Владислав Тодоров

web | Увод в политестетиката на комунизма

Комунизмът не предстои. Той вече се състоя

Комунизмът създаде пределно ефективни естетически структури и пределно дефективни икономически структури. Именно това гарантира неговото силно присъствие и трайност. Това го укрепва.

Заводите не са направени, за да произвеждат стоки. Те произвеждат символически значения. Те символизират идустриалността. Индустрията е идеология и заводите са произведенията на тази идеология. Те пораждат дефицит на стоки, но свръхпроизводство на думи и трудоидни заклинания.

Тяхната значителност е политсемиотическа, а не икономическа. Те са поемите на тоталитарната идеология. Трудовият процес твори именно тези заводи-поеми, а не стоки. Работникът работи, за да го има завода поема, а не пазара. Целта на труда в завода е поетическото битие на самия завод.

Реалностите на комунизма се творят. Обществото е творение, което възпроизвежда метафори, а не капитал.

Езиковите фигури на партийната идеология са началните клетки на разума. Ключовите метафори и символи, т.е. средствата за производство на смисъл се сглобяват от върховния орган на партията. Решаващо е да се владеят не машините, а метафорите, т.е. средствата за производство на значения и смисли, а не на стоки. Трудът кове символи. Работната сила не може да бъде стока, защото тя е творящото. Трудовият процес сплотява, което е собствено задачата му.

Фундаменталната дисциплина на комунизма е неговата политестетика. Политикономията е симулативна дисциплина. Тя организира една първоначална привидност - това, че комунизмът е икономически оправдано общество. В действителност той произвежда симптоми за подобно общество, без да съществуват причини за това. Налице са симптоми, без да съществуват причини за стопански живот. Защото това, което тегли живота, е производството на метафори и езикови фигури. Действителната симптоматика на комунизма е свръхпроизводството на думи и символи. Именно затова политикономията идва да скрие действителните симптоми на процеса - политестетическите, като създаде други, симулативни.

Всички ключови метафори на комунистическата утопия бяха буквално реализирани, нещо, което ще разгледаме по-долу. Ние вече претърпяхме братството, равенството, ликвидацията на парите, изчезването на държавата, на собствеността, на икономическите структури. Ние претърпяхме заклинанието на комунизма - да го изградим и да заживеем в него. Ние претърпяхме усилието да оцелеем в това прегърнало ни комунистически заклето пространство.

Утопията е определен художествен, определен словесен, определен политреторически жанр. Именно жанр, който притежава своя собствена конструкция и се носи от свои собствени метафори. Утопията компенсира неудоволствието от актуално действащата култура и структура на властта като измисля сладък, имагинерен перспективизъм на живота. Един невъзможен перспективизъм, който помага за две неща - да се понесе актуалният ред на живота и да се критикува този ред от позицията на друг, неактуален ред.

Превръщането на утопическите жанрови структури в действително политически структури създава общество, основано на политестетически и политреторически, а не на икономически принцип. В подобно общество властта непосредствено владее телата с думи, тя владее процесите чрез структурите на езика. Тя заклина.

Не правов ред, а мумията на вожда е последното основание на тази действителност. Мумията легитимира актуалния политически ред. Тя е максимално представителното тяло в него. В мумията властта на партията има своята радикална репрезентация. В нея политестетиката на обществото достига предел и укрепва във върховен наглед.

Политикономията работи с идеализирани стопански модели. Политестетиката - с непосредствено нагледни мумифицирани, увековечени уникуми. Политестетиката третира мумификатите, които гарантират силното присъствие на комунизма на земята.

В дома си всеки има метър, с който удостоверява действителната размерност на пространството, но съществува някъде "Там", при специални условия съхраняван, образецът метър. Образецът е конвенционално, а не природно в дължината си тяло. Той е оригиналът според силата на една конвенция.

Всеки има в дома си образи и думи на Ленин. Те са знаци, те са алегорически инструменти, които посочват наличието на оригинала. Оригиналът Ленин се пази в мавзолей и представлява уникално, а не конвенционално тяло. Един уникум заклина пространството. Неговите образи и неговите думи са радиацията на това заклинание, която заразява телата.

Формите на живот в комунизма не са структурирани от строги, невидими и автоматични икономически закони, формите на живот са алегориите на нещо непосредствено изложено - мумията. Те са нейните хипостази.

Политестетиката третира магиката, а не икономиката на експериментално построеното тоталитарно общество. И това е фундаментално оправдано, защото вменяемостта на комунистическия експеримент се гарантира от магическата реалност на тялото, слепнало с думите на експериментатора.

Проблемът за политестетиката на обществото е далеч по-общ от проблема на тоталитарния строй. Погледнато исторически, срастването на политическите и естетическите проекти за сътворяването на "чисто ново" общество-поема съществува като процес още преди да започне действителното му осъществяване през 1917 година в Русия. Една от характеристиките на модернистичната култура от началото на века е радикалната ликвидация на заварените структури и раждане на напълно нов и решителен фантазъм за организация на едно небивало общество.

Този радикален фантазъм създава своя собствена жанрово-словесна форма - манифеста. Именно манифестът е словесната радикализация на модернистичните видения и именно той изявява политестетиката на модернистичното усилие.

При внимателно вглеждане в различните политически и естетически манифести би могло да се реконструира един глобален Модернистичен проект за новата, небивала цялост на обществото, за дръзката акция на неговото строителство.

Именно в отношение с този глобален проект политическият дадаизъм в Берлин през 20-те години и Пролеткултът в Русия заемат твърде решително място. Те, така да се каже, сключват върха на иглата - мястото, където се събират най-много дяволи. Програмите и акциите на тези две движения ни представят решителното срастване на политическите и естетическите идеи, на представата за художественото и за гражданското действие. Кристализация на подобно срастване наблюдаваме в манифеста "Що е дадаизъм и какво иска той в Германия" (виж приложението).

Симптоматичен е фактът, че на специално уредената от нацистите изложба на "изроденото изкуство", т.е. модернистичното изкуство през 37-ма година, на Стената на Дада са изложени и други модернисти, които нямат нищо общо с него. И това не е случайно, защото Стената на Дада е максималният позор, върху нея нацисткото проклятие действа също така максимално. Защото дадаизъм непосредствено и едновременно значи болшевизъм, значи лудост, превърната в метод, значи подриване на културата, значи диверсия срещу "здравия разум", значи призив за видиотяване на изкуството и ленинизация на политическия удар.

Дада е кондензатор на Модернистичния проект. Той радикализира и монтира като една машина програмите на другите течения, трае сравнително кратко време (около шест години, 16-22-ра година) и прави възможни основните направления на авангарда в епохата на късния капитализъм - поп-арт, перформънс, хепънинг, асамблаж, фотомонтаж, видеоклип и прочее. Радикално променя отношението живот\изкуство, както и фигурата на художника.

В характера си Дада е реактивно явление и в този смисъл не притежава феноменологията на класическия тип течения. Погрешно би било Дада да се разглежда като налудно, изолирано явление, като куриоз на една ексцентрична култура. Именно поради това тук ще се постарая да разгледам културното битие на Дада като максимум на Модернистичния проект, на неговите принципи, похвати, интуиции за политическо и за художествено действие. Дада не е просто художествено направление, както обикновено се представя, като се има предвид неговият Парижки вариант.

Двадесетте години както в Русия, така и в Германия раждат силно политическо изкуство, в което границата между художественото и политическото действие е преднамерено ликвидирана. Именно това политическо изкуство впоследствие е ликвидирано от "партийното" изкуство.

Националсоциалистическата и болшевишката партийност в изкуството, която по административен ред е наложена от Хитлер в Германия и от Сталин в Русия, ликвидира политическото изкуство.

Нацизмът в Германия репресира политическия дадаизъм, както това се случва в Русия с Пролеткулта, ликвидиран от Ленин. Идеята за партийност в изкуството ликвидира политическото изкуство и по-конкретно пролетарското политическо изкуство. Това ще бъде разгледано по-подробно, но сега ще кажа само, че отъждествяването на принципите на политическото изкуство с принципите на партийното изкуство е груба грешка. Разбира се, както нацизмът, така и болшевизмът осъществиха буквално в живота най-радикалните метафори и видения на модернизма, на футуризма, на конструктивизма, на политдадаизма. Това е първото, което ще се опитам да покажа: че политестетиката на комунизма представлява опасен рецидив на политестетическите фантазии на модернизма. И второ, че принципите на партийното изкуство ликвидираха принципите на модернистичното изкуство, т.е. това, в което се зараждат виденията и метафорите за бъдещата радикална промяна. Накратко казано - тоталитарната политестетика като рецидив на Модернизма ликвидира самия Модернизъм.

В това отношение е интересен Ленин. Той е човекът, когото дадаистите в Цюрих посочват като най-големия Дада на земята. Политдадаизмът в Берлин прегръща идеите на Ленин и постепенно се слива с радикалното комунистическо движение. Ленин е свързан пряко с модернизацията на политическите идеи от онова време. Същият Ленин непосредствено болшевизира живота чрез радикално действие - Революцията. Същият Ленин скрои партийността като закон на гладните болшевишки полета. Но именно партийността ликвидира процесите на модернизацията.

Мумията на Ленин е вкочанила в себе си всяка възможност за модернизация. Модернистът Ленин се обърна в кочан. Партийното подмени политическото. Със собствената си мумия Ленин свидетелства за модернистичното срастване на политическо и естетическо, което той самият от видение превърна в действителност. Именно мумията на Ленин е пределът, на който политическото е прекратено и е внесена тоталността на партийното. Пределът, на който идеята за радикална политмодернизация на обществото прераства в тоталитарния казармен комунизъм.

Комунизмът осъществи радикална естетическа, а не икономическа модернизация на обществото. Комунизмът е най-тежкият рецидив на модернизма.

© Владислав Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.08.2006
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Владислав Тодоров. Адамов комплекс. София: ИК "Иван Вазов", 1991 (вариант).