсидия за развитие на регионални изследвания и изучаване на чужди езици. В първите четири години по силата на този Акт са усвоени близо един милиард долара, голяма част от тях за кампанийно създаване на съветология с имплицитната задача да се стигне до дъното на всички древни и нови неща, направили възможен спътника.

Съветологическите науки отскачат с реактивна сила. Руски език, литература и култура биват кампанийно внедрени в учебните програми на цялата образователна система, от началните й до висшите й нива. Едва сега съветската заплаха става структурообразуваща реалност, защото е взета предвид в устройството на американския интелектуален, културен и научен живот. Въртенето на спътника обуславя това устройство.

Първият обмен на студенти с цел идеологическа ерозия на врага става през 1958 година. Сред първата вълна съветски студенти са Александър Яковлев, бъдещ член на Политбюро и основен идеолог на гласността, и Олег Калугин, бъдещ генерал от КГБ. Между 1958 и 1988 година около 50 000 съветски писатели, научни работници, журналисти, партийна и държавна номенклатура и разнообразни творци са посетили САЩ по линия на програмата за размяна.

Да се изучава, да се разбира и опознава врагът става условие, без което не може той да бъде париран. Така идеята за паритет чрез вникаване и познание на "злия друг" затваря рамката на бъдещото стратегическо поведение на двете суперсили, докато една от тях не се превие. И този момент ще дойде, когато паритетът на силите и симетрията на тяхното противостоене безвъзвратно ще се промени, и то отново в космоса ­ с американската инициатива за Звездни войни. С края на Студената война системата на разбиране и така на справяне със съветската заплаха ще се разпадне. Знанието за един окончателно изтощен, а скоро след това разформирован съветски враг ще бъде отзовано в аналите на интелектуалната история.

Но историята на пропедевтичната страхова паника в поведението на най-силната страна в света не свършва тук. Всепобеждаваща Америка ще дочака един нов ден на всеобщо изтръпване, което ще предизвика ново усилие за превъзмогване на страха чрез познаване на явилия се изневиделица нов враг, чрез изучаване на устройството на новата заплаха ­ живата бомба.

Изкуственият спътник и живата бомба

Денят е 11 септември, годината ­ 2001. На този ден не изкуствени спътници, а живи бомби паднаха от небето и взривиха най-сладкия плод на модерния свят ­ голямата ябълка "Ню Йорк". Америка се намери в ситуация на невиждана досега атака, далеч по инфернална и паралитична от тази над Пърл Харбър. В нея деветнайсет живи бомби отнеха живота на близо три хиляди граждани, превръщайки в пъклен казан една от най-смелите архитектурни ескалации на западния инженерен гений ­ Близнаците.

Вследствие на тази атака за една година субсидията по смисъла на гореспоменатия Акт ще скочи с повече от 20 милиона долара (от 78 милиона през 2001 до 98.5 през 2002). Сега, като и преди, нарастваща вълна от федерални субсидии тласка елитите към формиране на стратегическо знание и оперативно разбиране на новия враг и неговите адски машини. Знанието за съветския, дисциплинарно-атеистичен враг е станало безпредметно в днешните реалности, заредени с взривна религиозна страст и етно-соматична непоносимост. Не съветски блок със своите космо-политически инициативи, а терористични мрежи и техните самоизбухващи мъченици съставляват предмета на новото знание. Сега на свой ред арабистиката навлиза в живота също така масирано и кампанийно, както преди това стана с русистиката. Каква ще бъде ползата и каква вредата от подобен род знание за човечеството ­ това тепърва предстои да се изпита.

Но все пак различието на тези две заплахи и техните символически устройства (изкуствения спътник и живата бомба) е категориално, а заедно с това вероятно и следствията от тях ­ както за създаващия ги, така и за познаващия ги субект. Каква би била интелектуалната и военно-промишлената полза от изучаването на живата бомба, както и от внедряването на това знание в гражданския сектор?

Новият враг прави надпреварата във въоръженията невъзможна. Абсурдно е да се очаква, че Западът, в отговор на тероризма, ще се заеме с изобретяването на ново, много по-разрушително поколение живи бомби и с това ще парира терористичната заплаха. Живата бомба е това, което Западът не може да има. Това прави врага принципно асиметричен, а паритета ­ безсмислен.

Знанието за съветския, дисциплинарно-атеистичен враг е станало безпредметно в днешните реалности, заредени с изпепеляваща религиозна страст и етническа непоносимост. Не космическа система от съветски станции и спътници, а терористични паяжини и техните самоизбухващи мъченици съставляват предмета на новото знание. За разлика от спътника, живата бомба се сглобява от малки, строго ненаучни общности, от съзаклятия. Терористичните конспирации възникват и функционират изключително локално и по необходимост търсят да се вкопаят в съответни на каузата им религиозни, етнически, расови и прочее общности. Зад едно терористично действие, съзнателно или не, стои група, значително по-голяма от групата на самите терористи.

Терористите могат да мигрират, но това, което остава трайно неподвижно, са общностите, в които те по необходимост се внедряват, за да ги заразят със своята борба и да подготвят поредната атака. Глобалният тероризъм е медиен ефект. Не конспиративната реалност на замисъл и подготовка на едно конкретно действие, а съобщението за него е станало глобално. В действителност тероризмът е форма на максимално съсредоточено по място и време политическо насилие, чийто реален проблем е изключително ситуационно-логистичен. А медиата сама идва и разпръсква терора.

В този смисъл, всяка група и всеки неин акт, за да бъдат успешни, трябва да бъдат конкретно заземени в определено място-общност. Едно терористично нападение не влита отвън като снаряд. То няма и характера на партизанска атака, доколкото терористичната група не е отряд, пригоден за директни нападателно-отбранителни действия. Тероризмът се отглежда, той зрее известно време в социалната тъкан на тези, които ще порази. Така борбата с него предполага детайлно познаване на културните, религиозните и етническите общности, които при конкретни обстоятелства могат да станат гнезда на терористи. Подобно познание се добива не със спътници и космически сонди, а чрез разузнавателна и научна работа на културно обусловен терен, подчинен на своя собствена гравитационна система.

Мъченичество и пиротехника

Изобретяването на един изкуствен спътник предполага извънредно развит военно-промишлен комплекс, интелектуален потенциал, дисциплинарни знания, съставляващи цяла наука, специално подготвен и високо технологично екипиран кадър.

Какво изисква направата на една жива бомба? Изисква суицидно-индоктриниран мозък плюс елементарна пиротехника ­ гърмящ колан, натъпкан с подръчен експлозив, винтове, пирони, болтове за постигане на максимално поражение на околната жива маса. За разлика от спътника, живата бомба е извънредно просто и икономично оръжие, което обаче се радва на неимоверно висок коефициент на поразяващо действие.

Яхия Аиш, активист на Хамас, още наричан Инженерът, е изобретателят на първия гърмящ колан и вдъхновителят на първата жива бомба на палестинската съпротива. Скоро след тази пионерска по характера си акция, на 5 януари 1996 година Инженерът е на свой ред дистанционно взривен от израелските сили за сигурност, които успяват да му внедрят специално създаден за случая гърмящ мобилен телефон.

В един въображаем музей на изобретенията на тероризма централно място би заела една съвършено уникална за времето си идея за летящо устройство ­ реактивна платформа, носеща бомби. Скицата на това изобретение е намерена от руската царска полиция сред личните вещи на студента Кибалчич, бомбеният инженер на "Народна воля", по време на арестите, последвали атентата срещу Царя Освободител Александър Втори през 1881 година. Това се случва повече от 20 години преди Циолковски, изобретателят на реактивния двигател, да развие през 1903 година своята налудна за времето си идея за пътуване в Космоса посредством ракети.

Що за вид е живата бомба?

Това е особена, модерна категория мъченик-самоубиец. Идеологията на това самоубийство е твърде нова. Тя ни учи, че за разлика от греховното самоубийство, мъченическото е сакрална цел, а не профанно средство, то не отървава, а обратно, пределно въвлича в истината на живота, то е акт на окончателно спечелване, а не загубване на смисъла на живота. В него триумфира всеобщността на смисъла, а не единичността на безсмислието. То е акт на тържество, а не на отчаяние. То е пътят, а не безпътица.

Мъченическата смърт е превърната във върховна инстанция, която задава формата на най-силните желания за осъщественост, на най-интимно фантазиране. Това обяснява защо популярността на този тип свещена терористична борба нараства главозамайващо, особено сред подрастващите. Този тип борба се представя пред тях като свещена кариера, път към максималната пълноценност. Изключително популярни стават младежките лагери за подготовка на живи бомби.

Театрални възстановки и постмодерни инсталации превръщат делото на избухващите мъченици в народно изкуство. През септември 2002 година, месец и половина след зрелищното мъченичество на поредната жива жена-бомба в една пицария в Ерусалим, палестинските студенти от университета в Наджа на Западния Бряг откриват специална художествена възстановка на атентата. В нея ставаме свидетели на постмодерен "усет" за събитието ­ разкъсани тела от папие-маше и парчета пица, размазани по тавана и стените, разплискан доматен сок и изкуствена кръв, снимки и други веществени доказателства за поражението. В Наджа студентите са организирани от съвет под директното ръководство на Хамас и Ислямски Джихад. Тук са учили около 135 живи бомби, сред тях и Дарине Абу Аиша, 20-годишната, красивата отлична студентка по английска филология, взривила себе си в пицарията. Предметната култура е също силно заразена от новото мъченичество. Възникнал е масов мъченически агитпроп ­ гърмящи колани и всякаква друга терористична параферналия са превърнати в любими сувенири, играчки, реликвен кич. Изработват се пропагандни изтривалки със символите на врага. Издават се цветни календари с "мъченик на месеца".

Появата на западни постмодерни реакции на феномена е симптоматична. През 2002 в Лондонския институт за съвременно изкуство бе изложена "барби-мъченичка" ­ детска кукличка-красавица-мюсюлманка. Изящната Сара, това е нейното име, е препасана с гърмящ колан и с тънко пръстче върху детонатора. Идеята на художника Симон Тижко е да се демонстрира как капитализмът ще убие революционното мъченичество не чрез конфронтация, а чрез комодификация на неговите символи и стил.

Живите бомби сублимират неудържим национално-религиозен подтик да служиш на Бог и Родина. Те са култови фигури. Изграден е цял тържествено-празничен, културно-патетичен комплекс, който ги чества и разнася. Защото именно културата е това, което развъжда и множи. Тя дарява терористичния фермент с нарастващо кипящо тяло. Не рационализиран военно-промишлен, а културно-религиозен комплекс произвежда масово бомбите. В условията на тази култура живата бомба е мечтаното призвание, така както беше някога космонавтът ­ и в двата случая биваш изстрелян отвъд земните бариери, но в категориално различни измерения и в различна степен на телесна цялост. Традиционният ислям се отнася принципно забранително към всеки вид показ. Ритуално-зрелищната традиция е пределно минималистка, страстното действо за Хусеин не създава лесен прецедент в това отношение. Въпреки огромните територии, които населява многочислената ислямска общност, духът на исляма, сравнен с други религиозни светове, е вещно нищожен, пределно невъплътен и невъобразен.

Въпреки това една нова, безразборно зрелищна култура възниква, необезпокоена от съществуващ канон, норма или традиция. Затова всичко в тази култура изглежда самоделно. Живата бомба е също самоделно оръдие. Житията на самоубийците, химните за тях, реликвите им носят белезите на един мощно прииждащ примитив. Въпреки своята културна саможивост, живата бомба е умна бомба. Един жив ум е закрепен за една бомба, за да я направлява до самия миг на взрива. Само до известна степен тази бомба повтаря вече съществували самоубийствено-мъченически практики. Създаването на тази бомба е изключително въпрос на целева подготовка с еднократна мисия, а не на случайност. Да станеш жива бомба изисква активно действие във връзка с предварително направен личен избор, а не със стечение на обстоятелства. Случаят може да превърне един боец в самоубиец мъченик. Например, с последната граната и със сетни сили, обкръжен, и за да не бъде хванат жив, той се гръмва и така убива врага. Но това е съвършено друго. Тук случаят, а не мисията определя края.

Камикадзето например е също жива бомба поради мисията си, а не поради стечение на обстоятелства. Но камикадзето е войник, а не цивилен гражданин. А тук говорим за нещо различно, за жива цивилна бомба, за самоубиец терорист. Говорим за гражданско, а не военно оръжие за поразяване на противник, който по своето състояние е също граждански, а не военно проявен. Докато камикадзето е войник-бомба, хвърлена в театъра на военните дайствия, тук налице е гражданин-бомба, поразяваща гъсто населени граждански пространства.

Живата бомба слива в своята стъписваща същност две пределно патетични идеи ­ масовото убийство и мъченическото самоубийство. Слива екзекутора с жертвата. Живата бомба е един пределно саможертвен екзекутор. В момента на детонацията жертвата възтържествува над екзекутора. Така в акта на екзекуцията, на само-жертво-приношението, най-интересната измежду всички жертви става именно екзекуторът. Не без друго медиите по-често идентифицират личността на бомбата (с цел да я хуманизират), отколкото на невинните жертви.

Публичното око е обречено да жажда потресения. То се хвърля да пресуши материалния ексцес на експлозията, да я изчерпи с поглед цялата, до последното парче човешка плът, до последния грам пръснат мозък. Заедно с това то търси да спаси самоубиеца-екзекутор от стигмата на чудовищното и психопатологичното и за да направи това, окото се рови в живота на бомбите, за да открие човешките, твърде човешките им слабости.

В подстъпите на мъченическото самоубийство

Произхода на живата бомба трябва да търсим в практиките на Ислямската революция в Иран от 1979 година, започнала с идването на Хомейни на власт. Идеята за мъченичество е в основата на тази революция. Не случайно нейният идеолог доктор Али Шариати е написал труд със заглавието "Мъченичеството: Вдигни се и Свидетелствай".

Това е книга, вдъхновена от подвига на прототипния мъченик Хусеин, син на убития четвърти халиф Али и внук на Мохамед, който загива при Кербала през 680 година в битка за трона. Възникването на шиитската фракция в исляма идва с почитта към смъртта на Хусеин. В рамките на твърде аскетичната изобразително-зрелищна ислямска култура ритуалните възстановки на мъченическите страсти на Хусеин придобиват уникална мистериална сила. За да изпитат сюблимната неистовост на мъченическата болка, мъжете се бият до кръв с вериги.

Тази книга представлява несъмнен принос към мартирологията. По своя дух и реторика това е по-скоро философска, отколкото богословска книга. И това е естествено, доколкото е трудно да се артикулира ислямска канонична традиция, свързана с масови мъченически практики. Освен това тази книга има за цел да стане централен агитационен документ в подготовката и популяризацията на ислямската революция, която сам Шариати не дочаква.

Как иначе бихме обяснили една преднамерено груба грешка, вследствие на която идва и погрешният извод за разликата в значенията на думите за мъченик в западните езици и в арабския. Шариати извежда западното "мартир" от "мортал", т.е. от смъртен или смъртоносен, като подчертава, че за разлика от западното, арабското название за мъченик ­ "шахид", идва от свидетел или свидетелство. Следва разсъждението, че в западното разбиране мъченикът е безнадежден заложник на смъртта. В идеята си той е нещо, което тук можем да наречем принципен смъртоносец, а не свидетел или свидетелство на вечен живот. Обратно, авторът твърди, че шиитското разбиране за мъченичеството, в смисъл на шахид, е дадено в императива "Вдигни се и Свидетелствай!". Оттук идва подзаглавието на книгата.

Разбира се, че западното понятие за мъченик произхожда от гръцкото "мартус", което означава свидетел, а най-вероятно арабското "шахид" е буквален превод от "мартус". Това, което тук за нас е същественото, е не толкова стратегически сгрешеният произход на западното понятие, а това, че Шариати постулира мъченичеството като въставане, като бунт и протест, като опълчване. Следователно императивът може да се изкаже така ­ "Въставай и Свидетелствай!". Или ­ "Опълчи се и Свидетелствай!".

Този императив вече носи в себе си идеята на джихада, на свещения опълченски стремеж към божественото свидетелство. Джихад значи "усилен", т.е. в природата си мъчен стремеж към постигане на вярата, който може да бъде както личен, така и национален.

Интересен би бил един опит върху разликите в смисъла на гръко-арабската дума за мъченик, която ни отнася към трансцендентално свидетелство, към божествено с-виждане, и славянската, която ни отнася към всеподавляващо мъчение, към трансцендиращо разтерзаване. В славянския свят мъченикът се преживява не просто като воин, посечен в сражение и в гибелта си станал божествен свидетел. Той е целево измъчван, стратегически малтретиран, изтерзан до победен свършек, когато единствен духът и нищо по-малко възтържествува. Очевидна е изключителността на максималната телесна изтерзаност, можем да кажем ­ телесната слепота на свидетеля като условие за истинно свидетелство.

Обратно, живата бомба не изпитва болка. Това е един от аргументите при набирането на терористи-самоубийци ­ безболезнеността и мигновенността на мъченическия акт. Райските порти, както им бива казано, се намират от другата страна на детонатора. Натискаш и влизаш. А там те чакат седемдесет и няколко девствени красавици и друга свръхсетивна благодат.

Ислямската революция, видяна като мъченическо въставане и свидетелстване, не закъснява. Хомейни започва революцията през 1979 и я води до смъртта си през 1989. В това време Ирак влиза в осемгодишната война с Иран (1980-1988). В тази война Хомейни няма да разчита на редовна наборна войска, а на масово мъченическо опълчение, увлякло в себе си юношески маси, както и жени на втора линия. Това опълчение ще формира живи човешки вълни, които ще бъдат употребени по различни предназначения ­ за почистване на минни полета или като телесна маса, която да задръства иракската военна машина.

Месомелачката ще вземе общо около 1 милион жертви и саможертви. В хода на кървававите мелета на тази революция възникват масови форми за честване на мартирите ­ мемориални гробища, галерии с пищни сцени на кланета, слова за легендарни зверства, възстановки на мъченически подвизи, модерен музей на посечените, 69 жени сред тях, огромен архив на феноменалното самоубийство и водоскоци с червена вода, припомнящи кървавата баня.

Изпробване на живата бомба

Иран ще предаде духа на саможертвеното опълчване първо на ливанския джихад, а после и на палестинския. Хизбола възниква в Ливан като ръка на иранската революция и първите експерименти с живи бомби в борбата с израелското и американското присъствие не закъсняват. В началото на 80-те години светът става свидетел на невиждана серия от терористични атаки срещу военни и граждански обекти на окупатора, които взимат стотици жертви. Америка, а после и Израел излизат от Ливан вследствие на мъченическото въставане. Бомбата е изпробвана, успехът ­ невероятен.

Живите бомби са самоубийствено опълчение. Самоубийството не е предвидено във възхвалите на Хусеин. То е нов модус, все още проблематичен за много духовни и светски водачи на палестинската съпротива, но преодолимо проблематичен, въпрос на по-радикално четене на законника, което в хода на въставането ще бъде наложено.

През 1992 година Израел депортира през границата в Ливан около 400 членове на палестинската съпротивителна организация Хамас. В лютата зима на 1992 срещу 1993, в покрайнината, наречена "Ничия земя", Хизбола заразява Хамас с идеята и бойното изкуство на терористичното мъченичество. Това ново, калено в огън оръдие на терора, живата бомба, се доказва като изключително ефикасно средство за разстройване на морала и оперативната състоятелност на врага.

Зимата отминава и поради натиск на общественото мнение на заточените в Ливан бойци на Хамас им бива разрешено да се върнат. Те се завръщат, усвоили уникален боен опит, който ще смени характера на палестинската съпротива. Внедряването на този опит ще направи така, че Втората интифада, започнала през 2000 година, да изостави тактиката на Първата интифада от 1987 ­ преките улични действия с израелската военно-полицейска машина.

Вторият бунт ще приеме характера и динамиката на мъченико-терористичната борба, поведена от Хамас и Ислямски Джихад. В хода си този бунт ще рационализира и радикализира живата бомба до степен на превръщането й в колективна идея-фикс, в масова всекидневна психопатология, във вечен двигател на ислямско щастие.

Родове живи бомби

Първата жива жена-бомба е подготвена и взривена през 2002 година, но този път не от фундаменталисти, а от Фатах и неговите "Бригади на ал Акса", бойната ръка на светската Организация за освобождение на Палестина, ръководена от Арафат. Женският род бомба е безпрецедентно нововъведение, което с появата си силно изненадва не само света, но и ислямско-фундаменталистките опълчения. Те смятат, че след като съпротивата е ислямска, тя трябва да се води според ислямския закон. Първоначално тя, живата жена-бомба, се разглежда като проблематична категория от духовните бащи на терора, доколкото съгласно традиционния ислям участието на жената в обществените дела е забранено. Нейното непосредствено присъствие, нейната физическа явеност в публичното пространство извън санкциониращия поглед на патрона, бил той баща, брат или съпруг, са същински греховни.

Въпреки верската си невъзможност, първата жива жена-бомба демонстрира очевидно оперативно превъзходство пред живия мъж-бомба по силата на серия фактори ­ изненада, способност леко да преминава през контролно-пропусквателни пунктове, пригодност за камуфлаж, привидна безобидност и пр. тактико-логистични предимства. Нещо повече, нейният пример се оказва извънредно граждански заразителен, с изненадващо силен медиен, светски и политически ефект. Докато живият мъж-бомба се мисли по-скоро като кулминация на свещенната война и свидетелство на правата вяра, то жената започва да се мисли и преживява по-скоро в термините на гражданската война, като вдъхновителка на родово-националната кауза.

Бидейки замесена от черна земя, а не от светъл дух, живата жена-бомба набавя светска екстатичност на културата на мъченичеството. Взривът разкъсва не само лицето, но преди всичко фереджето.

Именно тази двояка тактико-оперативна и заедно с това гражданска сила на самовзривяващата се жена заставя шейховете своевременно да преосмислят духа на ислямския закон и не само да оправдаят, но и да започнат активно да агитират в полза на женския род жива бомба. Типичен пример за подобно ad hoc активистко препрочитане на закона ни дава духовният водач на Хамас, шейхът Ясин. Коментирайки акта на Дарине Абу Айша, първата жена-бомба, вербувана и взривена от Хамас, Ясин декларира, че няма нищо в ислямската традиция, което да спре жените да се бият наравно с мъжете. Те, казва шейхът, ще бъдат възнаградени наравно с мъжете. Наравно, но все пак различно, доколкото тях не ги очаква любвеобилната компания на седемдесет и двете девственици. Но за тях и за седемдесет от техните родственици Страшният Съд ще бъде отменен.

Обстоятелствата около избухването на първата жива жена-бомба са твърде интересни. Сутринта на 27 януари 2002 година Арафат държи пламенно слово пред събрали се за целта множество жени. В него той ги призовава да се вдигнат на борба наравно с мъжете в терористичните кампании на Втората интифада. "Вие сте моята армия от рози, дето ще крушите изрелските танкове оттук до Ерусалим", извиква той и за първи път в свещения език на интифадата изнамира женския род на думата "мъченик", неологизма "мъченичка". После дълго го повтаря, за да накали пределно духа на своето опълчение от рози.

Словото става действие, когато на същия този ден в Ерусалим се взривява първата "нежна бомба" ­ 26-годишната Уафа Идрис. Потресението от акта е неимоверно, но заедно с това екстатично. Физиогномиката на терора е изкривена до своя предел, магиката му ­ максимална. Уафа е провъзгласена за палестинската Мона Лиза и Жана Д'Арк едновременно. Това е забележително сливане на два изключително потентни западни образа ­ на прототипната женска загадъчност, на жената, забулена със своето собствено лице, и на въстаналата, кръвопускащата мъченичка.

По време на Първата интифада Хамас и Ислямски Джихад забраняват на жените да излизат на улиците, т.е. на бойното поле. Единствена лявомарксистката фракция на движението на Арафат, светското крило на бунта, агитира жените да извършват по свой вътрешен подтик актове на "лична война" (джихад фарди), т.е. на индивидуална, не на организирана съпротива. В този смисъл фактът, че Арафат и неговите сили стават вдъхновители на първата жена-бомба, има своето както историко-идеологическо, така и тактическо основание. Защото от самото начало на Втората интифада Арафат прогресивно губи позиции и влияние сред населението, обвиняван в съглашателство и опортюнизъм. В един момент за него става извънредно належащо изнамирането на такова небивало оръдие на терористична борба, с което той да може да открадне инициативата и поведе бунта, а заедно с това да революционизира самоубийственото мъченичество, в което неговите опоненти, ислямските фундаменталисти, държат първенство.

Взривяването на първата жена-бомба извършва реална революция в историята на средствата, прийомите и оръдията на терора. Оперативно-логистическата ефикасност на новия род бомба е до такава степен безвъпросна, че остава само да й бъде набавен съответен верски смисъл. И това става, когато шейховете и духовните водачи на терора ще издадат специален религиозна указ (фатва), който ще направи непроблематично използването на живи жени-бомби в интифадата. Тогава "Бригадите на ал Акса" ще създадат специален женски отряд под символичния патронаж на Уафа.

Януарското слово на Арафат извиква жената да препаше гърмящ колан и да застане редом с мъжа-бомба. Така в мъченичеството жената става безпрецедентно равна на мъжа, въпреки разминаването в паричното възнаграждение на мъчениците и техните семейства. Обичайно един жив мъж-бомба бива възмезден два пъти по-богато от една жива жена-бомба.

Свидетелство и свещен канон

Християнството е свят, гъсто населен с канонизирани мъченици, в центъра на който стои разпятието ­ максималното свидетелство. Спрямо уникума на това свидетелство конкретните мъченически практики могат да бъдат безкрайно разнообразни. Всяко време може да роди свои мъченици, които да мобилизират духа на миряните, като в смъртта си припомнят централното свидетелство. Интересен пример в това отношение ни дава школата на българското новомъченичество, придобила особено значение в началото на XIX век. Това е феноменален почин, иницииран и наложен от Света гора за съхраняване на род и вяра в условията на турското робство чрез създаването на добре функционираща система за производство и канонизация на мъченици. Верски възбудителният характер и националната задача на тази инициатива са очевидни ­ активна опълченска съпротива на ислямизацията на славянското население, която по това време е ставала все по-масова.

Условие на новомъченичеството е кандидатите да бъдат ислямизирани християни. Причините християни да приемат исляма могли да бъдат различни, насилствени или доброволни, поради интрига, прелъстяване, изкушение или облага. Независимо от това, мъченичеството се представяло като еднакво верен път, който се поема поради личен, съзнателен избор в усилието да се поправи едно предателство към родоначалото, а не поради случайно стечение на обстоятелства или безумство. Новомъчениците били обучавани с методите на индивидуалното наставничество в рамките на цяла програма. Тук е налице школа за формиране на мъченици, а не стихиен сноп от несъгласувани инициативи. Става дума за исторически определено в задачите и техниките си дисциплинарно мъченичество, което идва да създаде отделен клас мъченици с конкретна мисия в конкретен контекст.

Скитащи атонски подбудители подбират християни, предали вярата си, и ги подтикват да се осъзнаят. Следва просветление и волево решение за връщане към вярата чрез мъченическа смърт. Тогава мартирите-аспиранти биват отведени в Атон, където се отдават на аскетичен живот под ръководството на някой свети старец. Съгласно програмата вярата се връщала на мястото, на което тя била някога предадена. Новомъченикът потеглял към това място, придружен от личен помощник. Там мъченикът извършвал акт на нагло предизвикателство към мюсюлманите, вследствие на което бивал пребит до смърт. Задачата на помощника била да придобие мощите на мъченика. Понякога това ставало чрез подкупване на палачите, защото инструкцията била останките на мъртвия да бъдат унищожени. Мюсюлманите били скандализирани от "нездравия" интерес, който "поганците" проявявали към тялото на насилствено умъртвения, защото вярвали в неговата чудотворност. Мощите били отнасяни в Атон, където мъченикотворението завършвало с окончателна канонизация, написване на житие, на химни в прослава на деянията и на попълване на мощехранителницата с новопридобитите останки.

Тук говорим за очевидно кампанийно възникнал феномен, но в канона на мощна православна мъченическа традиция. Активизмът на Атон е приведен в стриктно съгласие с тази традиция и се води от верско легитимни лица. Новомъченическите практики не променят и не застрашават валидността на канона, не революционизират традицията. Очевидно случаят с палестинското терористично мъченичество е съвършено друг въпреки изненадващите прилики от гледна точка на системата на набиране, подготовка и реализиране на мъчениците. Най-съществената разлика, разбира се, е, че българските новомъченици не се самоубиват, нито убиват, а биват насилствено умъртвени. Това е акт на изчерпващо живота, страстно изкупление чрез само-наказване на смърт, но не чрез само-екзекутиране.

Една жива бомба се сглобява по следния начин. Кандадатите биват внимателно подбирани измежду многото доброволци. Критерият, според който става привличането и приемането в отрядите на мъчениците-самоубийци, е изключително здрав. В идеалния случай живата бомба би била 20-годишен неженен младеж, физически и душевно пълноценен, красив, добре образован и със социално силен произход. Целта на подбора е да не може да възникне ни най-малко съмнение за движещите мотиви на бомбите, да се изключат факторите отчаяние, бедност, душевна нестабилност, т.е. все неща, които биха компрометирали или замърсили чистата верско-патриотична природа на каузата.

Следва период на "кристализация" на избора, който подлага на изпитание кандидата, като го поставя в пределна ситуация, възможно най-близка до действителната. Идва ред на десетдневна лагер-школа, където се усвояват основни умения и техники, работа с експлозиви и поведенчески стратегии. Следва фаза на "индоктриниране", още наричана "очистване" или пределна ислямизация на духа чрез аскетизъм, молитва, общуване с наставник, четене на пропагандни материали, гледане на видеозаписи на други мъченици. След като наставникът реши, че кандидатът е готов, бъдещият мъченик бива отведен в района на лобното място, което за него остава неизвестно до момента на самия край. Идва време за последна дума. На стандартен пропаганден фон кандидат-мъченикът позира пред видео камера и записва завет-възвание.

В района на атаката бомбата живее скрита, докато не се яви помощникът, който я отвежда в целта. Живата бомба не бърза, тя отделя време за оглед и подбира най-гъсто населеното място за момента. Усмихва се на минувачите по улицата, заговаря съседния човек на опашката в пицарията, после идва експлозията. Тя пулверизира околната предметна и телесна маса, като нагнетява пространството с нея. Свършекът е пъклен. Новината за него нахлува в медиите, Съветът за сигурност е свикан, следва парад-погребение, после канонизация и изработване на пропагандна меморабилия, цикълът понякога завършва с тържествена постмодерна инсталация-възстановка на събитието. Зелените птици са станали с една повече.

Метафората с птиците се съдържа в думите на Аллах, казани на Пророка по повод живота на мъчениците след смъртта им. Тези думи четем в "Четиридесетият Хадит", наричан Свещеният. В част двадесет и седма се казва, че душите на тези, намерили смъртта си в името на Аллах, продължават да живеят във вътрешностите на зелени птици, които летят на воля в райските градини и обитават фенери, висящи от трона на Всевишния. Днес все по-често виждаме тези именно птици да се реят на фона на лилави небеса в плакатите, в агитационната култура на интифадата, където тяхното ято застрашително нараства.

В криволиците на правата вяра

Може ли самоубиецът да попадне в зеленото ято на мъчениците? Съгласно традиционния ислямски закон самоубийците са наказани с вечна Клада. На тях не им е дадено да познаят вечната Градина. Самоубийството е възможно най-отвратителното престъпление и се санкционира много по-сурово от убийството. Съществува идеята, че в пъкъла самоубийците остават завинаги уловени в самия акт на самоубийството. Обесеният вечно ще се дави, увиснал на въжето. Тогава дали живата бомба перманентно ще избухва? Не, ни най малко, защото ще дойде момент в хода на ислямската революция, когато предвиденото наказание ще бъде отменено по силата на кампанийно пренаписване на ислямския кодекс.

В традиционния ислям самоубиецът-мъченик би бил проблематично понятие. То би станало пределно проблематично, когато родът му се смени и стане жена-самоубиец-мъченик. Това би бил оксиморон от лукавия. Как тогава става възможна канонизацията на една жива жена-бомба? Става лесно и безпрепятствено при отсъствие на всеобщо припозната, институционално налагана и опазвана ислямска, иконично-наративна и перформативна, мъченическа каноника, която да санкционира и коригира спонтанно ставащото, да се справя с прецедентите и казусите, които то създава.

Очевидно не автохтонни, собствено верски дилеми налагат радикалната ревизия на ислямската традиция в тази посока. Това, което кампанийно я налага, е тактико-оперативната динамика на самата терористична борба. В нея живата бомба се самодоказва не като оксиморон от лукавия, а като оръдие, пораждащо пределна асиметрия и максимален страх, като вълшебен инструмент, който традицията на джихада не може да не припознае като изначално свой.

Тук не е налице някаква иманентна необходимост за претълкуване на светия закон по причина или основание, зададено в самата суверенна система на вярата. Нито това става по волята на свише ръкоположен догматичен авторитет, един-единствен и сакрално единичен Патрон или Халиф, в чиято неземна сянка да попада цялата колкото безмерна, толкова и безразборна множественост на живота във вярата. Обратно, налице е стратегическо усилие на ислямската революция да произведе максимална гражданска и заедно с това верски легитимна заплаха. Това кара шейховете да предефинират закона кампанийно, съобразно тактико-оперативните необходимости на терористичната борба и на нищо по-високо.

Войнстващият ислям се разпада на ad hoc практики, създавани по силата на свещени укази и декрети, издадени от самозвани водачи и ситуационно възникнали органи. Тази трескава религиозна самодейност се случва поради отсъствието на върховен земен съдник и управник, в гънките на чийто поли позналите исляма човеци да намерят съборно уединение. Халифатът, или ислямският теократичен строй, е отменен от Ататюрк на 3 март 1924 година. С това централната земна колона на ислямския религиозен ред е разрушена.

В качеството си на една все-опълчена религия, ислямът е станал възможно най-разбягващата се и така най-дисперсната вяра, най-заразителната и най-приспособимата, най-нерегулираната и най-активистки кампанийната, способна на най-спонтанно предефиниране и революционизиране, на глобално и локално, колективно и еднолично фанатизиране. В този смисъл джихад фарди (личната война за вярата) може ефективно да стане окончателната индивидуална кауза на всеки един мюсюлманин по всяко време и на всяко място. Така, напълно безотносително, всеки един може да вземе вярата в собствените си ръце и да сглоби от себе си адска машина.

Указ за такава война ще бъде издаден през февруари 1998 година от главите на световния ислямския бунт, Осама - пръв измежду тях. С този документ (фатва) те вменяват джихада в индивидуален дълг на всеки мюсюлманин. В радикалното си изпълнение този указ предполага всеки мюсюлманин лично да се препаше с гърмящ колан и да се самовзриви на място, възможно най-гъсто населено с юдео-християнски "поганци".

Адското на адската машина

За разлика от изкуствения спътник, живата бомба е оръдието на един напълно друг, в някакъв смисъл "чужд" враг ­ тероризма. Този враг не е териториално противоположен, не е пространствено компактен, не е конвенционално мобилизиран, не е фронтален, няма единна външност, а единствено чудовищно раздробена пъклена вътрешност. Този чужд враг е метаморфичен и подривен, той се стеле невидим, безпрекословно жесток и конспиративно вездесъщ. Изчезва разделителната система, по силата на която да отличим своето от чуждото, да разпознаем и обезвредим врага. Панически страх поражда не появата, а изчезването на различието свой-чужд.

Тероризмът няма стратегия и това е най-смъртоностното му свойство, защото го прави непредсказуем. Той има величина на гражданска дисперсност ­ по-скоро насища и така не може да бъде пред-виждан. В стремежа си да бъде тотално разпространен и заедно с това максимално случаен, тероризмът прибягва до елементарна тактическа логистика, която идва да отговори на прост въпрос: как един конкретен човек (всеки един човек) на едно конкретно място (всяко едно място) в едно конкретно време (по всяко време) може да причини максимално поражение?

С прииждането на този враг различието вътрешно/външно в държавните работи изчезва, защото той се вкопава навсякъде еднакво и мимикрира навсякъде различно. Всяка отворена суверенна държава, която среща подобен враг, е изправена пред необходимостта да слива институциите на своите външни и вътрешни работи. В Израел строят стена и това е изключително симптоматично. Ролята на подобно съоръжение, от Китайското до Берлинското, е била винаги една ­ да отчужди врага, да го направи достатъчно външен, лицев и така той да може да бъде непосредствено отразен.

Новият враг е неотразим. Той се състои от безброй разнолики, хаотично роящи се, спонтанно делящи се едноклетъчни врагове. Подобен враг не може да бъде отблъснат, а единствено преболедуван.

Врагът ни прониква безразборно. Врагът представлява граждани сред граждани. Всеки един случаен минувач може да е адска машина. Враг е съседният човек, който избухва. Врагът не е изкуственият, а живият ни спътник. Врагът е станал смъртоносно невидим, но не защото е адски отдалечен, а защото е адски близък.

Адът ­ това е ближният.

© Владислав Тодоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2006, № 9 (82)

Други публикации:
Християнство и култура, април, 2004.