Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЕСОВЕТЕ В ЧЕРВЕНО И БЯЛО

Владислав Тодоров

web

Революционният тероризъм не само е най-вярното и практическо средство за дезорганизиране на съществуващата полицейско-бюрократична държава, той е единственото действително средство, което нравствено ще прероди верноподаника-роб в човек-гражданин. (Ткачов, 1881)

 

Кървавият Велики Четвъртък

Денят е 16 април 1925 година, Велики Четвъртък от Страстната Седмица. В катедралата "Света Неделя" се е събрало голямо множество граждани, членове на правителството, депутати, военният елит, видни лица на Сговора, министър-председателят Александър Цанков, само царят все още го няма, въпреки че по протокол той също трябва да присъства. Всички те са тук да почетат паметта на запасния генерал Коста Георгиев. Два дни по-рано той е разстрелян от терористи с голяма и тайна цел ­ да бъде събрана цялата сговористка "сволоч" в черквата и отведнъж да бъде смачкана. Минава три часът следобед. Опелото тъкмо започва, когато внезапно страшен гръм раздира траурно притихналия храм и главният му купол полита надолу, за да погребе на място нечувано за времето си количество народ. Отговорността за това масово терористическо убийство поема БКП.

Атентатът в "Света Неделя" е най-големият, който историята на тероризма е записала дотогава. Дори все още ­ по мащаба на своя замисъл, не по числото на жертвите или обема на разрушението ­ Кървавият Велики Четвъртък оглавява най-мащабните атентати, които светът е бил обречен да познае. И както често се случва, поради чиста случайност или ирония на съдбата, грандиозният замисъл се проваля и властимащата класа в България оцелява. Момент преди експлозията да стовари покрива върху главата на върхушката, поради придошлия народ в черквата ковчегът е преместен навътре към олтара и това спасява Цанков-Кръволока и неговата клика.

Съществуват две противоположни обяснения как е могла тази чудовищно кървава разправа да се случи: едното ­ втълпено от Сговора, а другото ­ от БКП. Според първото атентатът е оркестриран пряко от Коминтерна като сигнал за ново въоръжено въстание ­ факт, добре документиран, според някои. Второто обяснение е наложено от задграничните ръководители на БКП в годината след атентата. Според тях той е дело на вътрешно-български ултраляв уклон, на обезумели от репресии изолирани партийни елементи. Скритото сходство на тези две обяснения се състои в това, че те са еднакво неверни. Неверни, но напълно по нрава на тези, които са ги съчинили.

Майор Коста Янков, главният архитект на Военната организация на БКП по това време и организатор на атентата, е едно от най-удивителните явления в аналите на българските революционни движения. За него историята все още засрамено безмълства. Той, като един таен национален урод, продължава да стои заключен в килера на българския исторически срам. А той именно държи ключа към истината, доколкото тя може да бъде реконструирана след цялата тази, с десетилетия втълпявана, двуопашата лъжа относно това какво точно се е случило на този ден ­ един български ден, чиято кървава диря поразява със своята историческа безподобност.

Дори да оставим майора на склад в килера с българските политически уродства, един прост синхронен срез на историческия момент заедно с един също така прост преглед на съвременната критическа литература би ни отворил очите поне за факта, че има нещо обезпокоително гнило в съществуващите представи за събитието. Не задълбочен анализ, едно елементарно припомняне на контекста би ни хвърлило в продуктивни съмнения.

 

Атентатът и краят на перманентната революция

Един от главните виновници за атентата, Третият интернационал, наричан още комунистически, бива учреден от Ленин през 1919 година. Същата тази година българските тесни социалисти се преобразуват в секция на Коминтерна под името БКП. Тя, както много други национални социалистически работнически партии, започва активно да провежда политиката на Москва по места. Генералната линия в периода 1923-1924 е максимално твърда ­ активно подклаждане на перманентна световна революция, болшевизация на комунистическите партии и движения и съветизация на техните цели. Това ще рече ­ организиране на професионално-революционни, въоръжено-нелегални съпротиви с цел насилствено взимане на властта и установяване на съветоподобни режими в съответните страни. Тази политика довежда до два червени бунта, задействани лично от Зиновиев като председател на ръководния орган на световната революция ­ през септември 1923 година в България и скоро след това в Германия. През есента на 1924 година обаче тази генерална линия започва видимо да се колебае вследствие на разразилата се вътрешно-съветска надпревара за власт след смъртта на Ленин през януари на същата година. Постът на вожда се овакантява, а това ожесточава борбата между комисарите за първенство в партията и държавата.

През есента на 1924 година Троцки публикува остро полемичното си съчинение "Уроците на Октомври". Една от целите на автора е да заклейми Зиновиев и Каменев за тяхното малодушие, проявено лице в лице с назряващата революция през есента на 1917, когато те се противопоставят на Лениновия призив за незабавно взимане на властта от името на съветите. Троцки поставя максимално остро въпроса за ролята на лидера като основна движеща сила на революцията. Зиновиев, в качеството му на председател на Коминтерна, е посочен като пряк виновник за провалите на революционните бунтове от 1923 година в България и най-вече в Германия. Съчинението препотвърждава стратегията и тактиката на перманентната революция, на болшевизацията на компартиите като основен инструмент за въоръжено въстание и установяване на пролетарски диктатури.

Дотук всичко тече в познатия ни курс и може да обясни атентата в "Света Неделя" като сигнал за подобно насилствено вземане на властта. Но същата тази година, в отговор на Троцки, Сталин нанася мощен удар на най-яркия измежду претендентите за поста лидер. Той излиза с контратеза, известна като "победа на социализма в една страна", която отхвърля идеята на перманентната революция като историческа отживелица в новите следвоенни условия. Троцки е подканен да се саморазкритикува и да се откаже публично от своята меншевишка ерес. Той обаче демонстративно пренебрегва подканата. Така на 17 януари 1925 година, почти три месеца преди атентата, Сталин произнася реч пред пленум на ЦК, в която заклеймява скандалното нехайство на Троцки, като заедно с това го обвинява в опасна ревизия на Ленин. Дни по-късно Троцки е отстранен от Военния комисариат и така започва неговото главоломно изпадане от партията и държавата. През март 1925 година, месец преди атентата, 14-ата партийна конференция на болшевиките утвърждава сталинската постановка "социализъм в една страна". С това перманентността на революцията е преустановена.

Ситуацията се комплицира още повече, когато Зиновиев на свой ред решава да влезе в бой и атакува от ляво теорията на Сталин като задържаща революционизирането на света. Сталин, в търсене на опора, влиза в съглашение с Бухарин и дясното крило в партията и подкрепя тяхното схващане за НЕП като навременна и насъщна политика. Един от основните разграничители на лявото и дясното крило на болшевиките по това време е отношението на главните идеолози към НЕП. В отговор на този коварен маньовър на Сталин, през есента на 1924 година Зиновиев пише и публикува свое томче с ленинизъм, с което напада НЕП като застоен и в принципите си чужд на революцията фактор. Така Зиновиев скрепява ситуационно единството на Сталин и Бухарин. Вследствие на това, на 14-тия партиен конгрес, състоял се през декември 1925 година, Бухарин обявява Сталинската постановка за официална линия на партията. В крайна сметка, на 15-ата партийна конференция, състояла се през октомври 1926 година, лявото крило бива обвинено в опасен уклон и организационно разбито. Същата година Зиновиев е отстранен от Коминтерна.

Очевидно 1924 година е преломна в теорията и практиката на комунистическото движение, доколкото през есента на тази година протича процес по радикалното преформулиране на генералната линия, на стратегическите и тактическите приоритети на комунизма ­ от перманентна конспиративна революция и въоръжена съпротива се преминава към легализация на партиите и мирни форми на техните основни дейности. Съгласуван с тази тенденция процес може да се проследи в решенията, засягащи курса на БКП и нейните подразделения вън и вътре в страната, както и в дейността на Военната организация, подготвила и извършила атентата.

След разгрома на Септемврийското въстание БКП веднага препотвърждава курса към масова въоръжена борба в съгласие с ултралявата политика на Зиновиев. Така, през февруари 1924 година президиумът на ИККИ (Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал), след обсъждане на българския въпрос, решава, че в България съществува реална революционна ситуация и курсът към въоръжена борба е правилен. На 2 април същата година БКП е разтурена по силата на ЗЗД ­ един закон, който все още чака своето адекватно тълкуване. Това само засилва маховика на конспиративната борба и така през май се провежда Витошката конференция на вече нелегалната БКП. Решенията на тази конференция непосредствено следват линията на ИККИ от февруари, като трансформират партията във въоръжен юмрук, който в уречен час да се стовари с всичка сила и смаже главата на Кръволока. Тук изгрява фигурата на запасния майор Коста Янков като главен стратег на удара. В същото време във Виена, под натиска на Москва, е подписан фаталният за живота на много македонски революционери "Майски манифест" ­ един документ, който не оставя никакво съмнение за Зиновиевския курс на Коминтерна през май 1924 ­ масирана болшевизация на методите и съветизация на целите на панбалканската революция. В този дух през юни и юли се провеждат петият конгрес на Коминтерна и седмата конференция на Балканската комунистическа федерация, които за сетен път утвърждават курса към въоръжено въстание. Но именно тук, през лятото на 1924 година, постановките започват сериозно да се колебаят, а революцията да завива.

Сега става обяснимо защо на 30 юли 1924 година, почти веднага след горепосочените форуми и в крещящо противоречие с техния дух, коминтерновските маши Георги Димитров и Васил Коларов пишат писмо до ЦК на БКП, в което се подчертава, че условия за успех на едно въоръжено въстание в България видимо не съществуват и вдигането на такова не се препоръчва. През август горните лица пишат ново писмо, което призовава към масовизация на легалните форми на борба и преустройство на четите. Това са първите лястовици на един генерално нов курс, който окончателно влиза в сила с резолюцията на ИККИ от 28 януари 1925 година, няколко месеца преди атентата. Тази резолюция тласка нелегална София към категоричен отказ от въоръжена съпротива, към преговори с левите сили за нови избори, борба за легализация на БКП, амнистия на осъдените по ЗЗД и признаване на СССР. Това е документ, приет десетина дни след речта на Сталин срещу Троцки и последвалото го наказателно отстраняване на перманентния революционер от държавния му пост.

През февруари и март 1925 година София получава директиви в същия нов дух ­ да сътрудничи със запасния генерал Жеков, който по всяка вероятност е готвел ляв преврат в страната и за целта е провеждал консултации с левите сили, както и с царя. Човекът, който вероятно е осъществил пряк или косвен контакт с генерала, е Коста Янков. Ако такъв преврат беше направен, атентатът би станал безсмислен. Атентатът обаче е бил планиран като радикална провокация на подобен преврат, а не на въоръжено въстание. За това говорят ранните свидетелства, представени на процеса на атентаторите в София, както и на следствените заседания, проведени на конференции на БКП в Москва и Виена в годината след атентата.

В крайна сметка, в деня преди атентата, на 15 април петият пленум на ИККИ излиза с категорично решение за незабавна смяна на курса, за легални форми на борба, за преструктуриране на Военната организация в служба за охрана на легалните обществени инициативи на партията. В този най-висок форум взимат участие безсрочно командированите в чужбина Георги Димитров, Васил Коларов и Станке Димитров.

Голямото недоразумение ще дойде от факта, че докато на този пленум тече историческа смяна на курса на Коминтерна, светът отвън очаква същият този Коминтерн да удари в България на същата тази дата 15 април.

 

Кой курс и на кой Коминтерн?

В ранния април на 1925 година съдбата скроява знаменателен номер на революционното движение в България, като завърта събитията в шемета на един ненадминат по своята мерзост политически водевил. Спектакълът започва на 4 април с една публикация на в. “Зора”. В този брой намираме един смайващ по своето послание документ, една яка улика за действията на дългата въоръжена ръка на Москва в България. Става дума за секретна инструкция на Коминтерна от 12 март 1925, заведена под номер 2960. В нея датата 15 април се посочва като ден първи на въоръженото въстание в България. Твърди се, че въпросният секретен документ е бил иззет на 26 март от полицията при разбиване на конспиративната квартира на Военната организация на улица “Русалка” 3. Новината за него моментално изтича от българските в световните медии и, както личи по реакциите в Европа и Америка, терористичната дейност на Москва потриса световната общественост. Без съмнение, документът представлява ясна и категорична заповед за немедлена кървава разправа с режима на Цанков.

Какво тогава правим с очевидния факт, че тази скандална инструкция влиза в пряк конфликт с решенията на горепосочения най-отговорен форум ­ петия пленум на ИККИ? За какво именно става дума ­ организационна несъгласуваност, партийно недоразумение, подмолен ход, сигнал за поява на втори център на властта в Москва или нещо съвсем друго?

Днес няма никакво съмнение, че тази именно инструкция представлява една от знаменитите фалшификации на серия коминтерновски документи наред с най-мистериозния сред тях, така нареченото “червено писмо” от 15 септември 1924 година, изпратено от Зиновиев до британските комунисти. В него той ги призовава да се заемат с подривна дейност. Това писмо, изфабрикувано по определена “сенчеста” поръчка, изтича в пресата и вследствие на обществения скандал, който то провокира, тази поръчка е задоволена ­ английската левица е дискредитирана и губи изборите през октомври същата година. В интервю, взето след скандала, Зиновиев отрича автентичността на това “свое” писмо, но ни най-малко не се отрича от духа му. Трикът на фалшификаторите се състои в това, че е било немислимо главата на Коминтерна да се отрече от програмните постановки, цитирани в тази фалшивка. Подобно двусмислено поведение само засилва общественото подозрение към Коминтерна като към действителен автор на писмото. Очевидно Кръволокът си е поръчал на свой ред изработка на подобен документ, и то директно от производителя.

Централата се намира в Берлин, нейни разклонения откриваме във Виена, Лондон, Париж, Рига. В тях екипи от белогвардейци-фалшификатори изработват документи всякакви, но най-вече такива, които пряко уличават Москва в перманентно подстрекателство към политическо насилие. Писмата са разнообразни по жанр и национално предназначение ­ великобритански, американски, полски, румънски, български. Мозъкът на това най-секретно мероприятие е Владимир Г. Орлов, бивш шеф на военното разузнаване в армията на генерал Врангел. Двойка международно проявени фалшификатори, Сергей М. Дружеловски и Александър Гумански, са изработили в Берлин Цанковата инструкция. Днес експертите определят тяхната работа като твърде нескопосана. Въпреки това, поради общото невежество по отношение на работата, органите, публикациите и не на последно място ­ страха от идеите и дейността на Коминтерна, пред очите на света фалшивките минават за автентични.

Тези серийни фабрикации създават и налагат една преднамерено невярна представа за генералния курс на Коминтерна в момент, когато той рязко започва да завива към легални форми на борба. Обратно на този завой, режимът на Цанков фабрикува стратегическа видимост за непосредствена коминтерновска въоръжена заплаха на територията на България. Подобно ефективно мероприятие от страна на Кръволока има проста цел ­ да усили правото на и средствата за репресивната политика спрямо БКП, като аргументира пред Европа спешната необходимост от увеличаване на въоръжените си сили, за да въдвори ред в страната.

Световната конфузия, в която изпада Коминтернът в този момент, идва не просто от публикуването на инструкцията, а от напълно несъгласувано стечение на мащабни събития. По ирония на грозната съдба атентатът, състоял се на 16 април в “Света Неделя”, слага кървав печат за вярност на един фалшив документ и така го превръща в основна улика срещу Коминтерна ­ както пред световното обществено мнение, така и за прокурорското обвинение в България. Не без друго този документ е цитиран дословно и упоменаван многократно в хода на съдебния процес, както и в самия текст на присъдата над атентаторите. Инструкцията става основното свидетелство за истинската природа на Коминтерна не просто пред българската Темида, но пред ума на цялото човечество. В духа си този процес представлява страшен съд над Москва като въплътено зло.

Това, което все още тъне в една отколешна мъгла, е фактът, че не старият курс на Москва, разигран в инструкция номер 2960, а новия курс към незабавна легализация на партията е следвал Коста Янков, когато е дал ход на атентата и после е диктувал декларацията по повод него. Ранните свидетелства говорят, че в нея Кръволокът се призовава незабавно да легализира БКП, в отговор на което тя, вече легалната компартия, ще снеме курса на въоръжена борба. Според същите тези свидетелства, включително и това на бъдещия академик Тодор Павлов, за майор Янков смисълът на тероризма и по-конкретно на атентата не е бил подпалване на някакво въоръжено въстание, а дестабилизиране на режима до падането му, което да доведе до легализация на партията, за да участва тя в едно ново ляво управление и в крайна сметка да го превземе официално.

 

Легализация чрез убийство

Това, което днес действително стъписва ума в тази кървава афера, е основното искане на изверга-майор ­ незабавната легализация на БКП. Как така той е виждал легализацията да стане с терористичен акт, и то толкова пъклен? Как става така, че възможно най-нелегалното лице в България по онова време, най-коравият измежду най-закоравелите конспиратори се оказва заразен от неудържим стремеж към легализация? На пръв поглед това официално декларирано искане на майора, и то във връзка с един максимално убийствен акт, изглежда политически абсурдно и патологично скверно.

Племенникът на Райна Княгиня, храбрецът от войните, майорът от запаса Коста Янков съвсем не изглежда да е бил някакъв политически побеснял абсурдист. Той изненадва със своето изключително здраво и праволинейно поведение, заредено с разума, себеотрицанието и дисциплината на воин и командир от най-високо качество. Абсурдът с легализацията на партията чрез максимално кървав атентат се явява по причина не на някакъв нему присъщ политически кретенизъм, а на нещо друго, на някакво систематически пренебрегвано досега обективно обстоятелство. Абсурдът е привиден, защото произхожда от погрешно съставен образ на контекста, което обрича разбирането на събитието на перманентен провал.

Тази безпрецедентна за времето си терористична атака идва да разреши една обективна политическа аномалия, създадена в България вследствие на острия завой на Москва. Боевата свръхготовност на БКП за насилствено взимане на властта се оказва аномална спрямо нейната нова свръхзадача за мирно взимане на властта. В своя замисъл атентатът е най-радикалният и така възможно най-отчаяният опит за разрешаване на тази аномалия чрез рязко снемане на стария курс и преминаване към насилствена легализация на партията. Тази атака ­ не в терористичното си изпълнение, а в политическото си намерение, влиза в пряко съгласие с новите коминтерновски постановки.

Атентатът на Велики Четвъртък е бил замислен като внезапна ликвидация на това, което е държало партията в ситуация на невъзможност да смени курса на въоръжена борба ­ институциите на белия терор и пропагандните фокуси на Кръволока. Защото единствено подобна безостатъчна ликвидация на врага е могла да създаде условия за легализация.

 

Голямата българска аномалия

Тероризмът обикновено е следствие на пределни политически аномалии. Тук следва българският пример за това. От пролетта на 1924 година, поради официалното си разтуряне, както и поради все още дейната перманентна революционност на Коминтерна, БКП започва трансформацията си в нещо, което днес наричаме терористична мрежа с национален обсег и широка балканска периферия, съчетаваща терористично-наказателни, партизанско-четнически и минно-подривни действия. Вследствие на тази си трансформация, в течение на 1924 година и въпреки физическия си разгром след септемврийския бунт, БКП нараства три пъти по численост ­ от около 2000 члена през пролетта до 6000 в края на годината. Тук не става дума за членска маса от съблюдаващи закона граждани, а за 6000 винта в адската машина на революцията. Нелегалният работнически вестник се е радвал на завидното разпространение от 6000 екземпляра ­ 6000 детонатора, завинтени в главите на конспираторите.

Военната организация се структурира по административно-териториален принцип с тройката като специална терористично-наказателна единица и шесторката като най-малката военна единица на партията. За разлика от това, политическата организация на БКП се изгражда по производствен и квартален принцип с петорката като най-малката политическа единица на партията. В течение на годината обаче, поради високата секретност и остра нужда от верен и опитен кадър, боевите тройки и шесторки поглъщат в себе си и петорките. Поглъщането е повсеместно и безостатъчно. Военната организация става партията.

Така през есента на 1924 година БКП е вече успешно трансформирана в една подземна, добре напасната военно-терористична машина, чийто извънреден смисъл е завземане на властта по насилствен начин и установяване на пролетарска диктатура. Превръщането на тази машина в легална партия в условията на бял терор и ЗЗД е било практически абсурд. В този смисъл всякакви задгранични директиви за остър завой в курса на БКП са били крайно безразсъдни.

Въпреки това изискването за подобен завой от страна на политическите органи и партийните авторитети, намиращи се в чужбина, е ставало все по-настъпателно и в крайна сметка през март и април на 1925 ­ императивно. За тези именно авторитети въпросът за това, че подобен завой е могъл да се случи автоматично или в условията на чудо, или в условията на внезапна политическа катастрофа, не е стоял. И за да си измият ръцете, те ще изфабрикуват виновника в годината след атентата.

Майор Коста Янков не е бил чудотворец. Следователно той по необходимост е трябвало да изпадне в това, което клакьорите на Сталин, онова концертиращо в чужбина дуо Димитров-Коларов, ще нарекат ляв уклон. Тази вторична теория за уклона идва да прикрие факта, че единствено внезапната и кървава разправа с цялата управляваща класа в България е могла да отвори място за “надлежното” превръщане на партията в легален политически субект.

 

Цветове на терора

Коста Янков сглобява адска машина, за да взриви с нея друга адска машина, тази на Цанков. Дилемата, пред която е бил изправен извергът-майор, е несъмнено чудовищна по своето естество. И той решава, че единствено с разрушаването на бялата машина на терора червената ще може да бъде ефективно разглобена. За времето си устройствата и на двата апарата на терора ­ легалния и нелегалния ­ свидетелстват за съществуването в България на доста напреднала политическа изобретателност, на социално-инженерен гений ­ и от червената, и от бялата страна на насилието. Изглежда собствено политическото изучаване на тези две устройства на терора тепърва предстои.

България излиза от войната като катастрофирала, институционално разградена страна. По силата на мирните договори нейната армия е разформирована. Цифрите варират, но приблизително от 900 000 (при 300 000 ранени и 100 000 убити) армията е сведена до 30 000 души. Това способства за създаването на огромна мрежа от безконтролни паравоенни формирования. Македонски, земеделски и комунистически чети и дружини кръстосват Балканите и секат глави на поразия. Границите на България стават проследими само на картата. Управлението на страната при тези условия става сравнимо с управлението на днешен Афганистан или Ирак.

Цанков, за разлика от Стамболийски, заграбва властта, за да реши свръхкритичното състояние на националната сигурност, но не като допуска съседни страни да нахлуват и гонят харамии, четници и терористи на територията на България, а чрез изграждане на усилен вътрешен ред, който да обезвреди тлеещия барутен погреб, в който е превърната страната. Природата на този вътрешен ред е подчертано репресивна, защото идва да компенсира липсата на адекватни, собствено български сили за сигурност. Белият терор идва да компенсира стратегически отслабената държавност. Той се усилва с лавинообразно нарастващата вътрешна опасност от тероризъм и масови бунтове. Неговите основни институции са ЗЗД, Обществената безопасност и Трета секция на военното министерство. Не без друго при всеки вътрешен инцидент, бил той действителен или инсцениран, Цанков настоява пред Великите сили за спешно увеличаване състава на армията и снаряжението.

ЗЗД е симптом, но не на фашизъм. Подобни закони не са били и няма да бъдат новост нито за цивилизована Европа, нито за модерна Америка, а най-малкото за царска Русия, която от убийството на Александър Втори през 1881 година до окончателното си разтуряне през 1917 е функционирала според извънредните режими на безпрецедентно брутална полицейщина, предизвикана от бесен революционен тероризъм.

Наличието на подобен закон в една държава е симптом за това как управлението на тази държава артикулира основната заплаха за своето съществуване, как властта идентифицира своя главен враг и дефинира неговия модус операнди. Подобни закони са реакция на съществуващ дестабилизиращ фактор, те не идват по причина на някакъв безоснователен законодателен садизъм. Трябва да се разбере, че една от основните цели на тероризма е именно тази ­ да се предизвика въвеждането на реакционни закони и мракобесни институции, които да увеличават репресивността на режима, а с това и споделеното обществено недоволство от него; и така ефективно да разширят социалната база на революцията. Тероризмът е това, което за първи път в историята на репресивните институции налага създаването на полицейщина от специално естество, която има за цел не защитата на едни граждани от други, а охраната на държавата от собствените й граждани, които и да са те, където и да са те.

Както Военната организация, нейните тройки, шесторки и четници-главорези, така и ЗЗД, институциите на Обществената безопасност и инферналната Трета секция представляват един стъписващо неосмислен, за да не кажа направо изопачен исторически опит. Този конкретно български опит не вдъхновява. Той е пределно скандален и в голяма степен гнусен. Интелектуално и морално пределно предизвикателен, той обрича на опасно невежество тези, дето още го преглъщат. Ако атентатът е бил успял, ако ковчегът не е бил преместен, на Разпети Петък България е щяла да осъмне като чисто гола страна, терен без суверенна власт, земя на всеки, който я пожелае. Много скъпо може да струва, много живот може да коства волята да се започва всичко от самото начало, съвсем на чисто, някак си без хора и без власт ­ от високите сини планини, от реките, виещи се в равни долини, под едно небе, опнало се като от коприна, от това, дето е чистата майка родина ­ стихотворно гола и неопетнена, непотъпкана и неосквернена. От един насилствено обезлюден роден край.

 

 

© Владислав Тодоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.04.2007, № 4 (89)

Други публикации:
Култура, бр. 37, 08.10.2004.