Владислав Тодоров

web | Увод в политестетиката на комунизма

---

А. Расово-партийният подход. Расовото Око. Б. Класово-партийният подход. Партията подменя класата.

---

А. Расово-партийният подход. Расовото око

"Сред представените картини забелязах творби, които ни карат да мислим, че очите на някои хора възприемат нещата различни от това, което те всъщност са. С други думи наистина има хора, които виждат днешните германци просто като някакви изродени кретени и които възприемат, или както те без съмнение биха казали "преживяват", ливадите като сини, небето като зелено, облаците като сярно жълти и т.н. Не искам да влизам в спор дали тези хора действително виждат и възприемат нещата по този начин, но в името на немския народ аз искам да забраня на такива нещастници, които явно страдат от зрителни дефекти, да се опитват да пробутват на своите сънародници продуктите на собственото си неправилно наблюдение като реални неща, или да им ги поднесат като "изкуство". Не, има само две възможности. Или тези така наречени "художници" действително виждат нещата по този начин и следователно вярват на това, което изобразяват - ако е така, трябва да се проучи дали техните очни дефекти са следствие на механично увреждане или са наследствени. В първия случай тези нещастници будят съжаление. Във втория - Министерството на вътрешните работи на райха трябва много сериозно да се заеме с това как да сложи край на по-нататъшното разпространение на подобни ужасни дефекти на зрението. Или, вероятно е, самите те да не вярват, че подобни възприятия отговарят на истината, но имат някакви други причини да натрапват на нацията тази измама, в такъв случай това е престъпление според наказателното право."

ХИТЛЕР
Из реч, произнесена в 1937 г.

Тези тук третирани кривогледи художници са модернистите. В 1937 година в Мюнхен нацистите организират две паралелни изложби - на "изроденото изкуство", в която тенденциозно са изложени като пълни идиоти модерните художници заедно с техния особено кретенирал вариант - Дада. Втората - на "здравото" немско изкуство, една манифестация на атлетизма, на мускулестия еротизъм и синеоката проницателност на немския национален дух.

Несъмнено проблемът за виждането е от особена важност. Нещо, което вече беше обсъдено. Как се решава той в случая: след като художникът рисува не това, което се вижда с едно "здраво" око, то съществуват три варианта: повредата е механическа и това извиква съжаление и представлява медицински случай; второ, повредата е генетическа или наследствена, ето този случай Хитлер предава не на медицината, а на Министерството на вътрешните работи; и третият - повредата е преднамерено симулирана и може да бъде непосредствено подведена под наказателна отговорност. Първите два случая са патология, третият е диверсия. Иначе погледнато, първият случай е физически, вторите два - идеологически.

Нацистката партийна идеология санкционира случая на генетическо увреждане като покушение срещу расата. Расово-партийният критерий е критерият на "здравото" и разумното, на "здравия разум". Здравомислието е нещо типично за партийното изкуство, защото партията представлява идеологически организираният интерес на хомогенна маса от хора със свое общо сетиво за реда на нещата, със свой орган за еднакво виждане, sensus comunis, или както това се превежда "здрав разум". Обратно, ексцентризмът е нещо типично за политическото, не за партийното изкуство, защото в политическото действие демонтира и идентифицира себе си особен, едностранчив, социално физиогномичен субект със свой остро специфичен интерес.

Борещият се политически субект публикува своя интерес не така, както това прави узурпиралият цялата власт партиен субект. От гледна точка на "здравомислието" на партийния субект публикациите на политическия субект са винаги подривни. Дори в случая генетическото увреждане се третира като подривно, т.е. като политически феномен, защото генетизмът е натоварен с пределен партиен смисъл от национал-социализма.

Да се върнем към кривогледството. Вече стана дума за окото от машина, за машинизма изобщо и за колажния принцип на модернизиране на нормалното виждане. Модернистичният принцип на изобразяване представлява подобна машинна реорганизация на виждането. В този смисъл модернизмът не изобразява, а метаморфира органичния принцип на виждане в машинен, технологичен, геометричен. Модернистичният поглед не изобразява видяното. Той изобретява гледката. Той е изобретяващо изобретение. Разбира се, от гледна точка на нормалното виждане, още повече когато то е натоварено с висш партиен смисъл, този поглед е повреден. Този поглед, хвърлен върху платното, оставя там собствените си протези.

Расово-партийният подход издига във висша ценност органичното и органиката и преследва като покушение срещу нея всеки опит за поставянето на протези. Същият този нацизъм боготвори и машината, но само като средство за волеизявление на органичното. Машинното е политическа екстраполация на органиката.

Модернистичната идея за радикална подмяна на естествено органичното с технологичното е диверсия. В този смисъл партийната идеология на национал-социализма е обратна на модернистичната и нейната политическа преднамереност. И Хитлер арестува модернизма именно като политическо в основата си явление.

Партийното изкуство е открито към здравия разум. А здравият разум диктува следното - изкуството е такава организация на изображението, която максимално правдиво представя органиката на изобразеното. В картината не се изобразява просто някакъв предмет или тяло, а принципът на природната му, естествената му органика. Ако предметът прототип е леко повреден, то изображението му възстановява неговата органика. В този смисъл в изкуството са невъзможни дефектни изображения, защото самото изкуство е регенеративна, а не дегенеративна акция.

Централният цензурен проблем на партийния критерий е "изображаемото", защото партийната правда е свързана именно с него. Изображаемото не е нито действителният емпиричен прототип на картината, нито непосредствено изобразеното на нея. Изображаемото - това са идеалните пространства на образа, който се разполага в погледа. Изображаемото е видяната органика на образа. То не може да има технически, а единствено идеологически проблеми. В него обитава Правдата извън всяка своя емпирическа проява. Художественото майсторство се състои в това да направи изображението максимално прозрачно, за да може изображаемото да застане пред погледа ясно и пълноценно.

Подобна цензура е партиен, а не политически институт. Тя не представлява някакъв определен политически субект, който е на власт и казва какво може и какво не да се публикува. Тази цензура не е политическа институция, отделена като структура. Цензурата, в която работи партийната правда, е идеолог и задава формата на идеалните пространства, през които изобщо е възможно да премине погледът или мисълта.

Партийната цензура не е обособена институция, която пропуска едни и не пропуска други мисли. Тя е структура на самото мислене или виждане. Тя задава органически изконното състояние на нещата, а не политически ситуационното им положение. Подобна цензура не санкционира явлението, а субекта, който го е породил. Тя не забранява картината, а субекта, който я е видял така. Обратно, политическата цензура санкционира явлението.

Идеологическата партийна цензура санкционира субекта на явяването. Именно защото тя санкционира субекти, а не явления, тя не е обособена като политически институт, а действа чрез органите за сигурност.

Партийната правда ликвидира политическото изкуство, защото ликвидира политическия субект изобщо. Или всички в партията, или всички в лагер! Възможната инициатива на всеки субект е една-единствена. Всяка друга го ликвидира.

Б. Класово-партийният подход. Партията подменя класата

Сега да разгледаме класово-партийния подход като сходен и като различен от расово-партийния подход. Единият ликвидира политическото изкуство в Германия, другият - в Русия. И се започна с остриетата на това изкуство - Дада и Пролеткулта.

Расово-партийният подход изхожда от органиката на "кръвта и почвата" като генетически източник на националната чистота и историческата призваност на расата. Тук всичко е ясно. С класово-партийния подход нещата не са така прости, защото компартията претендира да представлява едно, а всъщност представлява съвсем друго. Извършена е манипулация в представителността й. Но да започнем от другаде:

"Литературата трябва да стане партийна. Долу безпартийните литератори. Долу литераторите свръхчовеци.

Литературното дело трябва да стане съставна част на организираната, планомерната, обединената..., партийна работа.

Литераторите трябва непременно да влязат в партийните организации. Издателства, складове, читални, библиотеки - всичко това трябва да стане партийно подопечно.

За определяне границите между партийно и антипартийно служи партийната програма... нейният устав..."

ЛЕНИН
"Партийна организация и партийна литература", 1905 г.

От приведената по-горе мисъл на Ленин се вижда, че комунистическата партийна идея още далеч в предреволюционното си състояние се е развивала като имперска идея. Новият император - партията.

Това, което Ленин иска през 1905 година, действително става в пълен вид през 1932 година на конгреса на писателите, на който формализмът (разбирай модернизмът) е ликвидиран напълно и е провъзгласено пълновластието на новата партийна правда в изкуството. Писателите влизат в партията. Тези, които не влизат, отиват в лагери. Така политическият субект е ликвидиран в изкуството. Партийната правда тържествува и набира своите жреци и клисари.

През 1920 година Ленин замисля удара срещу Пролеткулта. Мотивите са, че в идеята си и в практиката си Пролеткултът реализира решителна независимост от партийната линия и актуалния партиен интерес. И това е точно така, защото Пролеткултът е действителното политическо пролетарско изкуство в онова време със своя идеология и програма за действие, със своя независима от партията организационна структура. Не партийната литература, а Пролеткултът е политически представителното изкуство на пролетариата, чиито идеолози са все хора, смачкани от Ленин и изхвърлени от партията. Сега не обсъждаме екстремизма на това изкуство и на тази идея изобщо. Нея вече обсъдихме във връзка с Дада. Тук е важно това, че се изгражда независима от партията политическа структура, която представлява собствено пролетариата в контекста на все още живата буржоазно-аристократична култура в Русия. И партията ликвидира всичко това, което подрива или конкурира собствената й политическа представителност. Всичко, което може да постави под въпрос тоталната политическа представителност на партията, пада под ножа й. Селячеството например - един политически субект, който партията не представлява, защото всеки, който има крава и двор, е кулак. Този политически субект е напълно обезправен, ако не е физически ликвидиран с административни разстрели и масов изкуствен глад. Безправието стига дотам, че селянинът твърде дълго време е лишен от паспорт и не може да напуска селото си. Той практически не е гражданин и не може да представлява дори себе си, защото е напълно нелегитимен.

Образува се новата класа - партийната олигархия, която непосредствено е на власт. Вече не средствата за производство, а средствата на властта организират новите социални отношения. Кой държи и кой възпроизвежда политическата власт чрез собствените й средства? - това не е в никакъв случай пролетариатът! Партийният интерес отдавна вече не е пролетарският интерес. Партията представлява интереса на тези, които са тялото на властта, така наречената номенклатура. Партийната членска маса, организирана на хоризонтален принцип, е напълно симулативно явление. Непосредственото тяло на властта започва с първото стъпало. Но работата е в това, че партийният интерес продължава да се представя като пролетарски класов интерес. Партийното изкуство продължава решително да изразява работническото присъствие в света. Защо? - Това е въпросът. Трудовите-работнически образи в никаква степен не представляват реалния социален интерес на партийната олигархия. Обратно, те го облицоват и така го правят невидим.

Партийната олигархия остава скрита, невидима и недосегаема. Тя действа като гущер, който къса опашката си веднага щом бъде настъпен. Защото от гледна точка на гражданския правов ред, от гледна точка на политически публичния субект, тази олигархия е нелегална. Партийното изкуство не я изразява, защото не трябва да я показва. То изразява симулативен политически субект - пролетариата.

Въпросът за легалността на партията и партийността е централен. В същата статия за партийната литература Ленин поставя този въпрос. По онова време, преди 17-та, партията е в нелегалност и целият партиен печат е нелегален. Легалният печат е непартиен. Но идва време, в което партията започва да работи в условия на легалност и именно тогава целият възможен печат трябва да стане партиен. Излизайки от нелегалност, партията завзема цялата територия на печата и законът за печата става излишен, защото законът е необходим там, където има различни политически интереси, т.е. различни политически субекти. В състояние на тотална партийност закон не е необходим, защото единственото различие е партийно/антипартийно, а това различие се управлява от програмата и устава на партията. Уставът на партията е законът, който конституира възможните отношения. В такъв случай държавата действително започва да отмира, защото партията иззема компетенциите й и постепенно я подменя.

Вътрешнопартийният живот от гледна точка на държавата и малкото закони в нея е конспиративно затворен, но въпреки това легален. Ленин започва, но не развива разсъждението си за легалността на партията. Това, че партията е легална, не пречи тя да развива вътрешнопартиен конспиративен живот, със собствена структура, дисциплина, тайна и прочее атрибути на всяко съзаклятие. Всяка промяна във властта става по пътя на съзаклятието.

Партията е легална, но тя е нелегитимна да държи и управлява цялата власт, която тя реално е узурпирала чрез съзаклятие. Тя реално представлява интересите на партийната олигархия и ничии други, тя не е облечена в закон, гласуван от свободни граждани, тя не притежава делегирани права от цялото множество граждани, тя се самоовластява чрез своя устав. Конституцията представлява симулация на същия този устав. Териториите, на които партийният интерес действа най-силно, не са третирани от закона, защото друг политически субект не може да съществува, за да му бъде дадена законова уредба. Законът е възможен само там, където съществуват отношения на политически субекти. Там, където е възцарен единен субект, закон не бива да има, за да не се предпостави възможността за друг субект.

Партията страда от хронически недостиг на представителност и легитимност. Оттук нататък тя започва да ликвидира и обезправява всичко, което може да конкурира, да подрива или саботира нейната представителност. Тя ликвидира модерното политическо изкуство именно поради това, че то конкурира нейната пролетарска представителност. Тя набира огромна членска маса, възбужда свои симулативни социално-политически интереси, които сама да представлява, измисля класово-партиен подход, който да произведе различието добро/зло и прочее фокуси, за да потъне в конспиративен мрак действителната класа, действителният интерес, който не може да има публични форми, именно защото е нелегитимен, и който управлява публичния, видимия живот чрез призраци. Пролетариат като класа, като политически субект отдавна няма, защото структурата на обществените отношения се управлява от отношението към средствата за производство на власт и посветеността в партийното съзаклятие.

Фантомът на пролетарския класов интерес продължава да съществува като средство. Класово-партийният подход е средство за производство на власт.

Трикът с партийността на изкуството се състои в следното - това, което ни е дадено като партийна действителност, като критерий; това, което ние сме хванали и стискаме като партийна правда, е само опашката на гущера. Гущерът отдавна си е отишъл незасегнат. Ние стискаме думи, фрази, лозунги, чукове, танкове, образи на производственици и смели кръводарители, мостове и житни класове с онтологическата сигурност, че стискаме цялата нова и дръзка действителност. Това е само опашката на гущера. Който не иска да стиска опашката на гущера и да се прави, че стиска пролетарски чук в ръка, той бива ликвидиран. Гущерът се връща, за да се храни.

Расовият партиен подход на нацизма е на чисто. Националсоциализмът идва по законен ред в Германия и за кратко време действително започва да изразява и представлява вдъхновената от него немска нация. Партията е максимално легитимна в своите действия. Тя не изгражда конспиративни структури. Властта, която държи, е действителен орган на високо организирания национален интерес. Нацията е органически отворена към партията и обратно.

Класово-партийният подход на болшевизма, вътрешно-конспиративните структури на партиен живот, публично симулативните структури на партийна правда - това насища цялото физическо пространство на обществото с партиен смисъл.

Класовата борба и диктатурата на пролетариата стават основното идеологическо алиби за ликвидациите, които партията провежда срещу всички свидетелства и свидетели на собствената й нелегитимност.

Класовият мотив и расовият мотив на тоталитарните партии ликвидираха модерното политическо изкуство. Двата мотива са напълно различни, което се постарах да изясня. Общото е това, че и двата мотива изработиха собствени технологии и идеологии за ликвидацията на възможните политически субекти, които по определение представляват извънпартийни интереси.

Сега, когато предстои сериозна работа по критиката и изучаването на класово-партийния Ампир в изкуството и в публичните форми на живота въобще, когато предстои да възвърнем Духа към действителните форми на политическия живот, трябва да видим що за порода е Дада, що за скандал е този крокодил, изпълзял в музеите на Европа, що за диверсант е той, че Партийната правда панически го смаза с бетонен Ампир.

© Владислав Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.08.2006
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. София: ИК "Иван Вазов", 1991 (вариант).