ОБЩОТО ДЕЛО В ДРАМАТУРГИЯТА НА ЙОРДАН РАДИЧКОВ

Владислав Тодоров

web

Изправил се лице в лице с Радичковите пиеси, човек се стъписва пред метафорическата им необятност. Това е свят, населен с множество герои-особняци, фантастични ситуации, предмети, натоварени с особен смисъл, фолклорно митологична символика, с която съвременният човек е скъсал повечето от съзнателните си връзки. За да възприеме този свят като особено подреден космос, а не като хаос, човек трябва да активизира мисловните си възприятия и да започне да вниква в художествения свят на пиесите като в иносказание със сложна знакова организация, чийто смисъл непрекъснато трябва да бъде догонван. Така пъстротата би могла да се подреди в художествен език, който "говори" ясно на естетическите възприятия. Подобно отношение към Радичковата драматургия отвежда до един генерален въпрос. Въпрос, чието решаване би открило път към възможно вникване в тях. Въпросът за това, как е устроен особеният свят с особения човек в него. Коя е формулата на особеното? Нея ще търсим главно в същината на героя. Драмите ще разглеждаме като варианти на един общ свят, който претендира за особена хармонизация на своята оригиналност. А в основата на тази оригиналност ще потърсим героя. Сред множеството митологични образи и теми именно героят е най силният авторски аргумент.

Радичковият човек е оригинално авторско изобретение. Той е единство между създателя на фолклора и самия фолклор, между измислящото и измисленото, между личното и общественото. Този герой съществува чрез свое вътрешно напрежение, което сам не съзнава, така както Хамлет не съзнава, че говори в мерена реч. Напрежение, създадено от две борещи се личностни състояния. Едното е състояние на монологичност - героят е консервативно затворен в свой свят със съзнание, закрепено към строго специфична тема или предмет. В това състояние той се самосъзерцава чрез монолозите си, които осъществяват необходимостта му за разграничаване от околните. Той ревностно поддържа своята тема на говор. Разговор-диалог в това състояние на героите трудно се провежда, защото никой не се старае да предположи в себе си темата на другия. Потънали в своето самосъзерцание, героите, обикалящи около темите си, създават недиалогична ситуация. Да си спомним като пример разговарящите Гоца и Глигор от "Суматоха".

Това, което привежда героите в обратното - диалогичното състояние, е появата на обща перипетия. Трябва да се отбележи, че и тук те запазват своята оригиналност. Перипетията може да бъде възникване на общ въпрос или поява на предмет, провокиращ общи действия. Всички тези варианти на ситуационния взрив поставят героите на прага между "отсамното" и "отвъдното", реалното и фантазното, знанието и незнанието - къщата и гората ("Януари"), земята и водата ("Кошници"), земята и небето ("Опит за летене") и т.н. На този праг героите преодоляват монологичното си състояние и влизат в диалог в името на едно ОБЩО ДЕЛО. Това ОБЩО ДЕЛО е единственият начин за решаването на въпроса, възникнал в праговата ситуация - например защо хората се заменят с вълци, как с балон се преодолява реалността, какво представлява реката и т.н. ОБЩОТО ДЕЛО на героите е щурмуване на ВЪПРОСА - било то с отиване в гората, участие в суматохата, летенето и т.н.

Интересно е участието на Жената в действието на пиесите. Най-често този персонаж има кратка и ударна поява, съпроводена от монолог, отправен към мъжете. Жената не участвува в ОБЩОТО ДЕЛО. В нейните монолози светът не стои под въпрос. Напротив, той е устойчив, предметен. Жената е представена в строго обобщен вид чрез строго монологична нагласа на съзнанието. Пълна е нейната неспособност да разбира, камо ли да участвува в щурма към овладяване въпросите на живота, в ОБЩОТО ДЕЛО. Мъжът щурмува света, а жената щурмува мъжа. Според тази верига само мъжът може да преодолее своята монологична затвореност и да взема участие в общата открита атака към неопитоменото в живота. Тук в съзнанието ми се налага примерът с финала на "Януари", предизвикал различни мнения. В него борбата с тежащия въпрос заменя хората с вълците. Всеки убива своя вълк и с това разгадава една тайна, отговаря на един въпрос, опитомява с нещо враждебното, но с това затрива себе си. Преодолява собствената си монологична целеустременост, своята предметна ценност, за да участвува в ОБЩОТО ДЕЛО, превърнало се в символичен поход на човека към решаване на загадките в живота. Ситуацията с шейната на Петър Моторов педантично се повтаря, за да внуши устойчивия си характер, нескончаемото множество от атаки на човека срещу неизвестното. Редицата от вълци на сцената опредметява границата между питомното и дивото. Граница, която човек се бори да измести в своя полза, а даже и да разруши. Така всеки, отивайки в "отвъдното", трябва да реши един въпрос за "отсамното".

Радичков налага на своите герои такъв образец на поведение, в който монологичната и диалогичната им нагласа особено си взаимодействуват. От една страна, Радичковият човек възприема света по свой образец и всячески се старае да го съхрани, да подчертае себе си като единично и неповторимо явление; от друга пък, хвърля своята любима оригиналност в огъня на общата битка за покоряване света на въпросите. Двете същности на героя не могат една без друга. И без да съзнава своето двойно лице, този герой се разпъва между двата полюса в себе си, откъдето се ражда и особеният статус на съзнанието му.

Вече стана дума за финалите, които безпокоят яснотата в някои от пиесите на Радичков. И тук естествено се налага да припомним втория "размирен" финал на "Лазарица". Ще слезе ли Лазар от дървото или не? Той не слиза и това може да се възприеме като изчерпване на силите, като отказ от земята и крачещия по нея човешки живот. Такова тълкуване изхожда от позицията на морала и само за себе си е право. Точно обратното би се получило, ако приемем Лазарицата за иносказание с една основополагаща метафора - дървото, което пряко се влияе от своя митологически прототип - "световното дърво". В първия случай дървото се тълкува като част от една действителност, където Лазар, останал да седи, се отстранява от живота. Във втория дървото ще бъде възприето като символ на света, а не като част от него. Лазар - като Човекът, а не като един конкретен човек. Сезоните - като абстрактен цикъл, а не като една конкретна година. Така светът в пиесата може да открие своя смисъл в сравняването си с митологическия правариант - "световното дърво". Една от основните опозиции на света - земя-небе, тук представена чрез корена-короната, се схваща като синоним на опозициите мрак-светлина, смърт-живот и т.н. В короната (небето) стои Човекът (културното), а в корените (земята) стои кучето (дивото). С качването си на крушата Лазар се ражда и е обречен да живее, да се устройва в короната, да се социализира. Желанието да слезе, е желание за смърт - нещо забранено. С приближаването на края (зимата) у Лазар се засилва съпротивата към приближаващата смърт. Кучето е умряло - героят застава на "прага" между "короната" и "корените", Лазар избира "короната" - живота, и отказът му да слезе, е отказ от смърт. Така историята на Лазар може да се схване като отношение на човека към вечната необходимост да се живее и да се умре. Лазарицата се превръща в ситуация на философски, а не на морално поставен въпрос.

Дотук се постарах да открия общите черти на специфичната Радичкова драматургия, за да може на този фон да се разграничат особеностите на последната му пиеса "Кошници". А тези особености се проявяват най-вече в следното: в нея героите се разкриват главно чрез монологичната си нагласа. Всеки е закрепен твърде силно към своята тема или предмет, а общата тема - кошниците - укрепва кръга на монологичното, в който съществува героят. Всеки плете своята кошница! ОБЩОТО ДЕЛО липсва, а с това - и диалогичният кръг в съществуването на героите. Темата за реката не е в състояние да провокира у тях участие в ОБЩО ДЕЛО. Всеки възприема реката толкова различно, че тя не може да се превърне в генерален, в остро актуален ВЪПРОС на живота. Един опит да се съберат съзнанията на героите, е посрещането на новия човек (бебето в кошницата), но то е с твърде неактивна към действието функция. Героите трудно излизат извън "кошниците" си. Новият човек пристига също в своя кошница. Затова вече не всеки от героите е способен да участвува в ОБЩОТО ДЕЛО, да съзнае битието си като част от обща философска ситуация. Двама от тях са "отстранени". Тези двама отказват да приемат бебето и с това групата на Радичковите герои започва да ражда първите си предатели. Предатели на всички онези добродетели в народния дух, които го правят творчески активен, които го съхраняват. В така устроения в пиесата свят физически реалният план рязко се разграничава от фантазния. Липсата на ОБЩО ДЕЛО, единяващо двата плана, тук довежда до генералното им разделяне. Едно фантасмагорично съзнание и една строга реалност - това е разполовената ситуация на човешкото битие в "Кошници". Така реалистичната тема на кошниците остава в сферата на баналното, а фантастичната тема на реката - в сферата на чисто митичното. Тук монологичната ситуация не е взривена.

В заключение искам да подчертая, че всичко изложено дотук, е един личен поглед към смисъла на Радичковите пиеси, защото те са богат метафоричен материал, който позволява да бъде подреждан в съзнанието на читателя по различен начин. И едно от големите му достойнства е в това, че всеки има възможност да съчлени от този материал свой свят, защото светът на Радичков е винаги един тежащ въпрос, а не натрапващо се решение.

© Владислав Тодоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2006, № 6 (79)

Други публикации:
Владислав Тодоров. Радичков - общото дело. // Народна култура, № 10, 09.03.1984.