Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЕРТИКАЛНАТА УТОПИЯ
Органон за революционно въображение

Владислав Тодоров

web

Сперматизирай словото.
Вл. Маяковски

КОСМИЧЕСКОТО ЛОНО

Науката се доказва чрез изкуството.
Н. Фьодоров

Николай Фьодоров е бащата на руския космизъм - едно пределно форсиране на руската вселенска мисия, чиято цел е да подготви за човека невиждано космическо лоно и да го избави от слепите сили и престъпните нагони на земното му тяло; от проклятието да бъде смъртен; от гравитацията, която го обрича да е вечен пленник на Земята - това планетарно чудовище, което се храни с тленни останки.

Фьодоров живеел уединено и основният му труд, "Философия на общото дело", бил публикуван след смъртта му. В контекста на руския религиозен универсализъм "общото дело" представлява върховна форма на литургичен живот и окончателна реализация на руския "домострой", който хармонизира отношенията между баща и син, цар и народ, пастор и паство. Тук ще разгледам основните фази и термини на Фьодоровата космическата литургия и безтегловния вселенски ред, в който цари не гравитацията, а вакуумът, и който в крайна сметка е трябвало да неутрализира всички земни, твърде земни човешки слабости.

Проектът

Идеята изобщо не е субективна,
но не е и обективна, тя е проективна.
Н. Фьодоров (2002: 204)

"Проект" е основен термин във "Философия на общото дело". Проектът предполага директен пренос на формите на съзерцателната метафизика в реалността. Проектът е внедрено съзерцание, където се губи разликата между въображение и практика, логика и изкуство, понятие и метафора, образ и действие. Той слива в едно знание и съзидание, дело и идеал.

Съзиданието е практикуващо познанието. Проектът обединява абстрактно и конкретно, научното откритие, религиозното откровение и творческата визия. Моралният императив, знанието и въображението се сливат в едно проектиращо свят съзнание. Проектирането премахва разделението между рационалната, артистичната и нравствената същност на човека. Нещо повече - проектът неутрализира метафизическия разрив между обект и субект, причина и следствие. Вълшебството на проекцията се състои в това, че в нея проектиращият субект и проектираният обект са двата края на едно и също съзнание.

Новият организъм: Трансформация на човешката физика

Положителното целомъдрие се проявява не чрез лишаване от храна, а чрез земеустройството като опит, който обхваща постепенно и цялата земя, и другите земи, т.е. планети, и прочие, употребявайки целия този материал за изграждане както на собственото ни тяло, така и на телата на нашите бащи и предци. Това само по себе си определя същността на организма, който трябва да си създадем. Този организъм е единство на знание и действие; храненето му е съзнателно-творчески процес, чрез който човек преобразява елементарните, космическите вещества в минерални, после - в растителни, и най-сетне - в живи тъкани. Органи на въпросния организъм ще бъдат ония средства, чрез които човек ще въздейства върху условията, определящи растителния и животинския живот, т.е. земеустройството като опит, чрез който се разкрива познанието за земната планета... Негови органи ще бъдат също ония аеро- и ефиронавтически средства, с чиято помощ той ще се придвижва и ще придобива сред пространството на вселената материали за изграждане на своя организъм. Тогава човек ще носи в себе си цялата история на откритията, целия ход на постигнатия прогрес; в него ще се съдържат и физиката, и химията, накратко - цялата космология, само че не като образ на мисълта, а като космически апарат, който ще му предостави възможност да бъде истински космополит, т.е. да бъде последователно навсякъде; и тъкмо тогава човек ще бъде истински просветено същество.

Н. Фьодоров (1982: 405)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Човешкият организъм представлява реално съществуващо противоречие, тъй като обединява две крайно противоположни състояния - земното и небесното. Земният организъм е направен от сляпа материя и го владеят слепи сили, а резултатите, които произлизат от това, са биологично разрушителни. Космическият организъм е направен от светлинна безтегловна материя и води до резултати, които са технологично съзидателни. Въпросът е как да се претвори земната биология в небесна технология. И Фьодоров се заема да изобрети новия, космически обусловен и безтегловен човешки организъм. Космическото преобразяване на земното човешко тяло ще разреши основните му проблеми - ненаситност и смъртност.

От първостепенна важност за Проекта е неутрализирането на земното притегляне и изобретяването на безтегловен ризоматичен човешки организъм с колективно съзнание, "вкоренен" в космическото пространство - царството на нулевата гравитация. Земното устройство на човешкото тяло трябва да се промени радикално в условията на живот във вечен вакуум. За целта ще бъдат преработвани нови космически хранителни вещества от съвършено нов вид храносмилателна система. Космическото преобразяване на човешкото тяло ще преодолее неговата първоначално зооморфна природа, като му бъдат присадени органи-импланти от растително естество. Така тялото добива способност да се храни с вездесъщото слънчево вещество - светлината. Животинската плът се преобразява в растителна фотосинтезираща биомаса, която се зарежда със светлина в космически оранжерии.

Светлината се превръща в универсален източник на живот и прехрана, източник, който е в пряко владение на новото космическо същество-човек. Разделението между труд, машина и продукт се премахва, понеже стопанският процес става изцяло био-фото-синтетичен, а производството и потреблението зависят от неземните свойства на новия организъм. Експлоатацията става невъзможна, както и частната собственост. Престъпността е отживелица, тъй като нейните източници - социалното неравенство и хищническият инстинкт - изчезват. Пресътвореното човешко тяло има растително устройство. То представлява невиждан до момента растителен вид, който не е вкоренен в земята, а е максимално мобилен. При него няма никакво разграничение между корен, стъбло и корона. Растителният човек се придвижва мигновено в космическото пространство, захранен от потоците лъчи.

Прахът на прадедите, зарит в земята, и техният дух, който кръжи около нея, се прераждат в новия човек. Земята освобождава от мъртвата си хватка прадеди и живи синове. Човекът добива свойствата на централната космическа субстанция. Той става извънредно подвижен, бърз и лек. Проблемът е как този организъм да се превърне най-сетне в чиста светлинна прожекция? Как да бъде изведен извън гравитационното поле и ускорен, докато достигне скоростта на светлината и се превърне в сноп фотони?

Човекът е станал буквално лъчист и е готов да бъде излъчен в космоса. За целта Проектът предвижда конструирането на специални космически апарати и уреди, които с мълниеносна сила да придвижват светлинния човек из селенията на вечния вакуум. Нещо повече - проектът има грижата и за построяването на динамични "бази-станции-центрове" в космическото пространство - градове на светлината, населени от фотогенично човечество.

Скоростта като ключова метафора

Фьодоров проследява историческата еволюция на "ръкописа" - от трудоемкото изписване на пиктограми и йероглифи през готическия шрифт до съвременната стенография. Подобна е и историята на метателните оръдия - от тараните и обсадната артилерия през барутните топове до скорострелните автомати.

Ускоряването на писането оказва влияние върху способността на въображението да чертае картината на света. Светът се развива с писането, с усъвършенстването на медийните и информационните канали, на машините и апаратите, които генерират и транслират знаците.

Прожекцията е радикално ускорена писменост, безкрайно подвижно въображение, в което се изгубва разликата между метафора и концепция. Разривът между наука и изкуство е налице единствено при ниски скорости на прожектиращия разум.

Прожекцията е фокусирана светлина. Това е писмеността на модерната епоха. Прожекционният апарат е най-сложното и изтънчено средство за скоростно писане. Холограмата трябва да се разглежда като венец на писмеността. Тя е високоскоростна пиктограма, излъчена в обем. Актът на писането е безкрайно ускорен. Холограмата представлява напълно модернизирана пиктограма. В нея се губи разграничението между художествено умение и инженерна технология. Образът се разгръща в реалния обемен ред на света.

Проектът изисква построяването на Космически център-лаборатория с извънредно сложен прожекционен апарат, който ще про(ж)ектира светлинното човечество в пространството на безкрайния космос като една гигантска холограма. Прожекцията е най-скоростната писменост, придаваща непосредствена реалност на изобразеното от нея - писане, което прави съдържанието си непосредствено видимо.

Космическият център-музей-обсерватория

Преходът към действителността се състои в премахване на разединението между наука и изкуство...
Н. Фьодоров (1982)

Проблемът е как да се организира пространство, в което наука и изкуство да слеят смисъла си. Как то да обхваща цялата памет на човечеството в един вселенски каталог, разположен в открития космос. Как оттук, с помощта на аеростати и ракети, да започне експанзията (прожекцията) на човешкия род в царството на вакуума. Как изглежда този център-каталог-космодрум?

Проектът нарича архитектурата венец на всички изкуства, а астрономията - венец на науките. За да изгради Космическия център, човекът трябва да постигне специална архитектурна организация на вселенското пространство, която да съчетава функциите на църква, лаборатория, обсерватория, библиотека, стартова площадка и оранжерия. Фьодоров нарича това пространство Музей.

Музеят трябва да побере цялото историческо и интелектуално наследство на човечеството, цялата материална и духовна култура, и да я класифицира в каталог - банка данни, кибернетична машина, мрежов мозък. Благодарение на този каталог колективното съзнание на човечеството може да се проектира в различни времена и пространства. Каталогът има пряка връзка с музейните експонати. Той има пряка връзка и с лабораториите и обсерваторията, които го захранват с нови данни и процеси. Има връзка и с църквите, с литургичните пространства, където се формира космическият дух на човека и се реализира "патрофикацията" - възкресението на прадедите. Вината на живите към мъртвите бива премахната, тъй като синовете литургично пресъздават бащите.

Тази липса на различия между наука и изкуство, астрономия и архитектура, придава особен статус на произведенията на изкуството. Една творба сама по себе си е космос - миниатюра, чрез която великият космически порядък става видим и въобразим за земния човек. Произведението на изкуството е проект за свят. В Музея изкуството има статус на експериментална лаборатория и опитно поле за правене на светове. Така науката постига своята цел в изкуството.

Трите глобални етапа на космическата литургия

...Слънчевата система трябва да бъде превърната в стопанска сила.
Н. Фьодоров (2002)

Глобалното действие включва изстрелването на човешката семка в царството на безтегловността, максимално ускоряване и фотогенично преобразяване на човешката телесност с помощта на специално изобретени импланти - изкуствени органи и протези. Заличен е разривът между органичното и механичното.

Глобалният орган е oculus ex machine, или окото от машина. Окото е органът, който поглъща светлина. Виждането е най-бързото действие на човека. Биомасата на окото и структурата на неговото действие представляват онова, в което трябва да се превърне новото човешко тяло. Обсерваторията е гигантски окуляр, който довежда способностите на окото до безпрецедентно съвършенство. Тя е реактивно око, което отправя и направлява човешкия взор в беззвучния, безвъздушен и безтегловен космос.

Прожекционният апарат е подобен oculus ex machine. Той изписва с лъчи образи и пиктограми в празното пространство.

Глобално пространство е Музеят. Той разгръща човешката памет и интелект като самодостатъчна вселенски протяжна система.

Принципът на вертикалната утопия

Човешките органи и тяхното разположение не са се приспособили досега към вертикалното положение, особено у жените. ...Би могло да се каже, че процесът на раждане е несвойствен за същество, приело вертикално положение.

Вертикалното положение, или въстанието на синовете, предизвикано от смъртта на бащите, е трагическо положение.

Н. Фьодоров (1982)

 

 

 

 

 

Маркс и Енгелс трансформираха социализма от утопия в наука, а утопичния социализъм - в научен комунизъм. Въпросната утопия обаче коренно се различава по своя характер от космизма на Фьодоров.

Утопията изгражда въображаем модел на света, почиващ на определени ценностни идеализации, спрямо които действителният свят се разглежда критически. Утопията е коригиращ контрапункт, желана алтернатива, право огледало на един крив свят. Традиционните утопии, които марксизмът има амбицията научно да рационализира, отразяват времето на великите географски открития - епохата на хоризонталната експанзия на европейската цивилизация и колонизацията на нови светове. Тази експанзия води до упадък на митопоетическата картография, населена от чудовища и дракони, които свидетелстват за сътворението на света, за неговите заредени с таен смисъл посоки и алегорично разгъване. Подобна картографска представа за света става напълно непригодна за военно-политическа и икономическа териториална експанзия, която стои в основата на всяка колонизация и предполага скициране на физически и геополитически параметри, а не на митологичните представи.

Колонизацията разширява Европа в чужда за нея посока, инкорпорира несвойствени за нея култури, чийто фермент трябва да бъде вторично култивиран и така обезвреден. Утопията ни представя мислима картина, в която ние ефективно взаимодействаме с нашето въображаемо друго, с чуждоземното. Когато една култура започне да експанзира, тя създава въображаеми модели на други общества, за да се приспособи към взаимодействието с тях. Колонизацията на чуждоземните култури предполага мутации в разширяващия се социален организъм и това поражда множество визии за неговото трансформиране в чисто нова система. В този смисъл утопията е идеологически конструкт на геополитическите трансформации, а не е нещо, което трябва да бъде осъществено на дело. Тя е стратегическо въображение, което оправдава търсенето и покоряването на нови светове.

Утопичният проект на Фьодоров е вертикален, а не хоризонтален, доколкото не е териториален. Това изцяло променя представата или видението на "новия свят", който трябва да бъде колонизиран. Космизмът променя ключовите метафори на утопията, както и естеството на научните й производни. Човешката телесност, нейната зооморфна природа се превръща в централен въпрос на вертикалната утопия, която в случая не се представя като далечен Остров, а като съвкупната вселена. Транспортното средство не е ветроходен морски съд, а реактивен космически кораб. Действието не е продължително пътуване, а мигновено изстрелване. Ние попадаме не на място, населявано от народ със справедливо обществено политическо устройство, а на динамична констелация от космически аеростати, бази и станции, контролирани от космически център и заселени със светлинни хора. Гравитацията като всеобща несправедливост, обуславяща земните форми на живот, е радикално заменена с обратното на нея условие - вселенският вакуум като "територия" на свободата. Не културата, а биологията е предмет на радикална трансформация. Всички представи за естествен живот, които обуславят класическите утопии, са подложени на радикална атака като земни несъвършенства. Вертикалноутопичните визии, които ни представят светове, населени с биологически претворени човешки същества и неземни организми, граничат или с научната фантастика, или с интелектуалната лудост.

Вертикалноутопичният проект бележи началото на колонизацията на космическото пространство. Хоризонталният географски принцип бива изоставен, защото утопичното пространство не е локализирано някъде отвъд морето. То не е просто някакво място, а сложна мрежа от летящи градове, обитавани от "мислещи тръстики".

Вертикалната утопия мобилизира съответна на себе си наука, която да изобрети аеростатите и ракетите, за да бъде открита с тях не Америка или Индия, а безграничното космическо пространство. Много от научните открития стават възможни благодарение на лунатични откровения. Може да се каже, че космическите видения на Фьодоров, неговите интуиции и постулати дълбоко засягат произхода и развоя на съветската космическа доктрина.

Вертикалната утопия отива по-далече от хоризонталната. Тя постулира колонизацията на едно физически друго или чуждо пространство, приютило телесно преустроени хора, чиято социализация произлиза директно от тяхната алтернативна натура, а не култура.

Според Фьодоров първата крачка към преодоляването на земните гравитационни сили е изправянето на човека, превърнало маймуната в човек. Следващата крачка е експулсирането на човека от Земята в селенията на вечния вакуум. Самият акт на това експулсиране се представя като върховно облекчение, като изпразване, като литургична еякулация, при която изправилият се орган се изпразва до дъно и се самоизстрелва в бездънната утроба на вакуума.

Да обобщим: имаме четири етапа на общото дело - изправяне (ерекция), безостатъчно изпразване, изстрелване на органа и осеменяване на вакуума с алтернативни човешки същества.

Самият пол на Земята се променя. Тя не е раждаща утроба майка, а тестикул баща. Земята е единният тестикул на праотците, който изстрелва живите тела на синовете в космоса. Осъществява се радикално кастриране, което ликвидира половата природа на земното човешко тяло, превръщайки го в безполов организъм. Така се поставя началото на вечния живот отвъд грехопадението и порочното зачатие. И както се изразява самият Фьодоров - тогава крилете на душата ще се превърнат в криле на тялото. Тялото отлита.

Струва си да се отбележи следният куриозен факт - бащата на космизма бил незаконен син на княз Пьотър Гагарин, един от чиито потомци, Юрий Гагарин, е първият човек, летял в космоса.

Завладяването на вакуума

Много ясно си спомням, че моята съкровена мечта от ранното ми детство, много преди да съм чел каквито и да било книги, е свързана с мъглявото съзнание за свят, лишен от гравитация.

К. Циолковски (Bainbridge 1976: 21)

 

 

 

През 70-те години съветските власти признават, че техните усилия да изплетат мрежа от орбитални станции - сложно съставно космическо тяло, изградено на модулен принцип - са пряко следствие от принципите на Корольов. През 60-те години Корольов, известен още като тайния Главен конструктор, осъществява на дело проекта на Циолковски за създаването на цяла колония от бази в безвъздушното пространство, без да е необходимо кораби и космонавти да се завръщат на Земята. Този проект на Циолковски е научен опит да се практикува "общото дело" на Николай Фьодоров.

От утопията към науката

Давам си сметка, че оригиналността на идеите ми се дължи на факта, че съм глух.

К. Циолковски (Daniloff 1972: 15)

 

 

Циолковски е този, който превръща вертикалната утопия в наука. Той открива принципа на движение на телата в царството на безтегловността, а по-късно изобретява и реактивния двигател. В ранна възраст тежко възпаление уврежда слуха му и го оставя почти напълно глух. Припомняйки си детството, откривателят споделя, че две неща са оказали голямо влияние върху развитието на неговите идеи - чувството на глухота и страхът от гравитацията. Тези две състояния очевидно формират мощен подсъзнателен комплекс, който обуславя въображението и интелекта на Циолковски.

Глухотата извиква чувство за безтегловност, защото предполага свят, лишен от атмосфера - светът на вакуума. Обратно, звукът извиква чувство за тегло, защото предполага гравитационно поле с въздушно пространство, за да се разпространява. Да избяга в космоса - в глухото и безтегловно царство - било подсъзнателно влечение, което стимулирало въображението на откривателя още от детските му години.

Циолковски обитавал един беззвучен свят, в който живеел като във вакуумна тръба, оттук страхът от гравитацията, предполагаща противоположното екзистенциално условие на тегло и звук. Глухотата, в която той самият намира извора на своята изобретателност, изостря фобията му от земните условия на живот и го тласка да търси нов жизнен свят в царството на вакуума. Циолковски си представял гравитацията като фундаментално екзистенциално предизвикателство за човека, който търси неземна свобода. И се заел да я неутрализира. За целта трябвало да си отговори на следните въпроси: Как да напуснем гравитационното поле? Как да изстреляме човечеството в "свободното пространство" на вакуума? Как свободният от земното притегляне човек да изгради присъщ на него свят? От какви реактивни протези се нуждае безтегловното тяло, за да може да функционира в "свободното пространство"?

През 1873-а, шестнайсетгодишен, Циолковски се премества в Москва в търсене на образование, от което бил лишен поради оглушаването си. Там той среща Фьодоров, който по това време работи като библиотекар в Московската библиотека. Философът скоро съзира заложбите на любознателния младеж, предоставя му храна и облекло и съставя план за обучението му. През следващите три години бъдещият изобретател и неговият ментор работят в тясно сътрудничество.

Фьодоров несъмнено оказва силно влияние върху неспокойния ум на своя ученик. Циолковски е завладян от идеята за всеобщото избавление на човека чрез изпращането му в космоса, отвъд оковите на гравитацията, в която Фьодоров вижда първопричина за земните несъвършенства на човека. В отговор на това Циолковски се заема с наука и така изобретява ракетата и реактивния принцип на движение в безвъздушното пространство. В своите съчинения той описва цели градове, разположени в небесния простор, аеростати и космически кораби, които обслужват съзвездия от станции, бази и колонии, включващи жилищни помещения, служебни отделения, лаборатории, оранжерии, места за отдих. Да се преселиш в космоса! Да го покориш! Не просто да го изследваш. Не просто да го посетиш!

В своя дневник "Свободното пространство" (1883) Циолковски показва как биха действали законите на класическата механика в условията на нулева гравитация. Сгради с всякакви размери никога не биха се срутили, платформите и рампите не биха имали нужда от опори; не би имало мерки за тегло. Движението става възможно само чрез обмяна на инерция между телата. "Свободното пространство" открива принципа на движение във вакуум чрез прилагане на третия Нютонов закон - всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие. Оттук се извежда принципът на реактивния двигател - дадено тяло, изхвърляйки баласт в безвъздушното пространство, се движи свободно в посока, обратна на изхвърлянето, със скорост, пропорционална на масите на тялото и на баласта.

Космическият проект на Циолковски включва следните етапи: построяване на ракета (реактивен двигател); полет в космоса; развитие на регенеративните процеси в космическия кораб; изграждане на космически станции, разположени в земната орбита; използване на слънчевата енергия за придвижване в космоса; създаване на космически колонии; безтегловният човешки род е свободен и не изпитва нужда да се връща на Земята.

Тайният конструктор

Едва след смъртта му през 1966 година светът научи името му - Корольов, известен още като Главния конструктор на съветската космонавтика. Като млад инженер Корольов се срещал с Циолковски и бил впечатлен от мащаба на космическия му проект. Години по-късно в качеството си на Главен конструктор той упорито се опитва да реализира именно този проект, дори ако е трябвало да се противопостави на "фантазиите" на Хрушчов. По това време Хрушчов се заема да отправи достойно предизвикателство към САЩ в съревнованието за Луната. Заобикаляйки Корольов, той назначава отделна група учени, натоварени със задачата да създадат съответното превозно средство, с което да се изпрати човек на Луната. С това Хрушчов свежда първоначалния проект за масово изнасяне на човека в космоса до "лунна надпревара" с капитализма, целяща да засенчи политическото значение на американския успех с "лунната разходка". Корольов открито заявява, че негов приоритет винаги е било изграждането на модулна система от орбитални станции и осигуряване на автоматичното им скачване. В този план Луната представлява само едно стъпало, а не политическа свръхзадача.

В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век съветските власти, следвайки плана на Главния конструктор, започват да се отнасят по-сериозно към идеята за изграждане на интегрална космическа мрежа, отколкото към изпращането на човек на Луната. През юни 1971-а е създадено първото поколение станции чрез скачването на космически кораб "Съюз" с модула "Салют".

Контрастът между съветската и американската космическа доктрина става очевиден. Не ракетата, а космическата станция е основното средство на съветската доктрина. Тя е тази, която предполага преселване, изнасяне на хора, кораби и съоръжения в космическото пространство без нужда от завръщане на Земята. Обратно, американската космическа совалка демонстрира друга цел - визита и завръщане на Земята на кораби и екипировка, за да бъдат използвани отново за други космически мисии. Совалката предполага изследователска визита, а не всеобщо преселение на човечеството в просторите на вакуума.

"Ние": Мечтаната евакуация

В своя антиутопичен роман "Ние" Замятин е уловил космическата мегаломания на комунизма. Върховното постижение на Всеобщата държава на победилия комунизъм е Интегралът - гигантска ракета-град, която ще разсели децата на революцията в космоса, за да победи комунизмът във вселенски мащаб.

Романът "Ние" е написан няколко години след революцията, през 1920-1921 година, и незабавно е спрян. Издаден е най-напред в чужбина, в Ню Йорк, през 1924-а в английски превод на издателство "Дътън". В Русия се появява в първоначалната си цялост едва през 1988-а по време на "перестройката". Това е романът, над който тегне най-продължителната и сурова санкция за отявлена антисъветска пропаганда. В увода към новия превод на "Ние" на изданието на "Пенгуин" от 1993-а Кларънс Браун пише: "Тази книга не е специфично руска. Има нещо особено закономерно във факта, че е излязла най-напред в превод на английски, защото махнем ли руския език... това, което остава, е едно общочовешко обобщение. Несъмнено част от идеята на Замятин е, че неговата кошмарна Държава е лишена от топлия мирис и вкуса на стария човешки свят, лишена от ясно различимите атрибути на националната принадлежност".

Това твърдение се подкрепя от обстоятелството, че по времето, когато е написан романът, комунистическата утопия все още не се е състояла; политическото консолидиране на съветската власт все още предстои; Ленин е жив и деен, няма я мумията, нито имперското монументално пространство; Сталин управлява Партийния секретариат и е един от функционерите, а не Вождът. Всъщност, както посочва историкът Робърт Тъкър, към края на 1919 година червените са на път да удържат пълна победа в Гражданската война. Съветска Русия е една опустошена от война страна с гладен, отчаян народ, обезценена валута, практически разрушена железопътна система и селячество, което няма никакъв стимул да снабдява градовете с храна. Въстанието на кронщадските моряци през март 1921-а е знак за масово недоволство, което принуждава режима да изостави военния комунизъм и да прибегне към НЕП - Новата икономическа политика.

Затова пък в културно и художествено отношение - по думите на Замятин - е налице "най-фантастичната държава", която светът някога е виждал - революционна Русия. Комунизмът е все още идеал, въображаем свят, революционна проекция, научна свръхзадача и страстно увлечение за безброй съзерцателни и съзидателни умове. Комунизъм все още няма, има революционен Вавилон, но кулата предстои да расте. Няма Акумулаторна кула от рода на описаната в "Ние", която да спре прилива на революционни енергии, да централизира спонтанното многообразие на живота в революцията. В структурата на Всеобщата държава Замятин вижда бъдещото изчезване на революционната енергия и крайната стагнация на комунизма, втвърдяването на строя. "Ние" изобразява едно общество, което тепърва ще се роди, а не онова, което е налице. Романът демонстрира едно възможно за времето си тоталитарно срастване на множество разнородни революционни идеи, творчески визии, икономическо планиране, социално програмиране, политически лозунги - една възможност, която едва впоследствие става действителност.

Антиутопистът вижда нещата негативно. В една статия, озаглавена "Хърбърт Уелс" и написана през 1921-1922 година, Замятин твърди, че научната фантастика избира между минуса и плюса, т.е. тя може да създаде утопична картина с отрицателен знак, за да изложи на показ дефектите и несъвършенствата в действителния ред на нещата. В същата статия авторът посочва своя роман "Ние" наред с други писания, които въвеждат в следреволюционна Русия жанра на социалната научна фантастика. В рамките на този жанр писателят винаги може да превключи на минус.

Присъщият социално-политически и полово-етически конструктивизъм на Всеобщата държава на Замятин демонстрира на дело разнообразни модернистични визии и налудни идеи, пропагандирани през 20-те години на ХХ век от различни течения на руския авангард. Всичко това е вързано на възел в "Ние" - соларната прозрачност и светлинна лекота на комунистическата материя, кристална структура на света, реактивният Интеграл, каменоломният Благодетел и множеството социално-конструктивистки инсталации, които имат отношение към утописта Чернишевски, визионера Фьодоров, изобретателя Циолковски, архитекта Мелников, акмеиста Манделщам и т.н.

Принципът на антиутопичното въображение на Замятин е дихотомен и се колебае между опозициите тежест/безтегловност; плътност/прозрачност; камък/стъкло; смърт/безсмъртие, имена/числа и т.н. Основната фигура на това въображение е оксиморонът, което в превод от гръцките думи "oxys" и "moros" буквално означава остра или крещяща, въпиеща глупост. Дихотомните метафори и оксиморони съставят концептуалната същина на антиутопичния дискурс. Оттук идва и неговата задача - да внуши зрелищното безсмислие и крайъгълния абсурд на бъдещето, съдено по това, което е налице в настоящето.

КРИСТАЛ И ЧУГУН

Антиутопичният свят, описан в "Ние", е построен от стъкло и чугун. Всичко в него е кристално светло и прозрачно, увековечено във внушително стъкло. Чистият конструктивистки разум на комунизма се разкрива в градското планиране - в "изрядно правите улици", в "лъчистия стъклен паваж", в "божествените паралелепипеди на прозрачните сгради", в "правоъгълната хармония". Равномерна, искряща слънчева светлина облива стъклените тухли на сградите и се просмуква в стъклените павета на улиците. Градът е ограден от Зелена стена. Древният дом зад Стената - странна, крива, сляпа сграда, рудимент на стария свят - е похлупен от стъклена черупка. В края на централния булевард камбаната на Акумулаторната кула бие гръмко и регулира живота и дейностите в съответствие с една научно рационализирана рутина. Градският живот е строго оразмерен от "цифровите обковки" на Часовите скрижали. Номерирани поданици с кълбовидни и гладко остригани глави се строяват в концентрични кръгове в аудиторията, която наподобява огромно полукълбо, съставено от масивни стъклени панели. Поданиците се тълпят там, за да бъдат подложени на Великата операция - хирургическо отстраняване на въображението на тези, у които се е появила душа - най-опасният рецидив на стария свят. Пазители с прозрачни криле-уши осигуряват Тейлъризацията на щастието във Всеобщата държава. Чугунени облаци плават в небето. Човек поглежда надолу и вижда "небето, пленено в дебелото стъкло на паважа". Номерата (хората) дишат чугунен въздух. В кристалните стени на сградите отеква гранитният глас на Благодетеля.

Бъдещето ще превърне телата в стъкло. В най-скоро време ще настъпи окончателната физическа кристализация на Идеала и тогава няма да има сенки - нито на хора, нито на предмети - а само безкрайно мощно лъчение. Едва няколко крачки делят хората от настъпването на Идеала. И той се радва на своята окончателна материализация там, където никога вече няма да се случи нищо. Просветеният разум, заключава романът, трябва да победи.

Принципът на изграждането и използването на материалите, както и целият архитектурен дизайн на Всеобщата държава, е пряка препратка към Кристалния дворец, описан в романа на Чернишевски "Какво да се прави" (1863). Въпросният дворец се явява на Вера Павловна в четвъртия й сън като огромно здание, исполинска светоотразителна и светопропускаща постройка, издигната сред зелени поля и ливади, овощни градини, горички и оранжерии. Тази постройка наподобява неземен парник. Сляпото пространство между прозорците е удивително тясно. Каменни колони го рамкират. Огромни огледала висят в пространството. Така прозорците се редуват с огледала, отразената прозрачност - с прозрачност, външната - с вътрешната видимост. Подовете и таваните са изработени от специален материал. Не само те, но и вратите, рамките на прозорците и цялата мебелировка са направени от удивително лек метал - алуминий! Алуминият е лек като стъкло - възкликва водачът, който посвещава Вера Павловна във футуристичната импозантност на постройката. Алуминият замества дървото и камъка и бъдещето настъпва като повсеместен алуминий.

Голям стъклен панел е монтиран в купола. През него вътре блика светлина - бледа, мека, чиста светлина, сякаш слънчевата, но все пак различна. Това е електрическо осветление. Но не всичко прозира - зад стените на стаите, зад щорите обитателите са заети със своето естествено възпроизводство. Тежки завеси и дебели килими поглъщат зова на пола. Така е и в "Ние" - половият живот е забулен. Но за разлика от Кристалния дворец, в "Ние" сексът се назначава административно, канцелария следи за него и издава разрешения. Той представлява безстрастна процедура в името на общото благо. Все пак половият живот в "Ние", както и в Кристалния дворец, предполага временно, условно прекратяване на принципната прозрачност - единственият случай, в който надзорът външно прекъсва.

Мир владее Кристалния дворец. Тук царят рационален егоизъм, рационално здраве и рационално спокойствие. В ход е вечно лято и нескончаемо веселие. Всичко е сияйно и ведро в този напълно електрифициран кристално ясен свят, в това гигантско увеличително стъкло на светлото бъдеще.

ВЪТРЕ

Професионалните архитекти на революцията се нагърбват със задачата да проектират и построят комуналните пространства, наричани още "новите обществени кондензатори" - комуналките. Конструктивисти като Ел Лисицки предлагат изграждането на линейни градове. Линейният град се състои от една-единствена улица - гръбнак, чиито прешлени са съставени от отделни жилищни блокове. Такива градове били проектирани и под формата на огромен монтажен конвейер или на поточна линия за трансфер на големи маси от хора и почва.

През 20-те години са изработени множество проекти за градове-градини, насърчавани от официални заявки и конкурси, където човекът-маса да разцъфти на воля.

Стратегът на комуналната архитектура Константин Мелников е завладян от идеята за колективното безсмъртие, което науката на бъдещето ще постигне заедно с масовото възкресение на мъртвите. Отмяната на смъртта е революционна идея, която вдъхновява Мелников да проектира Московския крематориум с хранилище за урни с праха на пролетариите (1919), саркофага на Ленин (1924), балдахин за погребението на Леонид Красин (1926) и Зелен град с централна лаборатория, управляваща съня (1929). В този Град се прилагат процедури, които да въздействат успокоително на гражданите и да ги довеждат до особено сънно състояние, наподобяващо смърт. Въпросната лаборатория тества и прилага колективни практики на сънуване. В центъра на Града на Съня Мелников проектира Институт за промяна формата на човека. Цялото начинание е организирано около този Център за научно реформиране на тялото и ума. Така радикалната визия за цялостна трансформация на човечеството преминава и в архитектурата.

През 1927 година Мелников построява за себе си къща по свой проект, която напълно наподобява растително-клетъчните жилища в Зеления град, планиран от Н. Соколов и М. Гинзбург. Мелников изгражда два застъпващи се цилиндъра, два пръстена с множество ромбоидни отвори.

Както в устройството на антиутопичния град на Замятин, така и в работата на Мелников, откриваме изобилно приложение на прозрачни материали и строителни елементи. Това важи с особена сила за сградите и паметниците, предназначени да свидетелстват за бъдещия свят - например кулата на крематориума и саркофага. Тази визия загатва за окончателно дематериализиране на човека и превръщането му във въздушна стереометрия.

Стъклото е прозрачно вещество, а камъкът - непрозрачно. Стъклото се получава от камък (кварц), подложен на висока температура. Камъкът търпи кремация, за да стане чисто и прозрачно стъкло. Би могло да се каже, че стъклото е камък, напълно освободен от своята непрозрачност. Стъклото е температурно рафиниран камък. В тази посока каменният Благодетел, ръководителят на Всеобщата държава в "Ние", символизира първичното непрозрачно тяло. А прозрачният град представлява конструктивистко изделие, съставено от леки прозирни материали, извлечени от първичната плътност на тежкия камък - технологична еманация на тялото на Благодетеля.

МОНУМЕНТАЛНИЯТ БЛАГОДЕТЕЛ

През 1913 година Манделщам публикува стихосбирка, озаглавена "Камък". Същата година той написва манифеста "Утрото на акмеизма", публикуван впоследствие през 1919-а. В него Манделщам размишлява над влиянието на човешката физика над архитектурата, намерили своя акмеистичен израз във внушителните конструкции на катедралите. За Манделщам архитектурата на катедралата представлява безкрайно уголемена човешка телесна форма, превърната в мащабно произведение на изкуството, гигантски каменен събор, който побира в хладната си вътрешност паството - съборното тяло. Поетът възхвалява камъка като най-земния и здрав материал на човешкото творение. Човекът е направен от мека кал, но той твори божествени паметници и светилища от най-твърдия материал - камъка. В каменния торс на катедралата първородната кал, преходната плът, чупливите кости са втвърдени за вечността.

Според Манделщам "да строиш, означава да надвиеш пустотата, да хипнотизираш пространството. Стрелата на готическата камбанария е зла, защото целият й смисъл е да промуши небето, да го накаже за това, че е празно" ("Утрото на акмеизма", III).

Всеобщата лекота на комунистически свят в "Ние" оборва идеята на Манделщам за архитектурата като сублимация на човешката физика в масивни катедрали, които в камък претворяват леката атлетика на човешкото тяло.

Антиутопичният свят на Замятин е управляван от най-тежкото тяло - Благодетеля. Омесен от твърди земни маси, Той се издига като колос от ВДНХ (Изложба на постиженията на народното стопанство). Огромното грапаво лице на Благодетеля напомня катедрален айсберг. Брадичката му е потопена в чистата кристална прозрачност на града, челото - враснало в чугуненото небе. Трудно е да се обхване с поглед и да се проумее архитектурата на Неговата акмеистична физика. Важно е да се отбележи, че тежкоатлетичната комунистическа телесност на Благодетеля рязко контрастира с извънредно леката, сияйна и прозирна среда на утопичния град. Градът представлява въздушно лека конструкция, сякаш напомпана и летлива, чийто контур се топи в прозрачността. Градът се абстрахира от материята и става бленувано видение. Това, което притегля и държи телата и нещата в силово гравитационно поле, което не може да бъде напуснато, е каменният дял на този свят - катедралният Благодетел.

Градът на бъдещето е превърнат в чиста абстракция, летлива проекция, сякаш излъчена от ума на Благодетеля, която губи маса мигновено, щом Той я напусне. Корпусът на Благодетеля загатва за свещен произход, за изконна твърд и мощ, за фалос, дялан в небето - за неомекотима и непоколебима неземна ерекция.

Благодетелят се спуска от висините посредством странно съоръжение - Deus ex machinа ала Татлин - и се явява на номерирания народ пределно закоравял и твърдолинеен. Кубатурата на стъкленото му лице и устни изразява окончателното изкристализиране на неговата воля. Квадратните му каменни пестници почиват върху коленете му, които едва издържат тежестта им. И ето че внезапно една от тези огромни ръце тържествено се вдига в бавен, чугунено кристален жест. Изключително тежък и скован, гранитен и монументален, фалократичният Благодетел полага грамадната Си ръка върху лоста на Своята машина и с каменоломен глас отсича. И човекът се превръща в стъкло и поглежда вътре в себе си.

Върхът на творението е камъкът, организиран в крачеща архитектура.

РАКЕТАТА

Романът "Ние" започва със следното изявление в Държавния вестник на Всеобщата държава:

"След 120 дни завършва строежът на ИНТЕГРАЛА. Скоро ще удари великият исторически час, когато първият ИНТЕГРАЛ ще полети във всемира. Преди хиляда години вашите героични прадеди покориха цялото земно кълбо и го подчиниха на Всеобщата държава. На вас ви предстои още по-славен подвиг: да решите с помощта на този стъклен, електрически, огнедишащ ИНТЕГРАЛ безкрайното уравнение на Вселената".

В името на всеобщата евакуация на планетата Земя и колонизирането на вакуума Всеобщата държава мобилизира целия си потенциал за конструирането на гигантска ракета, която ще разсели човешкия род из космоса. Последни корекции и центровки се правят преди изстрелването. Корпусът на ИНТЕГРАЛА се издига като изящно удължен стъклен елипсоид. Вътре цяла колония от номерирани хора прикачат ребра, шасита и подпорни греди към стъкленото му тяло. Те инсталират сърцето на гигантската летателна машина. Тръби проблясват в ръцете им. Прозрачни кранове, подобни на гръкляни на механични чудовища, бавно се пързалят по кристални релси и изсипват товара си в търбуха на ИНТЕГРАЛА. Всички килийки в огромния стъклен кошер са запълнени с номериран народ. Някъде долу, през прозрачните платформи, се виждат дребни като мравки хора край телеграфите, генераторите, трансформаторите, алтиметрите, вентилите, стрелките, двигателите, помпите и тръбите. Този механичен балет смайва погледа със своята футуристична импозантност. Могъща сила тупти и напира в стъклените сокове на ИНТЕГРАЛА. Тежкият товар от "неизбежно щастие", който той носи на борда си, ще бъде освободен в космоса. На всеки три секунди мощна струя тласка стъклено-алуминиевия фалос да се вреже и разпори космическото лоно. Неговото електрифицирано туловище бълва огън и газове като колективен реактивен анус.

Един мощен тласък запраща ИНТЕГРАЛА в безвъздушното пространство и късчета натрошено небе летят безразборно из безтегловна пустиня.

Последното изречение на тази глава може да послужи като нейно мото.

Нулева гравитация плюс съветски вакуум е равно на комунизъм.

РЕСТАРТИРАНЕ НА ЗЕМНОТО КЪЛБО,
ИЛИ КАК ПЛАТОНОВ СИ ПРЕДСТАВЯ КРАЯ

Космическата анархия

Според прочита на Платонов, с който ще се заема тук, идеите на руския анархизъм са от първостепенна важност за правилното разбиране на неговите шокиращи истории. Платонов е автор с цялостна визия. Той не е критик на една политическа система или обществена реалност в смисъла, който влага литературната критика за него. Не е и антиутопист или човек, който показва тъмната страна на Революцията, унищожителната й сила. Той не критикува, нито анализира. Не принадлежи към никоя рационалистична, аналитична или критическа традиция и не си служи с такива похвати. От тази гледна точка литературните му визии могат да изглеждат примитивно вулгарни или мозъчно разстроени, но не критически отчуждени от битието, което разкриват. Цялото му разказващо същество е страстно въвлечено, а не отчуждено от чудовищната действителност на предмета му. Въображението му разнебитва до последно стария, развален свят и стария, дефектен човек. Погледът му се храни с гнилоч и отломки, направо от бунището на историята. Дори младите тела на Революцията са смъртно поразени от болестта на старото, защото са били заченати в него. Тялото на Революцията е изкупителната жертва, която ще се превърне в строителна кал, за да се омеси от нея новият човешки род. Цялата физическа и духовна материя на Революцията яростно се свива до пълното си изчезване - контракциите на една мъртва бременна утроба.

Тук не намираме никаква критика. Налице е една екстатична визия за Революцията като всеобща оргия на материята в доменните пещи на историята, където юбилейните екзалтации периодично потъват в меланхолия и скръб, биват задушени, но скоро пак се разгарят с пълна сила. Героят на Платонов е с увредена душа и тяло. Той е обречен на претопяване. Чувствайки своята участ, той тъгува по себе си и бленува претворяването си.

Черното и Червеното - това са символите на световната Анархия и знамето на анархизма е съставено от тях. Утвърдителните и отрицателните начала енергийно взаимодействат. Революционното тяло чернее. Идеята червенее. Тялото е нищожно и ще се предаде на чернозема. Идеята е велика и ще претвори в битие нищото.

Анархическото движение играе значителна роля в Руската революция, но със сила скоро бива унищожено. Анархистите се борят срещу държавата - както старата, така и новата. Те се борят срещу формалната власт, била тя имперска или съветска.

Анархизмът вярва в безкласовото общество, което се постига с ликвидиране на държавното начало. Той се стреми да създаде институционално нерегулиран комунизъм, свободен от официално регламентирани деспоти. Обществото е организъм и всяка част от него допринася в равна степен за неговата неотчуждима цялост. Органите на властта са чужди тела в естествения комунален мир, те го безпокоят и разстройват, йерархиите го травмират.

Анархизмът, както посочва Манхайм в своята "Идеология и утопия", е оргиастична визия за живота, който страстно копнее за спасение и избавление. Това движение се стреми да пресъздаде първоначалната необуздана и екстатична природа на живота.

Анархическата визия може да бъде еднакво оргиастична и меланхолична, скръбна и ликуваща. Анархическата икономика на жизнените сили се люшка между състояния на бурна екзалтация и внезапно изтощение. Анархическото тяло често се чувства абсолютно изчерпано, след като е било напълно отприщено и хаосът на безвластието е изразходвал всичките му сили. Подобно на това, светът на Платонов е в състояние на перманентна анархия.

Романът на Платонов "Изкопът"

- Какво строиш?
- Искам да изкопая подземен проход. Трябва да има някакъв напредък. Моята спирка горе е твърде нависоко. Ние копаем Вавилонската яма.

Кафка, Притчи и парадокси

 

 

 

Земята като двойна метафора: Планета и кълбо

...Нали цялото Земно кълбо, цялата му средина ще попадне в точните, железни ръце...?

"Изкопът" (Платонов 1988)

 

 

 

Образът на планетата Земя играе решаваща роля в революционните изкуства през 20-те години на ХХ век. Пролетарската революция има планетарно значение, защото въздейства върху цялата територия на планетата и народите, които я населяват, върху тяхното социално устройство и дори биология. Революцията предполага био-политическо инженерство и план за преустройство на света и човека като цяло. Тази тотална амбиция си представя планетата Земя като Велика лаборатория, която се върти в космоса и позволява на човека да се меси във вселенските процеси. Земята не е огромна инертна буца, залутана в безвъздушни простори. Тя е гигантско perpetuum mobile, управлявано от Революцията, естествено превозно средство за предвижване в космоса.

Земята, разглеждана като Кълбо (а не като Планета), загатва различна интуиция. Кълбото е миниатюра, модел, геополитическа и топографска карта на Планетата. То представлява Земята като обект, наблюдаван отчуждено, сякаш от космоса. Революцията е втренчила в Кълбото своя строг пролетарски поглед, с който коригира политическото лице на Планетата. Един плакат от онова време ни представя как работник със суров лик протяга масивната си железобетонна ръка и завърта земното кълбо в правилната посока.

Разглеждането на Земята като носител, предмет и инструмент на Революцията се родее с идеите на космизма - идеи, които постулират не само обществена, но и биологична преработка на човека.

За да стане управител на Вселената и капитан на кораба Земя, пролетариатът трябва да бъде телесно преработен. Само истински комунист, замесен със специална кал, може да покори Вселената.

Кълбото е геополитически план, а Планетата - космически кораб. Земята е Ковчег, който спасява децата на Революцията от самата нея - подобни образи упорито витаят в пролетарската култура на 20-те години. С такава образност са нагнетени творбите на Пролеткулта, футуризма, левия експресионизъм, конструктивизма, както и пиесата на Маяковски "Мистерия Буф". Повлиян от Гастев и неговите плугове-стихове, които директно заорават в материята, Платонов разглежда Земята като специално конструирана машина, поставена в конкретна служба на Революцията. Земната машинария изисква техническа поддръжка. Това е темата на статията на Платонов, озаглавена "Ремонт на Земята". В "Изкопът" чудовищното тяло на Земята функционира като митично създание с особен метаболизъм, храносмилателна и отделителна система. Хората дупчат кожата й с лопати и железа, мъчейки се да се свържат с вътрешностите на този организъм. Човекът обитава кожата на Земята сред развалините на историята, сред мъртва плът и руини. Живот бликва, когато студено острие прониже топла почва. И пролетариите, събрани в "Изкопът", човъркат с лопати и така бавно проникват все по-навътре в слабите места на Земята.

Ръгни Земята с бел!

И като каза това, Чиклин заби лопатата в горния мек пласт на почвата и съсредоточи надолу равнодушно замисленото си лице. Вошчев също започна да копае почвата надълбоко, вливайки цялата си сила в лопатата.

Желязото е революционният любовник на Пръстта. Сношението на тези две материи придава могъща сила на пролетарското изкуство.

Революционни същности и съществителни

Земя е важно съществително в революционната граматика, а пръст - важно вещество. Пръстта както телата, които на пръст стават, е поразена от Революцията. Така по земната кора плъзва Революцията.

Платонов ни представя как Революцията поразява материята, нейното разнообразие, живите и мъртвите субстанции, които се скапват или плодят. В историите на писателя е хванат материалният процес, наречен революция.

Класовата борба засяга всички органи на майката Земя, а особено видно е въздействието й върху най-големия от тях - кората. Там бунтът е най-виден. Там е бунището. Там бразди смъртта. А вонята екзалтира говоренето.

Сюжет и сцени

Едва сега той видя средата на града и неговите строящи се устройства... Отделно от природата в осветеното от електричеството място с желание се трудеха хората, издигаха тухлени зидове и крачеха с товари на гръб сред дяланите плетеници на скелите. Вошчев дълго наблюдава строежа на непознатата за него кула.

В романа имаме две основни сцени на действие - Изкопът, който се копае в покрайнините на малък град, за да се отвори място за издигането на комунален дом на пролетариата, и салът, който се строи в кооперативен двор. С него пролетариите ще пратят кулаците в океана. Героите се предвижват от първото място към второто, като влачат със себе си куп навързани един за друг ковчези. След като приключват работата си по сала, те се връщат на Изкопа.

Едно изречение ни казва, че в центъра на града се строи кула, но разказът повече не се връща към нея. Има още една отделна сцена с умираща жена, изхвърлена в порутен и запустял завод, която постепенно потъва в земята.

Зданието на завода вече беше станало по-ниско, защото постепенно беше хлътвало в земята и в двора му беше безлюдно.

Новият Ноев ковчег

- Какви ковчези?

Грамадният, подпухнал от вятъра и от мъка гол човек не си каза отведнъж думата, отначало наведе глава и напрегнато се замисли... може би се беше уморил или пък умираше на мънички частици в хода на живота.

- Ковчезите! - съобщи той с горещ четинест глас. - Ние бяхме наредили ковчези от рендосани дъски в пещерата в запас, а вие копаете целия дол. Дайте ни ковчезите.

Чиклин каза, че предната вечер близо до северното колче наистина са били изкопани сто празни ковчега; той взел два от тях за момиченцето - в единия му направил постеля за бъдещото време... а другия му подарил за играчка и за цялото му детско домакинство: да си имало свой червен кът.

След като са се трудили здравата в Изкопа, копачите хвърлят лопатите, навързват ковчезите един за друг и ги повличат към колхоза, където ще се строи салът.

Накратко - копае се Изкоп, влачат се ковчези, един от тях превърнат в агитационен кът за умиращо момиче, а за целите на социалната хигиена се строи сал, с който да се изнесе кулашкият боклук. Огромно количество отпадъци, безполезни вещи и смет претрупват лицето на Земята и я превръщат в бунище. Запазвайки апатичния си маниер на праисторическо влечуго, тя поглъща всички неща, пилеещи се по кората й. Последните убежища за обречените гробокопачи на капитализма са Изкопът, ковчезите и дървените казарми - съставните части на революционния Ноев ковчег.

Героят копае все по-дълбоко и по-навътре. Земята бавно разтваря лоното си и то става все по-топло и по-меко. Постепенно всички признаци на живот изчезват, тъй като телата и веществата потъват все по-навътре в земните недра. На повърхността надвива смъртта.

Отвън планетата Земя изстива като граната, запратена в мразовитата космическа нощ, само миг преди да се взриви.

Започна да копае пласта, но почвата вече беше се смръзнала и Чиклин трябваше да реже земята на буци и да ги търкаля надалеч на цели мъртви късове. По-надълбоко започна да става по-меко и по-топло. Чиклин се забождаше надолу с режещите удари на лопатата си и скоро се скри в недрата на земята почти с целия си ръст...

Печал и униние

- Без истина тялото ми отслабва, не мога да се прехранвам с труд, замислях се по време на производството и ме съкратиха...

В хода на романа пролетарското тяло и ум започват да страдат от остро изтощение и недостиг на смисъл в обсадата на угнетителен отпадък. Земята добива печално лице и меланхолия обзема пролетарското съзнание. Това бележи първата, негативната фаза от революционното претворяване на битието, което определя съзнанието в разказите на Платонов.

Той беше събрал из селото всички мизерни отритнати предмети, всички неизвестни дребосъци и разни забравени неща - за социалистическо отмъщение... Без да го съзнава напълно, Вошчев скъпернически беше събрал в торбата си веществени остатъци от загубени хора, живели като него без истина и починали преди победния край.

Героят изсмуква с тяло и мисъл уродливите форми на стария свят, които правят революцията неизбежна. За да ликвидира празнотата, той трябва да я помести в душата си. За да ликвидира безсмислието, той трябва да го помести в ума си. Така героят търпи телесно и душевно опустошение. Той е порочно заченат в стария свят. Той е мъртвороден за новия.

След като изпрати ликвидираните кулаци надалеч, Жачев не се успокои, дори му стана по-трудно, макар че не се знаеше от какво. Той дълго наблюдаваше как салът системно се отдалечаваше по снежната течаща река, ... и му ставаше скучно и тъжно в гърдите. Защото слоят от тъжни изроди не е нужен на социализма и скоро и него ще го ликвидират в далечната тишина.

Земята като смъртно ложе

... активистът се натъжи, но като си спомни новостроящото се бъдеще, бодро се усмихна и заповяда на околните да мобилизират колхоза за погребално шествие, та всички да почувстват тържествеността на смъртта по време на развиващия се светъл момент на обобществяване на имуществото.

Покрай внушителната изкопна дейност и класовата чистка се случват и някои решително земни процеси.

- Телата стават все по-слаби.

- Лицето на Земята все повече изстива.

- Човешката уродливост расте.

- Празнотата се разширява.

- Героите страдат от остра липса на истина и смисъл в живота.

- Пролетарската душа е все по-унила.

- Идеологията съхне.

- Съзерцателното око на героя се изцъкля.

- Неща по Земята завинаги потъват в нея.

- Апатията е прекъсвана от изблици на безпочвен възторг.

- Външно ликуващите стават вътрешно все по-печални.

- Жизнените процеси се забавят до ритъма на погребално шествие.

- Скръбна празнота опакова Земята.

- Животът тържествено изпада в кома.

Рестартирано Битие

Сигурен съм, че настъплението на пролетарското изкуство ще приеме неприлична форма. Ние израстваме от земята, от цялата нейна мръсотия и всичко, което е в земята, е в нас също. Не се страхувайте, ние ще се очистим. Ние мразим своята уродливост. Ние енергично се измъкваме от калта. Световната душа ще израсне от нашата уродливост (Платонов 1989: 38-39).

Битието трябва да се рестартира. Революционната наука и изкуство ще направят нов човек от нова кал.

Преди да стане това, съвкупното пролетарско тяло трябва да се смие и превърне в кал. Повторната поява на човека се нуждае от нея. Живите с телата си набавят материала за съзиждането на новия човек. Те, бившите човеци, трябва да заличат своите сексуални, расови, социални и културни различия, своите отделни тела, и да се превърнат в потентна кална маса. Пролетариите са направени за едно тяло.

Главното място за дома на бъдещия живот беше готово, сега предстоеше в изкопа да се направи каменната зидария на основите ("Изкопът").

Земята е реактивна утроба, циркулираща в космоса, изумителен катапулт, който снася новия Адам в сърцето на Всемира. Засега, както предлага Гастев, пролетарският колектив трябва да се свърже в едно, като всяко отделно тяло в него стане брънка във веригата на революционното горене. Умри в другите, за да си вечен.

... легнал е на масата между покойниците и лично е умрял ("Изкопът").

Комуналното тяло

Дадоха на Вошчев лопата и той я стисна с ръце, сякаш искаше да получи истината от земния прах. Онеправдан, Вошчев беше съгласен и да няма смисъл на съществуването, но да го наблюдава в телесното вещество на друг, ближен човек...

И героите на Платонов продължават да рият, като същевременно страдат от изтощение и умствена слабост, стават все по-непълноценни и негодни - невалидни. Пролетарското тяло общува със земята, но не и с водата. Кулаците са агрегатно състояние на водата. Пролетариатът - на земята.

Краят на отрицанието

Вошчев също толкова беше отслабнал тялом без идеология, че не можеше да вдигне брадвата и легна в снега - тъй или иначе, няма истина на света или може би се е намирала в някое растение или в героична твар, но е минал някой просяк и е изял растението или е стъпкал пълзящата по земята твар, после и той е умрял в някой есенен дол и вятърът е издухал тялото му в нищото.

Изкопът, класовата чистка, потъването на гробокопачите в гроба, капитулацията на материята - това са все форми и състояния на негативната фаза на Революцията, на края на заварената материя. И земята поглъща изумително количество боклук и инвалидност, смила развалините на историята, без да остави и следа от нея.

Облегнат с гръб към ковчезите, Вошчев гледаше от каруцата нагоре към звездното събрание и мъртвата масова мътилка на Млечния път. Той очакваше кога там ще бъде гласувана резолюция за прекратяване на вечността на времето, за изкупление на мъчителността на живота.

Apocalipses transfiguris има две фази и Изкопът е първата от тях. Защото преди да се въздигнат, те трябва да потънат, преди да се родят, трябва да умрат, преди да се осмислят - да се обезсмислят.

- Като изрод аз само поздравявам вашето мнение...

Единният пол

Открили Доброто в сексуалното чувство, хората се вкамениха.
А. Платонов (Васильев 1984)

Пролеткултът вярва, че силата на класовото съзнание ще заличи всички различия и най-вече половете. Класовото смиване се превежда директно в сексуално. Трябва само да упражним класовата си съзнателност спрямо половото деление, за да го надвием.

Платонов вижда мъжествеността като основна характеристика на бъдещото единно безполово пролетарско същество. Жената е тази, която трябва да отпадне, да отмре като носител на половото различие. Мъжът е безполов по произход - Адам преди Ева.

В "Изкопът" виждаме женски пионерски отряд, който марширува в околната пустота. Това е оркестър от млади възмъжаващи момичета. Те ще оцелеят, защото в техните тела зрее първичният пол. Подрастващото пролетарско тяло увеличава мъжката си чистота за сметка на женските смески.

В "Изкопът" срещаме две женски състояния - жената или става мъж и оцелява, или се поболява и умира. Женствеността се оказва болест за умиране. Ясно е какво постигат героините в "Изкопът", като изключим току-що споменатите мъжествени девойки. Ставаме свидетели на грозна картина на умираща жена в изоставена фабрика. Нейната дъщеря е заспала върху ледения й корем. Идва главният герой и отнася момичето, изкопчва го от вече мъртвата майка. Разбира се, че дъщерята е поразена от тежка болест. Обречена е да умре поради фатална телесна недостатъчност - липсата на мъжественост е фатална за жените. И романът завършва със смъртта на момичето:

Нека я пазят тук разните мъртви предмети. Те, мъртвите, също са много, както и живите, на тях не им е скучно помежду им.

Жената е грешка, която революцията коригира.

Напор на протоплазма заличава различията

Комунизмът е общество главно за мъже.
А. Платонов (Васильев 1984: 39)

Библейският мит е леко видоизменен. Според него жената е вторично създание, произлязло от мъжа. Човечеството, произтекло от живота на половете, стои разполовено по тази причина. Жената, бидейки част от цялото на мъжа, е непълноценна. Революционният генезис ще възстанови първоначалното адамово състояние на човека.

Втората, положителна фаза на революционната трансформация създава интегрално тяло, самодостатъчно и целокупно. Подобна идея говори за революционен умисъл, който далеч надхвърля социалните цели на колективизацията чрез концентрация и кондензация на населението в споменатите вече комунални пространства. Червеният Адам е тялото, за което се мечтае тук.

АДАМ

Дали ще могат или пък не успехите на висшата наука отново да възкресят изтлелите хора?

- Не...

- Лъжеш... Марксизмът всичко ще направи. Защо тогава Ленин лежи цял в Москва? Той чака науката, иска да възкръсне.

Убеден съм, че ще дойде време, когато науката ще стане всесилна и ще може да възражда мъртви организми. Убеден съм, че ще дойде време, когато ще можем, използвайки елементи от живота на един човек, да възродим физическата му личност. И накрая, убеден съм, че дойде ли това време... науката и технологията, чиято сила и възможности сега дори не можем да си представим, ще може да възкресява велики исторически личности. Убеден съм, че щом това време настъпи, сред тези велики личности ще бъде и нашият другар... (Красин, Реч на погребение, 1921) (Tumarkin 1983: 181).

Леонид Красин - този прям "богосъздател", принадлежащ към религиозното крило (Луначарски, Горки, Богданов) в болшевишкото движение. Той е вдъхновител на идеята Ленин да не се погребва. Именно той отговаря за мумифицирането на вожда и за издигането на мавзолея.

20-те години са заредени с вяра в предстоящите върхови постижения на науката, които ще направят възможно да се случват истински чудеса на земята. Материалистическата наука е острието на класовото съзнание и от нея се очаква да възкреси Ленин, да вдигне мумията на крака, да вдъхне живот в това временно препарирано тяло.

Пак тогава е обявен архитектурен конкурс за построяване на крематориум с хранилище на урни с тленните останки на умрелия пролетариат. С времето Червеният площад се превръща в подобно място - мумия в мавзолей, гробове зад него, урни в кремълската стена. Кремацията е замислена като антирелигиозна процедура, премахваща нуждата от погребални обреди. Тази инициатива е мотивирана от революционната формула на смъртта - масовизацията на кремирането ще улесни възкресението на мъртвия пролетариат под формата на Ленин - новият Адам. Ленин възкръсва като Един!

Resurget igitur caro, et quidem omnis, et quidem ipsa, et quidem integra ("Тялото ще възкръсне отново, цялото, самото то, ненакърнено" - Тертулиан, "За възкресението на плътта").

Нетленната Останка

На 21 януари 1924 година умира Ленин. На 26 януари се открива траурното заседание на II всесъюзен конгрес на Съветите, където Сталин произнася реч. В нея от името на партията той се заклева шест пъти. Тази реч започва така: "Ние, комунистите, сме хора с особена направа. Ние сме скроени от особен материал". По-нататък в речта се появява натрапчива реторическа фигура, която шест пъти прекъсва обичайния й ход. Именно в тази фигура се изричат шестте завета на Ленин, следвани от шестте клетви на Сталин, тя е следната: "Отивайки си от нас, другарят Ленин ни завеща... Кълнем ти се, другарю Ленин, че ние ще изпълним твоя завет!".

Интересно е повторението "Отивайки си от нас, другарят Ленин" - практически Ленин никъде не си отива, защото на 27 януари, в деня след клетвите, е положен в мавзолея. Така той остава завинаги да си отива, а Сталин завинаги да се кълне да стои и разширява пространството на комунизма. Ленин не може да си отиде, защото с неговото препарирано тяло това пространство започва - крайъгълното тяло.

Речта на Сталин започваше така: "Ние, комунистите, сме хора с особена направа. Ние сме скроени от особен материал".

Комунистическото тяло не се разлага!

Мумията е най-великият комунист.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Васильев 1984: Васильев, Вл. Андрей Платонов: очерки жизни и творчества. Воронеж, 1984.

Платонов 1988: Платонов, А. Изкопът. // Факел, 1988, кн. 2.

Платонов 1989: Платонов, А. Слышные шаги: революция и математика. // Возвращение. Москва: Молодая гвардия, 1989.

Фьодоров 1982: Федоров, Николай. Сочинения. Москва: Мысль, 1982.

Фьодоров 2002: Фьодоров, Николай. Философия на общото дело. Превод Ст. Василев (Васев). София: ИК "З. Стоянов", 2002.

 

Bainbridge 1976: Bainbridge, William. The Spaceflight/Revolution. A Sociological Study. New York: John Wiley & Sons, 1976.

Daniloff 1972: Daniloff, Nicholas. The Kremlin and the Cosmos. New York: Alfred Knopf, 1972.

Tumarkin 1983: Tumarkin, Nina, LENIN LIVES! The Lenin Cult in Soviet Russia. Harvard UP, 1983.

 

 

© Владислав Тодоров
© Светла Христова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.01.2009, № 1 (110)

Други публикации:
Факел, бр. 2, 2008.